{ WELCOME }

Change Message in welcome_header.html

Културните и религиозни различия по света

Unread postby xhippie » Wed Mar 07, 2012 11:59 pm

Image

Кааба в Мека


Ислямът е най-младата монотеистична религия, но с много последователи.
Сравнение на последователите на трите най-разпространени религии:
Християнство - 2,3 милиарда
Исляма - 1,5 милиарда
Будизъм - 500 милиона

Религиозни празници за мюсюлманското вероизповедание през 2012 г.:
3 февруари Нощта Мевлид
20 и 21 август Рамазан байрам
24 октомври Денят Арефе
25 и 26 октомври Курбан байрам
http://www.diyanet.gov.tr/turkish/namaz ... ni2012.asp
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Tue Mar 20, 2012 10:02 am

Невруз или празникът на пролетното равноденствие – фестивал на пролетта
Image

В празничния календар на народите от Средна Азия и Иран пролетното равноденствие е Нова година, големият празник Невруз, Ноуруз, Науруз, различните народи го наричат по различен начин. Науруз е персийска дума, означава нов (нау) ден (рус). Не е свързан с Корана, а е наследство от предислямските, предзороастрийски времена.
Празнували са го още отпреди 7000 години. Свързан е с пролетта, възкресяването на природата, новото начало, новото раждане. Днес Нова година на 20 март се празнува в Казахстан, Средна и Мала Азия, Иран, Афганистан, кюрдските райони на Ирак и Турция, а също и от татарите и башкирите.
Древните поклонници на слънцето вярвали, че както природата се ражда отново, така и душите на хората го правят. И спрямо слънчевия кръговрат ориентирали годишния. Каквито и да са религиите, в традициите, идващи от далечните години, мощно пристъпва едно и също послание - светът се ражда отново и отново всяка година през март. Душата на човека, независимо дали е мюсюлманин, езичник или християнин, има нужда от своето ново раждане, очаква го, търси го в своите празници.
Чеcтване на празника невруз на Балканите
ImageПроф. д-р. Хайрие М. Сюлейманоглу
Тюркоезичните народи честват от най-стари времена настъпването на пролетта като важен празник, наречен Невруз. Този древен и наситен с богати и интересни народни поверия празник представлява важна част от историята, бита и културата на турците.
Турското население, живеещо в балканските страни също чества този пролетен празник, известен под различни наименования:

- в България – в различните области празникът Невруз е известен като "Пролетно равноденствие", "Ден на яйцето", "Нервис", "Мервис" (Източните Родопи), "Султан Невруз" (в повечето области)
- в Западна Тракия (Гърция) – Меврис
- в Македония и Косово (бивша Югославия) – тук живеещите турци наричат празника "Султaн Навриз"
- в Румъния този празник получил имeтo Наврез.

Всички изброени наименования обаче означават едно и също: нов ден, начало на нов живот. С празника Невруз се изпраща зимата и се посреща пролетта.
Природата се готви за едно ново оживление: затоплянето на времето, разтопяването на снеговете, раззеленяването на полята означават появата на ново начало. Клонките на плачещата върба напъпват, кокичетата, минзухарите и теменужките предвестяват пролетта. Лястовичките летят в небесната шир.

Според народното поверие в деня на Султан Невруз земята се пробужда, змии, мравки и др. излизат от леговищата си, пеперудите се разлетяват по нивите. Гласът на кукувицата носи радостната вест за идването на Невруз. Aми щъркелът? Нали и той е един от вестителите на пролетта. Запитали щъркела: "Кога ще се върнеш?" А той отговорил: "На сто и двадесетия ден [от Димитровден] не мога да дойда, но и на сто и тридесетия ден не мога да отлагам." Така щъркелът загатнал, че ще се върне през дните на Невруз. Пристигането му децата посрещат с радостна закачлива песничка:
Щъркел лети високо Яйцето му е в тавата Кацна на нашия стобор Стоборът се срути Клюнът му земята прободе (Кричим)
В детската реч щъркелът е преименуван на Дядо Хаджия. Тъй като той прекарва зимата в далечните топли страни, децата щом го видят, че е дошъл, започват да повтарят:

Дядо Хаджuя лак-лак
Дай на мене калпак
Калпакът ми къса
Момата е без коса (Кричим)

Животът на хората протича в крак с природата. Както природата се готви за пробуждане от зимен сън, така и хората са в разгара на подготовката за пролетната работа. Проверяват се ралата, плугoвeтe, каруците. Подготвя се всичко необходимо за работа на полето. Знак за започване на работата на полето дава броят на дните, пресмятани от Димитровден, и така се редуват:

На стотнuя ден – ралото стегни
На сто и десетия ден – на нивата кацни
На сто и двадесетия ден – семената приготви
На сто и тридесетия ден – нивата разори. (Пловдив-Разград)

Чествания на Невруз. Празникът Султан Невруз започва на 21 март с предваритeлна подготовка. В подготвителните работи и в честванията в балканските страни се наблюдават известни различия и нюанси. Нека видим какви са те и как протичат:

- Невруз в България: В Източните Родопи, в Кърджaлийския район празникът Невруз започва в деня на равноденствието (21 март) и продължава няколко дни. Преди празника къщите и дворовете се почистват, а яйцата се боядисват. За подклаждането на голям празничен огън се набавят сухи клонки и дърва от гората и се натрупват на мястото, където ще се проведе честването. В празничните дни жените не перат и не вършат ръкодeлна работа, не шият. Мъжете също не подхващат работа. Боядисаните яйца се раздават и се чукат за късмет. Ядат се пити, пържени в масло (колачи). Огънят се прескача за здраве. В някои области дори и животните се прекарват през огъня.

В гр. Омуртаг и региона Султан Невруз се чества на 136-ия ден от Димитровден. Предходния ден младежите запалват празничния огън чрез разтриване на два сухи лешникови пръта. Същият огън се разнася по домовете. Изгаснaлите оджаци и печки наново се запалват с него. Обичайно е в деня на Невруз да се почерпи със сладкиши. Според поверието, който на Невруз яде сладко, змия не го хапе през цялата година.

В делиорманското с. Бисерци (Насрадън) в деня на Невруз преди години устройвали и кукерско шествие. Облечени в животински костюми кукери обхождали с песни и пожелания домовете.

- Невруз в Западна Тракия: Известен сред турското население под името Меврис, той се чества като празник на пролетта. Започва в деня, в който долитат лястовичките.

Предния ден девойките приготвят яхния с ЛУК, наричана кармаджа. Сваряват яйцата и ги боядисват в жълто с обелки от лук. Бохчата с яденето се приготвя от вечерта, рано сутрин девойките и младежите се събират и избират най-живописното място около селището. Веселието започва с обредни песни и танци. На обяд се устройва богата трапеза с храната, донесена от къщи. Вода се пие от река или гepaн с черупката на яйцето. Поверието гласи, че това предпазва от ангина цялa година. Младежите се търкалят по тревата, за да не ги боли кръста по време на лятната работа на полето. Същото правят и децата, за да пораснат по-бързо. Вечерта с букет теменужки младите се връщат у дома. По пътя, минавайки покрай река или чешма, се пръскат с вода, за да имa дъжд през лятото.
Донесените теменужки се поднасят на тези, които не могат да участват във веселието. Те ги помирисват и три пъти разтриват очите си с тях с пожелание да ухаят като теменужки и да имат очи, красиви като теменужки.

- Честване на Невруз в бивша Югославия, по-специално в Македония: Тук празникът Невруз също е широко разпространен и са запазени доста интересни традиции и поверия. Обикновено честването се прави през дните от 1 до 14 март.
В Охрид и околността в деня на празника пред портата на къща, в която има мома за омъжване, се подготвя люлка. Момата три пъти се люлее на люлката с лице към улицата и поглед, насочен навън. Докато тя се люлее, майка й или близка роднина три пъти повтаря следното: "Kaктo се люлее, както се оглежда навън, така да й излезе отвън късметът." Поверието е, че това помагало за щастлива и навременна женитба. Когато момата слезе от люлката, майката намокря едно яйце и го хвърля в огъня. Според звука, който се получава от спукването на яйцето можело да се съди дали бъдещият зет ще е ерген или вдовец.

Подобен ритуал се извършва и през нощта на празника. В огъня се сипва червен пипер. Докато той изгаря, майката повтаря три пъти следното: "Както изгаря пиперът, такада се запалят сърцата на ергените по моята щерка." Рано сутринта на празничния ден една от близките роднини поставя на главата на момата тиква. С нож отваря една четвъртита дупка в нея, колкото да се види вътрешността й, и повтаря следните пожелания: "Както се отвори тиквата, така да се отвори късметът на момата." След това тиквата се хвърля на улицата и от звука, който се чува, се гадае за бъдещия зет.
На този ден децата събират малки съчки и пръчици, наречени "пиленца", и ги поднасят на съседите, срещу което получават най-рaзлични подаръци. Съседите хвърлят в огъня получените пръчици с пожелание да им се роди богат берекет и много пиленца.

В Охрид, Скопие и околностите по време на честванията на Невруз се организират и надпявания за късмет със закачливи народни песни, наричани мутафал или мартифал, вид частушки. В други балкански страни такива надпявания се срещат само по време на Гергьовденските празници.
Сред турското население в Македония се споменава и за народния обичай "мартеница", който явно е възприет в хода на съвместния живот с местното население. Усукан конец от червено и бяло, преобразен в украшение, изобразяващо различни цветя и животни, се разменя на 1 март между приятели и семейства и се носи на яката на дрехата до 21 март или докато се завърнат щъркелите от топлите страни. Според народните вярвания мартеницата се носи за здраве и щастие, а на 21 март се закачва на клоните на дърво или на цвете. Тази много стара традиция заслужава да бъде изследвана самостоятелно.
Друга особеност на честването на Невруз в Македония е, че се приготвя баница, наричана кравай, и за късмет вътре в нея се слагат пари. Така този обичай се споделя и от македонското, и от турското население в областта.
Независимо от различията, празникът Невруз е доста разпространен сред турското население в Македония и е известен в литературата като празник на пролетта и добрите пожелания.

- Невруз в Румъния: Татарските турци, живеещи в района на Добруджа, честват този празник на 21 март с още по-голямо въодушевление и радост. Тъй като след тази дата денят започва да нараства, а нощта да се скъсява, празникът е получил името "Обрат на деня". Той доставя голямо удоволствие особено на децата. Те окичват клонки от дърво с теменужки, посещават домовете и пеят песни, посветени на Нарвес, срещу което получават от домакина кърпи, яйца, пари, бонбони и др. Песента Нарвес обикновено започва така:
Нарвес дойде лято дойде Пиле дойде, пате дойде Птuчкu чуруликат
Нека бъде честит Нарвес.
Подготовката за празника по селата трае една-две седмици. Група млaдежи от селото се събират и избират свой водач, който научава песните, които ще се пеят на празника, и дава указания за честването. В деня на празника водачът взема големия букет, който предcтавлявa клон от дърво, накичен с много кокичета (наречен Нарвес шешеги), и води групата, която посещава домовете и пее обредни песни, посветени на Нарвес. Домакините се надпреварват да окичват големия букет с извезани кърпи, чеврета, забрадки и други ръкоделия, а с платното, yшито от девет парчета плат с рaзличен цвят, което се нарича токуз, се покриват рaменeтe на водача на групата.
Младежите изразяват своята благодарност към дарителите с песни, които показват дали са доволни от даровете. Те са различни също така в зависимост от това, дали се изпълняват пред млади или пред възрастни дарителки.

Обичаите, свързани с Невруз в Добруджа, са същите както и на Кримския полуостров. Изследователите са на мнение, че това е доказателство, че турското население в Добруджа представлява всъщност изселници от Крим.

- Невруз при гагаузите: Гагаузите, които живеят в Добруджа и на други места, също честват празника Невруз, само че под друго име – Йорту. Тъй като гагаузите са православни християни, при тях пролетните празници и чествания са пригодени към православния църковен календар и съвпадат с Тодоровден, Лазаровден и др. Обичаят "мартеница", на който се подаряват мартеници на първи март и на който се пожелава здраве и щастие, съществува също и при православните българи.

Смятам, че ще бъде много полезно, ако се направи едно сравнително изследване на пролетните чествания, споменати тук, които се изпълняват и от народи с нетурски произход, за да се види дали те съвпадат с турските обичаи, кое е общото и различното между тях.

За съжаление много от обичаите и поверията, свързани със Султан Невруз на турското население, живеещо на Балканите, са започнали да се забравят. Но въпреки това, една част от тези обичаи се запазват до края на Втората световна война. От средата на миналия век до днес, особено сред турското население в България, много от тези обичаи са забравени, по-точно заличени от комунис¬тическия режим.

През османския период в Румелия празникът Султан Невруз в продължение на векове е честван с различни символи. Тези символи са: плодородие, пожелание за здраве и щастие, предпазване (от духовни и материални злини). Да, Невруз е плодородие. Невруз е обич. Пролетта донася на хората нови надежди за щастие. До нови Неврузови празници!...

Източник: http://www.kircaalihaber.com/bg/?pid=8&id_aktualno=48

Още за празника тук


Нови турски репресии срещу кюрдите преди Невроз

karma
романтик Асилог
 
Posts: 1249
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Wed Mar 21, 2012 8:55 pm

Карма, благодаря ти за поста. Малко ще смеся нещата от религиите тук, но иначе ще стане разпръснато.
Ислямският Невруз, доста прилича на нашият празник за пролетното равноденствие, също така се боядисват и яйца на него.
И като доста други от езически се превръща в християнски, само ритуалите се преместват на Великден.
И възкръсването на земята след зимата за новия ден и нови надежди, може да се отъждестви с Възкресението на Христос.
Приблизително по време на честването е и Благовещение. А за него народното поверие гласи, че на Благовец долитат кукувиците и лястовиците, за да донесат благата вест, че зимата си е отишла и лятото е дошло. По-късно се чества като вест, че Дева Мария е заченала.
Не искам да звучи като съпоставка м-у религиите, но мисля че християните са по-прагматични в това отношение, "узаконявайки" ритуалите от народните празници, да не кажа присвоявайки ги, докато при мюсюлманите всичко извън Корана се отрича. И странното е, че шиитите, които са по-консервативни, го приемат, но пък от своя страна
са му придали и друг смисъл, което сега е повод за конфликти със сунитите и вече празника им придобива политически характер, за жалост.
Както и да ни разделя религията, в народопсихологията сме еднакви.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Mon Mar 26, 2012 10:48 am

Правителството утвърди 6 дни мюсюлмански празници през 2012 г.
Министерският съвет на свое заседание, проведено на 21 декември 2011г, определи религиозните празници през 2012 г. за вероизповеданията, различни от православието. Датите са определени след съгласуване с ръководствата на вероизповеданията в България.
По предложение на Главно мюфтийство религиозните празници, които са приети за официални от Министерския съвет, за Мюсюлманското вероизповедание са: Нощта Мевлид на 3 февруари (1 ден), Рамазан байрам на 20 и 21 август (2 дена), Денят Арефе на 24 октомври и Курбан байрам на 25 и 26 октомври )3 дни).
Според Закона за държавния служител и Кодекса на труда служителите и работниците от различните вероизповедания могат да ползват по свой избор част от платения си годишен или неплатен отпуск за религиозните празници.
ЛУНЕН КАЛЕНДАР - التقويم الهجري / Hijri
използван от мюсюлманите по света за определяне на ислямските празници

Месеците по лунния календар на исляма
Ислямският календар и свещените месеци, дни и нощи
http://www.islamicfinder.org/Hcal/hdate_gr.php

1. Muḥarram محرّم (или Muḥarram al Ḥaram)
2.Ṣafar صفر (или Ṣafar al Muzaffar)
3.Rabīʿ al-Awwal (Rabīʿ I) ربيع الأوّل
4.Rabīʿ al-Thānī (или Rabīʿ al-Ākhir) (Rabīʿ II) ربيع الآخر أو ربيع الثاني
5. Jumādā al-Ūlā (Jumādā I) جمادى الأولى
6.Jumādā al-Thānī (или Jumādā al-Ākhirah) (Jumādā II) جمادى الآخرة أو جمادى الثانية
7.Rajab رجب (или Rajab al-Murājab)
8.Shaʿbān شعبان (или Shaʿbān al-Muʿaẓẓam)
9.Ramaḍān رمضان (или Ramaḍān al-Mubārak)
10.Shawwāl شوّال (или Shawwāl al-Mukarram)
11.Dhū al-Qaʿda ذو القعدة (или Dhū al-Qiʿda)
12.Dhū al-Ḥijja ذو الحجة (или Dhū al-Ḥajja)
Хиджра е лунен календар и годината в него има продължителност точно 12 оборота на Луната около Земята, тоест в него има 354 (355) дни. 33 години по Хиджра са около 32 слънчеви години.
Годината съдържа общоприетите дванадесет месеца,като всеки месец включва 30 или 29 дена според положението на Луната.Тези 12 месеца са следните: Мухаррам,Саффар,Рабиу-л-ауал,Рабиу-с-сани,Джумадал-уля,Джумада-с-сания, Раджаб,Шаабан,Рамадан,Шауал,Зу-л-кида и Зул-л-хиджа.

Месеците Раджаб,Шаабан и Рамадан се знаят от мюсюлманите като "Трите месеца" и на тях се обръща специално внимание.През тези свещени месеци Великият Аллах дарява своите раби с повече обич и увеличава благосклонността и опрощението си.В хадисите се разказва,че именно тогава Пророк Мохамед е правил повече ибадети и е давал значителна милостиня на безимотните.През тези месеци се правят и много молитви за опрощение на греховете,кланят се намази,пости се и се прочита многократно Свещеният Коран.

Месец Раджаб е свещен поради факта,че в него се намират особено важните за всеки мюсюлманин нощи "Рагаиб" и "Мирадж"."Рагаиб" е първата петъчна нощ на месец "Раджаб",през която Пророкът е удостоен от Аллах с много високи почести,а "Мирадж" е Възнесението на Мохамед с помощта на малък Джибрил в небесните висоти.

Следващият месец Шаабан е важен с това,че през него се празнуват свещената нощ "Берат" (нощта на опрощението).Берат е 15-то число на Шаабан и дълбокият му символ означава пречистването на греховете.През тази нощ мюсюлманите искат прошка от Всевишния Аллах и дават обещания за праведен живот.

Месеците Раджаб и Шаабан са предвестници за идването на месец Рамадан (Рамазан).През месец Рамадан е низпослан Свещеният Коран и постенето става фард (фарз) за мюсюлманите.Божествената книга е дарена през благодатната нощ "Кадр".

Mесеците Зул-л-хиджа и Мухаррам са също месеци с много стойности.През Зу-л-хиджа се отива на поклонение хадж и се празнува Удхия (Курбан байрам).Мухаррам е първият в календара на мюсюлманите,начало на новата година по Хиджра.Десетият ден на този месец е свързан с някои важни събития,едно от които е свещения обичай "Ашура".

Благословени дни в ислямската традиция са: Маулид и Рагаиб кандил.

Маулид кандил е рождена дата на Пророка Мохамед (20.04.),а годината му 570 г. е приета като Годината на Слона.Според календара този априлски ден е дванадесетата нощ на месец Рабиу-л-ауал (вторият понеделник).Факт е,че Мохамед е роден в Мека и произхожда от рода Бану Хашим,принадлежащ към племето Курайш.Бащата на Пророка се казва Абд Аллах (Божи служител),а майка му Амина (вярна).

Легендата разказва,че малкият Мохамед се ражда със суннет и отрязан пъп.На гърба между двете лопатки бебето е белязано с пророчески знак (мухир нубуат).Къщата,където Расулуллах вижда бял свят,е известна като "Дар табаба".Мохамед е познат и с накои други имена:Ахмад,Махмуд,Мустафа,Сахаб'ул Беян,Сахаб'ул Хатем,Сахаб'ул Харауа,Набиу Рахма,Сахаб'ул Макам Махмуд.

В историята на исляма рожденият ден (маулид) на Пророка се чества за пръв път тържествено по времето на Фатимидите в Египет.Оттогава тази нощ се празнува в свещените градове Мека, Медина, както и по всички краища на мюсюлманския свят.
През същата нощ се случват и други събития:след силен земен трус се счупват идолите в "Кааба".срутват се колоните на императорския палат,изгасва Маджуси-хилядолетният факел на огнепоклонниците,изсъхва езерото Сава, местността Савая от своя страна се превръща в езеро.

Рагаиб кандил е първата петъчна нощ на месец Раджаб.Смисълът на тази дума означава благоволение и изобилни дарения.В тази нощ милостта,благоволението,щедростта и даренията на Всевишния Аллах са безкрайни.В същата петъчна нощ Мохамед е удостоен с пророческа мисия.

Други знаменателни нощи,които присъстват в ислямския календар,са "Исра и Мирадж","Берат" и "Кадр".

Двадесет и седмата нощ от месец Раджаб е "Исра и Мирадж".Чудото "Исра и Мирадж" е събитие,което е по волята на Великия Аллах и се случва година и половина преди преселението в Медина."Исра" е ози момент,когато Мохамед е оведен от Масджид-и Харам (Мека) в Масджид-и Акса (Иерусалим)."Мирадж" е Възнесението (издигането) в небесата на любимия на мюсюлманите Пророк,където му се разкриват божествени откровения.По този повод в Хадис-и Шариф се разказва следното:"В един момент,когато пророкът стоял до мястото,наречено хатим в харем-и Шариф,при него се явява ангел Джибрил.Той разкъсва гръдта на Мохамед,взима сърцето му и го измива с вода от кладенеца Замзам,вдъхва му вяра и мъдрост и отново го поставя на мястото му."

След тази случка Мохамед възсяда коня,наречен Бурак,който го отвежда от Мека в Медина.Мохамед преминава заедно с Джибрил през седем стълба на небесата>На седмото небе според мюсюлманската традиция се намира дървото Сидра(Лотос),където двамата срещат много от пророците и си разменят поздрави и благопожелания с тях.Джибрил се установява в мястото,наречено Сидрат-ул Мунтаха,а Пророкът продължава с друг кон на име Рафраф и се явява пред Трона на Всемогъщия Аллах.По времето на това чудо Аллах удостоява вярващите с три важни неща:петократния намаз (фард),последните аяти на сура "Бакара".части от сура "Ал-Исра",и опрощаването на греховете.

Издигането на стълбата (мирадж) е описано в първия аят на сура "Ал-Исра" (Нощното пътешествие) така:"Пречист е Онзи,Който пренесе Своя раб нощем от Свещената джамия до Най-далечната джамия,околностите на която Ние благословихме,за да му покажем от нашите знамения.Той е Всечуващия,Всезрящия."

Нощта "Берат" е петнадесетият ден на месец Шаабан.Името на нощта означава пречистване и опрощаване на греховете.През тази нощ мюсюлманите дават отчет за деянията си,искат прошка от Всевишния Аллах и поменуват починалите близки.Значението и достойнствата на нощта "Берат" са обобщени от ислямските улеми в пет точки:

1.В Корана нощта "Берат"е определена като свещена.

2.През тази нощ Аллах дарява вярващите с опрощение и благодат.

3.Ибадетите през тази нощ са с много голяма стойност.

4.Берат е нощ за проверка на душевния мир и отчет на деянията.

5.През същата свещена нощ Мохаммед е дарен с правото шафаат-"Шафаат-и Узма" (Голямото застъпничество) или "Макам-и Махмуд" (Славният пост).В Махшар (мястото на Съдния ден) на Пророка е отсъдено правото да се застъпва за всички хора,с изключение на неверниците и двуличниците.

Свещената нощ "Кадр ("Лайлату-л кадр) е безспорно най-святата нощ на двадесет и седмия ден на рамадан (може да се празнува още и в навечерието на 23-ия или 25-ия ден).През "Кадр"е низпослан Свещеният Коран.Това е нощта.в която много ангели.на1ело с Джибрил,слизат за благодеяние на земята.за тази могъща нощ се разказва и в специална сура:"Ние го низпослахме в Нощта на могъществото. Но откъде да знаеш ти какво е Нощта на могъществото? Нощта на могъществото е по-добра от хиляда месеца.Слизат ангелите и Духът (Джибрил) през нея-с позволението на техния Господ-За всяка повеля" (Сура Ал-Кадр/Могъществото;аяти 1-4).

Светата книга е низпослана изцяло чрез тайнството на Запазения скрижал(Ал-лаух ал-махфуз) на земното небе.Освен "Нощ на могъществото" и "Нощ на предопределението","Лайла-ту-л-кадр означава и "Нощ на почитта",защото тя е израз на почит,която Всевишния оказва на отдалите живота си за Него.

Мюсюлманите чествата през годината два големи празника:

Рамадан (Рамазан) и Удхия (Курбан байрам).Рамазан,месецът на говеенето,е тържество на поста над човешките страсти ижелания.Приема се,че по време на постите се води борба между доброро и злото.През този месец малките искат прошка от по-възрастните.Това става през последните три дена (т.н. Шекер байрам),когато младите обикалят къщите на своите близки.Така те заздравяват роднинските връзки и засвидетелстват приятелското си отношение и доверие.Аиду-л-фитр-празненството по повод завършването на говеенето,е през първия ден на месец Шауал.Рамазан е море на истината,в което се пречистват душите на хората.Това е най-големият подарък за мюсюлманите.

Курбан байрам е най-великият празник на мюсюлмюните.Той съответства на християнския Великден и еврейската Пасха.Навечерието на байрама се нарича Арифа (Арефе) и е посветен на мъртвите.Тогава се приготвят лакомства и се къносва жертвеното животно-обикновено агне.Клането се извършва от човек,който прочита преди това специална молитва (такбил) и който предната вечер е осветил ножа в джамията.Главата на агнето се обръща към Кибла (посоката на Мека и Медина).

През Курбан байрам миряните изпълват джамиите и принасят в жертва животни за благоволението на Създателя.Аиду-л-адха-празненството на жертвоприношението,е през десетия ден на месец Зу-л-хиджа.В този празник вярващите се обединяват под знамето,издигнато от исляма,за да възтържествува единството и братството на мюсюлманите.

Всяка сeдмица има един празничен ден-петък-и неговата важност произтича от груповата обедна молитва,задължителна за спазване от всеки мюсюлманин.Петъчният ден и нощ са извънредно ценни и направените ибадети през това денонощие имат много висока стойност.В този ден вярващитесе събирати се превръщат в едно цяло,като по този начин печелят благодатта на Аллаху Те'аля.В Хадис-и Шариф Пророкът Мохамед повелява следното:"От слънчевите дни най-благословен е петъчният ден."През този ден е сътворен първият човек и пророк Адем (Адам);през същия ден той влиза в Рая и пак през този ден той е изваден от там.Според традицията в петъчния ден ще настъпи Къамат (Къямет).

"Ашура" е също свещен ден (10-то число)-в края на първата декада на месец Мухаррам.В същия ден се случват доста важни събития:Аллаху Те'аля приема молитвата на Адем,корабът на Нух (Ной) засяда на връх Джуди,Юнус (Йона) излиза от корема на рибата,в същия ден се срещат след дълга разлъка Якуб (Яков) и Юсуф (Йосиф).Това е и денят,в който е създаден Раят (Джанна) и са сътворени по-главните ангели.

През "Ашура" е прието да се подпомагат бедните хора, да се сдобрят скараните и обидените и да се посещават болните. Правенето на чорба Ашура през този ден е традиция,която обаче не е задължителна.Според преданието,когато корабът на пророка Нух засяда на връх Джуди,вярващите вадят от торбата си наличната храна:пшеница,фасул,нахут и други и сготвят обща чорба.Това става именно през деня Ашура,откъдето идва и този обичай.

Хъдърлез е друга традиция,която отговаря на християнския Гергьовден(м.май) и се приема за начало на лятото.Празникът е посветен на мюсюлманските светци-Хъдър и Иляз,покровители на хората,животните и плодородието. Невруз (от персийското "нооруз"-нов ден) е друг почитан празник,който бележи настъпването на пролетта.За него са характерни ярките цветове и облекла.Невруз се приема за начало на новата календарна година при шиитите.

Ид ал-адха

Празник на жертвоприношението.Познат също като Курбан байрям или Коч байрям.Отбелязва се в края на ежегодното поклонение в Мека на 10-ия ден от зу-л-хиджа,месеца на поклонението.Обредът по жертвопринасянето на чисти животни е свързан с онзи момент от живота на Ибрахим (Авраам),когато,за да изпита неговата вяра,Бог му повелява да принесе в жертва сина си Исмаил (Измаил);Авраам не се възпротивява и Бог заменя сина с овен.Само една част,обикновено една трета,от месото на животното се изяжда от семейството,извършило обреда.Останалото следва да се раздаде на бедните.За онези,които не са на поклонение,празникът предвижда посещения на джамии и гробовете на роднини.Продължава три дни и включва раздаване на подаръци и сладки,а също приемане на роднини и гостуване при тях.


Event -- Hijri Date -- Gregorian Date
Aashoraa day -- 10 Muharram 1433 -- 5 December 2011
First day of
fasting month -- 1 Ramadhan 1433 -- 20 July 2012 (tentative)
Lailat ul-Qadr
(The night of power) 20 - 29-- Ramadhan 1433 -- 8 - 17 August 2012
Eidu al-fitr -- 1 Shawwal 1433 -- 19 August 2012 (tentative)
Hajj days -- 8 - 13 Thw al-Hijjah 1433 -- 24 - 29 October 2012
Arafa day -- 9 Thw al-Hijjah 1433 -- 25 October 2012
Eidu al-adha -- 10 Thw al-Hijjah 1433 -- 26 October 2012
Aashoraa day -- 10 Muharram 1434 -- 24 November 2012
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Sat Mar 31, 2012 9:34 am

К А А Б А

Независимо в кое кътче на земята се намира, всеки мюсюлманин преди молитва трябва да определи посоката, в която се намира Кааба и да се обърне към нея.
Кааба – Кубът или Божият дом. Кааба (арабски: الكعبة, ка’ба) всъщност е древен храм, около който е построена джамията Масджид ал-Харам (Голямата джамия) в град Мека, Саудитска Арабия. А самата Кааба е построена около черен метеорит, считан за свещен поради небесния си произход.

Падащи звезди са наблюдавани от древността. Фрагменти от материал от други части на Слънчевата система. По-голяма част от този материал при навлизане в атмосферата изгаря или се разнася като прах, понякога отделни късове падат на земята като метеорити. Такъв произход има и Черния камък, намиращ се в Мека, за който мюсюлманите смятат, че е даден от Всевишния още на Адам. С него се маркира мястото, където да се изгради Кааба/Кубът или Дом на Господ , като така се определя една неприкосновена зона където да се събират всички мюсюлмани за хадж/поклонение. Целуването и докосването на камъка е повторение на действията на Мохамед, иначе няма никакви специални сили, просто камък, вероятно ахат. Поставен е 5м. над земята в източния край на сградата. През вековете е бил похищаван няколко пъти, вследствие на което е разчупен на 8 части, които сега са скрепени в сребърен обков.

ImageImageImageкамъкът поставен в сребърен обковImageImageImageImageImageImageImageImageImageImage

1.Black Stone on the south-east corner.
2.Entry door, on the East wall 2.13 metres above ground level. It is accessed using a set of portable steps.
3.Rainwater spout made of gold. This was added in the rebuilding of 1627 after the previous year's rain caused three of the four walls to collapse.
4.Gutter, also added in 1627 to protect the foundation from groundwater.
5.Hatim, a low wall originally part of the Kaaba. Pilgrims do not walk in the area between this wall and the Kaaba. Some believe this area contains the graves of Hajar and Ismail.
6.Al-Multazam, the part of the wall between the Black Stone and the entry door.
7.Station of Abraham, a glass and metal enclosure with what is said to be an imprint of Abraham's foot.Abraham is said to have stood on this stone during the construction of the upper parts of the Kaaba, raising Ismail on his shoulders for the uppermost parts.[13]
8.Corner of the Black Stone (South-East).
9.Corner of Yemen (South-West). Pilgrims traditionally acknowledge a large vertical stone that forms this corner.
10.Corner of Syria (North-West).
11.Corner of Iraq (North-East).
12.Kiswa, the embroidered covering, replaced annually.
13.Marble stripe marking the beginning and end of each circumperambulation.

следва...
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Sat Mar 31, 2012 9:59 pm

Ще допълня по-късно темата горе, но сега видях разискване за Джибраил в една друга тема, което не беше съвсем точно и затова ще се спра сега на него.
А Н Г Е Л И


При сътворението на света Всевишния създава и ангелите (малак, малакиета) които да бъдат посредници на Божествената власт. Те са вестители от името на Абсолютния Господар.
Ангелите са нематериални творения създадени от светлината. Те са слуги (раби)на Аллах и изпълняват безропотно неговите заповеди.
На гърба на всеки ангел виси табела, на която е изписано името на Аллах и под него - името на ангела. В ислямските хадиси (предания) се упоменават следните ангели:
Джабраил (Архангел Гавраил), Азраил, Микал(Михаил) и Исрафил.
В исляма Светия Дух, или както се среща в Корана като „Духът“ е синоним на ангела Джибрил (Архангел Гавриил). Мюсюлманите вярват, че Светия Дух е най-великият ангел и че той е посредник между Бог и пророците.
Image
Икона на Архангел Гаврил



Архангел Гавриил (на иврит: גַּבְרִיאֵל, на гръцки: Γαβριήλ,на арабски: جبريل) е архангел, който в християнството и исляма открива тайните послания на Бога: той известява Дева Мария за предстоящото Рождение на Иисус Христос (Благовещение) и нейната смърт, а на Мохамед диктува Корана. Един от двамата ангели, посочени в Библията по име - вторият е Михаил. Гавриил е пратен да разтълкува видението на Даниил (Дан.8:16) и да му даде пророчеството за 70-те седмици (Дан.9:21). Според някои изследователи ангелът от Дан.10:5 и сл. също е Гавриил. В НЗ Гавриил е пратен при Захария, за да му каже за предстоящото раждане на Йоан Кръстител (Лука 1:11-20), и при Мария, за да извести зачеването на Иисус Христос в утробата ѝ чрез Светия Дух (Лука 1:26-38). Името му означава на евр. език "Божия сила". В 66-те канонични книги на Библията не е наречен нито веднъж архангел, а само ангел.

Архангел Гаврил често е изобразяван на северните порти на иконостаса. Гаврил е един от щитоносците на Герба на Руската империя.









Джабраил (Джибраил)е Ангелът на откровението на мюсюлманите и стои от дясната страна на Аллаху Те`аля.
Именно чрез него главният пророк Мохамед получава Божественото откровение в Мека. Джибраил е най-великият измежду ангелите.
Той е известен оща като "Уахий" (Ангел на вдъхновението), "Руху`л-Кудус"(Свещен ангел, Свети дух) и "Руху`Амин"(Дух на честността и доверието).
Най-важната задача на Светия ангел е да съобщава на пророците как да направляват хората по пътя към вярата, да предават "уахий" (вдъхновенията на Аллах),
да ги насочва към праведност в земния свят и щастие в Отвъдния живот (Ахърет).
Малак Азраил е Ангелът на смъртта, който отделя душата от тялото. Той е носител на тъмната сила.
Малак Микал се грижи за живота на хората, основните му качества са милостивост, любвеобилност и миролюбие.
Малак Исрафил (или Суроян) възвестява чрез тръбата си "Сур" Съдния ден (Къамат), също така е ангел, който лекува.
В Корана се споменават още няколко ангела: Мункир и Накир, които идват в смъртния час. Малик- пазач на Ада, Ръдуан- надзирател на Рая, Харут и Марут.
Има и два ангела пазители(хафаза), които записват делата на хората - Кърамен Кятибин.
Малакиетата са много на брой, преданието е, че на всеки мюсюлманин се падат по 360 ангела.
Като нематериални творения, ангелите не притежават качествата и навиците на хората, като сътворени от светлина те са невидими.
Едниствено Дженабъ Хак и пророците могат да ги направляват и контактуват с тях.
Вярата в ангелите на Всевишния Аллах е едно условията на вярата в исляма.
Ангелът бунтар Иблис (Самуел)е познат като Сатаната. Той дръзва да се представи, че прилича на Аллах.
Когато Бог създава човек, се обръща към ангелите с думите : "Прекланяйте се и го обожавайте, защото аз съм вдъхнал част от моя Дух в него"
Единствен Иблис отказва да се подчини, защото смята, че е по-висш от Адем/Адам, който е направен от земя, а Иблис от огън.
Заради суетата му, горделивостта и неподчинението Аллах го проклина и му дава формата на Дявола, изгонва го от Небесата и селенията на Насладата.
Някои ангели го последват и така се разделят на две групи - Ангели на светлината, доброто и Ангели на тъмнината, т.н. "паднали ангели".

Малко повече се разпростях, отколкото мислех [kz9se9.gif] но
Изложението ми е заради "Suskunlar", където убиецът Джибраил всъщност не e вездесъщ,
както някои го изкарват, а просто дясната ръка на Ирфан - безропотен слуга.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Tue Apr 10, 2012 4:48 pm

Ислямът в Индия - измеренията на общуването между две цивилизации
Историята на човечеството е история на цивилизациите – те са осигурявали най-общите образци за идентифициране на народите. Както цивилизацията, така и културата препращат към цялостния начин на живот на даден народ. И двете понятия включват ценностите, нормите, институциите и начините на мислене, на които поредицата от поколения в дадено общество придават първостепенно значение.
Между изследователите съществува единодушие, че на индийския субконтинент поне 1500г. пр.н.е. е имало една или повече свързани от общо наследство цивилизации. Обикновено те биват обозначавани като индийска, хинду или индуистка. Под една или друга форма индуизмът играе централна роля в културата на субконтинента от ІІ-то хил. пр. н.е.
„Повече от религия или социална система.” – Бродел
Макар в Индия да има многочислена мюсюлманска общност, както и няколко по-малобройни културни групи, индуизмът продължава да играе тази роля и в модерната епоха.От друга страна всички големи учени признават съществуването на отделна ислямска цивилизация. Възникнал на Арабския полуостров през VІІ в.,ислямът се разпространява бързо в Северна Африка и на Иберийския полуостров, както ин а изток – в Централна Азия, Индийския субконтинент и Югоизточна Азия.
Как ислямът се заражда в Индия? През периода 1220 – 1500г. в Далечния Изток монголският пълководец Чингиз хан изгражда световна империя, чиито сблъсък с мюсюлманския свят е неизбежен. В периода 1219 – 1229г. монголските армии преследват хорезмийските тюрки (Иран) като оставят след себе си смърт и опустошения. През 1231г. започва нова серия набези когато един след друг биват разрушени великите мюсюлмански градове Бухара и Боидат. През 1260г. султан Байбарс разбива монголските войски в Северна Палестина. Нахлуването на монголите в Индия е спряно от делхийския султанат.
В началото на ХІV в. ислямът има широко присъствие в долината на река Ганг чак до областта Бенгал. В планинските райони някои членове на управляващата индийска династия Раджпут стоят настрана, но повечето индуси приемат мюсюлманското превъзходство. Това не е толкова учудващо. Кастова система ограничава политическата власт до определен брой фамилии и когато те се изчерпят индусите са готови да приемат всеки друг, при условие че той не нарушава кастовите правила, а като чужденци за мюсюлманите това ограничение не е в сила. Мюсюлманите остават малцинство в Индия. Твърдението, че те са разрушили будизма в Индия не отговаря на истината. Съществуват доказателства за едно-единствено нападение срещу манастир, но не и за мащабни убийства. През 1330г. по-голямата част от Индийският субконтинент признава властта на Делхийския султанат, но недалновидното управление на султаните предизвиква бунтове сред мюсюлманските емири и става очевидно, че султанатът е твърде голям, за да бъде ръководен еднолично. Така до откриването на барута през ХV в. султанатът в Делхи е просто една от многото сили в мюсюлманска Индия.
Откриването и използването на барута довежда до усъвършенстване на военната технология, с помощта на която управляващите укрепват властта си. Военното управление, което е характерна черта на ислямската политика след края на Абасидския халифат се затвърждава. Три огромни ислямски империи биват създадени през ХV – ХVІ в.: Сафавидската в Иран, Османската империя в Анадол, Сирия, Северна Африка и Арабския полуостров и Могулската империя в Индия.
Това е период на триумф. Трите главни империи обръщат гръб на егалитарните традиции в исляма и установяват абсолютни монархии. В едно важно отношение обаче тези империи се различават твърде много от предшестващите ги Абасиди. Абасидските халифи никога не са били истински ислямски институции, нито са били подчинени на законите на шариата. Те развиват свои собствен светски етнос, докато новите империи се характеризират със силна ислямска ориентация. Шиизмът се превръща в държавна религия на Сефевидите, влиянието на суфизма и фалсафа преобладава в политиката на Могулите, а Османската империя е ръководена от шариатските принципи.
През 1560 г. Акбар (1542-1605) успява да основе единна държава в Северна Индия, където е признат за неоспорим владетел. С помощта на огнестрелните оръжия империята на Могулите започва да разширява териториите си и установява контрол над Индустан, Пенджаб, Малва и Декан.
Акбар не преследва и не угнетява своите поданници, нито прави опит да ги приобщи към своята собствена вяра. Ако бе направил това, империята му не би просъществувала. Мюсюлманите са управляващо малцинство в една страна, в която никога не е имало религиозни практики, а будистите, якубитите, евреите, джайните, християните, сунитите, зороастърците и исмаилитите могат свободно да практикуват своята вяра. През ХІV и ХV в. индусите от всички касти и дори някои мюсюлмани обединяват своите сили за изграждането на една духовна, съзерцателна форма на монотеизъм, която се отрича от сектантската нетърпимост. Религията на сикхите, основана на Гуру Нанак, израства от тази среда като подчертава единството и съвместимостта на индуизма и исляма. Универсализмът е твърдо установен в Индия, а една нетолерантна форма на управление би влязла в противоречие с природата на индийската култура. Мюсюлманските управници отдавна знаят това и наемат индусите в своите войски и администрация. Акбар изпитва респект към всички религии. Той забранява данъка джизие, който шариатът предвижда за зиммите, става вегетарианец, за да не накърни индуските разбирания, и се отказва от ловуването, което много обича. Той построява замъци за индусите, а през 1575 г. издига поклоннически дом, където богослови от всички религии могат да се събират, за да разговарят. Акбар създава също така и свой собствен суфийски орден, отдаден на „божествен монотеизъм” (таухид-е иляхи), който се основава на вярването, че Бог може да се разкрие във всяка правилно направлявана религия.
Въпреки, че определено отговаря на духа на Корана, плурализмът на Акбар е твърде различен от строгия комунализъм, който се развива в някои шариатски кръгове и е на светлинни години от тогавашния сунитско-шиитски конфликт. Но всяка друга политика би била катастрофална за Индия. Наклонностите на Акбар към суфизма и фалсафа, които от своя страна клонят към представите за универсализъм са явни. Неговият биограф, суфийския историк Абдул Фазл Аллами (1551-1602) смята Акбар за идеалния философ-управник. Аллами вярва, че той е съвършения човек, който според суфите, живее във всяко едно поколение, за да напътства уммата. Акбар изгражда цивилизация, твърди Аллами, която ще помогне на хората да култивират такъв благороден дух, че конфликтите ще станат невъзможни. Тази политика е израз на представите на суфите за сулх-е кул (универсалния мир), а той е само прелюдия към махаббат-е кул (универсалната любов), която търси материалното и духовното благоденствие на всички човешки същества. От тази гледна точка фанатизмът е безмислица.
Някои мюсюлмани обаче са засегнати от религиозния плурализъм на Акбар. Ахмад Сирхинди, който също е суфий, разбира, че този универсализъм е опасен. Сирхинди обявява, че по-скоро самият той, а не Акбар е съвършеният човек на епохата. Единението с бога може да бъде постигнато, когато мюсюлманите благочестиво съблюдават законите на шариата, които по това време започват да изглеждат още
по-сектантски. Въпреки това в началото на ХVІІ в. почти никой в Индия не споделя възгледите на Сирхинди.
Шах Джихан, внукът на Акбар, (1627-1658) се придържа към политиката на дядо си. Построеният от него Тадж Махал е продължение на традицията на неговият дядо да съчетава мюсюлманските и индуските стилове в архитектурата. Той покровителства индуските поети, а мюсюлманските научи съчинения биват превеждани на санскрит. Шах Джихан се оказва преходна фигура и в края на века вече е ясно, че Могулите започват да отслабват. Армията и дворът стават прекалено скъпи, императорите продължават да подпомагат културни дейности, а пренебрегват селското стопанство, което представлява богатството им. Икономическата криза навлиза в решаващата си фаза при управлението на Аураганзиб (1658-1707), който смята, че решението е в по-добрата дисциплина на мюсюлманското общество. Данъкът джизие отново е наложен, а митата за индуските търговци са удвоени. Индуските храмове из цялата страна биват разрушавани. Отговорът показва колко мъдра е била предишната политика на търпимост. Избухват сериозни бунтове, водени от индуски ръководители и сикхи, които започват да водят борба за своя собствена държава в Пенджаб. Когато Аураганзиб умира, империята е в тежко състояние и никога не се възстановява напълно. Неговите приемници изоставят комуналистичната му политика, но злото вече е сторено. Дори мюсюлманите са недоволни – няма нищо автентично ислямско в увлечението на Аураганзиб към шариата, който проповядва справедливост за всички, включително и за зиммите.
До 1739г. Могулите успяват да се задържат на власт и през ХVІІІ в. се наблюдава сближаване между индуси и мюсюлмани в дворцовия живот. Но в планинските райони водачите на индусите и скхите продължават да воюват слещу режима. Мюсюлманите индийци изпитват несигурност и проблемите им предопределят много от трудностите и борбите, които продължават да ги тревожат и до днес. Те разбират, че са малцинство, затворено в област, която за разлика от централните части на Анадол не се намира в периферията, а е една от най-важните култури в цивилизования свят. Мюсюлманското население в Индия не само враждува с индусите и сикхите, но и изпитва силното търговско влияние на англичаните, което става все по-политизирано. За първи път мюсюлманите се сблъскват с вероятността да бъдат управлявани от неверници и като се има предвид голямото значение на уммата за ислямското благочестие, това дълбоко ги тревожи. Въпросът не е просто политически, той засяга най-съкровената им същност.
Животът на мюсюлманите в Индия продължава да бъде несигурен. Възможно ли ислямът да се превърне просто в друга индуска каста? Дали правоверните ще запазят своята културна и религиозна идентичност или ще бъдат погълнати от чужди традиции, различни от тези в Средния изток, където се заражда ислямът?

Ако темата ви интересува материалът е изграден върху прочита на книгите „Ислямът – кратка история” от Керън Амстронг и „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред” от Самюъл Хнтингтън (послената може да се намери в ел. вариант в Моята библиотека)
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1249
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby karma » Tue Apr 10, 2012 7:36 pm

Поводът за присъствието на този материал тук е малко прозаичен, но обикновено и от най-простите неща научаваме нещо ново. Така се случи и с мен. По повод именния си ден получих шал и когато решах да се похваля с придобивката си, и как съм демонстрирала забраждане в турски ресторант бях запитана дали знам историята на забрадката. Естествено не я знаех. Тук ще помоля Хипи да се намеси и да обясни като човек по-запознат с историята на исляма. От мен две статии на тази тема, които бях срещала преди години, но ето че се наложи да си ги припомня...
Хиджабът в Турция – изборът на народа срещу избора на държавата?

Носенето на покривало (хиджаб) при мюсюлманките в Турция не е просто носене на парче плат, с който жените си покриват косите, а е позиция, политически въпрос и отправяне на предизвикателство към желанието на една група сред властимащите в страната, която е против носенето на хиджаб, понеже е убедена, че това противоречи на секуларизма в страната.
Въпреки опитите на държавата да се пребори с носенето на хиджаб и натискът, на който са подложени забулените туркини в своето ежедневие, особено тези от тях, които учат или работят, в Турция хиджабът е широко разпространен – по неофициални данни 70% от туркините носят хиджаб.

Убеждения и жертви

Забулената туркиня не е слаба, сломена жена, на която носенето на хиджаб може да бъде наложено със сила, така както навярно се случва в някои арабски общества. Туркинята сама прави своя избор и се забулва по свое убеждение. Тя е напълно наясно, че покривайки главата си, ще трябва да плати много висока цена.
Само защото е избрала да бъде забулена, на Фатима Каданкеш, която е на двадесет и три години, не й е било позволено да продължи обучението си в държавно висше учебно заведение. Това обаче не я е накарало да захвърли хиджаба. „Макар че днес някои хора имат властта да затворят вратите на университетите пред лицето ми, то със сигурност те нямат власт да затворят вратите на живота, който ме очаква, и на успеха, който е пред мен” - твърди Фатима, която след наложената й забрана започнала да изучава арабски език в частен културен център, където по-късно станала преподавател.
Преди да забранят носенето на хиджаб във висшите учебни заведения, Фатима е изучавала моден дизайн. Със съгласието и благословията на нейното семейство Фатима решила да прекрати обучението си в университета. Днес тя е домакиня. „Не съжалявам, че нося хиджаб, а съм щастлива, че съм платила цена, която някои считат за много скъпа, за да се покоря на Божията заповед и да изпълня религиозния си дълг” – казва Фатима, докато се качва на кораб, който ще отведе нея и седем нейни приятелки, които също като нея носят хиджаб, в европейската част на Истанбул.
Хиляди забулени туркини са принудени да завършат университетското си образование в чужбина и особено в Азербайджан, където турският език е силно разпространен. Дъщерите на турския министър-председател Реджеп Ердоган пък се видяха принудени да се запишат в университети в САЩ. Но носенето на хиджаб не донесе проблеми само на дъщерите на турския премиер, а и на самия него поради това, че съпругата му също е забулена.

В конфронтация с всички

Айша Узки също е платила много скъпа цена, за да носи хиджаб. Освен държавата против забулването й се обявили и нейните светски приятели и семейството й.
Айша разказва, че когато започнала да изучава по-задълбочено ислямската религия в университета, тя разбрала, че носенето на хиджаб е религиозен дълг на всяка мюсюлманка и решила да се забули. С това решение тя си навлякла гнева на семейство си, което е толкова нерелигиозно, че си изкарва препитанието посредством продажбата на спиртни напитки.
Що се отнася до приятелите й в университета, то те започнали да я избягват и да я смятат за назадничава и старомодна. Айша решила да изостави обучението си, което отново предизвикало гнева на нейните родители. Тогава майка й я заключила вкъщи, за да я принуди да се върне в университета и да свали хиджаба. Девойката обаче отказала категорично. Един ден тя избягала от дома си и се отправила към едно от тайните училища в Истанбул за заучаване на Корана наизуст. След една седмица се свързала със семейството си, като поставила условие на близките си, което гласяло, че ако искат тя да се завърне при тях, трябва да я приемат такава, каквато е и да започнат да уважават вярата й или в противен случай да забравят за нея окончателно.
След седем години Айша отново се конфронтирала със семейството си, когато решила да се омъжи за арабин мюсюлманин. Днес тя е майка на две деца, които говорят арабски език и учат Корана наизуст.

Начини за разрешаване на проблема

Всеки ден пред вратите на университетите или държавните институции се наблюдава едно и също явление – сутрин жените свалят забрадките си, а на излизане от университета или работното си място отново ги поставят върху главите си. Това е един от начините за разрешаване на този проблем, прилаган от много туркини. Така те запазват както хиджаба, така и обучението и работата си. Други жени пък носят шапки или перуки вместо хиджаб и така не си навличат гнева на държавата върху тях. Поради натиска, който е упражняван върху тях, забулените жени срещат голямо съчувствие от страна на обществеността, дружествата за правата на човека и дори от незабулените жени.
Налагането на забраната за носенето на хиджаб в турските държавни учреждения настъпи след свалянето на правителството на ислямистката Партия на благоденствието на 28 февруари 1997 г.
(Текстът е подготвен по материали от чуждестранния печат)
Автор: Станимир Иванов



За възела на забрадката в Корана

Този текст публикуваме със съгласието на сп. ”Обектив”, където той бе отпечатан. Чрез това гостуване сп.”Изток-Запад” отбелязва и 15-годишнината от създаването на Българския хелзинкски комитет. Дейността на БХК за защита на правата на човека е добре известна, добре известен е и постоянният ангажимент на организацията към развитие на толерантността в обществото и междуетническия диалог.

Забрадката се носи от векове и ще се носи от вярващи мюсюлманки. За благочестиви жени в исляма проблем не съществува. Такъв изниква за друговерци, атеисти и за светските държави. Единно мнение не съществува и не може да има, понеже в някои страни отношението към исляма е неговата рецепция, а в други неговото отричане.
Известни са и противоположните становища – на ЕСПЧ в Страсбург и на Комитета на правата на човека. Изводът е, че е невъзможно подвеждането на забрадката под общ знаменател. Действието на тълкуванията от сунната във всички държави, където живеят мюсюлмани, е в различна степен изпълнимо за вярващи, понеже факторът държава разбира значението на забрадката в различен контекст.
Българската държава е светска. Но тя признава религиозната свобода на гражданите си и в позитивен (за вярващи) и в негативен (за атеисти) аспект (чл. 37 от Конституцията във вр. с чл.2 ЗВ). Премълчаната от светското право предпоставка за уважаване на религиозната свобода е познаването на религиозните и атеистичните възгледи. За държавниците важи в най-голяма степен, че ако респектират религиозните свободи, следва да познават необходимостта на вярващите или невярващите. Ясно ни е, че управляващите, а и поколението им са закърмени (някои от тях изобщо не са отбити) от марксистката идеология. Времето обаче изисква от тях да изучат основите и на няколко вероучения с голямо значение за България. Така държавниците не биха изпадали в неловки ситуации на неуместно свещопалство по Коледа и Великден, биха се убедили, че вероучението в държавните училища ще подпомогне морала на подрастващите, а в крайна степен и техния собствен. Вероятно се плашат от последното. Изненадващо е как хабилитирани юристи, специалисти по правна теория (изхождаща като отрасъл на канонистиката) не си зададоха въпроса за обвързаността на мюсюлманките да се покриват според шериатското право. Но правилните отговори са в неманипулираните първоизточници. Друг е въпросът кой ги чете!
Основен източник на мюсюлманското право е Коранът. Хадитите, т.е. неговите тълкувания, в целокупността им образуват сунната, която също се смята за първоизточник на шериата. Тълкуванията са противоречиви, понеже са били изготвени от четири различни ислямски школи. Оттук и оспореността на немалко норми за поведение и ислямска дисциплина и в съвремието. Но Коранът остава неотменим догматически и религиозно-правен (канонически) авторитет за мюсюлманите, които го приемат като богооткровение до техния пророк Мухаммад. Затова спазването на предвидените в съдържанието му правила са с огромна духовно обвързваща сила и техен строг закон божий.
В съвременния български език за аксесоара на мюсюлманките за скриване части от лицето се е наложил общият термин забрадка. Разбира се, съществуват и много други означения на покривалото: фередже, тюрбан, джилбаб, хинаб, хиджаб и т.н. Особено важно е да се отбележи, че арабският термин, употребен в Корана в смисъл на забрадка, е само един: кхимар.
Много са сурите в Корана, които се отнасят до положението на жените. Още повече са и тези, които целят дисциплина и целомъдрие от вярващите мохамедани. Един-единствен е обаче айетът (знамението), касаещ забрадката в нейния съвременен смисъл и в терминологично припокриване. Това е сура 24 „Светлината”(ан нур) […]
30.
Кажи на вярващите мъже да свеждат погледите си и да пазят целомъдрието [фуруг] си! За тях това е най-чистото. Сведущ е Аллах за техните дела.
31. И кажи на вярващите жени да свеждат поглед и да пазят целомъдрието си, и да не показват своите украшения освен видното от тях, и да спускат покривалото [кхимар] върху пазвата си, и да не показват своите украшения освен пред съпрузите си или бащите си, или бащите на съпрузите си, или синовете си, или синовете на съпрузите си, или братята си, или синовете на братята си, или синовете на сестрите си, или жените [вярващи] или [слугините], владени от десниците им, или слугите от мъжете без плътски нужди, или децата, непознали още женската голота. И да не тропат с крак, за да се разбере какво скриват от своите украшения. И се покайте пред Аллах всички, о, вярващи, за да сполучите! […]

Това е първият и единственият стих, в който изрично става дума за кхимар, което означава було или воал. То е парче плат, който покрива главата и се спуска по гърба. Поводът за низпосланието на откровението до Пророка била срещата при т.нар. Асма, дъщеря на Муртад, на която жените се появили в техните традиционни облекла без допълнителни покривала. Така бюстовете и украшенията им по краката станали видни. Това отвратило Асма и тя произнесла думите: „Колко грозно е това!”, в която връзка последвало низпосланието на айета (24:31). Посланието е насочено до всички мюсюлманки. Видно е от предходния стих (24:30), че не само жените, а и мъжете следва да гледат децентно и да спазват целомъдрие [като прикриват срамните части на тялото си]. Прави, разбира се, впечатление, че жените за разлика от мъжете следва да закриват пазвата си. Използваният тук общ термин на арабски фуруг (мн. ч. от фарг) означава телесни гънки. В него се включват лактите, междубедрието и гънките между бедрата и седалището. За жената това обозначение включва и бюста. Известно е, че по времето на Мохамед арабите са носили облекло, състоящо се от връхни дрехи (без долно бельо) и покривало за главата. Самата дреха била дълбоко изрязана в гръдната област – за мъжете безпроблемно, за жените неудобно поради видимостта на фуруг. Това било основанието да се призоват жените към покриване на гръдта с кхимар, който да се спуска през рамената върху бюста. Айетът (24:31) включва съвършено нова морална норма за поведение и въвежда революционно по рода си чувство за сексуално неудобство, отговарящо на времето на Мухаммад и противоречащо на предходните сурови и открити нрави на бедуините.
В сура 24 се намира още един айет, засягащ покриването на жената. В него е допуснато известно отклонение от сура 24:31 по отношение на по-възрастни жени, нямащи намерение и изглед да пристъпят повече брачното ложе.
Сура 24 „Светлината”(ан нур) […]
60.
А престарелите жени, които вече не се надяват на брак, не е грях да свалят връхното си наметало, без да показват украшения. Но да се въздържат е по-доброто за тях. Аллах е всечуващ, всезнаещ. […]
Този стих (24:60) разкрива най-ясно гледната точка на Корана. Женската сексуалност трябва да се държи в граници, за да не се застрашава „легалното” бащинство. Загрижеността по този въпрос е обяснима, ако се вземат предвид обстоятелствата, предхождащи исляма. Съществували са повече от десет разновидности на сексуални връзки - от либертинаж до промискуитет. Обичайно било жената да „изневерява”, когато мъжът отсъствал. Ясно е, че в такива случаи сигурна е била само майката на детето.
Друг характер има задължението за мюсюлманката да носи дълго наметало, когато излиза от дома си:
сура 33 „Съюзените племена” (ал ахзаб) […] 59. О, Пророче, кажи на съпругите си и на дъщерите си, и на жените на вярващите, да спускат върху себе си покривалото [джилбаб] [когато излизат]. Това е най-подходящото, за да бъдат разпознати и да не ги огорчават. Аллах е опрощаващ, милосърден. […]
Тук се касае не за кхимар, т.е. забрадка, а става дума за наметало, което се облича върху кхимара. Айетът е низпослан, понеже жените на Пророка както всички други жени ходили вечер извън селището, за да облекчат своите малки и големи нужди. В такива моменти те били „огорчавани” от мъже, които след разпит твърдели,че объркали жените на Пророка с обикновени робини. В действителност и свободните жени, и робините носили дотогава еднакво облекло. В тази връзка за отличаване на мюсюлманките се препоръчва носенето на наметало - джилбаб, с което да закриват и лицето си. Айетът няма императивен, а пожелателен характер. Говори се за „най-подходящото” като съветване и се остава с впечатлението за избор на жената сама да реши дали да носи джилбаб или не. Трябва да се отбележи, че подобно облекло било широко разпространено сред свободните юдейки и християнки, най-вече при персийките. Оттам и връзката с чадора.
Съществуват и други айети, които говорят за завеси, зад които жените на Пророка трябва да се крият (33:53-55), жените да стоят по домовете си (33:33-34) и т.н., които не могат да се отнесат към днешната забрадка.
Проблемът за забрадката в Корана не може да се изчерпа. Показателно е какво например е писал известният ислямски просветител Куасем Амин в излязлата през 1899 г. книга “Освобождаването на жената”: „…ако в шериата имаше текстове, които предписват хиджаб, то мое задължение щеше да бъде да не напиша нито една буква по този въпрос... защото те вредят на божиите заповеди, които трябва да спазваме… но текстове от този род не намираме…”
Друг е въпросът доколко омъжените юдейки трябва да носят тихъл (женския талид) и християнките да покриват главите си при молитва - 1 Кор. (11:13).

Христо П. Беров
Авторът е от Института по църковно право в Потсдамския университет.

Статиите са от списание „Изток-Запад” бр. 7/2007г.
http://www.mesbg.org/spisanie/br7.pdf
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1249
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Tue Apr 10, 2012 10:18 pm

Тук ще помоля Хипи да се намеси

Ще се намеся, защото ме сърби да отправя коментар по първата част за комшиите, но ще навляза в политиката, пък това не е целта тук.
Но тия ревли или ревностно описани и интервюирани, определено са обслужвали нечии интереси и това вече се вижда.
Картината е много променена вече. Да не се стигне до там, че да не можеш без забрадка да влезеш в унивеситета.
Но както и да е. Втората част за забрадките и шериата няма връзка с тях, защото това е
типично за шиитите, а те са сунити и именно оттук идва странното налагане. Но както казах, разсъжденията ми не са за тук.
Относно налагането за покриване на жените, четейки законите на шериата, всичко изглежда като насочено единствено против това,
жената да показва сексуалността си и с това да предизвиква мъжка страст. Т.е. насоката е мъжете да не бъдат изкушавани.
Всъщност откъде идва забулването.
Историята е съвсем кратка. Когато Пророкът Мохамед взел да получава Откровенията на Аллах, чрез ангел Джибраил, той бил много объркан
и споделил с жена си Хаджиде. Тя си задавала въпроси- кой е този ангел, как изпраща божествените послания, какво е пророчество.
Куп въпроси терзаели жената и при едно от следващите посещения на Джибраил в дома им, Мохамед обявил гласно неговото присъствие.
Нали знаете как жените като работят носят кърпа на главата си и като срещнат гост я свалят, т.е. стават официални, така направила и Хаджиде.
Когато обаче тя свалила кърпата от главата си, Джибраил изчезнал. Забрадката на жената е свещена и тя гарантира нейната непрочност
и неприкосновеност. Т.е. закрита е непорочна и достойна за Господ, открита ли е става жена изкусителка. Кой както иска да си го тълкува.
Сега, това е историята изначале, на този етап Мохамед все още не е имал Откоровения от Всевишния на тема жени и отношения към тях и облеклото им.
Но трябва да се отбележи, че той е новатор в това отношение и за първи път дава права на жените при наследство и равноправие в доста отношения,
за разлика от нравите на арабите, които са имали жената за добиче и са й смъквали кожата от бой.
Но също така и доста я опакова в дрехи, с цел запазване на неприкосновеността й. Добри обявява война на евреите заради една разбрадена мюсюлманка.
Бих рекла, че всичко това е един начин за опазване на морала и слагане в ред на иначе доста безразборния секс. Укрепване на семейните ценности и родословието.
За мен жената е потърпевша винаги, закривайки се, за да не предизвиква мъжете, а защо те не могат да се контролират.
Закривайки се, за да е по-близо до Бог. Онеправдана е винаги и отвсякъде.
И ако за преди няколко века е било приемливо, то, сега в едно светско общество да бъде закривана ми изглежда неестествено.
Когато кланя намаз нека бъде забулена, но в ежедневието си не е необходимо, така го мисля аз. Уж казах, че няма да разсъждавам, но не се въздържах.
Засега толкоз по темата от мен. Пък може и някой друг да изкаже мнение.

дописвам се
Толкоз, ама не е толкоз, че като зачекна нещо и трябва да го развъртя отвсякъде.
Мисълта ми е за съвременната жена и забрадката. Модерна, млада, образована, не особено религиозна, никога не чела Корана, но със забрадка. Мода или вътрешна потребност е това?
Може би е по-скоро някаква носталгия по отминало време, бързият преход към европейските маниери вероятно ги стряскат и смятат, че не е достатъчно редно и
ги отдалечава от принадлежността им, изневерява на паметта на дедите им и на традициите. Това може да ми даде обяснение, защо днес едно младо момиче, довчера не носило
и шал против настинка, днес закрива хубавите си коси. Ако това носи вътрешна хармония, а не е просто показност за принадлежност, може и да е приемливо.
Не съдя никого, само разсъждавам и със сигурност има още аспекти темата и ако имаме такива познати е добре да чуем мнението им.
Защото средата е тази, която налага и възпитава в крайна сметка.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Thu Apr 26, 2012 3:59 pm

Виждането на Тарик Али за развитието на исляма или едно "полуофициално мислене"
Тарик Али ми е познат от четирилогията си издадена у нас, от която съм прочела все още само na-facep "Каменната жена", но за нея в другата тема ще пиша. /Издирвам от поредицата "Под сенките на нара", ако някой има инфо за нея ще съм благодарна. / Все пак малко за автора и тук.
Image

Тарик Али (род. 1943) е британско-пакистански военен историк, романист, журналист, кинематографист, публичен интелектуалец, политически активист и коментатор. Той е член на редакционната колегия на New Left Review и Sin Permiso, както и редовен сътрудник на големи британски издания като Guardian,CounterPunch, и London Review of Books.



Молли и еретици от Тарик Али
Никога не съм вярвал в Бог, дори и на възраст между шест и десет, когато бях агностик. Неверието ми беше инстинктивно. Бях сигурен, че там навън няма нищо друго освен пространство. Може и да е било просто липса на въображение. В летните нощи, ухаещи на жасмин, дълго преди да бъде позволено да се използват високоговорители в джамиите, ми беше достатъчно да поглъщам тишината, да гледам към изящно осветеното небе, да броя падащите звезди, и да заспивам. Повикът на мюезина в ранното утро беше един приятен будилник.
Да бъдеш невярващ имаше множество предимства. Заплашван с божествени санкции от семейни близки, братовчеди или по-възрастни роднини – „ако направиш това, Аллах ще се разгневи“ или „ако не направиш това, Аллах ще те накаже“ – аз си оставах непреклонен. Нека да направи най-лошото, казвах си – но той никога не го правеше и това насърчаваше неверието ми в неговото съществуване.
Родителите ми също бяха невярващи. Такива бяха и повечето от най-близките им приятели. Религията играеше дребна роля в нашето домакинство в Лахор. През втората половина от деветнадесети век голяма част от образованите мюсюлмани вече бяха прегърнали модерността. Но старите навици въпреки това упорстваха: престорено-добродетелните извършваха ритуалните си измивания и се примъкваха към петъчните молитви. Някои постеха по няколко дни в годината, обикновено точно преди новолунието, отбелязващо края на Рамазана. Съмнявам се дали повече от една четвърт от населението в градовете постеше в продължение на целия месец. Животът в кафенетата продължаваше все така. Мнозина твърдяха, че вече са гладували, така че да могат да се възползват от безплатната храна, предлагана в края на всеки ден от джамиите или от кухните на богатите. В провинцията пък постеха още по-малко хора, тъй като работата на полето е трудна без храна, и особено без вода, когато Рамазанът се случваше през летните месеци. Айд – фестивалът, обозначаващ края на Рамазана, се празнуваше от всички.
Един ден, мисля през есента на 1956, когато бях на 12, аз подслушвах един разговор след вечерята вкъщи. Сестра ми, някои от братовчедите и аз бяха любезно помолени да си потърсят занимание другаде. Ние послушно се преместихме в съседната стая, но след това се заслушахме, кикотейки се, в думите на една особено шумна и твърдоглава леля, и един костелив чичо, които съветваха родителите ми с висок шепот: „знаем какви сте… знаем, че сте невярващи, но децата трябва да получат своя шанс… Те трябва да бъдат обучавани на религията си.“
Кикотът се оказа преждевременен. Няколко месеца по-късно беше нает учител, който да ме обучава на Коран и ислямска история. „Живееш тук“, каза баща ми. „Трябва да изучаваш текстовете. Трябва да познаваш историята ни. По-късно можеш да правиш каквото поискаш. Дори и ако отхвърлиш всичко, винаги е по-добре човек да познава онова, което отхвърля.“ Достатъчно разумни съвети, които по онова време аз разглеждах като лицемерни и предателски. Колко често бях слушал да се говори за суеверните идиоти, често наши роднини, които се прекланяли пред Бога, тъй като не им достигало пипе да се съмняват в него? А сега ме принуждаваха да изучавам религия. Бях твърдо решен да саботирам процеса.
По онова време не ми минаваше през ума, че решението на баща ми може би е имало нещо общо с един епизод от собствения му живот. През 1928, също на 12, той беше съпровождал майка си и старата си бавачка (най-доверената прислужница на баба ми) на поклонение, за да извърши церемонията по хаджийството. Жените тогава, както и днес, можели да посещават Мека само ако са придружавани от мъж, по-възрастен от 12 години. По-възрастните мъже просто й бяха отказали. Баща ми, като най-младият мъж в семейството, нямал право на избор. По-големият му брат, най-религиозният член на семейството, никога не го остави да забрави това поклонение: писмата му до баща ми винаги пристигаха с представката „хаджи“, прикачена пред името: повод за вечно веселие по време на чая.
Тъй като не можех да чета арабски, можех да уча Корана само наизуст. Учителят ми, Низам Дин, идваше на уречените дни и благодарение на героичните му усилия днес поне съм в състояние да рецитирам стиховете от увода на Корана „Алиф, лам, мим…“, следвани от решаващото: „в тази книга не може да има съмнение.“ Низам Дин, за мое голямо удоволствие, не беше дълбоко религиозен. През 1940-те той беше обръснал брадата си, напуснал религията в името на антиимпериалистическата кауза и се беше посветил на левичарска политика. Подобно на мнозина други беше прекарал известно време в колониален затвор, където беше се радикализирал още повече. Истината, казваше той, е много силно понятие в Корана, но тя никога не е била въведена в практическия живот, защото моллите са разрушили исляма.
Низам Дин скоро разбра, че се отегчавам от изучаването на стихове от Корана и ние започнахме да запълваме отредения час с дискусии по история: националната борба срещу британския империализъм, корените на тероризма в Бенгалия и Пунджаб, както и историята на сикхския терорист Бхагат Синг, който беше хвърлил бомба в Законодателното събрание на Пунджаб, за да протестира срещу репресивното законодателство и клането в Джалианвала Баг от 1919 г. От затвора той беше отказвал да моли за помилване, но беше отхвърлил тероризма като тактика и преминал по-близко до традиционния марксизъм. Беше осъден от таен съд и екзекутиран от англичаните в централния затвор в Лахор, на 15 минути път пеша от мястото, където Низам Дин ми разказваше историята му. „Ако беше оцелял“, повтаряше Низам Дин, „той би станал водач, от когото англичаните наистина биха се страхували. А гледай ни сега. Само защото е сикх, ние дори не му издигаме паметник.“
В течение на една година аз научих от Низам Дин много повече неща, касаещи историята, политиката и ежедневието, отколкото бях научавал когато и да е в училище. Но пропуските му, що се отнася до религиозното ми обучение, не останаха незабелязани.
През летните месеци, когато жегата в низината ставаше непоносима, ние забягвахме в подножието на Хималаите, в Натиагали – по онова време мъничко, изолирано планинско селище, забито на едно било сред гъста борова гора, над която се извисяваха върховете. Тук, в спокойна атмосфера без почти никакви социални ограничения, аз се събирах с паштунски момчета и момичета от граничните градове Пешавар и Мардан, както и с деца от Лахор, които рядко виждах през зимата. Придобивах усещане за свобода. Имахме любими места за криене: мистериозни гробища, в които по паметниците бяха изписани английски имена (мнозина бяха умрели млади) и една запусната готическа църква, която беше опожарена от светкавица.
Изследвахме и множеството опожарени къщи. „Как са изгорели?“, питах местните. При което получавах небрежния отговор: „Това бяха къщи на индуси и сикхи. Бащите и чичовците ни ги изгориха.“ Защо? „За да не могат да се върнат, разбира се.“ Защо? „Защото сега ние сме Пакистан. Техният дом е Индия.“ Но защо, настоявах аз, щом те са живели тук в продължение на столетия, също като вашите семейства, и говорят същия език, макар и да почитат други богове? Единственият отговор беше свиване на рамене. Беше странно да си помислиш, че индусите и сикхите, които са живели тук, са били избити в по-ниските долини, В племенните райони – ничията земя между Афганистан и Пакистан – бяха останали множество индуси, защищавани от племенните кодове. Същото важеше и за самия Афганистан (докато пристигнаха муджахедините и талибаните).
Един ден, за мой ужас, майка ми ме информира, че един молла от съседното планинско село е бил нает, за да довърша с него ученето на Корана. Щяха да опропастят ваканцията ми. Мърморих, оплаквах се, протестирах, пледирах и виках. Нищо не помогна. Приятелите ми съчувстваха, но бяха безсилни: повечето от тях бяха минали през същия ритуал.
Моллите, особено техният селски вариант, бяха обект на присмех, широко разглеждани като нечестни, лицемерни и мързеливи хора. Всички смятаха, че те са си пуснали бради и са избрали този път не от духовна жажда, а за да припечелят къшей хляб. Освен ако бяха причислени към някоя джамия, те зависеха от доброволни дарения, такси за обучение на деца и безплатни обеди. Вицовете касаеха най-вече сексуалните им мераци; особено ония, отнасящи се до момченца под определена възраст. Въображаемият молла от историите и от куклените театри, които пътуваха от село на село, беше алчен и похотлив злодей; той използваше религията единствено като средство за постигане на желанията и амбициите си.
На уречения ден моллата пристигна и, след като се наяде до насита, ми беше представен от семейния прислужник, Куда Бакш („Бог да те благослови“), който беше служил още в домакинството на дядо ми и поради статуса и възрастта си се радваше на фамилиарност, отказвана на останалите прислужници. Куда носеше брада, беше предано вярващ във върховенството на исляма и се молеше усърдно, спазвайки всички религиозни обреди. Той обаче дълбоко ненавиждаше моллите, на които гледаше като на крадци, перверзници и паразити.
Когато моллата започна да говори, аз забелязах, че той няма почти никакви зъби. Римуваните стихове изведнъж изгубиха магията си. По едно време той така се потопи във фалшива емоция, че изкуствените му зъби паднаха на масата. Той се усмихна, вдигна ги и ги постави обратно в устата си. Отначало се опитвах да се сдържам, но после чух сдържан смях откъм верандата и се обърнах да погледна. Куда беше се скрил зад един голям рододендрон, за да подслушва лекцията, и сега се задушаваше от смях. Извиних се и хукнах към вътрешността на къщата.
* * *
Познанията ми по ислямска история си останаха слаби в хода на годините, в които Пакистан западаше. Изучаването на исляма беше направено задължително през 1970-те, но децата получаваха само тъничка корица по история, поставена над солидна основа от приказки и митология. Интересът ми към исляма така си и остана полузаспал, чак до Третата петролна война от 1990[1]. Втората петролна война от 1967 беше довела до огромна победа на Израел над арабския национализъм – нещо, от което този национализъм никога не успя да се възстанови. Войната от 1990 беше съпътствана на Запад от груба анти-арабска пропаганда. Нивото на невежество, демонстрирано от повечето учени и политици беше такова, че започнах да си задавам въпроси, които дотогава почти не бяха ме интересували. Защо ислямът никога не беше имал своя собствена Реформация? Защо Османската империя не е била докосната от Просвещението? Започнах да изучавам ислямска история, а по-късно пътувах и до областите, където тя се е създавала, особено ония, по които се бяха случили нейните сблъсъци с Християнството.
Юдаизмът, християнството и ислямът са получили началото си като версии на неща, които днес ние бихме описали като политически движения. Те са били солидни системи от вярвания, целящи да се направи по-лесна съпротивата срещу имперските потисничества, да се обединят инак различни хора, или и двете тези неща. Ако погледнем на ранния ислям в такава светлина, става очевидно, че пророкът му е бил един надарен с визия политически водач, и че неговите триумфи са потвърждения на програмата му за действие. Бъртранд Ръсел веднъж беше сравнил ранния ислям с болшевизма, твърдейки, че и двете са движения „практически, социални, не-духовни, стремящи се да спечелят господство над този свят“. За разлика от тях той вижда християнството като „лично“ и „съзерцателно“. Независимо от това дали сравнението му е удачно или не, Ръсел при всички случаи е схванал, че първите две десетилетия от развитието на исляма имат отчетливо якобински привкус. Отделни части от Корана притежават страстта на политически манифест, а от време на време тонът, с който той се обръща към своите юдейски и християнски конкуренти е също толкова фракционен, колкото и онзи на която и да е левичарска организация. Скоростта, с която той започва да се разпространява, е феноменална. Академичните дискусии относно това дали новата религия е била родена в Хиджаз, Ерусалим или на друго място, са най-вече от археологическа важност. Каквито и да са точните му корени, ислямът скоро измества две велики империи и достига атлантическото крайбрежие. В периода на кулминацията му, три мюсюлмански империи доминират големи части от земното кълбо: Османците със столица Истанбул, Сефевидите в Персия и Мугалската династия в Индия.
Добро място за поставяне на начало за ислямския историк е 629 г. н. е., или Година 8 от новия мюсюлмански календар, макар че по онова време той не е съществувал. В тази година двадесет въоръжени конници, водени от Сад ибн Заид, са изпратени от Мохамед да разрушат статуята на Мана, езическата богиня на съдбата в Кудаид, по пътя между Мека и Медина.
Един пророк от седми век не би могъл да се превърне в истински духовен водач на племенна общност без да упражнява политическо водачество, а на полуострова – и без да е овладял основите на конната езда, мечовото изкуство и военната стратегия. Мохамед разбира добре необходимостта да отлага финалния разрив с политеизма докато той и последователите му са по-малко изолирани. Но щом само решението да се обяви строг монотеизъм е било взето, не са правени никакви компромиси. Християнската църква е била принудена на постоянни компромиси с езическите си предшественици, позволявайки на последователите си да се прекланят пред една жена, която е заченала дете от Бога. Мохамед също би могъл да избере някоя от дъщерите на Аллах, за да формира новата религия – може би това би било дори по-изгодно от гледна точка на печеленето на привърженици – но фракционните съображения се оказват решаващи: една нова религиозна партия е трябвало да се различава решително от християнството, нейният главен монотеистичен съперник, като заедно с това ограничава и привлекателността на съвременните й езически учения. Единството на един патриархален Аллах изглежда като най-привлекателен избор, важен не само от гледната точка на представянето на слабостта на християнството, но също и за да може да се прокара рязко скъсване с доминиращите до този момент културни практики на арабите от полуострова, с тяхното многомъжество и наследяване на семейството по майчина линия. Самият Мохамед е третият и най-млад съпруг на първата си жена, Хадиджа, която умира три години преди създаването на ислямския календар.
Духовната жар на Мохамед е подхранвана от социално-икономически амбиции: от необходимостта да се засили търговската позиция на арабите и да се наложи набор от всеобщи правила за поведение. Той си представя племенна конфедерация, обединена от общи цели и вярна на една-единствена религия, която по необходимост трябва да е нова и универсална. Ислямът е циментът, който трябва да спои арабските племена; търговията трябва да се превърне в единственото благородно занятие. Това означава, че новата религия е едновременно и номадска, и градска. Селяните, които обработват земята, се разглеждат като подчинени и малоценни. Един от цитатите на Пророка, отнасящ се до плуга, който той е видял, гласи така: „това никога не може да влезе в дома на правоверния, без заедно с него там да проникне и упадъкът.“
Военните успехи на първите мюсюлмански армии са забележителни. Скоростта на напредването им изплашва средиземноморския свят, а контрастът с ранното християнство едва ли може да бъде по-радикален. Само двадесет години след смъртта на Мохамед през 632, последователите му вече са положили основите на първата мюсюлманска империя в Плодородния полумесец. Впечатлени от тези успехи, цели племена приемат новата религия. В пустинята започват да се появяват джамии, а армията се увеличава. Бързите триумфи се разглеждат като доказателство за всемогъществото на Аллаха, както и за подкрепата му към вярващите.
Без съмнение тези победи стават възможни само защото Персийската и Византийска империи са ангажирани във взаимна война в продължение на почти сто години, която отслабва и двете страни, отчуждава населенията им и дава благоприятна възможност на новите завоеватели. Сирия и Египет са част от Византийската империя; Ирак се управлява от сасанидска Персия. И трите царства сега изпадат под ударите и мощта на една обединена племенна сила.
През 638, скоро след като мюсюлманските армии завладяват Ерусалим, халиф Умар идва в града, за да наложи условията за мир. Подобно на другите мюсюлмани от това време, той е облечен скромно, покрит с прах от пътуването и с неподрязана брада. Софроний, патриархът на Ерусалим, който го посреща, е силно изненадан от вида на Умар и от липсата на разкош. Хроникьорите отбелязват, че той се обърнал към един от прислужниците си и му казал на гръцки: „Наистина, това е опустошението на разрушението, за което говори пророк Данаил“.
„Опустошението на разрушението“ обаче не остава за дълго време в Ерусалим. Стратегическите победи над византийците и персийците са постигнати толкова лесно, че вярващите сега са преизпълнени с усещането за собствената предначертана съдба. В края на краищата в собствените си очи те са хората, чийто водач е окончателният Пророк, последният човек, който е получил послание директно от Бога. Визията на Мохамед за универсална религия, която пък предшества една универсална държава, е запленила въображенията и подхранила материалните интереси на племената. Когато германските племена завладяват Рим през пети век, те настояват на определени привилегии, но се подчиняват на далеч превъзхождащата ги култура и в хода на времето приемат християнството. Арабите, които завладяват Персия, запазват монопола над властта, като изключват от военна служба не-арабите и временно забраняват смесените бракове. Макар и да са готови да се учат от цивилизациите, които са завладели, те никога не изпитват изкушение да се откажат от езика, идентичността или новата си религия.
Развитието на медицината, една дисциплина, в която по-късно мюсюлманите достигат върхови постижения, предлага интересен пример за начина, по който познанието се предава, бива разширявано и съзрява в хода на първото хилядолетие. Два века преди исляма, градът Гундешапур в югозападна Персия се превръща в убежище за най-различни интелектуалци –дисиденти и свободомислещи хора, подложени на преследване в собствените си градове. Несторианците от Едеса забягват от града в 489, след като школата им е закрита. Когато, четиридесет години по-късно, император Юстиниан постановява закриването на школата а неоплатониците в Атина, тамошните преподаватели и ученици също поемат дългия път към Гундешапур. Новината за този град на учените се разпространява сред съседните цивилизации. Учени от Индия и дори от Китай идват тук, за да участват в дискусии с гърци, евреи, араби, християни и сирийци. Дискусиите засягат много и различни теми, но изкуството на медицината привлича най-голям брой участници.
Теоретическото обучение по медицина е допълвано от практика в един бимаристан (болница), което прави от жителите на Гундешапур медицински най-обгрижените по онова време хора. Първият арабин, който печели титлата „доктор“, Харит бин Калада, по-късно бива допуснат в двора на персийския управник Хосру Ануширван (Chosroes Anushirwan) и разговорът между двамата е записан от летописците.
По времето, когато градът е завладян от мюсюлманите, през 638 г., медицинските династии вече са сравнително добре установени тук. Арабите започват да се обучават в медицинските училища в Гундешапур и познанията им скоро започват да се разпространяват из мюсюлманската империя. Пишат се трактати, различни учени документи. Ибн Сина (Авицена) и Ал-Рази, двамата големи философи и лекари на исляма, осъзнават много добре, че основата на знанието им идва от едно малко градче в Персия.
Появява се нова ислямска цивилизация, в която изкуствата, литературата и философията на Персия стават част от общото наследство. Това е важен елемент при победата на Абасидите, космополитната персийска фракция вътре в исляма, над тесните арабски националисти, Умаядите, през 750 г. Победата им отразява превъзмогването на арабизма от исляма, макар че последният принц на Умаядите, Абдел Рахман, успява да избяга в ел-Андалус, днешна Испания, където основава Кордобския халифат. Рахман толерира еврейските и християнски култури, които заварва там, и градът му се превръща в съперник на Багдад като космополитен център.
Наследниците на халиф Умар се разпростират от Египет по цяла северна Африка. Те установяват своя база в туниския град ал-Караван, а Картаген се превръща в мюсюлмански град. Муса бин Нусаир, арабският губернатор на Ифрикия (днешните Либия, Тунис и по-голямата част от Алжир), установява първия контакт с континентална Европа. Той получава обещания за подкрепа и силно насърчение от Юлиан, екзарх на Септем (днес Сеута, испански град в Мароко). През април 711, пълководецът на Муса, Тарик бин Зияд, събира армия от 7000 души и преминава в Европа, близо до скалата, която и до днес носи неговото име, Джабал Тарик (или Гибралтар). И отново, мюсюлманските армии печелят много от недоволството от управляващите тук визиготи. През юли Тарик побеждава крал Родерик и местното население посреща с отворени обятия армията, която ги е освободила от насилника-владетел. До есента вече са паднали Кордоба и Толедо. Когато става ясно, че Тарик е твърдо решен да завладее целия полуостров, изпълненият със завист Муса бин Нусаир напуска Мароко с 10.000 души, за да се присъедини към вече затъмняващия го подчинен. Заедно, двете армии потеглят на север и превземат Сарагоса. По-голямата част от Испания сега е под тяхно господство, благодарение най-вече на отказа на местното население да защищава старите владетели. Двамата мюсюлмански водачи планират да пресекат Пиренеите и да потеглят към Париж.
Но вместо да поискат разрешение от халифа в Дамаск, те просто го информират за намеренията си. Разгневен от неуважителното отношение към властта му, той ги призовава да дойдат и да му дадат личен отчет в столицата; и двамата никога повече не виждат Европа. Вместо тях армията се поема от други, но импулсът вече е изгубен. В битката при Поатие от октомври 732, силите на Шарл Мартел маркират края на първото мюсюлманско столетие, като нанасят на воините на пророка отрезвяващо поражение. Мюсюлманите успяват да си запазят морски бази в южна Франция – Ница и Марсилия например – но ислямът си остава до голяма степен ограничен до границите на Иберийския полуостров. Един век по-късно арабите превземат Сицилия, но могат само да заплашват континента. Палермо става град със сто джамии; Рим си остава неприкосновен. Ксенофобски настроените северно-италианци и до днес наричат сицилианците „араби“.
През 958 Кордоба е столица на западния халифат и, благодарение на халиф Абдеррахман III – главен културен център на Европа. Най-близкият й съперник се намира в далечна Месопотамия, където един халиф от друга династия властва над Багдад. И двата града са известни с училищата и библиотеките си, с музикантите и поетите, лекарите и астрономите, моллите и еретиците, а също и с таверните и танцьорките си. Кордоба е по-напред в дисидентството. Тук ислямската хегемония не се налага насилствено; тук се провеждат реални дебати между трите религии, водещи до синтез, от който ислямът получава голяма полза.
Голямата джамия (днешна катедрала) в Кордоба би могла да бъде създадена само от хора, които са участвали дейно в интелектуалната ферментация на града. Архитектите, които я изграждат през осми век, разбират добре, че тя трябва да представлява култура, противостояща на християнството, което предпочита да запълва пространството с изображения на идоли. Една джамия се възприема като празно пространство: всички пътища водят към празното, реалността се утвърждава чрез своето отрицание. В празното съществува единствено Словото, но в Кордоба (а и не само там) джамията е предназначена също и като политическо пространство, в което Коранът може да бъде дискутиран и анализиран. Философът-поет Ибн Хазм често е седял сред свещените колони и е смъмрял онези вярващи, които са отказвали да демонстрират истинността на идеите чрез спор. Те пък му отговаряли, че използването на диалектика е забранено. „Кой го е забранил?“, отговарял Ибн Хазм, намеквайки, че те са враговете на истинската вяра. В Багдад се говорело наполовина с възхищение, наполовина със страх, за „андалуската ерес“.
Изминават стотици години, преди тази култура да бъде заличена. Падането на Гранада, последното мюсюлманско царство в ал-Андалус, през 1492, маркира края на този процес: първото от множеството опитвани в Европа „окончателни решения“ е етническото прочистване на мюсюлманите и евреите от Иберийския полуостров. Когато посещава Кордоба през 1526, Карлос Първи испански укорява свещениците си: „построили сте нещо, което може да бъде видяно навсякъде, но сте унищожили нещо уникално“. Забележката му е достатъчно щедра, но той едва ли си е давал сметка, че джамията е била запазена от пълно разрушение само благодарение на църквата, която днес е намира вътре в нейните очертания.
В началото на 11 век ислямският свят се простира от централна Азия до Атлантическия океан, макар че политическото му единство е разрушено скоро след победата на Абасидите. Появяват се три центъра на власт: Багдад, Кордоба и Кайро – всеки със свой собствен халиф. Скоро след смъртта на пророка, ислямът е разделен на две големи фракции, сунитско мнозинство и шиитско малцинство. Суните управляват в ал-Андалус, Алжир и Мароко, Иран, Ирак и местата отвъд Амударя. Фатимидските халифи принадлежат към шиитската традиция, която води потеклото си от четвъртия халиф, Али, и жена му Фатима, дъщеря на пророка. Те управляват части от северна Африка и живеят в Тунис, докато една тяхна експедиционна армия, под ръководството на легендарния пълководец-славянин Джафар ал-Сикили („Сицилианецът“), който завладява Египет, създава там нов халифат и изгражда днешния Кайро.
Всеки от тези региони има различни традиции и собствени материални интереси и потребности, определящи неговите политики на съюзи и съвместно съществуване с не-ислямския свят. Религията играе основна роля при изграждането на новата империя, но бързият й растеж създава условия за собственото й разпадане. Багдад, най-мощният от трите халифата, не притежава военната сила и бюрокрацията, необходими за управляването на такава голяма империя. Сектантските борби, особено една тридесетгодишна война между сунити и шиити, също изиграват своята роля. Важни владетели, политици и пълководци и от двата лагера умират в годините непосредствено предшестващи Първия кръстоносен поход. „Тази година“, пише историкът Ибн Тагрибирди през 1094, „е наречена година на смъртта на халифи и военачалници“. Смъртите разпалват войни по наследствата и в двата лагера, отслабвайки още повече арабския свят. Идеята за една монолитна и всесилна ислямска цивилизация е престанала да има каквато и да е стойност в началото на 11 век, а може би и още по-рано.
През 1099, след 40-дневна обсада, кръстоносците превземат Ерусалим. Убийствата продължават цели два дни, в края на които по-голямата част от мюсюлманското население – мъже, жени и деца – са избити. Евреите са се били заедно с мюсюлманите в защита на града, но нахлуването на кръстоносците предизвиква паника. В съгласие с традицията, старейшините призовават еврейското население да се събере в синагогата и да извърши колективен молебен. Кръстоносците обграждат сградата, подпалват я и изчакват докато са сигурни, че всички евреи, до последния човек, са изгорели живи.
Кръстоносците се установяват в региона в хода на 12 век и множество мюсюлмански владетели, смятайки, че те ще останат тук задълго, започват да сътрудничат с тях търговски и военно. Някои от кръстоносците се разделят с християнския фундаментализъм и започват да живеят в мир със съседите си, но мнозинството продължава да тероризира мюсюлманските и еврейските си поданици, и вестите за това насилие продължават да кръжат из региона.
През 1171 един военачалник от кюрдски произход, Салла ал-Дин (Саладин) надвива фатимидския режим в Кайро и е обявен за султан на Египет. Няколко месеца по-късно, след смъртта на наставника му Нур ал-Дин, той стига до Дамаск, където също е обявен за султан. Град след град приема неговото господство. Халифът се страхува, че Багдад също ще бъде превзет от младия пълководец. Саладин обаче разбира, че произходът му е голяма пречка пред получаването на целия халифат и, за да не предизвиква сирийската аристокрация в едно време, в което има нужда от максимално единство, се държи настрана от Багдад.
Усилията му се увенчават с успех и през 1187 Ерусалим отново е превзет. Евреите получават субсидии, с които да построят отново синагогите си; църквите остават недокоснати. Не се допускат и убийства за отмъщение. Също като халиф Умар 500 години преди него, Саладин обявява свобода в града за вярващите от всички религии. Но пропускът му да завладее и Тир му струва скъпо. Папа Урбан изпраща Третия кръстоносен поход за превземане на Светия град и Тир става база за операциите му. Водачът на похода, Ричард Плантагенет, завзема отново Акра, екзекутира затворниците и избива населението. Но Ерусалим не е превзет отново. В продължение на следващите 700 години, с изключение на една краткотрайна кръстоносна окупация, градът остава под мюсюлманско владение и тук няма други кръвопролития.
Кръстоносните походи засилват упадъка в един свят, който отдавана вече е започнал да запада. Победите на Саладин временно задържат процеса, но вътрешните структури на халифата са вече увредени до необратимост, а се задават и нови нападатели. От централна Азия идва монголската армия на Тимур (Тамерлан на Кристофър Марлоу), която обсажда града през 1401, призовавайки халифа да се предаде и обещавайки, че ако го направи, градът ще бъде пощаден. Глупав и суетен докрай, той отказва, след което монголските армии превземат града. Цяла една култура е унищожена, а Багдад никога повече не успява да възстанови предишното си великолепие като столица на ислямската цивилизация.
Въпреки присъствието й в Индия, а по-късно и в северозападен Китай, през 14 век центърът на ислямската цивилизация започва да се движи по посока към Босфора. До този момент ислямските армии са обсаждали Константинопол на четири пъти, но градът винаги е оцелявал. Но от 1300-та година граничният анадолски емират започва бавно да се разширява по посока на Византия и през 1453 древният град бива покорен и получава сегашното си име: Истанбул. Новият владетел е Мехмед II, чийто праотец, Утман (Осман), е основал династията, носеща неговото име.
В същото време, в което ислямската цивилизация е на път да загине на Иберийския полуостров, османската династия открива нов ислямски фронт в югоизточна Европа. В течение на 14 век османците превземат Унгария, поглъщат Балканите, отгризват парчета от Украйна и Полша, и заплашват Виена. През 15 и 16 век мнозинството от мюсюлманите живее под управлението на Османската, Сефавидската (Персия) и Мугалската (Индия) империи. Султанът в Истанбул е признат за халиф и става поръчител на свещените градове Мека и Медина. Арабският си остава като език на религията, но турският се превръща в език на двора, използван от управляващото семейство и административните и военни елити из цялата империя, макар че по-голямата част от религиозния, научен, литературен и законов речник идва от персийския и арабски езици. Османската държава, която оцелява в течение на петстотин години, признава и защищава правата на християните и евреите. Голяма част от евреите, прогонени от Испания и Португалия след Реконкистата, получават убежище в османските земи, а друга голяма част се завръща в арабския свят, установявайки се не само в Истанбул, но и в Багдад, Кайро и Дамаск.
Евреите не са единствените привилегировани бежанци. По време на реформационните войни множество немски, френски и чешки протестанти, бягащи от католическите армии, също получават защита от османските султани. Тук е налице един допълнителен политически мотив. Османската държава следи отблизо развитията в останалите части от Европа и активно защищава интересите си чрез дипломатически, търговски и културни съюзи с големите европейски сили. На папата обаче се гледа с подозрение и бунтовниците срещу католицизма получават добър прием в Истанбул.
Търпимостта, демонстрирана към евреи и протестанти обаче рядко касае и еретиците вътре в Исляма. Моллите се грижат наказанията да бъдат брутални и бързи. Те ревниво пазят монопола си върху информацията и властта, противопоставяйки се на всякакви опити да се внесат печатарски преси в Истанбул. „Спомни си за Мартин Лутер“, предупреждава кадията султана. Реформацията получава поддръжка, защото тя служи за разделението на християнството, но самата идея за Мартин Лутер е неприемлива. Свещениците познават добре ранната история на исляма и са твърдо решени да не допуснат повторението й.
За разлика от християнството, ислямът не прекарва първите си сто години в немилост. Неговите водачи бързо се оказват начело на големи империи и от тях се изисква голяма способност за импровизация. Според някои учени, първата официална версия на Корана е публикувана някъде около тридесет години след смъртта на Мохамед, като точността му се гарантира от третия халиф, Утман. Други твърдят, че той се е появил много по-късно, но предписанията му, макар и да са много подробни по определени теми, не могат да предоставят пълния код за социално и политическо поведение, необходим за утвърждаването на ислямската хегемония. Празнината се запълва от хадисите: устни предания за повелите на пророка, които биват записвани и постепенно превърнати в традиция. Християнството е извършило нещо подобно, но го ограничава до четирите Евангелия, които биват допълнително коригирани и смекчени. Учените и писарите започват да съставят хадисите през седми и осми век, и оттогава насам се водят яростни спорове, засягащи автентичността на определени традиции. По всяка вероятност повече от 90% от тяхното съдържание е измислено.
Въпросът обаче е не в автентичността, а в политическата роля, която те изиграват в ислямските общества. Източниците на шиизма например идват от спорове около едно наследство.След смъртта на Мохамед неговите съратници избират Абу-Бакр за наследник, а след неговата смърт – Умар. Али, зетят на Мохамед, никога не протестира открито против това. Гневът му обаче е предизвикан от избора на третия халиф, Утман. Утман, който е от клана Умая, е представител на племенната аристокрация на Мека и победата му разгневява лоялните стари борци. Ако новият халиф би бил по-млад и енергичен, той може би би успял да постигне помирение, но по това време Утман е в седемдесетте си години, възрастен човек без силна поддръжка, и той бърза да постави на ключови позиции в новозавладените провинции свои роднини и членове на клана си. През 656 той е убит от поддръжниците на Али, при което Али е обявен за нов халиф.
Онова, което следва, е първата гражданска война в исляма. Двама от старите съратници, Талла и ал-Зубаир, събират войски, лоялни към Утман, и се надигат против Али. Към тях се присъединява Айша, младата вдовица на пророка. Самата тя, яздеща камила, повежда армията си към Басра, където се провежда т. нар. „битка на камилата“. Али триумфира. Талла и ал-Зубаир са убити в битката; Айша е пленена и върната обратно в Медина, където е поставена под домашен арест. Провежда се нова битка, при която Али е надвит от Умаядите. Решението му да приеме външно решение и арбитраж разгневява твърдолинейните му последователи и през 661 той е убит пред джамията в Куфа. Противникът му, блестящият умаядски военачалник Муавия е признат за халиф, но синовете на Али отказват да признаят властта му, след което биват победени и убити в битката при Кербала от сина на Муавия, Язид. Това поражение довежда до вечно разделение в исляма. Оттук нататък, фракцията на Али, наречена шиат, си създава свои собствени традиции, династии и държави, основен наследник на които в наше време е модерен Иран.
Би било учудващо, ако тези военни и интелектуални граждански войни – традиция срещу контра-традиция, различните школи на интерпретация, диспутите относно автентичността на самия Коран – не биха довели до появата на множество скептици и еретици. Забележителното е, че толкова много от тях биват толерирани в продължение на толкова дълго време. Онези, които се противопоставят на самия Коран, обикновено биват екзекутирани, но множество поети, философи и еретици успяват да разширят границите на дебата и несъгласието. Андалуските философи, например, обикновено дебатират вътре в кодекса на исляма, но кордовецът от 12 век Ибн Рушд понякога ги прекрачва. Известен в латинския свят под името Авероес, той е син и внук на кадии, а един от дядовците му е служил като имам на Голямата джамия в Кордоба. Самият Ибн Рушд е бил кадия както в Севиля, така и в Кордоба, макар че е принуден да забегне когато моллите заповядват книгите му да бъдат изгорени, а самият той – прогонен. Това прави философа значително по-предпазлив и едва когато се уверява напълно, че просветеният султан Абу Юсуф е достатъчно толерантен владетел, философът му предлага своите Коментари към Аристотел, които привличат вниманието на християнски и еврейски теолози. Коментарите изпълняват двойна функция. От една страна те са опит за систематизиране на огромното наследство на Аристотел, както и опит за представяне методите на рационализма и анти-мистицизма пред една нова аудитория, но заедно с това те са и опит за самостоятелно по-нататъшно развитие на рационалното мислене само по себе си.
Два века по-рано, Ибн-Сина (980-1037), един персийски учен, известен в латинския свят под името Авицена, е положил тогавашните основи за изучаването на логиката, науката, философията, политиката и медицината. Способностите му като лечител карат тогавашните му работодатели, местните владетели на Курасан и Исфахан, да търсят съветите му и по политически въпроси. Често обаче съветите му изпълват владетелите с гняв, поради което той е принуден да забегне. Неговият Канун фи’лтиб („Медицински канон“) се превръща в основен медицински учебник из целия ислямски свят – части от него все още се използват в съвременен Иран. Друг един негов труд, Китаб ал-Инсаф („Книгата за безпристрастно отсъждане“), занимаващ се с 28.000 различни философски въпроси, изчезва когато Исфахан е завзет, още докато философът е жив: единственото копие се е намирало в местната библиотека, която е изгорена.
Историите на Ибн Хазм, Ибн Сина и Ибн Рушд демонстрират потенциала за полу-официално мислене през време на петстотинте първи години от съществуването на исляма. Особено последните двама предизвикват доста силно религиозната ортодоксия, но, подобно на Галилео след тях, предпочитат да ограничат изследванията си и да продължат да живеят, отколкото да се превърнат в мъченици. Други обаче не са толкова сдържани. Багдадският еретик от девети век, Ибн ал-Раванди, пише няколко книги, в които се поставят под въпрос основните принципи на монотеизма. Сектата на Мутазилитите, към която той е принадлежал някога, вярва, че е възможно да се съчетаят в едно рационалното мислене и вярата в един Бог. Те се съмняват в Откровението, отхвърлят идеята за предначертаната съдба, настояват, че Коранът е написана, а не създадена чрез откровение книга, и критикуват качествата на неговата композиция, липсата на красноречие и нечистотата на езика му. Според тях единствено разумът диктува подчинение пред Бога. Ибн ал-Раванди отива още по-далеч, утвърждавайки, че религиозната догма винаги е по-низша от разума, защото човек може да постигне цялостност и морален статус единствено чрез разума. Яростта на неговите атаки отначало изненадва, а после обединява, ислямските и еврейски теолози, които го отхвърлят безпощадно. От оригиналното му творчество не е запазено нищо и ние познаваме идеите му единствено чрез цитатите и описанията, запазени в трудове на неговите мюсюлмански и еврейски противници.
Пазачите на чистотата на исляма от османския период познават добре историята и са твърдо решени да не допуснат никакви предизвикателства срещу мюсюлманската ортодоксия. Това запазва династията, но в края на краищата унищожава империята. Отхвърляйки повечето западноевропейски изобретения, свещениците решават съдбата на халифата. Но според гледището на повечето мюсюлмани, османците са запазили ислямското наследство, разширили границите на религията си със средствата на една държавна бюрокрация, надзираваща обща административна и финансова система. Османската държава, подобно на други мюсюлмански империи от този период, се характеризира с три основни черти: липса на частна собственост върху земята, при която обработващият не притежава, а притежателят (държавата) не обработва: съществуване на мощен, не-наследствен бюрократичен елит в административните центрове; професионална, обучена армия с робски компонент.
Премахвайки традиционната племенна аристокрация и забранявайки собствеността върху землените имоти, османците запазват позицията си като единствената династия в империята и единствен носител на полу-божествена власт. За да се предпазят от заплахи срещу династията, те създават администрация, чиито членове се набират от всички части на империята. Системата на девширме, или кръвен данък, заставя християнските семейства на Балканите и други места да предават в служба на империята по един син, който става собственост на държавата. Момчетата получават подслон, храна и образование, докато станат достатъчно големи, за да навлязат в армията или бюрокрацията. По такъв начин черкези, албанци, славяни, гърци, арменци и дори италианци се издигат до степен, позволяваща им да заемат някои от най-високите постове в империята.
Традиционната враждебност към земеделието определя градската база на династиите, които управляват големи части от ислямския свят, но до каква степен това отношение може да обясни и липсата на поземлена собственост? Това не е само локален феномен: никой от халифатите не насърчава създаването на аристокрация, притежаваща земя, нито пък селска собственост или комунални земи. Всяка комбинация от подобни неща би довела до натрупване на капитал, което пък би могло да доведе до индустриализация, както по-късно става в западна Европа. Сложните земеделски техники, използвани от арабите в Испания показват, че обработването на земята не е било табу, но те са по принцип ограничени до земята, окръжаваща градовете и са практикувани преди всичко от граждани. Селската земя е била вземана под наем от държавата, като посредниците, занимаващи се с това, са наемали селяни, които да я обработват. Някои от тези посредници са забогатели, но те са живеели предимно в градовете.
В западна Европа, особеностите на феодалната система – сравнителната автономия на селските общности, организирани около комунални земи, в съчетание с ограничените, но реални суверенитети на васалите и лордовете – насърчават растежа на малките градове през средните векове. Селското производство все още доминира, но политическата власт е феодална, тоест не централизирана. В градовете, търговията и производството се контролират от гилдиите. Именно в това устройство са заложени основите на модерния капитализъм. Подчинението на селячеството в ислямския свят, с неговата скована династическа политическа структура, зависеща от една неспокойна военна каста, води до това, че халифатите не успяват да издържат на политическото и икономическо предизвикателство, поставено от западна Европа. Радикални националистически импулси започват да се развиват в османските земи към края на 18 век, когато турски офицери, повлияни от Френската революция и, много по-късно, от Огюст Конт, започват да заговорничат срещу режима в Истанбул. Основната причина за застоя на османците до Първата световна война е в това, че трите лешояда, дебнещи плячката – Британската империя, царистка Русия и Хабсбургите – не могат да се споразумеят по подялбата и единственото функциониращо решение се оказва да се държи империята на колене.
Първата световна война завършва с поражение на османците, които са се съюзили с Кайзера. Докато триумфиращите сили дискутират как да разделят плячката, една турска националистическа армия, водена от Кемал паша (по-късно Ататюрк), предявява собствени претенции към това, което е днешна Турция, с което предотвратява британското решение да се отдаде Истанбул на гърците. За първи път в историята му, благодарение на Ататюрк, ислямът няма нито халиф, нито претендент за трона. Великобритания би предпочела да победи и премахне Ататюрк, продължавайки властта на халифа, който би могъл да бъде държан като един вид пенсионер на империализма, поддържан за официални церемонии, както се случва с Мугалите в Делхи до въстанието от 1857 г. Едва откриването на черно злато под арабската пустиня позволява на старата религия да намери средства за обновяването си, докато Великобритания създава нови султани и емири, които да й помагат да запазва това свое ново и най-скъпоценно съкровище. През целия 20 век Западът, за да защищава собствените си икономически интереси, поддържа най-назадничавите, деспотични и реакционни останки от миналото, подпомагайки с всички средства борбата срещу ислямския секуларизъм. Но както вече знаем, историята не е завършена.

Източник:
http://www.lrb.co.uk/v24/n03/tariq-ali/ ... d-heretics

Лично не съм съгласна с интерпретацията на всички исторически събития засегнати тук, но в голямата си част разсъжденията му съвпадат с моите. Ако имате търпение да изчетете статията -13 страници А4, мисля че ще ви е интересно.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Sun May 06, 2012 8:53 am

Хъдърлез


Днес 6 май, християни и мюсюлмани празнуват.
Хъдърлез (Гергьовден) и Касъм (Димитровден), които отразяват двуделния и сезонния цикъл, са двата универсални празника – обединители на разнородните етноконфесионални общности. Но все пак в центъра на празника си остава ритуалнато колене на агне. Жертвоприношението за християните е за Свети Георги, а за мюсюлманите – за спасителя Илияз.
Хъдърлез, съвпада с Гергьовден и се приема за начало на лятото. Празникът е посветен на двама мюсюлмански светци – Хъдър и Илияз, покровители на хората, животните и плодородието.
Двамата винаги се движат в противоположна посока – ако единият върви към изток, другия върви на запад, ако единия е на север, другият държи юга. Това правят, за да помагат на хората от различните пространства. Според народната вяра те са невидими, но понякога се явяват в човешки образи и искат помощ; ако не я получат, тези, към които са се обърнали, са обречени на неуспех, а понякога и на големи беди. Двамата светци се срещат само веднъж в годината, между първи и пети май, за да си разкажат къде са били, какво добро дело са извършили, с какво са помогнали на хората. Но ако този период се случи в петък, не се срещат.
Обичаи:
Първото нещо, което трябва да се направи, е да се съберат 41 вида листа (може и цветове) от 41 различни растения, от които едното трябва задължително да бъде мащерка. След това тези листи се измиват и се варят, но в съда който се извършва термичната обработка трябва да се поставят яйца (колкото е броят на членовете в семейството толкова трябва да са и яйцата). После приготвната вода се изцежда, за да не останат листенца. След което членовете на семейството се изкъпват (както се къпят винаги), но преди да излязат от банята се поливат с три канички с вода от листата. После изяждат яйцето си в една задължително дървена бъчва. Вечерта се пали висок огън, който трябва да се прескочи от всички, за да са живи и здрави, и против страх.
Част от празника е "ваденето на момински нишани", подобно на българския обичай "Еньова буля".

http://kak-da.bg/viewpost.php?idto=1335
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Sat Jun 23, 2012 7:41 pm

Малко да си поговорим за магиите. Всеки е чувал за ходжи, които лекуват или развалят магии, четейки Корана.
В самият Коран няма такова нещо и не се изразяват вярвания в магии, даже пише, че този който се занимава и този, който ходи да му развалят магия и двамата са неверници,
защото, ако вярваш в Аллах, то никаква магия не може да те сполети. Магиите са харам - забранени от Корана. Но хората в надеждата си за изцеление или намиране на късмет се обръщат към ходжите и те доста често им помагат, вероятно това е помощ на духовно ниво. Едва ли някой от престарелите ходжи ще издаде тайната си, а новите, изучаващи исляма в богословски университети напълно отричат практики свързани със знахарство и магии.
Но ако някой иска да се предпази, може да намери в Корана няколко сури на тази тема. Ето една от тях:

Сура Ал-Фалак
„Разсъмването“, е 113-та сура от Корана,
В сурата се иска защита от разнообразни злини и лоши неща, като мрака на нощта, завистта, магии и уруки. По традиция тази сура се рецитира над болен човек или преди лягане.

,,СУРА 113. РАЗСЪМВАНЕТО (АЛ-ФАЛАК)

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

1. Кажи [о, Мухаммед]: “Опазил ме Господът на разсъмването

2. от злото на онова, което е сътворил,

3. и от злото на тъмнината, когато настъпи,

4. и от злото на духащи по възлите [магьосници],

5. и от злото на завистник, когато завиди!”

Дано не ме вземете за смахната, че отварям тема за магии, но ми се видя интересно и го споделям. [kz9se9.gif]
А и има аналог с християнството и Киприяновите молитви. Т.е. и двете религии - християнство и исляма са на едно мнение по въпроса с магиите.Image
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby Vanja » Sun Jun 24, 2012 4:55 am

Хипи, темата е много интересна. [ok.gif]
И в "Аси" Зафер с Хайдар бяха при ходжата да чете молитва, за да отмени проклятието. Аз си мисля, че това е повече вид психотерапия.
Но ще ви споделя нещо, което съм преживяла наистина. Преди много години, още не бях родила малката си дъщеря, се сдобих с някакъв обрив по ръцете и краката. Кожната лекарка ми даде някакъв мехлем и ми каза: "Една седмица никакво мокрене". Но аз не успях да спазя указанията й и да не се измия цяла седмица - цялото ми тяло пламна. И тя ми каза: "Един месец никакво мокрене!" oooo Случиха се някакви почивни дни около 1-ви май и ние бяхме на вилата. Само при мисълта, че не мога да се мия, започна неистово да ме сърби навсякъде. Тогава местните баби казаха на майка ми да ме заведе при една баба, която бае против "сугреби' /обриви/. Отидохме, тя ме накара да клекна на бунището, обиколи няколко пъти около мен и си шепнеше нещо. В момента, в който дори и не ме докосна, а от близко разстояние си свали ръцете откъм главата ми надолу, почувствах някакво облекчение, сякаш сваляше някаква обвивка около мен. Така три пъти. Изпрати ни по живо, по здраво и до вечерта аз вече нямах обрив. Не знам какво е, но има нещо. [think.gif]
Image Image

Графа, Любо и Орлин - Заедно
Да направим нещо малко, но за някой друг.
Vanja
User avatar
маман Еми - тъщата на къщата
 
Posts: 1320
Joined: Tue Feb 21, 2012 9:01 am
Location: в кабинета на Директора

Unread postby xhippie » Sun Jun 24, 2012 7:24 am

Ванче, понеже направи аналог с филма, на който е посветен този форум...
мен ме впечатли четвъртият аят от сурата горе- "... духащи по възлите",
напомни ми за Нериман, когато връзваше възли по една кърпичка, за да събере Сухи и Намък [smeese.gif]
Винаги е трудно да приемем невидимото, но това не означава, че не съществува, а просто, че не го разбираме.
Фактите говорят, както и с твоя случай.

Определение на думата магия:

В арабския език думата “магия” (сихр) означава - изменение на истинската същност на нещата, за което е казал имам ал-Азхари.
Магията представлява четене на заклинания, връзване на възли и прочее подобни неща, които влияят върху душите и телата на хората, предизвиквайки болест и смърт, раздяла на мъж и жена и т.н.
Чародеят (сахир) е този, който се обръща към шейтаните измежду джиновете посредством проява на неверие и мерзки постъпки, които са им угодни. Целта на всичко това е да му помогнат в магията. Магът също така заявява, че знае съкровеното; води чрез магия и заклинания до смърт; разделя влюбените; възбужда симпатии или антипатии; и изменя умонастроенията на хората.

Ето какво е низпослано по този повод, чрез няколко хадиса за вярата

Вярва се, че който изрича аят Ел-Курси / Аяту-л-курси преди лягане, Аллах ще изпрати ангел-пазител да бди над него до сутринта и дявол няма да го доближи.
Аятът за Престола (на арабски: آية الكرسى, Аяту-л-ку́рси) е 255-ти аят от втората сура на Корана (Ал-Ба́кара, „Кравата“) и е често наизустяван от мюсюлманите по света.

Хадисът предаден от Абу Уммах Ал-Бахили разказва:
“ Пратеникът на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) каза: "Който каже Аяту-л-курси веднага след всяка молитва, нищо не го дели от влизането в Рая, освен смъртта."

Хадисът предаден от Абу Хурейра разказва:
“ Пратеникът на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казал: "В сура Ал-Бакара има аят, който е по-добър от всички аяти в Корана. Винаги, когато се прочете в някоя къща, дяволът я напуска: Аяту-л-курси."

Хадисът предаден от Абдулах бин Масуд разказва:
“ Някакъв човек казал на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): "О, Пратенико на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), научи ме на нещо, чрез което ще получа награда от Аллах." Той отвърнал: "Изричай Аяту-л-курси. Това ще бъде средство за защита за теб, децата ти и дори за съседните къщи."

Аят за Престола в оригинал на арабски:
اللَّهُ لَا إِلَهَ إِلَّا هُوَ الْحَيُّ الْقَيُّومُ لَا تَأْخُذُهُ سِنَةٌ وَلَا نَوْمٌ لَهُ مَا فِي السَّمَاوَاتِ وَمَا فِي الْأَرْضِ مَنْ ذَا الَّذِي يَشْفَعُ عِنْدَهُ إِلَّا بِإِذْنِهِ يَعْلَمُ مَا بَيْنَ أَيْدِيهِمْ وَمَا خَلْفَهُمْ وَلَا يُحِيطُونَ بِشَيْءٍ مِنْ عِلْمِهِ إِلَّا بِمَا شَاءَ وَسِعَ كُرْسِيُّهُ السَّمَاوَاتِ وَالْأَرْضَ وَلَا يَئُودُهُ حِفْظُهُمَا وَهُوَ الْعَلِيُّ الْعَظِيمُ
превод:
„Аллах! Няма друг Бог освен Него ­Вечноживия, Неизменния! Не Го обзема нито дрямка, нито сън. Негово е онова, което е на небесата и което е на земята. Кой ще се застъпи пред Него, освен с Неговото позволение? Той знае какво е било преди тях и какво ще бъде след тях. От Неговото знание обхващат само онова, което Той пожелае. Неговият Престол вмества и небесата, и земята, и не Му е трудно да ги съхрани. Той е Всевишния, Превеликия.“

в тази връзка, това са часовете за молитва днес в София
Sofia, Bulgaria
4 Shaban 1433 - June 24, 2012
Day: Sunday

Fajr 3:34
Sunrise 5:49
Dhuhr 1:30
Asr 6:48
Maghrib 9:09
Isha 11:15

За ефикасно разваляне на магии също се счита четенето на Сура Разкъсването (Ал-Инфитар)

Най-разпространената практика в ислямския свят е с приготвянето на т.нар.вода рукия за неутрализиране на магия и прогонване на дявола и зли джинове (шейтани).
За целта се взима чиста вода, в арабския свят често се използва вода Зам-зам (налята от Мека) върху която се рецитира серия от сури и айети от Корана.
В тази вода се разтварят намерени муски (магии) за неутрализиране и такава се използва за миене и пиене от засегнатия.
Отделно се използват и множество сури и айети, като например Айат ал-Курси, последмните три сури (Кулс/Алмаудат), молитви (дуа, дхикр) и ред други други предназначени за четене, писане, носене и т.н. с цел разваляне на магии и защита.


Един класически начин за разваляне на черни магии и прогонване на джинове, който се използа от някои ходжи:

Над съд с чиста вода се изрича следната серия от сури и айети (в посочения ред), като след всяко казване се духва към водата:

-веднъж Сура Фатиха
-веднъж последните пет айата от сура Бакара
-11 пъти 102-ри айат от сура Бакара
-11 пъти айат Ал-Курси
-веднъж от 8-ми до 19-ти айат от сура Имран
-11 пъти сура Ал-Кафируун
-11 пъти сура Ихлас
-11 пъти сура Фалак
-11 пъти сура Ал-Нас

След което от тази вода трябва да пие омагьосаният и да се измие с нея. Процедурата може да се повтаря за 3, 5, 7, 9, 21 дена.

Преди и след изричане на горепосоченото се казва по 11 пъти даруд (поздрав към Пророка):
"Бисмиллях иррахман иррахиим. Салляалаху аля хабийбихи Мухаммад уа Аллахи уа сахбихи уасалям”

Ако методът се използва за прогонване на джинове от човек същото се прави три пъти, но не се казва над вода
а след всяко изричане се духва в ухото на обладания.

Май много задълбах в темата [824952.gif] спирам и дано нашето форумче е предпазено от лоши джинове, хоста ни от токови удари и зли очи Image
Vanja wrote: една баба, която бае против "сугреби' /обриви/.

за сугреби - един колоритен разказ от Добри Жотев и неговата баба бае против сугреби , може да го прочетете тук
ПЪЛНОЛУНИЕ

Пролетната нощ беше топла, та седяхме на кьошка под осветлението на пълната луна. Майка ми плетеше умълчана. Дядо се настани на трикракото столче с пъшкане - уморен бил, като да е "кълцан у чутура". Баба лежеше в голямата одая - боляла я "кръстината".
- Айде, дигай се - подвикна й дядо.
- Мани ме, болна съм - отвърна тя.
Дядо се усмихна под мустак, обърнат към мен:
- Я бегай да кажеш на Гьора тупанджията да излезне насред село и да удари тупана - баба ти из един път че оздравее!
Донякъде беше прав - баба обичаше веселията. Вдигне ли се сватба, извие ли се хоро - там е. Стои ухилена, гледа, а очите й искрят. И на хорото би се хванала стига да не знаеше, че е "срамота". Затова пък на погребение никой никога не беше я виждал.
Старецът и друг път е правил подобни намеци, но сега баба се ядоса и както си лежеше в одаята, го прокълна:
- Убил те господ!
- Бабо - рекох й, - защо се ядосваш на една шега? Щом дядо е толкова лош, защо си се омъжила за него?
Тя се надигна от леглото, дойде при нас, седна и заяви язвително:
- Не за него, не! Я съм се за кон оженила!
- За кон ли? Как за кон? - учудих се.
- Деда ти - натърти тя - не е доодил у наше село да ме сака. Брат му дойде на един убав бел кон. Щом виде тоя пусти кон, баща ми рече: "Че дадеме момата!" Те затова съм се за кон оженила!
Дядо я погледна насмешливо:
- Ама и ти не беше мома като момите, а дива коза. Дойдеш с вашенските моми на киселец у Старо селище и а тръгнем къде тебе, а побегнеш, та дума не можем да ти кажем. Дива коза беше. А сега: "За кон съм се оженила."
Баба се ядоса:
- Ууу, бреварай от тебе!
Бреварай означаваше нещо като "не се търпи повече". Баба си послужи с тази рядко употребявана дума, за да подчертае колко непоносим е нейният старец.
Легнахме си рано. Баба остана в старата къща. Дядо и аз в новата. Баща ми играеше в кръчмата - беше му дошло "комарджийското".
Само че от пълнолунието не ме хващаше сън. Старецът също се въртя, въртя, но по някое време захърка. Хубаво хъркаше той. Като го подкара отдолу нагоре и после обратно. Слушах го, слушах, накрая съм заспал и аз.
... Мама подвикна от двора. Гледам в прозореца - ден. "Ей, успал съм се!" - извиках и скочих да изтичам навън. Дядо ме дръпна за крака:
- Къде си тръгнал, бре?
- Ами... съмнало! Мама ме вика! - рекох така, но веднага видях, че още е нощ.
Легнах до стареца смутен, а той, както си лежеше, спокойно рече:
- Гяволетините са това.
- Какви гяволетини? Мама ме извика!
- Айде сега! Майкя ти спи! Гяволетините... Понекогаш... оцъкли ли се месечината... И мене ме лъгаха. Уж брат ми окна от двора да излезнем... Арно, ама я знам и не излизам!
Каза това и отново захърка. Ококорих очи и ми стана и смешно, и чудно, и страшно. Някъде преди полунощ се върна баща ми. Чух го да влиза в съседната стая на пръсти. След малко, събудила се, майка ми заплака. Защо ли плачеше? Изведнъж я чух да казва:
- Я, що е това?
- Нищо - отвърна баща ми.
- Нищо ли?
- Нищо я! Не си ли ме виждала по долни гащи?
- Виждала съм те, ама къде са ти панталоните?
Тук баща ми позамълча и отвърна храбро:
- Един другоселец ги отнесе.
Мама изхлипа:
- Те това не е било и това стана! На комар ли ги изигра?
Пак мълчание, а после:
- Най-напред ми вървеше, ама не би... Сама видиш!
Представих си го по долни бели гащи, завързани над ашиците.
- Бреварай от тебе, бреварай! - извика жаловито майка ми.
В същото време дядо се отприщи на юнашко хъркане. Между кратките паузи чувах как баща ми се кълне и вери, че никога повече няма да играе комар.
Отвън луната надникна през прозореца и се облещи. В дола, където шумолеше реката, на съвсем равни промеждутъци подвикваше чухал. Обърнах се с гръб към луната и пак съм заспал.
... Мама ме дръпна да стана. Измънках, че ми се спи, но тя настоя - щяла да ме води някъде. Вдигнах се и тръгнах подире й:
- Къде си ме повела, мамо?
- Най-напред че идеме да видиме белия кон - рече тя. - После че стигнеме оня другоселец. Метани доземи че му правим само и само да ни върне панталоните на баща ти. Така ли да оди за срамотите?
Надничахме в някакви полутъмни обори, но белия кон не видяхме. Поехме по каменисти пътеки да дирим другоселеца - никакъв го няма. Уж беше ден, пък снощният чухал викаше неуморно. Капнах от ходене и се оплаках на майка ми. Тя спря, огледа се и ми посочи камък, издълбан като стол. Седнах. Мама ме загледа умилено:
- Сега си като цар на трон.
Сегна ръце сякаш да ми сложи корона и така ме халоса по темето, че замижах от болка. И се събудих.
Бях сам в дола, седнал на брега на реката, с овесени крака над сами вира. През клонаците на върбите кръглата луна ме гледаше насмешливо, а чухалът викаше като че ли в мозъка ми. Ушите ми писнаха. Не смеех да се помръдна. Само ме връхлетя една от най-страшните, разказвани ми от баба, случки:
Ратай от съседното село бил помамен от "гяволетините". Преобразили се като негови приятели. На сватба го завели. Там - булка, младоженик, сватбари. Поканили го на трапезата. Младоженецът му връчил огромна чаша с вино. Вдигнал чашата човекът, но в същия миг се събудил. И какво да види? Покачили го рогатите върху клон на стара изкорубена върба, а в ръцете му натикали конски череп.
Като си представих тази история, скочих като подгонен заек и хукнах въз нагорното към къщи. Влетях при дядо с такава тупурдия, че той мигновено скочи. Още щом ме видя, досети се какво е станало и тревожно се вгледа в лицето ми:
- Къде си одил по нощите?
- Мама ме извика, пък се събудих седнал над вира у реката.
Старецът зацъка с език:
- Брей, брей, още щом стана първия път, требеше да заключим тая пуста врата!
Докато дядо се тюхкаше, аз затраках със зъби - втресе ме. Тогава взе да ми се кара. Нали ме бил предупредил. Защо съм тръгнал подир "гяволетините". Майка ми се събуди. Щом ме зърна, и разбра каква е работата, завайка се и тя и рече:
- Състрашил се е! Требе да му баем!
Тя беше селската баячка на "състрашените". Бях я виждал как бае, затова без повече покани се запътих към старата къща, влязох в кухнята и застанах с гръб към огнището. Лечителката загреба със шепа от чувала до нощвите брашно, стисна го да стане топка и го хвърли над главата ми. топката се удари в опушената стена и остави бяло петно. Втора топка прелетя от дясната ми страна, трета от лявата. Така хвърлячите на ножове обграждат тялото на застаналата пред дървен кръг жена. Заедно с това майка ми шепнеше заклинания.
"Състрашаването" поразмина, но се появи друга беда - засърбя ме навсякъде. Задръгнах се като крастав. Мама огледа ръцете ми, краката.
- А! - хвана се за главата тя. - Сугреби.
В моето село казваха така на уртикарията. Селската лечителка на "сугребите" пък беше баба. Майка ми я събуди. Разказа й за случилото се, съобщи за новата беля и вметна, че това навярно е станало от "състрашаването". Баба рече:
- Не, не е! Днеска яде сума зелени джанки! Това е!
От "сугреби" не бях лекуван, нито бях виждал начина на лечение. Зачаках разпоредбите на лечителката. Баба мълчаливо ме заведе до кочината и заповяда:
- Айде! Качи се!
- къде да се кача? - недоумявах.
- На покрива на кочината, та къде? - поясни тя.
Качих се - покривът не беше на повече от метър и половина височина. Луната блесна право в очите ми. Чухалът в дола надигна глас. Стоях, гледах луната, слушах чухала и се дръгнех неистово. баба се ядоса:
- Не се дръгни, а окай бреварай!
- Защо бреварай?
- Не питай! Окай! До три пъти по три! Ама силно колко можеш!
Неудобно ми беше да викам посред нощ, но нямаше накъде. Закрещях с детско-юношески, мутиращ глас:
- Бреварай! Бреварай!
Прасетата в кочината заквичаха, пък на мен ми се стори, че ми се смеят. Пазамълчах и промърморих:
- Бабо, не чуваш ли?
- Що да чуем?
- Прасетата - смеят ми се!
А тя:
- Не ти се смеят, бре! Окат като тебе бреварай!
Продължих да крещя. И прасетата усилиха квиченето. Накрая баба нареди да сляза от кочината, заведе ме вкъщи, съблече ме гол и се захвана да ме чеше с парче от чувал. После ме заведе при дядо, който хъркаше, и ми каза да спя. Погледнах баба сърдито:
- Направи ме за смях на прасетата!
- Спи, спи - рече тя и излезе.
Легнах и, за чудо и приказ, сърбежите престанаха.
В наши дни баенето от "състрашаване", както и лечението от "сугреби" учените биха определили като психотерапия. Твърде е възможно. Само че за такива психотерапии, изглежда, са необходими старовремско опушено огнище, не найлонов, а едновремешен чувал с брашно, изправен до някогашните дървени нощви. Трябва кочина с нисък покрив, съответните прасета, облещена луна и невъзмутим чухал. Но сега къде ти подобни работи. Иначе бих опитал, понеже честичко получавам "състрашаване", както и "сугреби". Не от зелени джанки, разбира се, нито от "гяволетини"...
На сутринта ме събуди изгряващото слънце. Дълго трих очи, за да се убедя, че наистина съм буден. Дори на двора излязох доста плахо. Там видях дядо - клепаше захабената коса. Баба изскочи от мазето със зачервени бузи и мотика през рамо. Щеше да оправя лехите на зеленчуковата градина. Преди това по стар навик беше си сръбнала сливовица направо от бурето с нейната любима ръжена сламка. Само дето като друг път не подрипна хороводно и не извика своето и-ху-ху.
Майка ми, приседнала на кьошка, кърпеше стария панталон на баща ми. Той по необходимост лежеше в леглото с дългите си долни гащи и чакаше панталона, за да не ходи по света "за срамотите".

/Бреварай означаваше нещо като "не се търпи повече". / хареса ми тази дума [smeese.gif]
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Tue Aug 14, 2012 8:26 am

Дева Мария в Корана

Мариам


Мария, майката на Исус, заема много специално място в Исляма и Бог я определя като най-добрата жена сред хората, която Той е избрал сред другите жени заради своето благочестие и набожност.
Исляма й дава статуса на най-съвършената жена сред другите. В Корана няма друга жена, на която да е отделено повече внимание, отколкото на Мария, въпреки че всички Пророци, с изключение на Адам, са имали майки. В 114-те сури (части) на Корана, тя е сред 8-те, които имат собствено име на Сура, като деветнайста сура се нарича „Марийам“, което е Мария на арабски. Третата сура от Корана е наименувана на баща й Имран (Хели). Частите Марийам и Имран са сред най-красивите сури на Корана.
„И когато ангелите рекоха: „О, Мариам, Аллах те избра и те пречисти, и те избра над жените от народите! О, Мариам, смири се пред своя Господ и сведи чело до земята в суджуд, и се кланяй с покланящите се!“

(Коран, 3:42-43)

Тя е сторена пример за следване, както Бог е казал:

„И с Мариам, дъщерята на Имран, която пазеше целомъдрието си, и вдъхнахме в нея от (чрез) Своя дух (т.е.Джибрил). И повярва тя в Словата на своя Господ, и в Неговите писания, и бе от набожните.“

(Коран, 66:12)

Наистина била жена, която можела да даде подобно чудо, каквото е Исус, роден без баща. Била позната със своите набожност и целомъдрие и ако имаше някакво различие никой нямаше да повярва, че е заченала девствена – вяра и факт, който Исляма поддържа истински. Специалната й природа се доказва от много чудеса още от ранното й детство. Нека разкажем онова, което Бог ни е дал за красивата история на Мария.


Детството на Мария

„Когато жената на Имран рече: „Господи мой, посветих онова, което е в утробата ми, единствено на Теб да служи. Приеми го от мен! Наистина Ти си Всечуващия, Всезнаещия.“ И когато го роди, каза: „Господи, родих го женско.“ А Аллах най-добре знаеше какво е родила.“
(Коран, 3:35)

Мария е родена от Имран (Хели) и съпругата му Ханна, потомък на Давид и по този начин спада към фамилията на Пророците, от Абрахам, до Ной, до Адам, мир на всички тях. Както се споменава в аята, тя е родена в избраното семейство на Имран, който е роден в избраното семейство на Абрахам, роден в избрано семейство. Ханна била безплодна жена, която силно желаела дете и направила обет пред Бог, че ако Той я дари с дете, тя ще го посвети на Него да служи в храма. Бог отговорил на нейния повик и тя заченала. Когато родила, тя останала разочарована, защото детето било женско, а обикновено мъжките служели в Байт-ул-Макдис.

„И когато го роди, каза: „Господи, родих го женско.” ...Мъжкото не е като женското.“

Когато тя изразила тъгата си, Бог е порицал думите й:

„А Аллах най-добре знаеше какво е родила…”
(Коран, 3:36)

…защото Бог е избрал дъщеря й, Мария, да бъде майка на едно от най-големите чудеса на сътворението: девицата, която да роди Исус, Аллах да е доволен от него. Ханна я нарекла Мария (Мариам на арабски) и призовала Бог да я закриля – нея и децата й от сатаната:

„И я назовах Мариам. И Те моля да я закриляш от прокудения сатана заедно с потомството є!”

(Коран, 3:36)

Бог наистина приел нейната молба и дарил Мария и детето й – Исус [Иса] – със специален белег, който не е даван на никого преди това и никой от тях не е засегнат от докосване на сатаната по време на раждането си. Пророк Мухаммад, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал:

„Никой не се ражда без Шайтана (сатаната) да го докосне по време на раждането, което поражда вик, освен Мариам и нейния син (Исус)“. (Ахмад)

Тук веднага можем да видим подобните неща между низпосланото, с Християнската теология за „Непорочното зачатие“ на Мария и Исус, въпреки големите разлики между двете. Исляма не подкрепя теорията за „първичния грях“ и затова не гледа повърхностно на това обяснение за тяхното незасягане от докосване на Шайтана, а по-скоро това е милост, дадена от Бог на Мария и нейния син Исус. Както и другите пророци, Исус е бил предпазен от извършване на смъртни грехове. Колкото до Мария, дори и да кажем, че тя не е пророк, въпреки това тя получава протекцията и напътствието на Бог, които се дават на набожните вярващи.

„И я прие нейният Господ с хубав прием, и я отгледа като хубав кълн, и я повери на Закария.“

(Коран, 3:37)

След раждането на Мария, майка й Ханна я дала в Байт-ул-Макдис и предложила на тези, които са в молитвения дом, тя да отрасне под тяхно ръководство. Знаейки за благородството и набожността на тяхното семейство, те се изпокарали кой да се грижи за нея. Решили да хвърлят жребий и не друг, а пророк Закария бил избрания. До отрастването си детето останало под негово настойничество.

Чудесата в нейно присъствие и посещението на ангела

Мария растяла и дори пророк Закария забелязвал специалните черти на Мария, отговорни за различните чудеса, които ставали в нейно присъсътвие.На Мария била дадена изолирана стаичка към молитвения дом, в която момичето можело да се отдава на служене на Бог. Когато Закария прекрачвал прага да я види, намирал там изобилие от плодове.

„Всякога, щом Закария влизаше при нея в нейното светилище, намираше там препитание. Рече: „О, Мариам, откъде имаш това?“ Тя рече: „От Аллах е. Аллах безмерно дава препитание комуто пожелае.“

(Коран, 3:37)

Тя била посещавана от ангел повече от веднъж. Бог ни е казал, че ангелът я е посетил да я осведоми за нейната чест и висок статус сред хората.

„И когато ангелите рекоха: „О, Мариам, Аллах те избра и те пречисти, и те избра над жените от народите! О, Мариам, смири се пред своя Господ и сведи чело до земята в суджуд, и се кланяй с покланящите се! “
(Коран, 3:42-43)

Заради посещенията на ангела и нейния избор за положение над другите жени, някои могат да помислят, че тя е пророк. Дори да не е, което е въпрос на разискване, въпреки това Исляма смята, че нейния статус е с най-високо положение сред жените заради нейната набожност и благочестие, както и заради нейния избор за майка на Исус.

Нейното благовещение

Бог ни е разказал случката с идването на ангела да съобщи на Мария добрите новини за дете...

Раждането на Исус

При започване на мъките, тя е чувствала много силни болки – физически и душевни. Как една жена, толкова набожна и чиста забременява без съпруг? Тук трябва да споменем, че Мария е имала нормална бременност, която не е била по-различна от тази при другите жени и е родила по начина, по който и всички останали са раждали. Според християнските вярвания Мария не е страдала от родилни болки, а за Християните и Юдеите отношението към менструацията и родилните мъки е наказание заради греха на Ева (Хаууа – ар.) [1]

Исляма не поддържа подобни вярвания, както и не поддържа терията за „Първичния грях“, а силно и ясно подчертава, че никой няма да носи чуждите грехове:

„Всяка душа придобива [греха] единствено за себе си ­ никой съгрешил не ще носи греха на друг. “

(Коран, 6:164)

И не само това, но нито Корана, нито и Пророк Мухаммад с.а.с. са споменали, че Ева е яла от плода на дървото и е съблазнила Адам. По-скоро Корана укорява или само Адам или и двамата:

„Но им подшушна сатаната, за да им покаже техните срамотии, които бяха скрити за тях, и рече: „Вашият Господ ви възбрани онова дърво само за да не станете ангели или да не станете безсмъртни. И им се закле: „Наистина за вас съм от доброжелателите“. И ги принизи с измама. И щом вкусиха от дървото, им се показаха срамотиите и двамата започнаха да се покриват с листа от Рая...“

(Коран, 7:20-22)

Мария, поради силните си болки и голямото страдание, желаела да не бъде създадена и извикала:

„О, да бях умряла преди това и да бях напълно забравена!“

(Коран, 19:23)

След раждането на детето, когато нейното нещастие не можело да бъде по-силно, новородения Исус, Аллах да ги възнагради, учудващо проговорил изпод нея, уверявайки я, че Бог ще я закриля:

„И бе призована изпод нея: „Да не тъжиш! Твоят Господ стори под теб ручей. И разклати към себе си ствола на палмата, за да се посипят свежи зрели фурми! И яж, и пий, и се радвай! И ако видиш някого от хората, направи знак: „Дадох на Всемилостивия обет да се въздържам, затова днес с никого не ще говоря.“
(Коран, 19:24-26)

Мария се успокоила. Това било първото чудо, сътворено от Исус. Той говорел успокоително на майка си веднага след раждането си и веднъж и на хората, които я видяли с новороденото бебе. Когато я видяли, те укорително й казали:

„О, Мариам, ти стори нещо осъдително. “

(Коран, 19:27)

Тя просто посочила към Исус у той като по чудо заговорил, точно както Бог е обещал над нейното благовещение.

„И ще говори на хората още в люлката, и като възмъжее, и ще бъде от праведниците“.
(Коран, 3:46)

Исус казал на хората:

„Рече то: „Раб съм на Аллах. Даде ми Той Писанието и ме стори пророк. И ме стори благословен, където и да се намирам, и ми повели да отслужвам молитвата, и да давам милостинята закат, докато съм жив. И (Той ме стори) да бъда нежен към своята майка. И не ме стори Той горделив, непокорен. И мир на мен в деня, в който съм роден, и в деня, когато ще умра, и в Деня, когато ще бъда възкресен!“

(Коран, 19:30-33)

Оттук и започва епизода с Исус, борбата му към призоваване на хората към служене на Бог, избягвайки кроежите и заговорите на Юдеите, които се опитвали да го убият.

В заключение, Мария е единствената жена, специално назована в Корана. Пророк Мухаммад е казал:

„Най-добрите жени на този свят са четири: Мариам, същерята на Имран, Асиа – съпругата на фараона, Хадиджа бинт Хуайлид (жената на Пророк Мухаммад) и Фатима, дъщерята на Мухаммад, Пратеника на Аллах“. (ат-Тирмиди)

Мария е била рабиня на Бога, най-чистата от жените, специално избрана да въплъти чудото с раждането на Исус – един от най-великите Пророци. Тя била позната с набожността и целомъдрието си, които продължила да спазва и в останалата част от живота си. Историята й е била дадена в Свещения Коран и ще продължи по същия начин, непроменена, до Съдния ден.

*Тук ще си позволя една лична бележка. Да виждате разлика между Корана и Библията в отношението към Дева Мария? аз лично, не намирам.
Разликата е не в разказа за житието й и достойнствата й, а в практикуването на религията. Християните общуват различно със светците си, уповават се на и тях, но това не намалява достойнството и мястото на Бог в сърцата им. Сякаш светците са много по-близко до човека, Бог е над тях, вярват, че светеца продължава с чудесата си и бди над рабите си и от небесата.
В Исляма такова уповаване се счита за дело на Сатаната, защото вярват, че след смъртта силата на светеца за чудотворство изчезва.
Ето и доводите:


Въпреки достойнствата им, които са описани, Мария и сина й Исус са единствените човеци, които притежават характеристики, отличаващи ги от другите хора... Независимо че са били под специалната закрила на Бог от извършване на смъртни грехове (пълна закрила – като другите пророци – в случая с Исус, както и на частична закрила на другите праведници в случая с Мария, бихме могли да кажем, че тя не е пророк), те са били склонни д извършат грях. Християнството, поддържа становището за недостатъци у Мария[2], но само Бог може да даде качества на съвършенство начовек.

Исляма заповядва вяра и осъществяване на точен и строг монотеизъм; в който не присъства друга свръхестествена сила, освен на Бога и Той е Единствения, който заслужава служене, преданост и преклонение. Въпреки многото чудеса, които са излизали изпод ръцете на пророците и на праведните хора по време на житейския има път, те нямали силата да си помогнат, а също така са се прекратили след смъртта им. Всички хора са раби на Бог и се нуждаят от Неговата милост и помощ.

Такава е истината и за Мария. Въпреки многото чудеса, станали в нейно присъствие, всичко това е престанало след найната смърт. Някои претендират, че са виждали видения на Девата и са били спасени след призоваването й, както се споменава и в апокрифни текстове, като „Транситус Мариае“, са най-обикновено проявяване на Шайтана (сатаната), който иска да отклони хората от тяхното служене и преклонение пред Единия истински Бог. Преклонения като „поздрава за Мария“, специални молитви или други актове на служене и венцехваление, като преклонение на богомолците и специални празненства за Мария, всички те водят хората към обожествяване и възвеличавне на друг, освен на Бога.

По тази причина Исляма строго забранява нововъведения от този тип, както и построяване на места за служене на гробове, всичко това за предпазване на същността на цялото служене на Бог, чистотата на поклоненията пред Него и изоставяне на лъжливото служене на други.

Последният дом на Дева Мария

http://razhodka.com/2010/10/%D0%BF%D1%8 ... %B8%D1%8F/
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Fri Aug 17, 2012 8:51 pm

Както Ванчето е отбелязала на 20.07.2012 започна свещеният месец за всички мюсюлмани - Рмазан (Рамадан)
аз само ще допълня за свещената нощ Кадир, която се пада на 14 с-у 15.08.2012
Image

Това е нощта, в която на пророкът Мохамед е бил низпослан свещеният Коран. Нощта Кадир в Корана се отбелязва като „нощ по-свята от хиляди месеци”.
В тази нощ целият ислямски свят се моли и иска прошка за греховете си.

Пророкът Мохаммед казва,че тази нощ,в която започва изпращането на Корана,е по-свята от хиляда месеца и тези, които се молят в тази нощ на Аллах , и само в него вярват, в неговото могъщество, ще бъдат опростени и греховете им ще се изчистят.
Кадир геджеси е нощ за искане на опрощение, за равносметка на греховете, които сме извършили и за покаяние за извършените от нас грешки. Според легендата на тази вечер всички дървета започвали да се кланят, а от небето се отваряла врата, но това го виждат само истински вярващите. Всички желания, изречени през тази вечер от хората, които виждат тази врата, се сбъдват. Да е честита на всички мюсюлмани!

Нощта Кадр (кадр = могъщество, на арабски) е нощ на блаженство.

Kadir Suresi / СУРА МОГЪЩЕСТВОТО (АЛ-КАДР)

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

1. Ние го низпослахме в Нощта на могъществото.
2. Но откъде да знаеш ти какво е Нощта на могъществото?
3. Нощта на могъществото е по-добра от хиляда месеца.
4. Слизат ангелите и Духът [Джибрил] през нея с позволението на техния Господ за всяка повеля.
5. Мир е тя до началото на развиделяването.

В Нощта на могъществото Мохамед получава първия айят от Корана, а освен това, няколко години по-късно в същата нощ получава Корана в пълна форма.

Коя е точната вечер?

Не се знае със сигурност. Но се знае, че е една от последните 10 вечери на месеца Рамазан.
Широко разпространено вярване е, че това е 27-та вечер, но това не е 100% сигурно. Затова Мохамед е насърчавал хората да прекарват последните 10 нощи на Рамазан в джамията.

Пророкът е казал: Търси Благословената нощ в нечетните от последните 10 нощи от Рамазан. Мохамед също така е посъветвал през Нощта Кадр да се рецитира следната молитва:

Ал-лаа-хум-ма ин-на-ка 'афуу-уан ту-хиб-бул-'аф уа фа-фу 'ан-ни.
(О, Аллах! Ти си опрощаващ, Ти обичаш прошката, така че прости ми.)

Image

Косъм от Мохамед, Косъмът е обвит във восък и се пази в стъкленица.

Стотици мюсюлмани се преклониха пред свещената за тях реликва – косъм от брадата на пророк Мохамед, в джамията “Ахмед бей” в Разград във вторник вечерта, когато отбелязаха свещената нощ Кадир.
В България има още 3 косъма на Мохамед. Те се съхраняват в джамиите в Шумен, Кърджали и Добрич. Били са донесени преди векове от османските турци, които ги откупили от арабски халифати.
Image

Косъм от брадата на Мохамед в Кърджали


Реликва се съхранява и в кърджалийския храм в специална кутийка и се изнася точно на този ден по време на обедната молитва преди Нощта Кадр; с него се посреща и Деня Кадр, обясни мюфтията Шабанали Мехмед. В това денонощие молитвите на вярващите се чували по-добре от Всевишния. Съприкосновението до частицата от пророческата брада укрепвало вярата. С ценната кутийка в ръка мюфтията се приближи до всеки един от богомолците, които имаха право само леко да я докоснат и да отправят молитви за опрощаване на греховете, за здраве и по-добър живот,

Косъмът от брадата на Мохамед се е озовал в Кърджали през 1877 година. До този момент вълшебната кутийка се намирала във Видин. Мюсюлманин, който бягал от идващите руски войски, взел реликвата със себе си, за да не я докосват друговерци. Магията на “сакал и шериф” /свещена брада/ се състои в това, че докосването до малкия реликварий носи късмет и здраве. Ако обаче до тайнството се добере човек с друга вяра, тайнството може да изчезне. Именно по тази причина и била уредена нейната “евакуация”. Не се знае обаче по каква причина нейният път е спрял в Кърджали.

Религията на мюсюлманите обръща специално внимание на мъжката брада: има норми за дължината на косъма, по нея се съди дори дали един правоверен е ортодоксален. Брадите се освещават със специална молитва, а бръсненето на осветена брада се счита за грях.

Кутийката с Косъма на Мохамед се вади от тайното си хранилище само веднъж в годината. Тя е увита в 50 кърпи, които се разтварят ритуално една по една. Богомолци от цяла Южна България се събират в кърджалийската джамия заради уникалния ритуал. Хората твърдят, че от кутийката се носи благоухание на рози, а в храма настъпва мистична тишина. Това се прави през нощта Кадир, в седмицата преди Рамазан Байрама. Счита се, че тази нощ е най-благословена, защото тогава Мохамед е получил мисията си. Според мюсюлмански духовници ангелите слизат на земята и се случват добри чудеса. Небето се отваря и чистите молитви биват чути.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Sun Aug 19, 2012 8:11 am

Рамазан (Шекер) байрам

от 19 Август 2012 до 21 Август 2012

Image

Днес с тържествена молитва в джамията мюсюлманите приключват месечните пости по повод Рамазан Байрам(на арабски: عيد الفطر, „ид (ейд) ал-фитр“),. Едномесечното говеене завършва с Рамазан Байрам, като празникът продължава три дни, единият от които е посветен на мъртвите.
В навечерието на празника се раздава зекят ал-Фитр (размерът на който се определя от Главно мюфтийство).
Първият ден преди Байрама жените месят мекици и ги раздават на съседите си, децата обикалят от къща на къща и събират бонбони, мекици, сладки и този ден се нарича „Арифе гюню”. В самия ден мъжете отиват на джамия за „Байрам намазъ”, където имамът обявява започването на празника. След това всички се поздравяват с „Ейд мубарак!” („Щастлив празник”),
Празникът продължава с гостувания на младите на възрастните от фамилията – целуват им ръцете и им искат прошка.

По време на празника домовете на мюсюлманите са отворени за всички, без значение на религиозната им принадлежност. Основната храна на трапезата през тези дни са сладки ястия – баклава, сладки и кафе с много захар, шербет и затова се нарича Шекер Байрам
http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=949406

Ейд Мубарак ( арабски : عيد مبارك, хинди : ईद मुबारक Персийския / урду : عید مبارک, малаялам : ഈദ് മുബാറക്, бенгалски : ঈদ মুবারক) е традиционна мюсюлманска поздрав и означава Благословен празник. Най-разпространен като поздрав е в арабските страни и Индия. В Турция не е прието да се поздравяват така. Използват се изразите:
" Bayramınız mübarek olsun " и " Bayramınız kutlu olsun ", като смисълът е същия - Щастлив, Честит Празник Байрам.

ImageImageImageImage
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Sun Oct 07, 2012 11:15 am

"Мечът на Аллах" - Халид ибн ал-Уалид (586-642)

Ако някой има търпение да го изчете ще разбере не само за бойните подвизи и тактическите ходове на Халид,
но ще научи и много за начина и причините на разпространението на исляма.
Халид ибн ал-Уалид приема исляма година преди Мохамед да завладее Мека и се превръща в най-известния мюсюлмански пълководец.
ето какво събрах от нета за него, за източници са посочени
http://www.grandestrategy.com/2007/12/s ... aleed.html
http://www.archive.org/stream/annalsear ... 7/mode/1up
http://www.witness-pioneer.org/vil/Arti ... u_bakr.htm
http://www.witness-pioneer.org/vil/Arti ... hattab.htm
събрани от форума за военноисторически събития БС
Халид е роден в град Мека през 586 г, приблизително 16 години след раждането на пророка Мухаммад. Двамата са от едно и също племе - Курайш, но от различни кланове. Баща му, ал-Уалид, е глава на клана Махзум, чиято грижа са военните дела на племето. Халид е обучаван за воин от най-ранна възраст, като предпочита меча пред копието и лъка. С годините израства едър и силен мъж, първенец в борбите и съревнованията. Често се състезава с най-големия си конкурент - братовчед му Умар - и обикновено побеждава.

През 610 г. Мухаммад започва да проповядва исляма и постепенно се натрупват противоречия между неговата група и останалите членове на Курайш. Ислямските монотеисти са под постоянна запалха в езическата Мека и през 622 г. пророкът е принуден да потърси убежище на север, в град Ятриб - бъдещата Медина. Там има известно количество негови поддръжници-мюсюлмани, с помощта на които се сформира малка мюсюлманска войска. Започват нападения над меканските кервани и опити за икономическа блокада, които водят до първата битка между двете страни - битката при Бадр. Силите са неравни - 300:1000 в полза на езичниците, но въпреки това победата е мюсюлманска. Меканци дават 70 жертви на бойното поле, а братът на Халид - Уалид бин Уалид - попада в плен. След известно време приема исляма и се сближава с пророка.

Година по-късно Абу Суфйан - водачът на Мека - решава да търси възмездие, събира сили и потегля към Медина. Войската му се състои от 3000 пехота и 200 конница. Командир на конницата е Халид ибн ал-Уалид и това е първата значима историческа проява на 39-годишния воин.

Армиите се срещат при планината Ухуд. Силите са неравни - мюсюлманите разполагат с 1000 пехота и практически нямат конница, но въпреки това обръщат три пъти по-многобройната неприятелска пехота в бягство. Пророкът е разположил на един стратегически хълм стрелци, които не позволяват езическата конница да атакува линиите в тил. Победата изглежда сигурна и бойците на Мухаммад се втурват да грабят вражеския лагер. Стрелците от хълма се опасяват, че за тях няма да остане плячка и също се втурват натам. Халид, който до този момент е задържал конницата си на позиции, атакува врага в беззащитния тил и го разбива. Изклани са точно 70 мюсюлмани - възмездието за Бадр е постигнато. Армиите се прибират в градовете си.
След биткта при Ухуд нещата продължават постарому. Мюсюлманите тормозят керваните и затрудняват търговията между Мека и териториите на север. През 627 г. Абу Суфйан решава да сложи край на тази история, привлича на своя страна много от местните племена и потегля към Медина с внушителна, но разнородна войска - около 9400 пехота и 600 конници. Градът е подложен на триседмична обсада, която завършв катастрофално. Мухаммад разполага с 3000 пехота, разположена зад специално устроен по персийски образец ров - абсолютна изненада за противника. Това, заедно с естествената защита на града, се оказва непреодолима бариера за езическите сили. След няколко щурма Мухаммад решава да използва дипломация - всява раздор между съюзниците и коалицията се разпада. Меканците се оттеглят безславно.

Халид също участва в този поход. Разочарован е от неумелото предводителство на Абу Суфйан и в него за пръв път се прокрадва съмнението - Мухаммад може би е прав? Пророкът, от своя страна, споделя на брат му Уалид: "Мъж като Халид не може да остане далеч от исляма дълго време!"

След неуспешната обсада на Медина ислямът започва да се радва на все по голям авторитет сред племената. Постепенно, благодарение на мирния договор от ал-Худайбия, новата религия набира сила и в Мека. Самият Халид е покорен от нея и решава да я приеме. Това, разбира се, предизвиква остра реакция сред водачите на Курайш. Една нощ Халид взима оръжието си, качва се на коня и отпрашва към Медина. Там е посрещнат от Мухаммад и брат си Уалид, моли ги за прошка и е приет с отворени обятия. Сред мюсюлманите среща и стария си другар Умар, който в този момент е с много силни позиции в йерархията.

Три месеца по-късно Мухаммад изпраща емисари до северните арабски племена - християни под опеката на Византия - с цел да ги приобщи към исляма. Пратениците са избити от местния вожд и това възпламенява Медина. Пророкът организира трихилядна армия с наказателна мисия. Начело на войската са поставени трима видни мюсюлмани, а Халид участва като прост войник.

Врагът разбира за опасността и търси помощ от Византия. В северна Арабия се съсредоточват огромни ромейски и арабски сили, но не всички успяват да влязат в сражение. Сблъсъкът се осъществява близо до селцето Мута през 629 г. Мюсюлманската войска се изправя срещу стохиляден(?) враг на открито поле. Ситуацията е жестока и много бързо заплашва да се превърне в разгром. Тримата водачи един след друг падат посечени и за момент армията остава без командир. Един от старейшините взима знамето, оглежда се и го дава на Халид, чиито воински качества са добре известни, макар в момента да е прост войник.

Започва втората част от битката. Халид повежда много устремна контраатака и успява да отхвърли за момент противника. Веднага заповядва отстъпление и двете армии бързо се оказват на повече от изстрел разстояние. Врагът започва да се прегрупира и в този момент Халид оттегля армията от бойното поле. По-късно става ясно, че е строшил девет меча в тази битка.
Изтерзаните бойци са посрещнати в Медина като страхливци и дезертьори - тълпата ги замеря и ги освирква. Тогава се намесва Мухаммад с думите: "Те ще се върнат на бойното поле, когато Аллах повели! Халид е Мечът на Аллах!". Постепенно хората се успокояват и разбират колко мъдро е постъпил Халид, като е оттеглил войската. Оттогава получава титлата Сайфуллах - "Мечът на Аллах".
В края на 629 г. между Мека и Медина цари мир. Борбата е пренесена на идеологическо ниво и ислямът бавно побеждава джахилията. Мюсюлманите набират сили. Нужен е само повод, за да се материализира това преимуществото.

Такъв повод става дребен конфликт между две враждуващи племена, които нарушават мира от ал-Худайбия. Едното от тях е приело исляма и търси защита от Медина, другото е съюзник на Мека. Мухаммад събира 10000 бойци и извършва светкавичен поход към Мека. Акцията е замислена като военна операция, но се превръща в мирно присъединяване на града към мюсюлманската общност.

Халид е натоварен със задачата да разруши идолите в едно от околните села. По пътя среща група воини-езичници и провокиран от неясно какво точно, заповядва да ги избият. Пророкът го вика за обяснение, но то не звучи убедително. Халид изпада в спор с един от близките сподвижници на Мухаммад и е остро порицан: "Не спори, Халид! Ако ще и планина от злато да поднесеш на Аллах, никога не ще се изравниш по ранг със сподвижниците ми!". Халид е извинен, но разбира мястото си - близките сподвижници на пророка го превъзхождат по мъдрост и авторитет. Ще запомни този урок за цял живот.

Племената източно от Мека решават да образуват коалиция срещи мюсюлманите. Събират голяма, 12-хилядна армия, но бойците им са зле обучени и не особено смели. Мухаммад веднага потегля срещу тях с 10000 мюсюлмани от Медина и 2000 нови от Мека. Авангардът е 700 конници и се командва от Халид.

Командирът на езичниците познава местността добре и решава да организира засада. За целта избира долината Хунайн, където има много добри условия за прикритие. Мюсюлманите напредват смело, Халид навлиза с отряда си в долината и веднага е подложен на обстрел. Той самият е ранен и пада от коня, а неговите хора са разпръснати и подгонени. В това време основните мюсюлмански сили се включват в боя и на свой ред изненадват радостните езичници. В крайна сметка битката е пълен разгром за племената. Въпреки минималните жертви има много богата плячка и един неоценим урок за Халид - никога повече да не допуска изненадата, която сам толкова успешно прилага.
През март 630 г, в края на осмата година от Хиджра, Мухаммад се връща в Медина. Повечето от арабските племена са умиротворени и приемат исляма. Погледът на пророка се обръща в северна посока, където живеят арабите-християни под византийска протекция. Организиран е поход с много голяма войска - около 30000 души - но за Византия районът не е приоритетен и имперските части се оттеглят. Племената признават властта на пророка, но предпочитат да запазят религията си и минават на вариант джизие. Халид също участва в похода и дава своя принос.

На следващата година е изпратен начело на 400 конници да приобщи към исляма едно далечно източно племе. Въпреки че е нов в религията, той се справя много успешно и без капка кръв със задачата. Пророкът го поздравява за успеха и го вика обратно в Медина. Двамата извършват хадж в Мека - ритуално поклонение при храма Кааба. Докато се подстригват, Халид прибира снопче от косата на Мухаммад. По-късно го пришива към шлема си и винаги влиза в битка с него.

Пророкът умира в средата на 632 г. Наследен е от първия Праведен халиф - неговият най-близък сподвижник Абу Бакр.
Абу Бакр е тъст на Мухаммад и е третия човек, приел исляма. Възрастен мъж, нисък, със слабо телосложение и бледа кожа. Известен е със силната си вяра и мъдрите поучения към мюсюлманите, но много от тях се съмняват в ръководните му способности. Смъртта на пророка предизвиква силна политическа криза. Огромна част от племената се връщат към идолопоклонничеството и отхвърлят властта на Медина. На практика ислямски остават дамо двата града - Мека и Медина. Засилва се влиянието и на така наречените "лъжливи пророци". Това са най-често водачи на отстъпнически племена, които се провъзгласяват за пратеници на Аллах и проповядват разни видоизменени религии. Такива има още от времето на Хиджра, но в условията на криза тяхната сила нараства изключително много.

Напук на хорското мнение, халифът предвожда няколко бързи и победоносни удара срещу близките племена и така неутрализира непосредствената опасност. След това се заема да изработи стратегия, която да върне Арабия под негова власт.

Територията е огромна, врагът е навсякъде и ситуацията изисква едновременни действия във всички посоки. Абу Бакр разделя армията на 11 корпуса, всеки под самостоятелно командване и с точно определени мисии. Първият и най-силен корпус е под командването на Халид ибн ал-Уалид и наброява около 4000 души.

Септември 632 г. Халид се отправя към централната част на северна Арабия. Целта му е да елиминира лъжепророка Тулайха. Две от племената в района приемат мирно исляма и му осигуряват още около 2000 бойци. Армиите на Халид и Тулайха се срещат при селцето Бузаха. Не е ясно с каква войска разполага лъжепророка, но битката е ожесточена. Халид лично води центъра и в един момент противниковия център се пръска. Някаква част от войската - около 700 души - успява да се оттегли организирано, но е настигната и унищожена при селцето Гамра. Тулайха успява да избяга в Сирия и по-късно приема исляма.

След победата при Бузаха повечето от племената в района се покоряват на Халид. Все пак се налагат още няколко въоръжени сблъсъка. Един от тях е с войската на Салма - бивша военнопленничка на Мухаммад и робиня на жена му Аиша, а понастоящем лидер на едно от езическите племена. Армиите се срещат в битката при Зафар и, въпреки превъзходството на Халид, боят е изключително жесток. Салма седи в бронираха носилка на гърба на една камила и лично командва действията. Доста време след като фланговете и са разбити, центърът се държи твърдо. Накрая Халид е принуден лично да пробие с група конници до носилката. Убива камилата, носилката пада и чак тогава Салма е закална. С това битката приключва. Храбростта на Салма в боя и срещу Сайфуллах прави огромно впечатление и днес местността носи нейното име.

След кратка почивка Халид се отправя на изток в изпълнение на следващата си задача - усмиряването на бунтовника Малик бин Нувайра.
Малик бин Нувайра е благороден мъж с изключително висока репутация сред арабските племена. Известен е с щедростта, гостоприемството и поезията си, но също и с воинските си качества. Лидер от много висока класа. Приема исляма и се подчинява на Мухаммад, който от своя страна го назначава за управител на родната му област. Когато пророкът умира, Малик тъкмо е събрал данъците, но още не ги е изпратил в Медина. При новината той връща всички пари обратно на хората (!) и отхвърля властта на халифата.

Неговите земи са сравнително близо до Персия и върху тях има разнообразно религиозно влияние - зороастризъм, християнство, паганизъм. През 632 г. вероотстъпничеството се разпростира бързо в района и Малик сключва договор с езичниците. По този начин сам става вероотстъпник.

Малик разбира за похода на Халид към земите му, знае за победите над Тулайха и Салма и решава да не се съпротивлява. Събира отново данъците и ги изпраща на пълководеца. Халид ги приема, но не смята случая за приключен. Когато влиза в градчето Бута - седалището на Малик - не заварва никакво съпротивление. Заповядва да призоват вярващите на молитва и който се отзове, получава опрощение. Повечето хора се отзовават, но Малик не е сред тях.

Халид заповядва да го доведат, разпитва го за вярата му, обявява го за вероотстъпник и го убива.
Веднага след това се жени за вдовицата му Лайла - една от най-красивите арабки.

Избухва скандал. Хората се чудят дали Халид не е убил един вярващ заради жена му. В Медина Умар поставя въпроса пред халифа, иска отзоваване на Халид и разследване. Абу Бакр отговаря: "Няма аз да прибера меча, който Аллах извади срещу неверниците!". Въпреки това е принуден да извика Халид за обяснение. След изслушването е решено, че Халид е невинен, но е порицан за брака си с Лайла. Освен това, за успокояване на хората е заповядано да се изплати кръвнина на Маликовите роднини. И до днес има различни виждания за вината на Малик, най-вече межди сунити и шиити.

Междувременно в западната част на полуострова набира сили най-големият враг на исляма - лъжепророкът Мусайлима. Абу Бакр е отделил два корпуса, чиято задача е да отклонят силите му от района на Халид. И двата корпуса последователно губят битки срещу Мусайлима, но изпълняват задачата. След връщането си от Медина Халид получава свежи подкрепления в Бута и поема към Ямама - седалището на Мусайлима. По пътя се съединява с остатъците от мюсюлманските сили и войската му достига 13000 души. Войската на лъжепророка наброява 40000. Противниците се срещат през декември 632 г. в една речна долина.

Войската на Халид е построена по южния бряг с фронт около 3 мили. На северния бряг със същия фронт са неверниците. В тази битка Халид за пръв път решава да наруши клановия принцип при построяване на войската и организира смесени подразделения. Мусайлима решава да изчака мюсюлманската атака и след това да контраатакува. Така и става - мюсюлманите се втурват в атака, но не успяват да обърнат противника в бяг. Напротив, лъжепророкът на свой ред атакува и Халид е принуден да отстъпи. Постепенно отстъплението се превръща в бягство пред тройното превъзходство на противника. Както е обичая, победителите се втурват в лагера и започват да грабят. В това време Халид успява да прегрупира войската, този път по кланов признак. Мусайлима също успява да озапти своите хора и ги построява във фронт към завръщащия се Халид. Мюсюлманите отново атакуват, но пак без успех. Халид разбира, че така няма да стане работата. Единственият шанс е Мусайлима да бъде убит, защото на него се крепи цялата противникова сила. Започва да го призовава на дуел по стар арбски обичай, но лъжепророкът, естествено, не се съгласява. За момент това разклаща морала в езическите редици и Халид веднага повежда яростна атака. Този път Мусайлима отстъпва и неговото отстъпление се превръща в бягство. Наблизо има голяма градина, обградена от стена. В нея се укрепват около 7000 езичници, но мюсюлманите успяват да нахлуят с хитрост и мястото става известно като Градината на смъртта. Никой не оцелява. Мусайлима също е убит.
След битката при Ямама съпротивата в Арабия практически е потушена. Халид устройва лагер наблизо, почива два месеца и след това получава задача да се отправи към Персия.
По това време Сасанидска Персия е огромна и мощна империя, но вече личат белезите на икономическия и социален упадък. Ирак формално е васално княжество, а на практика - най-богатата персийска провинция. Населена е предимно с араби-християни. Столицата Хира е разположена на река Ефрат и съвременниците я описват като рай на земята. На юг по реката, недалеч от устието, се намира град Убала - най-голямото пристанище на империята. Още по на юг е Арабската пустиня, по чиято граница живеят наскоро ислямизирани племена.

През зимата на 633 г. в Арабия цари мир. Всички племена са под властта на Праведния халифат със столица Медина. Един ден при халифа Абу Бакр пристига делегация от граничните северни племена. Описват му колко са богати иракските земи и искат разрешение за грабеж. Халифът решава да обмисли по-сериозна идея - дълбоко навлизане в персийската провинция.

Проблемът е, че арабите изпитват много дълбок, дори расов страх от персийците, натрупан в схватките през вековете. Всеки неуспех при евентуална инвазия би унищожил морала на войските, следователно трябва шансовете за успех да са максимални. Абу Бакр решава: първо - войската ще е изцяло от доброволци и второ - ще я командва Халид ибн ал-Уалид. Изпраща заповед на пълководеца - да пусне хората си по домовете, да набере доброволци, да започне действия в района а Убала и да се насочи към Хира. Изпраща заповед и до четирите гранични племена - да се присъединят към войската.

Халид получава заповедта в Ямама. Започва да набира доброволци и бързо събира 10000 бойци. Освен това вождовете му пращат четири отряда по 2000 конници. В края на март 633 г. Халид потегля от Ямама с 18000 души в посока Убала. Изпраща следното писмо до Ормуз, персийския губернатор на областта: "Приеми исляма и бъди здрав. Или плати джизие и бъди под наша защита. Или обвинявай себе си, защото моите воини желаят смъртта колкото ти желаеш живота..."

Ормуз е стар боец и член на най-висшата персийска аристокрация. В това общество ранга се е демонстрирал чрез стойността на шапката, а неговата е струвала 100000 дирхама. Само императорската е била по-скъпа. По тази причина му е поверена най-важната провинция и той се готви да я защити. Информира Ктесифон за положението и потегля с армията си към Убала.

Персийската армия е от порядъка на 20000 души. Състои се основно от тежка персийска пехота, лека конница и арабски спомагателни части. Изключително добре въоръжена и дисциплинирана, но не много подвижна. Халид, напротив, разполага с 8000 конници и 10000 пехота, но всички пехотинци се придвижват на камили. Арабската армия е свръхподвижна. Това определя и тактиката му.

От Арабия към Убала водят два пътя - през градчетата Казима и Хуфайр, на около 50 мили едно от друго. Прекия път е през Казима и Ормуз се насочва натам. Тъкмо пристига и му съобщавт, че Халид заобикля към Хуфайр. Ормуз поема ускорено в тази посока. След два дена пристига, но малко преди това Халид е поел към Казима! Още два дена марш обратно. Войските се срещат при Казима. Персийците са крайно изтощени.

Ормуз построява армията си с тежката пехота в центъра и арабите по крилата. По стар персийски обичай бойците му се оковават с вериги за устойчивост срещу конницата. Арабските спомагателни части не използват този метод и остават мобилни. Мюсюлманската войска също се построява за бой и така започва Битката на веригите.

Ормуз излиза напред и вика Халид на дуел. Арабина приема. След много перипетии персиеца е заклан и Халид заповядва атака. Тежката пехота в центъра се държи твърдо, но двете крила поддават и в един момент са разбити. Следва клане, но част от войската успява да се оттегли организирано.
След битката пада много богата плячка: оръжия, брони, припаси, коне, пленници и т.н. На всеки конник се падат по 1000 дирхама, а на всеки пехотинец - по 330. 1/5 е изпратена на халифа в Медина, включително скъпата шапка на Ормуз и един слон. Абу Бакр връща шапката с мотива, че спечеленото в дуел принадлежи на победителя. Известно време се чуди какво да прави със слона и накрая също го връща.

Населението около Казима се съгласява да плаща джизие. Халид почива няколко дена, като използва времето за организиране на някаква администрация, след което потегля към Убала. Междувременно шахът е изпратил една свежа армия в подкрепа на Ормуз. Предвожда я Карин, също със 100000 дирхама шапка. По пътя срещат остатъците от първата армия и разбират какво се е случило. Персийският генерал решава да се укрепи до брега на реката и тук да изчака Халид. По този начин тилът му е естествено защитен и не може да бъде обходен. За всеки случай приготвя и лодки.

Двете армии се срещат няколко дена по-късно. Халид вижда какво е положението и решава да атакува фронтално. Битката отново започва с дуел - Карин излиза напред и призовава мюсюлманите. Отзовава се един от генералите на Халид. Дуелът завършва бързо със смъртта на персиеца. Мюсюлманите атакуват, персийският фронт бързо се разпада и започва поредното клане, този път придружено с давене в реката.
След тази победа плячката е още по-голяма от Казима, а цялото население в областта признава мюсюлманската власт и се съгласява да плаща джизие. Халид отделя повече време на администрацията. Установява център в Хуфайр и назначава отговорник по събирането на данъците.

Съобщителната система на персите работи отлично и още в деня на разгрома Ктесифон е разтърсен от новината. За една седмица империята губи две армии и двама топ-аристократи. По-лошо - губи ги от никому неизвестна сила, изникнала като призрак от пустинята. Империята започва да се мобилизира и в столицата започва концентрация на огромни сили.
След Битката при реката персийците започват да съсредоточават в Ктесифон две нови армии. Първата е готова след няколко дни и веднага е изпратена със задача - да пресече при Уалайя пътя на мюсюлманите към Хира. Неин командващ е хорасанския губернатор Арданзагар. Втората армия е готова след още няколко дни и целта и е да се съедини с първата. Командва я Бахан - един от първите в империята. След съединението той трябва да поеме общото командване.

Арданзагар бързо пресича Тигър и Ефрат, по пътя събира още бойци и успешно заема позицията. Към него се присъединяват и остатъците от армията на Карин. Персийците при Уалайя достигат около 40000 души. В това време Бахман е вече на път с още толкова.

Халид има арабски шпиони навсякъде и е отлично информиран за ситуцията. Ясно му е, че ако двете армии се съединят, положението ще стане много тежко. Решава да остави малко войска в района и с останалите 15000 бойци веднага да потегли срещу Андарзагар. В началото на май 633 г. пристига в Уалайя, като изпреварва Бахман с няколко дни.

Халид има още един проблем. Голяма част от войската на Ормуз се присъединява към Карим, а оцелелите каримови бойци се присъединяват към Арданзагар. Това сериозно затормозява мюсюлманите, които не резполагат с резерви. Затова генералът си поставя тактическа задача да сведе този път оцелелите до минимум. Планът е следния - през нощта 5000 конника заобикалят в много широка дъга противника и се скатават зад хълмовете, на около 2 мили от бъдещото бойно поле. При даден знак атакуват в тил. Маневрата е изпълнена в най-строга секретност и остава тайна дори за собствената пехота.

На следващия ден армиите се строяват една срещу друга. 10000 араби атакуват, но без никакъв успех. Халид се бие в центъра, обаче въпреки това след около час духът спада и умората си казва думата. Арданзагар вижда какво е положението, заповядва контраатака и започва много мощно да изтласква врага. На самия ръб на поражението, когато персийците са вече съвсем уверени, арабската конница атакува в тил и леко към фланговете. За пръв път от времето на Анибал в полева битка е постигнато пълно обкръжение над по-многоброен противник. Резултатът е сходен - спасяват се едва няколко хиляди персийци.
Оцелелите се оттеглят в северна посока, пресичат реката и се прегрупират на около 10 мили от полесражението. Там устройват лагер и чакат втората армия. Мюсюлманите са твърде изтощени за преследване и Халид решава да почине няколко дни. Междувременно от юг пристигат арабски подкепления и армията му достига първоначлната си численост - 18000 души.

Скоро разузнаването докладва, че персийската армия е близо. Халид потегля веднага, но пристига няколко часа след като двете сили са се съединили. Решава да аткува направо в движение, без да даде възможност на противника да се организира. Теренът е разположен между два речни ръкава и един пресъхнал поток. Няма възможност за маневри и атаката е фронтална. Завързва се изключително тежка битка без никакво надмощие от двете страни. В един момент Халид изрича клетва: "Господи! Ако ми дадеш победа, ни един враг няма да остане жив! Реката ще потече с тяхната кръв!"

Скоро след това персийския фронт се разпада. Халид пуска конницата след бегълците със задача да ги докарват живи. Коли ги в пресъхналия поток - клетва има да изпълнява. Тази операция продължава три дена и половина, докато и последния беглец не е върнат. Според източниците поточето действително потича с кръв.
Един ден, след приключването на персийската кампния, Халид споделя: "При Мута строших девет меча в ръката си, но никога не бях срещал врагове като персите. А сред персите не съм срещал други като армията от Уллайс!"
И така, за около месец Халид нанася четири жестоки поражения на персийските сили в Ирак. Огромен брой вражески бойци губят живота си в битките и империята е принудена да се оттегли от провинцията. Пътят към столицата Хира е открит за мюсюлманите.

На няколко часа път от Уллайс се намира богатият град Амгишийя. Гояма част от жителите му участват в последната битка и загиват, а останалите се изнасят при новината за разгрома. Халид заварва града обезлюден, ограбва го и след това го разрушава. Плячката е колкото от предните четири битки, взети заедно. Когато халифът Абу Бакр получава в Медина своята 1/5, остава поразен.

След плячкосването на Амгишийя мюсюлманите потеглят към Хира. Тежките товари са натоварени на лодки, а войската се движи на север по десния бряг на Ефрат. Междувременно Азарбех, управителят на Хира, готви града за отбрана. Под негово командване са скромните сили на гарнизона и никаква помощ не се очаква отникъде. Персиецът решава да заприщи Ефрат и да отклони водата по напоителните канали. С тази задача е натоварен отряд конници под командването на сина му. Акцията дава резултат, нивото на реката пада и лодките опират дъното. Мюсюлманският авангард реагира веднага, напада отряда и го избива. Само няколко ездача успяват да се измъкнат. Азарбех разбира, че действията срещу Халид са безсмислени и се оттегля с гарнизона към Ктесифон. Градът остава в ръцете на собственото си арабско население.

Халид пристига в Хира към края на май 633 г. и след символични бойни действия двете страни сядат на масата за преговори. Жителите на града поднасят дарове и искат да запазят вярата си. Договарят се да плащат джизие в размер на 190000 дирхама годишно, а в замяна им е обещана защита. Така Хира минава мирно под мюсюлманска власт. Подаръците и договора са изпратени на Абу Бакр. Той ги приема с радост, но изрично пожелава стойността на даровете да се приспадне от данъка.

Следва период на относителено спокойствие. Халид установява база в Хира и оттам налага властта си над останалите територии. Към края на юни 633 г. почти цялата провинция е под негов контрол. Местното управление е оставено в ръцете на старите племенни структури, които от своя страна са задължени да плащат джизие. Назначени са специални отговорници по събирането на данъка.

В началото на юли Халид предприема поход на север, отвъд река Ефрат, където са разположени крепостите Анбар и Еин Тамр с немногочислени гарнизони. Под негово командване са 9000 бойци. Макар персийците да оказват сериозна съпротива, към края на месеца и двете крепости са в мюсюлмански ръце. В това време Ктесифон се готви за отбрана.

Изненадващо от северната граница на Арабия идва зов за помощ. Абу Бакр е изпратил един корпус със задача да подчини арабските племена в района на Думат ул-Джандал и след това да се присъедини към Халид. За зла участ мюсюлманите се оказват приклещени от врага и не могат да изпълнят задачата. Командирът им решава да помоли Халид за помощ. Пълководецът назначава свои заместници в Ирак и потегля на юг с 6000 ветерани. Преди това изпраща отговор: "Очаквай препускащи коне, яздени от лъвове, размахващи бляскави саби... вълна след вълна..."

С пристигането си Халид поема командването на цялата армия. Племената решават да му дадат открито сражение и са анихилирани в Битката при Думат ул-Джандал. Остатъците се укрепват в крепостта, но след обсада и щурм също са разбити. В края на август 633 г. авантюрата приключва и мюсюлманската войска се завръща в Хира. Очаква я изненада.

Отсъствието на Халид дава надежда на персите и те решават да предприемат офанзива в Междуречието. Започва набиране и обучаване на нови войски, включително и от арабските християнски племена. През септември успяват да организират две армии - в Хусайд и в Ханафис, и две групи арабско опълчение - в Сании и в Зумайл. Междувременно мюсюлманските войски са отпочинали и през октомври Халид тръгва на поход. Разделя войската си на три корпуса по 5000 души. Планът му е първият и вторият корпус да ударят едновременно двете персийски войски, а третият да остане в резерва под негово лично командване. Командирите на корпусите, обаче, не успяват да постигнат синхрон. Персийците са разбити при Хусайд, оттеглят се в Ханафис и оттам обединената армия се оттегля към Музаийя. Когато вторият корпус пристига в Ханафис, противникът вече е далеч. Халид не е доволен.

Разбирайки, че противникът е в Музаийя, пълководецът решава да приложи нов план, този път под свое ръководство. Потегля с трите корпуса по три различни пътя и извършва безпрецедентно нощно нападение от три страни едновременно. Персите са смазани. След два дена удря по същия начин арабския лагер при Сании, а след още два и Зумайл. Все нощем и от три страни в пълен синхрон.
След многобройните битки и рекрути всички персийски гарнизони в Ирак са изтеглени. Единственото изключение остават укрепленията по границата с Византия. Такъв е случаят с граничната крепост Фираз, разположена на река Ефрат. В края на ноември 633 г. Халид решава да елиминира това персийско присъствие и потегля към нея с 15000 бойци.

Около Фираз се оформя интересен съюз. Византийските сили, разположени на отсрещния бряг, решават да действат заедно с персийския гарнизон, тъй като виждат в мюсюлманите потенциален враг. Към тях се присъединяват и много местни арабски племена. По този начин Халид е изправен пред една сериозна сила.

В началото на декември мюсюлманите се приближават до крепостта и устройват лагер на десния бряг. Дълго време противника остава на левия, но шест седмици по-късно, на 21 януари 634 г. решава да даде сражение и прекосява реката. Реакцията е светкавична - Халид атакува още по време на прехвърлянето и постига пълна победа.
Не е ясно точно какъв противник среща Халид. Един извор дава над 50 хиляди, друг извор дава към 150 хиляди. Говори се за 100 хиляди посечени врагове. Реално ситуацията е следната: Персия е във върхово напрежение и основната задача е отбраната на Ктесифон. Фираз е в район, където няма никакви изгледи за имперска активност. На практика комуникациите между столицата и тази част на границата са прекъснати. Поддържането на мощен гарнизон в този момент е съвсем безсмислено. Остава ромейските войски и арабските съюзници да са били многобройни. Друг вариант е персийските сили да са били откъснати от столицата и да не са получили заповед за изтегляне. Не е ясно.

Както и да е, Халид извоюва своята победа и за благодарност решава да извърши инкогнито хадж в Мека. На 31 януари армията потегля обратно към Хира, а той се движи с ариергарда. Веднага щом напуска крепостта, взима няколко другари и потегля на юг. Движат се изключително бързо, отиват на поклонение, връщат се и се присъединяват към ариергарда преди войската да е достигнала Хира. Оказва се, че поклонението не е минало съвсем тайно, защото Халид получава писмено порицание от Абу Бакр, че е изоставил провинцията си.

Следват няколко месеца заслужена почивка, през която все пак е извършен един рейд и са плячкосани околностите на Ктесифон, включително и багдадския пазар. Един ден, в късния май на 634 г. Халид получава известие от халифа в Медина:

В името на Аллах , Всемилостивия, Милосърдния!
от рабът Божи Атик, син на Абу Куафа
до Халид, син на ал-Уалид. Господ да те благослови.
Потегли към Сирия и помогни на мюсюлманите, защото са в в голяма беда...
По времето на Абу Бакр Византия е могъща империя, но дългите години на безспирни войни дават своя отпечатък. Съвсем скоро е приключил тежкия конфликт със Сасанидите, в резултат на който азиатските провинции са доста западнали. На Балканите положението също е обтегнато - Дунавския лимес не функционира, всякакви племена кръстосват земите и създават главоболия. Поради тези и други фактори управлението на император Ираклий е тежко и отговорно.

Сирия заема основно място в неговите мисли, защото е най-богатата византийска провинция. Град Антиохия е център на азиатските владения и отстъпва по важност само на Константинопол. Населението му в този период наброява около 200 хил жители. За сравнение Константинопол и Ктесифон са по около 500 хил. Политически територията южно от Антиохия е разделена на две провинции - Сирия и Палестина, като границата е по северния бряг на Мъртво море. Земите са населени предимно с християнизирани араби, които имат и своя политическа формация - зависимото кралство на Гасанидите със столица Бусра.

Интересно е отношението на мюсюлманите към Византия. За тях Персия е омрзния вековен враг и по тази линия ромеите се радват на известна симпатия. Освен това в техните очи Източната Римска империя е по-слабия противник в конфликта, което ги кара да окажат своеобразна "духовна" помощ чрез сура ар-Рум 30:2-5:

Ромеите бяха победени
на най-близката земя. Но след поражението им те ще победят
след няколко години. На Аллах е повелята и преди, и след това.
В този ден вярващите ще ликуват с помощта на Аллах.

Разбира се, тази абстрактна добронамереност не е повод за мирно съжителство. Конфликти има още по времето на Мухаммад, например описаното по-горе сражение при Мута.

В началото на 634 г. Абу Бакр разполага на сирийската граница отряд под командването на Халид ибн Саид - предан мюсюлмнин, но много слаб военен. Задачите са чисто патрулни, но скоро ибн Саид иска разрешение да навлезе в провинцията. В Медина Умар и Али са против - нямат му доверие. Халифът дава разрешение за разузнавателен поход без бойни действия. Ибн Саид пресича границата и малко след това среща вражески патрул. Ромеите отстъпват, мюсюлманите ги подгонват и попадат в засада. Очертава се пълен разгром. Ибн Саид зарязва войската и побягва назад. В последния момент командването е поето от Икрима ибн Абу Джахл - много опитен боец - и голяма част от войската успява да се изтегли, но разгромът е налице.

Ибн Саид престъпва всички ислямски норми за водене на бой и е опозорен. Халифът му забранява да стъпва в Медина. От по-сериозни последствия го предпазва високата му позиция в исляма - той е един от бегълците в Абисиния по време на гоненията от 614 г. По-късно ибн Саид ще получи разрешение отново да се бие в Сирия и ще си възвърне честта, като загине в боя.

Както и да е, колелото се е завъртяло и през февруари 634 г. на връщане от хадж Абу Бакр свиква войската за инвазия в Сирия. По-горе стана дума, че Византия няма този демоничен образ като Персия, благодарение на което тълпи от целия полуостров се стичат за лесна плячка. Племената от южна Арабия помъкват дори жените и децата си. През март месец сбора е завършен и резултатът е почти 30000 бойци. Сведения за разпределението на ромейските войски липсват и халифът решава да раздели войската на 4 еднакви корпуса по 7000 души. За всеки от тях е определен район на действие и командир :

1-ви корпус. Палестина /югозападно от Мъртво море/. Командва Амр ибн ал-Ас, стар боен другар на Халид ибн ал-Уалид. Заедно се бият при Ухуд, заедно бягат от Мека, заедно приемат исляма. Един ден, след смъртта на Халид, ибн ал-Ас ще стане най-успешния арабски пълководец и ще покори Египет.
2-ри корпус. Река Йордан /северно от Мъртво море/. Командва Шурахбил ибн Асана, ветеран на Халид от иракската кампания.
3-ти корпус. Дамаск. Командва Йазид ибн Аби Суфйан, син на Абу Суфйан. С него е брат му Муауйа - бъдещия управител на Сирия и основател на Умайадската династия.
4-ти корпус. Емеса. Командва Абу Убайда ибн ал-Джарра. Един от десетте най-висши мюсюлмани. Мухаммад го титулува Пазителят на Уммата. Съвършен мюсюлманин, но без боен опит.

Всеки корпус трябва да действа самостоятелно в своя регион, но без да прекъсва връзката с другите корпуси. При нужда, например при силен противник, корпусите могат временно да се обединят под командването на Абу Убайда.

Да отбележим, че тази войска е много различна от иракската. Халид набира доброволци предимно от северните бедуини, докато тук е представен цветът на Мека и Медина. Има над 1000 спътници на пророка, от тях над 100 са участвали в битката при Бадр. Всеки от тях има привилегията сам да избере под чие командване да служи. От друга страна присъствието им рязко вдига морала на армията и носи безспорна полза.

В началото на април корпусите потеглят. Движат се на един ден разстояние, всеки към своята цел.
През това време император Ираклий е в Емеса. Информират го своевременно за мюсюлманското придвижване и той планира контрамерки. Разполага силна войска а Аджнадийн, няколко мили южно от Йерусалим и западно от Мъртво море. Оттам праща леки отряди да следят противника.

Две седмици по-късно корпусите на Амр и Йазид влизат едновременно в съприкосновение с тези ромейски части южно от Мъртво море. Нанасят им големи загуби и ги отблъскват. Амр остава в Палестина, а другите три корпуса продължават на север покрай източния бряг на Мъртво море. В това време Ираклий праща още войска към Аджнадийн.

В началото на май корпусите са северно от Мъртво море. В този момент получават сведения, че Аджнадийн е подсилен и войската там достига 80000 души. Ситуацията става много сложна - Амр е в Палестина под заплаха от ромеите, които го превъзхождат над 10:1. Останалите три корпуса са на север и комуникациите им с Арабия са реално застрашени, ако византийците слязат на юг. От друга страна имперските войски са между чука и наковалнята.

Абу Убайда поема командването на трите корпуса, но въпреки това силите са неравностойни. Иска подкрепления от халифа.
В Медина решават, че Абу Убайда няма достатъчно опит, за да се справи с толкова сложна ситуация. Абу Бакр му изпраща на помощ Халид.
В края на май 634 г. Халид ибн ал-Уалид получава заповед да вземе половината от иракската армия и бързо да се прехвърли в Сирия. Там трябва да поеме командването на цялата мюсюлманска войска, да се сражава с ромеите и щом приключат бойните действия, да се върне в Ирак. Веднага формира отряд от 9000 ветерани и се приготвя за поход.

Първата му задача е да избере маршрут. По това време съществуват два пътя от Ирак към Сирия - северен и южен. Северният се движи по река Ефрат и излиза в северна Сирия. Удобен е, но по протежението му са разположени многобройни укрепления и гарнизони. Това означава, ако не друго, то поне загуба на време, а заповедта е да се бърза. Освен това северният път отдалечава войската от подкрепленията в Арабия, а това също го прави неподходящ. Южният път минава през Думат-ул-Джандал в северна Арабия. Много удобен и предпочитан от керваните, но много дълъг.

Халид свиква военен съвет и обсъжда въпроса. По време на разговора един офицер споменава за път, минаващ право на запад през пустинята. Той е най-кратък от всичките, но включва 200 км абсолютно безводен участък. Военният съвет е единодушно против, но Халид много харесва идеята. След бурно обсъждане я налага в името на Аллах.

Юни месец е, най-тежкото време за преход през пустинята. Бойците стигат източната и граница и се подготвят за приключението. Пълнят всички кожени мехове с вода, но използват и друг начин за запасяване. Държат старите камили жадни, след това им дават да пият до насита, а после им цепят устните, за да не преживят. По този начин ги превръщат в ходещи резервоари.

Войската потегля. Всички яздят камили, а конете се водят на повод. По някое време разпарят старите камили, смесват източената вода с мляко и я дават на конете. Въпреки това обаче, в края на третия ден всички водни запаси са изчерпани. Следващите два дена поставят бойците на предела на издържливостта. Независимо от перипетиите, в края на петия ден пустинята е прекосена и войската стъпва на сирийска земя. Появата им в този централен район, на 100 мили източно от Дамаск, е абсолютна изненада за всички.

Още на следващата сутрин Халид се придвижва към близкото градче Сува. Земята е много богата на паша и добитък, войската попълва всички запаси и продължава. По пътя се намира малката крепост Арак с арабски гарнизон и византийски офицери. Всички се предават и скланят да плащат джизие. На сутринта Халид изпраща два отряда към селцата Сухна и Кадма, а с основните сили се насочва към град Палмира. Селцата се подчиняват с голям ентусиазъм и отрядите се връщат бързо. Арабският гарнизон на Палмира също се подчинява при наближаването на войската. Управителят на града дарява Халид с великолепен боен кон. Следващите градчета по пътя са Кариатин и Хуварин. Те решават да окажат съпротива и са разграбени.

Оттам войската се насочва към Марж Рахит - голям град по пътя към гасанидската столоца Бусра. По това време градът е домакин на голям панаир и го охраняват значителни арабски сили. След няколко дена Халид пристига, разпръсва арабите и оплячкосва всичко. Преспива и потегля към Бусра.
В това време трите корпуса на Абу Убайда са разположени южно и западно от Бусра. Военачалникът научава за похода на Халид и решава да го облекчи, като превземе града. За тази цел изпраща Шурахбил с 4000 бойци. Когато отрядът пристига, заварва 12000 души арабо-ромейски гарнизон.

Два дена не се случва нищо, защото ромеите смятат Шурахбил за авангард на голяма войска. На третия ден разбират каква е работата и излизат в открито сражение. Битката започва преди обяд и след два часа ромеите започват да взимат надмощие. В ранния следобед фланговете им напредват и Шурахбил е почти обкръжен. В този момент от североизток се задава галопиращата конница на Халид. Ромеите веднага се изтеглят в крепостта.

Халид се среща със своя ветеран и го пита какво прави тук с такава малка сила.
"Тук съм по заповед на Абу Убайда."
"Абу Убайда е мъж с най-благородни качества, но нищо не разбира от война..."

Ромеите виждат, че мюсюлманската армия по численост е горе-долу колкото тяхната и решават на следващата сутрин пак за дадат открито сражение. Боят започва с дуел между ромейския командир и Абд ар-Рахман, синът на Абу Бакр. Двамата се отървават невредими, след което Халид заповядва атака. В това време към полесаржението се приближава самият Абу Убайда с малък отряд. Ромеите пак се оттеглят в крепостта.

Отношенията между двамата военачалници са топли още от времето на пророка. Абу Убайда е няколко години по възрастен от Халид и се отнася с него като с по-малък брат. От своя страна Халид храни голямо уважение към спътника на Мухаммад. При срещата им пръв заговаря Абу Убайда:
"Получих писмото на Абу Бакр и с радост разбрах, че те назначава за мой командир. Няма възмущение в сърцето ми, понеже знам колко си вещ по въпросите на войната."
"В името на Аллах! Никога не бих приел да те командвам, ако не беше такава волята на халифа."

Така войските се събират и мюсюлманите обсаждат Бусра. След няколко дена гарнизона се предава. Условието на Халид отново е джизие. Това става в средата на юли 634 г. Халид изпраща доклад до Абу Бакр заедно с 1/5 от плячката. В същото време заповядва на всички мюсюлмански войски да се концентрират около Аджнадийн.

В третата седмица на юли мюсюлманските войски тръгват към Аджнадийн. Халид минава покрай северния бряг на Мъртво море, подминава силно укрепения Йерусалим и пристига на 24 юли. Амр ибн ал-Ас потегля от южните палестински територии и се присъединява към него на 25 юли. Олеква му много, защото дълго време е бил изолиран от основните сили и се е намирал под постоянна ромейска заплаха. Спасява го ромейската стратегия - да се скове вражеското настъпление чрез заплаха в тил, а не да се бие противника на части.

Край Аджнадийн се събира най-голямата мюсюлманска войска до този момент - 32 000 души. Построяват лагера си на една миля от ромейския лагер, но няколко дена не предприемат действия. Византийската войска е нещо невиждано за тях - над 80 000 бойци начело с пълководеца Вардан. Внушителна гледка. Само ветераните от Ирак запазват спокойствие.

На 30 юли сутринта Халид построява армията за бой. Фронтът е дълъг 5 мили. Състои се от център и две подсилени крила. Всяко крило е удължено със специален отряд, чиято задача е да не допуска обход. Зад центъра са разположени резервите - 4 000 души, а зад тях е мюсюлманския лагер с жените и децата. Византийците се построяват на половин миля разстояние, също на фронт 5 мили. От техните редици се приближава един епископ. След дълга увертюра предлага на Халид сделка: всеки мюсюлманин ще получи по един динар, роба и чалма, а за него ще има 100 динара, 100 роби и 100 чалми. В замяна трябва да си тръгнат. Халид от своя страна предлага ислям, джизие или меч. Не успяват да се разберат. Епископа се оттегля и идва ред на същинската битка.

Вардан изкарва стрелците в обсег и започва да обстрелва мюсюлманите. Те не могат да отвърнат, защото лъковете им са по-слаби от ромейските. Командирът на центъра иска да атакува, но Халид не му разрешава - според него трябва да изчакат, докато слънцето мине зенита. Така мюсюлманите понасят пасивно обстрела известно време. Резултата е няколко убити и доста ранени. В един момент към Халид се приближава Зирар ибн ал-Азуар и го пита: "Защо изчакваме, когато Аллах е с нас? Враговете ще помислят, че се страхуваме от тях. Заповядай атака и ние сме с теб!". Военачалникът отвръща: "На теб ти разрешавам да атакуваш, Зирар..."

Воинът това и чака - тръгва към ромеите с боен вик. От техните редици веднага излиза друг воин и започва дуел. Постепенно се завързват още дуели и обстрела спира. Тази фаза продължава няколко часа и мюсюлманите успяват горе-долу да компенсират загубите, претърпени от стрелците. Няколко ромейски генерали падат убити. Щом минава пладне, Халид заповядва атака. Сблъсъкът е челен, без никакви маневри. Нито една от страните не постига надмощие и в късния следобед войските се оттеглят.

Вардан изобщо не е доволен от изхода и свиква военен съвет. Решават следващата сутрин да подмамят Халид на преговори и да го убият. За целта през нощта 10 ромеи застават в засада между лагерите. Халид обаче разбира за заговора и изпраща Зирар с група бойци, които изколват ромеите и на свой ред правят засада. На сутринта войските пак се строяват. Вардан излиза напред и вика Халид за преговори. Съответно попада в засадата и главата му е отсечена. В същия момент е заповядана обща мюсюлманска атака. Византийците са разколебани, но упорстват. Халид забелязва известна нестабилност в центъра им, вкарва на това място резервните 4 000 души и го разпилява. Заместникът на Вардан е убит, а ромеите се разбягват. Конницата ги подгонва и настава клане. Най-много ромеи успяват да се спасят в посока Йерусалим. След битката Халид пише доклад до Абу Бакр, в който говори са 50 000 убити ромеи и 450 собствени загуби.
Абу Бакр му праща отговор - да превземе първо Дамаск, а след това Емеса и Антиохия. В никакъв случай да не прекрачва северната граница на Сирия. Заедно с отговора му праща и подкрепления.

Император Ираклий научава за катастрофалната загуба и веднага взима мерки. Мести се от Емеса в Антиохия. Отгатва следващата цел - Дамаск - и изпраща подкрепления в града, който е под командването на зет му Тома. Заповядва на остатъците в Йерусалим да се организират и да заемат позиция при Якуса - на брега на река Ярмук, 150 км южно от Дамаск. Целта е да се спечели малко време, за да се укрепи отбраната на града.

Халид следва заповедта на халифа и потегля на север. В средата на август стига Якуса и разбива слабата византийска армия. На 20 август е пред стените на Дамаск, но заварва града готов за отбрана.
По това време Дамаск се слави като богат и многолюден град. През него минават всички търговски пътища на Изтока, включително и Пътят на коприната. Има силно укрепена част с размери 0.5 на 1 миля и 11-метрова крепостна стена с 6 порти. Извън стената са разположени неукрепени предградия. Градът се управлява от императорския зет Тома, а генерал Азазир командва 12-хилядния гарнизон.

След битката при Якуса мюсюлманските войски напредват бързо към Дамаск, но забавянето се оказва важно. В това време Ираклий изпраща към града подкрепление от 5 000 души начело с генерал Кулус. То пристига навреме и подсилва гарнизона, като числеността му стига 17 000 души. Тома решава да остави 5 000 от тях в града, а останалите 12 000 праща начело с Азазир и Кулус да пресрещнат врага на удобна позиция при Марж-ус-Суффар, 12 мили южно от Дамаск.

В хода на настъплението Халид прави организационни промени. Формира конен отряд от 4 000 ветерани и го поставя под свое лично командване. С него се придвижва доста пред останалата армия - на около 1 ден път. След време тази група ще стане известна като Подвижния отряд и ще играе много съществена роля в операциите. На 18 август 634 г. конниците наближават ромейските позиции и пренощуват на миля от тях. Сутринта на следващия ден двете войски се построяват за битка.

Ромеите са в защитна формация и чакат обичайната мюсюлманска атака. Халид изчаква останалата част от армията и използва времето за дуели. Те продължават около 2 часа и са особено успешни за военачалника - първо пленява генерл Кулус, а след това в изключително тежък дуел пленява и генерал Азазир. В това време корпусите пристигат, строяват се около Подвижния отряд и атаката започва. Битката продължава около час при леко превъзходство на мюсюлманите. Ромеите решават да не поемат излишни рискове и организирано се оттеглят към града.

Халид прекарва нощта край Марж-ус-Суффар и на следващия ден (20 август) е при стените на Дамаск. Изпраща малък отряд на около 10 мили в северна посока, за да блокира пътя към Емеса. Друг отряд е оставен преди това край южната крепост Фахл с цел да скове тамошния гарнизон и да предотврати изненади в тила. За обсадата остават на разположение около 20 000 бойци срещу 16 000 ромейски гранизон.

Мюсюлманската войска е разпределена в 5 корпуса покрай стената, тъй че да покрият шестте порти. Отряд от 2 000 конника има задача да патрулира в пространството между корпусите, а Халид остава в резерв с 400 конника. На генералите Кулус и Азазир е предложен исляма, те отказват да го приемат и са публично обезглавени пред крепостта. С това обсадата започва.
На 30 август императорът изпраща от Антиохия 12 000 души подкрепление и много хранителни припаси. Десет дена по-късно те са забелязани от северния пост и Халид е уведомен. Събран е отряд от 5000 конника под командването на Зирар ибн Азуар. Задачата му е да спре ромеите, без да се подлага на риск. Ако силите са недостатъчни, да уведоми командващия.

Зирар потегля на север и организира засада при една планинска пътека. Изчаква ромеите и напада, но противникът се оказва подготвен и веднага се построява за бой. В хода на атаката Зирар е откъснат от своите и попада в плен. Другарите му правят няколко опита да го освободят, но не успяват. Ситуацията е патова. Пращат известие на Халид и го информират какво е положението. При него обстановката също не е лека, защото обсадните войски са много изтънели и в този момент гарнизонът ги превъзхожда числено. Халид решава, че не е разумно да предприема каквито и да е действия пред погледа на врага и изчаква нощта.

В полунощ предава командването на Абу Убайда и потегля със своите 4 000 ветерани на север. Рано сутринта се присъединява към другите 5 000, застава начело и атакува. Ромеите постепенно започват да се огъват и по пладне са принудени да отстъпят. В този момент съгледвачите докладват, че 100 конника препускат към Емеса с пленения Зирар. Халид изпраща 100 от своите хора. Те успяват да изпреварят отряда, организират засада и спасяват другаря си.

Мюсюлманите нямат възможност да преследват оттеглящата се войска. По най-бързия начин се връщат край града и стягат обсадата. В това време жителите разбират как са протекли събитията и изпадат в дълбоко отчаяние. Арабското население на Дамаск започва да мисли за предаване. Първенците изпращат делегация при Тома. Управителят не иска да обсъжда този въпрос. Вместо това увеличава молитвите в градските църкви и решава на свой ред да нападне врага.

В третата седмица на септември византийската войска се подготвя за атака. Ударът е концентриран върху корпуса на Шурахбил, наброяващ 5 000 души. Рано сутринта ромейските стрелци започват обстрел от стената, за да освободят пространството пред нея. Мюсюлманите са изтласкани извън обсега, пехотата излиза и се строява. Тома лично предвожда атаката и първоначално има успех, но е ранен със стрела в окото и войската се изтегля зад стените. Хирурзите не успяват да я извадят и са принудени да я отрежат при върха.

През нощта Тома събита сили и отново повежда атака срещу Шурахбил. Този път праща отряди и при другите порти, за да скове мюсюлманските подкрепления. Въпреки това ромеите не успяват да пробият мюсюлманските редици и още веднъж се оттеглят зад стените. Военачалникът е накрая на силите си и се оттегля, като предава командването на заместника си Харбиз.

След тези действия цялото население на Дамаск губи надежда и иска мир. На 18 септември в града се чества празник и войската също участва в празненствата. През нощта един от жителите бяга в мюсюлманския лагер и информира Халид за обстановката. Арабинът разбира, че това е златна възможност, но няма никакво време за организиране на обща атака. Решава да действа светкавично - вдига Подвижния отряд и го изпраща пред източната порта. Сам застава начело на 100 души, изкачва стената в най-трудната част и по нея се насочва към портата. Стражите празнуват и само двама от тях са на пост. Въпреки че са заклани моментално, все пак успяват да вдигнат тревога и градът оживява. Докато успеят да отворят портата и да пропуснат конницата в града, ромейската войска вече е заела предварително подготвените позиции. Завързва се лют бой.

Тома отново е начело на войската. Управителят вижда, че мюсюлманите се бият само на източната порта и правилно разгадава ситуацията - другите корпуси не знаят нищо за нападението. В този момент измисля гениален план. Хвърля последните резерви срещу Халид с цел да го забави максимално. Същевременно праща вестоносец през западната порта с мирно предложение до Абу Убайда, който в този момент е заместник на командващия. Абу Убайда изслушва предложението и налага стандартното условие - джизие. Така мирът е сключен. Мюсюлманите влизат без съпротива през западната порта, придружени от няколко ромейски офицери и мирни граждани. Абу Убайда и Халид се срещат в самия център на града - първият пристига мирно, а другият си пропрявя пътя с бой.

Възниква много неловка ситуация. Двамата започват спор - дали градът да бъде пощаден според ислямския закон или да бъде разграбен според същия. Абу Убайда налага свикване на военен съвет. Мюсюлманските генерали се събират и решават, че ще има мир. Жаждата за плячка отстъпва на политическата далновидност - ако сега разграбят Дамаск, повече никой град няма да се предаде и кампанията в Сирия ще се утежни допълнително. Халид, разбира се, не е доволен, но се съгласява с общото решение. Уточнен е и размерът на джизието - по един динар годишно на човек плюс храна за войската.

Остатъците от ромейския гранизон, на брой около 10 000 души, потеглят за Антиохия под командването на Тома. Дадена им е гаранция, че три дена никой няма да ги преследва. Със себе си водят и огромен обоз, в който са събрани почто всичките ценности от града. Тази гледка се оказва прекалено тежка за мюсюлманите, които се нареждат покрай пътя и ги гледат алчно.

В края на третия ден нервите на Халид не издържат. Решава да предаде командването на Абу Убайда, а сам той потегля с Подвижния отряд по петите на ромеите. Настига конвоя близо до Антиохия, на няколко мили от морския бряг. Разделя хората си на четири отряда по 1 000 души и атакува последователно от юг, изток, север и запад. Лично предвожда последния отряд и убива Тома в дуел. Мюсюлманската войска е малобройна и не успява да обкръжи плътно ромеите. Мнозина успяват да избягат, но цялата плячка остава в ръцете на Халид. Сред плячката се оказва и вдовицата на Тома - императорската дъщеря.
Войската се организира бързо и потегля обратно към Дамаск.
По пътя ги настига пратеник на Ираклий, иска да се види с пълководеца и му предава съобщение:
"До мен стигна вест, че си убил зет ми и си пленил дъщеря ми. Моля те да я освободиш - било срещу откуп, било като подарък..."
Отговорът на Халид е кратък:
"Вземи я като дар. Няма да плащаш откуп за нея."


На 1 октомври 634 г. войската пристига в Дамаск. Мюсюлманите посрещат плячката и другарите си с голяма радост. Халид пише пълен доклад до Абу Бакр, в който подробно описва всички приключения през последния месец и половина. Няколко часа по-късно Абу Убайда го вика при себе си. Информира го, че халифът Абу Бакр е починал на 22 август, още в началото на обсадата. Показва му писмо от новия халиф - Умар ибн ал-Хаттаб - пристигнало няколко дена по-късно. В него има халифска заповед:

В името на Аллах , Всемилостивия, Милосърдния!
Назначавам те, Абу Убайда, за комадващ армията на Халид ибн ал-Уалид. Поеми поста и изпълнявай дълга си.
Не подлагай вярващите на риск заради плячка. Не устройвай лагери без преди това да разузнаеш.
Не предприемай походи без да си подсигурил войската. И се пази от действия, в които могат да загинат много правоверни.
Аллах ме изпитва чрез теб, тъй както те изпитва чрез мен.
Не се поддавай на съблазните в този свят, защото те ще те унищожат, като унищожиха твоите предшественици. Видя съдбата им.
Умар е роден през 586 г. в Мека. Високо, жилаво и пъргаво момче, в борбите отстъпва само на братовчед си Халид. Баща му ал-Хаттаб се занимава с проследяване на родословията. За разлика от връстниците си, Умар се научава да чете и да пише, което го прави един от седемнадесетте грамотни хора в града. Освен това научава езика на евреите. След време се захваща с търговия, бързо жъне успехи и се нарежда сред най-влиятелните членове на племето Курайш.

С възникването на исляма Умар става негов смъртен враг. Виждайки с каква сила се разпростира зарзата, той лично поема ангажимента да убие Мухаммад и да очисти култа на предците си. По време на операцията нещата малко се объркват и вместо да забие меча си в гърдите на пророка, Умар приема новата вяра.

До този момент мюсюлманите са тайно общество - тайно се молят, тайно се придвижват, тайно привличат нови членове и т.н. Умар слага край на всичко това. Първо излиза на площада пред Кааба и публично обявява конверсията си. Хората го уважават твърде много и не смеят да го наранят. След няколко дена предлага всички заедно да излязат на публична молитва. Мухаммад се съгласява и мюсюлманите извършват поклонение около храма. По-късно Умар решава да се пресели в Медина, публично обявява намерението си и чака на пътя с меч в ръка дали някой ще попречи на пътуването му. Никой не му пречи и той се преселва успешно. Щом се устройва на новото място, пак подхваща търговия и бързо става един от най-богатите хора в града.

В битката при Бадр курайшитите правят опит да унищожат мюсюлманите, но нито един човек от клана на Умар не желае да се присъедини към езическата войска. Все още уважението им към него е голямо. Някъде по това време Мухаммад споделя: "Сатаната минава от другата страна на пътя, щом срещне Умар". След няколко месеца взема дъщеря му за жена и така Умар става тъст на пророка.

По отношение на религията и на управленските дела Умар може да се нарече хардлайнер. Мухаммад и Абу Бакр са привърженици на меките подходи и постоянно трябва да го озаптяват. Всъщност уммата, наред с огромното уважение, изпитва и страх от него.

В такава обстановка през лятото на 634 г. Абу Бакр склопява очи и халифатът преминава в ръцете на Умар ибн ал-Хаттаб. Започва изграждането на една империя. Преди всичко управлението се централизира. Новият халиф лично контролира всеки един негов аспект. Създават се плътни административни структури, ефективни социални механизми и др.

Конкретно във военната област Умар иска да наложи нова концепция. Досега Абу Бакр действа по следния начин: определя район за превземане, осигурява необходимите ресурси и пуска военачалниците да воюват както си знаят. Дава им много голяма свобода, ограничена само от най-общи етични съображения. При новия управник нещата ще са различни - конкретните задачи се спускат централно, следи се изпълнението им и в един момент дори се назначават командири на центъра и крилата за дадена битка. Всичко е под пълен контрол. Работи се бавно и систематично. Освен това в армията се създава и една нова система - вътрешен шпионаж. Всяко деиствие се следи и се докладва. Бойците постоянно са под наблюдение.

Умар усеща, че Халид ибн ал-Уалид не е много подходящ за такъв тип управление. Авторитетът на пълководеца е в небесата, а стилът му е поривист и непредсказуем. Намесват се и още два фактора. Първо, старото недоверие между двамата. Още от времето на Малик бин Нувайра отношенията им не са добри. Второ, два порока у Халид - известна склонност към разточителство и слабостта му към хубавите жени. Особено първото е неприемливо за Умар, чиито халифски доходи по изрично негово настояване са колкото на средния арабин.

На сутринта след смъртта на Абу Бакр новият халиф води молитвата на правоверните. След нея държи реч и между другото съобщава на множеството, че Халид ще бъде отстранен от командването в Сирия. Уммата е крайно недоволна и Умар получава упреци, но авторитетът му е твърде голям за нещо по-сериозно.

Абу Убайда получава заповедите на халифа в разгара на обсадата. Решава, че моментът не е подходящ за смени и евентуалното им разгласяване само би подронило авторитета на Халид. Запазва ги в тайна почти цял месец. На 1 октомври, малко след завръщането на войската от Антиохия, вика генерала при себе си и му обяснява ситуацията. Халид е потресен, но приема новината с думите "Ако това е волята на Умар, аз слушам и се подчинявам". Вечерта оплаква Абу Бакр.

На следващия ден, 2 октомври, новината за новия халиф и за новия командващ е оповестена пред войската. Всички се заклеват във вярност към Умар. По-късно Абу Убайда решава, че прекалено много цени Халид, за да се лиши от помощта му и го назначава за командир на Подвижния отряд. Длъжността е равна по ранг с командир на корпус - такива са Амр ибн ал-Ас, Шурахбил и Йазид. Те обаче притежават и политическата власт в своите райони, докато Халид е напълно изолиран в това отношение.

Седмица след тези събития идва вест, че във византийското градче Абул Кудс, на няколко часа път от Дамаск, ще се организира панаир. Абу Убайда е поблазнен от възможността за военен успех и решава да удари. Търси доброволец за мисията. От Медина току що е пристигнал синът на един от ранните ислямски мъченици - Абд Аллах ибн Джафар. Младежът гори от желание да поведе рейда и Абу Убайда отстъпва пред молбите му. Поставя го начело на 500 конника. Групата тръгва през нощта и рано сутринта напада. Оказва се, че панаирут се охранява от 5 000 войска. Мюсюлманите са обкръжени и се завързва лют бой.

Все пак няколко души успяват да се измъкнат и известяват Дамаск за бедата. Абу Убайда е крайно притеснен. От една страна Умар е дал ясни инструкции - да не се рискува животът на мюсюлманите заради плячка. От друга страна евентуална катастрофа при първата военна акция на военачалника няма да се възприеме добре. Изходът е ясен - Халид потегля със своите 4 000 ветерани на помощ. Пристига, разбива врага, спасява оцелелите и се връща с голяма плячка.

След падането на Дамаск император Ираклий решава да нанесе контраудар. През декември 634 г. започва да съсредоточава в Скитополис всички войски от крайбрежието на Сирия и Палестина. Градът е разположен близо до западния бряг на река Йордан, на около 50 км от морето. Точно срещу него, от другата страна на реката, се намира крепостта Пела, известна и като Фахл. След битката при Аджнадийн край нея е оставен малък мюсюлмански отряд с цел да блокира гарнизона и да пази тила на Халид.

Целта на Ираклий е да заплаши тила и комуникациите на мюсюлманите, като по този начин ги принуди да слязат на юг и да приемат боя. След това планира удар с антиохийската войска по оголения Дамаск. Така и става. Абу Убайда получава информация, че по целия бряг се придвижват византийски войски. Съгледвачите говорят за огромна сила - към 80 000 души. През втората седмица на януари 635 г. военачалникът събира войската, оставя в града гарнизон под командването на Йазид и с останалите 30 000 бойци потегля към Пела. Армията се състои от три корпуса - неговия, на Амр и на Шурахбил, както и Подвижния отряд на Халид.
Щом мюсюлманите наближават Пела, гарнизонът на крепостта я напуска и бяга към Скитополис. Абу Убайда тръгва да ги преследва. Византийските войски още не са привършили съсредоточването и решават да отложат боя. Отварят напоителните канали, с което превръщат цялото поле около реката в кална локва. Преследването става невъзможно и мюсюлманите се връщат обратно в Пела.

През следващите дни между двете страни се водят мирни преговири. Ромеите предлагат разнообразни мирни оферти - пари, други богатства, дори и териториални отстъпки в Палестина. Мюсюлманите държат да се плаща джизие и до споразумение не се стига. През това време ромеите привършват подготовката си и на 23 януари настъпват към Пела.

Прекосяването на калта върви бавно и трудно, но сутринта на 24 януари най-накрая ромеите достигат твърдата земя пред крепостта. Абу Убайда ги посреща в открита битка. Боят започва с византийски обстрел, следва атака и челен сблъсък, но мюсюлманите успяват да удържат натиска. По някое време ромеите се оттеглят, вероятно за прегрупиране. В този момент Шурахбил повежда контраатака и ги притиска в калта. Започва касапница, в която загиват около 10 000 ромеи, а останалите се разпиляват по близките градове. Така приключва битката при Пела.

Мюсюлманите обсаждат Скитополис и няколко други селища. Всички се предават и плащат джизие, а ромейските войски се оттеглят към брега. В края на февруари 635 г. районът около река Йордан е поставен под пълен контрол. Мюсюлманските корпуси се разделят - Амр и Шурахбил се заемат с пристанищата и с останалата съпротива в Палестина, а Абу Убайда и Халид се отправят към Дамаск.
Докато траят действията по река Йордан, Ираклий изпраща от Антиохия една армия към Дамаск. Числеността вероятно е била около 10 000 души. По пътя императора научава, че Халид и Абу Убайда се движат на север и ромейската армия е подсилена с част от гарнизона на Емеса. Противниците се срещат в равнината Марж-ур-Рум западно от Дамаск, като всяка от страните разполага с по около 12 - 13 000 бойци.

Ромеите намислят хитър план. През нощта основната войска поема тайно към Дамаск, като оставя частите от Емеса да и пазят тила. Сутринта се появява изненадващо в околностите на града. Йазид няма време да организира отбрана, а няма и опит в тези неща, затова изкарва гарнизона и посреща ромеите в открита битка. Сражението се оказва неравностойно и към обяд мюсюлманите са почти разбити, но в този момент от запад пристига Халид с Подвижния отряд. Ударът е бърз и фатален, а резултатът е клане.

В това време Абу Убайда се сражава при Марж-ур-Рум с останалите ромеи. Убива в дуел командира им, но не успява да спечели надмощие. По някое време новината за разгрома стига до бойното поле и ромейските части се оттеглят организирано към Емеса.

Мюсюлманската войска почива известно време в Дамаск. След това Халид поема на север, а Абу Убайда отива в Хелиополис (Баалбек) и го покорява мирно. Оттам се присъединява към Халид и заедно обсаждат Емеса. Няколко дни по-късно се водят преговори и в резултат е сключено примирие - градът плаща 10 000 динара и 100 брокатени ризи срещу една година мир. Включено е условие през този период ромейския гарнизон да не бъде усилван.

В района започва мирно съществуване и интензивна търговия. Двете страни имат голяма изгода една от друга и отношенията са добронамерени. В това време мюсюлманската войска се впуска в грабителски набези на север и влачи много богата плячка, но освобождава на място всички военопленници срещу символично подчинение. Постепенно нашествениците печелят местното население на своя страна.

През есента на 635 г. Умар пише писмо на Абу Убайда, с което иска настъплението в Северна Сирия да продължи. В началото на ноември войската потегля на север, но не среща съпротива. Градовете се подчиняват доброволно един след друг. Тук за пръв път се случва големи маси от местните жители да посрещат мюсюлманите с веселие и да приемат исляма.

В началото на зимата Ираклий изпраща подкрепление в Емеса. Примирието е нарушено, градът е затворен, а заповедта на императора гласи:
"Тези хора се хранят с камилска плът и пият камилски мляко. Няма да издържат студа.
Бийте ги през цялата зима, та никой от тях да не остане тук до пролетта."

Абу Убайда се връща на юг и обсажда крепостта в началото на декември. Укреплението е с кръгла форма, около 1 миля в диаметър, заобиколено с ров. Мюсюлманската войска е около 15 000 души, а ромейският гарнизон наброява 8 000. Ръководството на обсадата е възложено на Халид.

Минава време и зимата навлиза в най-тежката си фаза. Студът става жесток. Ромеите са спокойни и не предприемат съществени действия. Към средата на март 636 г. това положение се променя - идва пролетта, а с нея и безпокойството. Мюсюлманите държат обсадата все така здраво, а техни подкрепления се очакват всеки момент. Освен това местното население силно желае мир.

Началникът на ромейския гарнизон Харбиз решава да удари врага неочаквано и много мощно. Една сутрин 5 000 ромеи атакуват като един в пъна изненада. Мюсюлманите са на косъм от разгром, но успяват своевременно да прехвърлят сили и някак удържат положението. Въпреки това ефектът е много неприятен и Абу Убайда свиква военен съвет, за да потърси решение. Халид излиза със смел план - да симулират оттегляне и да вкарат ромеите в засада.

На следващия ден мюсюлманската войска започва да се оттегля. Харбиз отдава това на ефекта от предното нападение, събира отново 5 000 бойци и напада врага в тил. Отрядът попада в клопката и е обкръжен. Успяват да се спасят само 100 ромеи. След този инцидент Емеса се предава. Абу Убайда приема мирна капитулация и определя джизие 1 динар на човек (според друг източник 170 000 динара за целия град). Мюсюлманските загуби за целия период на обсадата са 235 души.

След кратка почивка и уреждане на административните проблеми Абу Убайда пак се отправя на север, но скоро получава информация, която го кара да преосмисли плановете си.
През есента на 635 г. император Ираклий решава да промени стратегията си спрямо мюсюлманските нашественици. Постига споразумение с персийския шах за координирана борба срещу общия враг и в края на годината започва да концентрира войски за масирано настъпление. През следващите пет месеца в Северна Сирия се съсредоточват отряди от всички краища на империята - ромеи, франки, арменци, грузинци, славяни и араби. Общата численост достига 100 000 души, разпределени в пет армии.

В средата на юни 636 г. войските започват да се придвижват на юг, като целта е да се обкръжи районът на Емеса и Дамаск. Абу Убайда научава за тези маневри и разбира сериозността на положението. В този момент мюсюлманските корпуси са пръснати из цялата провинция - Амр е в Палестина, Йазид е около Цезарея, а Шурахбил е при река Йордан. Двамата с Халид водят около 15 000 бойци и нямат друг избор, освен да отстъпят на юг. Дамаск и Емеса са изоставени, а джизието е върнато обратно на хората поради невъзможността да им се осигури защита.

Абу Убайда се насочва към малкото селище Джабия, близо до река Ярмук. Нарежда на останалите корпуси да се присъединят към него и поема командването над всички мюсюлмански войски. Междувременно ромейските армии овладяват Емеса и Дамаск, след което продължават настъплението на юг. Към 20 юли достигат Ярмук и се установяват близо до Уади-ур-Ракат. Ромейският лагер е разположен приблизително в посока север-юг и е дълъг 18 мили. На 11 мили източно от него е лагерът на мюсюлманите. Теренът е равнинен, с дълбоки дерета по периферията и малък хълм в средата.

В това време персийците изостават със своята подготовка и император Ираклий решава да задържи темпото. Два пъти се водят мирни преговори, но без никакъв резултат. Следват епизодични безплодни рейдове, затишие и пак преговори. Това продължава около един месец, през който мюсюлманите получават 6 000 души подкрепление от Арабия. С него армията наброява 40 000 бойци, между които 1 000 спътници на Мухаммад, 100 ветерани от Бадр и двама от десетте благословени - Абу Убайда и аз-Зубайр. Бройката е доста голяма, сражението е отговорно и Абу Убайда взима много мъдро решение - поверява военното командване на Халид, а той остава в ролята на религиозен водач и командир на корпус. От своя страна Халид реорганизира войската - пехотата е разделена на 36 групи по кланов признак, а конницата - на 3 отряда по 2 000 души плюс Подвижния отряд (4 000 души) под негово лично командване.

Постепенно ситуацията се натяга и около 20 август войските се строяват за бой. Ромейските сили са построени с фронт на изток и дължина 12 мили. Конницата е разположена равномерно в тила и служи като резерв. Мюсюлманите са в четири корпуса с фронт на запад и дължина 11 мили. Южния фланг - 1 корпус и 1 конен отряд - опира в река Ярмук и се командва от Йазид. В центъра са корпусите на Абу Убайда и Шурахбил. Северният фланг - 1 корпус и 1 конен отряд - се командва от Амр ибн ал-Ас. Зад центъра е третия конен отряд, а зад него е Подвижния отряд. И двата служат за резерв под командването на Халид. Зад тях са жените и децата, въоръжени с камъни и колове.

Битката започва с дуели, които траят до обяд. След това ромеите нападат, но сражението е твърде вяло и привечер войските се разотиват.
На втория ден византийската войска се строява по тъмно и напада с изгрева. Мюсюлманите са напълно изненадани, но все пак успяват някак да се построят. В центъра се водят умерени действия без надмощие, но по двата фланга ромеите са безпощадни. Амр и Йазид са принудени да отстъпят чак до жените. В този момент Халид удря настъпващия противник във фланг и принуждава ромейските крила да се оттеглят.

На третия ден ромеите концентрират атаката си в северната част на противниковия строй - срещу силите на Амр и Шурахбил.
Двата мюсюлмански корпуса отново са изтласкани назад, но Халид удря настъпващия враг във фланг и ги спасява.
Четвъртият ден от битката е критичен. Поради спецификата на мюсюлманския строй стрелците страдат най-много при челния сблъсък и към този момент са останали не повече от 2 000. Халид ги разпределя поравно между корпусите. Ромеите отново концентрират атаката в северната част на фронта. Амр отстъпва леко, но успява да се задържи. Шурахбил обаче не може да спре връхлитащите арменци. Халид заповядва на Йазид и на Абу Убайда да атакуват южните ромейски части, а сам се хвърля с всички резерви срещу арменските флангове. Боят продължава цял следобед. На юг Йазид и Абу Убайда едва издържат без резерв. В битката се включват жените и децата, а на самия южен фланг падат куп шахиди /мъченици/. Положението е овладяно на косъм.
На петия ден армиите се строяват по изгрев и два часа стоят в мълчание. Ромеите предлагат няколкодневно примирие. Абу Убайда е готов да приеме, но Халид твърдо отказва. Усетил е пукнатината в противника. През нощта изпраща 500 конници с обход от север дълбоко в тила на ромеите. Сутринта на шестия ден армиите отново се строяват, но този път Халид решава да събере останалите 8 000 конника в един отряд зад северния корпус на Амр. Битката започва с дуел - Абу Убайда се бие дълго с Григорий и накрая го убива. Халид заповядва обща атака и лично води конницата по десния фланг. Първо разбива ромейската конница. След това с Амр разбиват славяните на северния ромейски фланг. Оттам Амр атакува във фланг арменците, а Халид напада ромейския резерв и го обръщя в бяг. След това атакува арменците в тил. В този момент цялата вражеска армия започва да отстъпва към единствения свободен изход от равнината - тесен проход през деретата на запад. Там обаче ги чакат конниците на Зирар ибн ал-Азуар. Пътят е блокиран, ромеите образуват защитна формация и се бият докрай. Много малко успяват да се спасят.
На седмия ден мюсюлманската конница настига побягналия византийски резерв и избива водачите. Така приключва битката при река Ярмук.
След тези събития Император Ираклий е принуден с голяма мъка на сърцето да изостави Сирия и да се премести в Константинопол.
След битката при река Ярмук двете армии са крйно изтощени и не са способни на по-сериозни действия. Ромейските остатъци се оттеглят дълбоко в Северна Сирия, а мюсюлманите почиват един месец в Джабия. 4 000 бойци са прехвърлени към Ирак в помощ на Саад ибн Аби Уакас, а един отряд е пратен в Дамаск. Възстановяването продължава до октомври, когато пристига писмо от Умар със заповед да се превземе Йерусалим.

В началото на ноември 636 г. войската обсажда града. Фортификациите са много солидни и обсадата продължава цели четири месеца. Накрая изтощението си казва думата и йерусалимският патриарх Софроний повежда преговори. Готов е да предаде града и да плаща джизие, но при едно условие - халифът лично да подпише договора. Абу Убайда известява Умар за ситуацията. В Медина Усман е против, но Али подкрепя желанието на Софроний. Халифът се съгласява и потегля на първото си посещение в Сирия.

Умар се отправя първо към Джабия, където е посрещнат от Халид, Йазид и Абу Убайда. Халифът и Абу Убайда са облечени съвсем скромно, с прости арабски дрехи. За разлика от тях Халид и Йазид са целите в коприна и брокат, а конете им са богато украсени със скъпоценни камъни. Умар побеснява и започва да ги замеря с камъни. Намесва се Абу Убайда, генералите се извиняват и положението е овладяно. Оттам се отправят в лагера, където ги чака пратеничество от Йерусалим. На следващия ден двете страни сключват договор пред свидетели: Халид ибн ал-Уалид, Амр ибн ал-Ас, Абд ар-Рахман ибн Ауф и Муауйа ибн Аби Суфйан. Условията, при които се предава градът са следните:

1) Гарантира се сигурността на жителите и собствеността им в замяна на джизие;
2) Гарантира се сигурността на църквите и собствеността им;
3) Гарантира се сигурността на тези, които искат да напуснат града (войска, чиновници, бежанци);
4) Разрешава се пребиваването на византийски служители срещу стандартното джизие;
5) Всички евреи трябва да напуснат града (?);

Договорът е подписан и Умар потегля към Йерусалим. Пред портите го посреща патриарх Софроний и му връчва ключовете от града. Умар влиза пеша и моли да го заведат на място, където би могъл да се помоли на спокойствие. Патриархът му предлага да посети храма "Свето Възкресение Господне", но халифът отказва с аргумента, че това би поставило споразумението под риск - има опасност по-късно мюсюлманите да превърнат църквата в джамия. Вместо това иска да се моли на Храмовия хълм. Отвеждат го там и Умар остава стъписан - мястото е занемарено още от времето на персийската инвазия. Веднага започва разчистване и е издигната малка дървена джамия, на чието място след време Абд ал-Малик ибн Маруан ще построи Купола над Скалата.

Десет дена по-късно, в края на април 637 г. Умар се връща в Медина. Амр отива в Палестина, Шурахбил поема областта около река Йордан, Йазид обсажда Цезарея, а Абу Убайда и Халид потеглят на север със 17 000 души. Минават през Дамаск и се насочват към Емеса, където са приветствани от местното население. Оттам войската тръгва към ромейския град Халкис.

Гарнизонът на Халкис се командва от генерал Минас. Той е опитен воин и прекрасно разбира ситуацията - градът ще бъде обсаден, помощ не може да се очаква отникъде и поражението е неизбежно. Решава да атакува пръв и да нападне вражеския авангард преди да пристигнат главните сили. Вдига 3 000 бойци и удря мюсюлманите при Хазир, на 3 мили източно от Халкис. В ролята на авангард се оказва Подвижния отряд начело с Халид. Започва яростна битка. Минас пада убит още в първите минути, едното крило поддава и скоро ромеите са обкръжени. Целият отряд е унищожен, а Халкис се предава. Когато получава доклада от битката, Умар споделя:
"Абу Бакр съдеше хората по-добре от мен."
Това е първото признание на халифа, че може би неправилно се е отнесъл с Халид ибн ал-Уалид.

След покоряването на Халкис войската продължава към Алепо. Командирът на гарнизона, генерал Йоаким, също решава да я посрещне в открит бой. Разбит е 6 мили южно от града и отстъпва зад стените. Крепостта е много добре укрепена и обсадата трае четири месеца. През октомври 637 г. градът все пак се предава, а Йоаким приема исляма.
Разточителството на Халид ибн ал-Уалид предизвиква остра реакция у халифа. Умар решава да установи произхода на тези 10 000 дирхама и поверява разследването на етиопеца Билал ибн Рабах - личния мюезин на Мухаммад. Изпраща го в Емеса с писмо до Абу Убайда, в което има категорични инструкции: ако парите са от общата плячка, Халид е виновен в присвояване, а ако са от личните му средства - виновен е в разточителство. И в двата случая Абу Убайда трябва да го отстрани от войската и да поеме задълженията му.

Билал приистига в Емеса и предава писмото. Абу Убайда не може да повярва на очите си, но решава да изясни случая и заповядва да доведат Халид от лагера му в Халкис. Щом разбира за какво го викат, Халид също е шокиран. При разпита Билал установява, че парите са от личните средства на военачалника. Халид се връща обратно в Халкис, а Билал потегля за Медина и информира Умар.

Халифът чака известие от Емеса, че заповедта му е изпълненна, но в следващите седмици такова не пристига. Абу Убайда отказва да освободи Халид и не го уведомява за халифската заповед. Тогава Умар поема нещата в свои ръце и пише директно писмо до Халид, като му заповядва да се яви в Медина. Военачалникът разбира каква е работата. Събира Подвижния отряд, сбогува се и тръгва към столицата.

При пристигането му в града Умар го посреща още на улицата. Двамата мъже се гледат дълго. Халифът заговаря пръв:

"Ти извърши велики дела
И никой мъж не е вършил дела като твоите
Но не хората вършат делата
Аллах е този, който ги върши"

На това Халид отговаря: "Протестирам пред мюсюлманите срещу това, което ти извърши. Не си справедлив към мен, Умар!"
Халифът започва да го разпитва за произхода на личното му богатство. Халид го показва - предимно брони и оръжия, все остатъци от плячката. Твърди, че стойността им е 60 000 дирхама. При оценката сумата се оказва 80 000 дирхама. Умар е принуден да признае: "В името на Аллах, ти си честен човек и си скъп на сърцето ми. Оттук нататък не ще имаш повод да се оплачеш от мен". Въпреки това халифът заповядва да конфискуват горницата от 20 000 дирхама, но след този епизод сърцето му действително е изчистено от гнева към Халид. Така или иначе уволнението е факт и Халид потегля тъжен към Емеса, за да не се върне никога повече в Арабия.

Уммата е крайно недоволна от действията на Умар. Иска парите на Халид да му бъдат върнати и обвинява халифа, че е действал заради лична вражда. Недоволството се разпростира бързо и положението става много сериозно. Умар е принуден да вземе мерки. Разпраща писмо до всички губернатори и генерали в империята:

"Не отстраних Халид заради гнева си или заради някакво безчестие от негова страна. Отстраних го, защото хората го прославяха и разчитаха на него. Трябва да е ясно, че всичко е дело на Аллах."

Нещата се успокояват и в крайна сметка остава резултатът: Мечът на Аллах, който бе изваден от Мухаммад, през 638 г. е прибран от халиф Умар. Халид прекарва остатъка от живота си в Емеса, нещастен поради наложеното му бездействие. Умар му определя годишна пенсия 3000 дирхама - достатъчно той и семейството му да живеят скромно, без разточителство.

В началото на 639 г. страшна чума удря Сирия и Палестина. Халид губи най-близките си другари - Шурахбил, Йазид, Зирар ибн Азуар. Умар прави опит да спаси Абу Убайда и му заповядва да се яви в Медина, но военачалникът отказва да напусне войската и умира в лагера край Джабия. Заедно с него умират 25 000 бойци. В семейството на Халид също има много жертви - оцеляват само трима от синовете му.

В Медина халифът изживява промяна. Често спи на стъпалата пред джамията, яде само фурми и зехтин, прекарва много време с бедните и сираците. Нощем се разхожда с камшик в ръка и бие наред грешниците. Публично бичува собствения си син заради употреба на алкохол. В същото време властта е по-силна отвсякога.

След чумата отношението на Халид към Умар се променя. Добродетелите на халифа изчистват стаената ненавист:
"Слава на Аллах, който прибра Абу Бакр. Той ми беше по-скъп от Умар.
Слава на Аллах, който въздигна Умар. Той ми беше омразен, но аз дораснах да го харесвам."

През 641 г. умира големият враг на Халид - император Ираклий. По същото време умира и съдникът му Билал ибн Рахаб. На следващата година идва и неговият ред. Халид се разболява тежко и боледува продължително. Болестта изсмуква всичките му сили. Няколко дни преди смъртта си лежи в леглото и разговаря с приятел:
- Има ли една педя по тялото ми, която да не е покрита с белег от меч или копие?
- Няма такова място.
- Виждаш ли? Цял живот търсех смъртта в битките. Защо не загинах там?
- Не би могъл да загинеш в битка.
- Защо не?
- Разбери, Халид, че сам Мухаммад определи съдбата ти. Мечът на Аллах не може да бъде скършен от неверник.

В последния ден от живота си Халид завещава на Умар къщата, оръжията, броните, коня и домашния си роб Хамам. Последните му думи са:
"Умирам като камила. Умирам позорно в леглото. Дано страхливците не смеят да затворят очи и в съня си..."

Щом новината за смъртта на Халид стига до Медина, целият град излиза да го оплаче. Умар по принцип е забранил да се скърби за умрелите мюсюлмани, но в случая е принуден да направи изключение - жена му и дъщеря му също плачат.


Халид е погребан в Емеса, а след време около гроба му е издигната красива джамия.

ImageДжамията "Халид ибн ал-Уалид" в Емеса. В единия ъгъл е разположен гробът на Халид (вдясно).
ImageМечът на Халид (червения). Намира се в музея Топкапъ.

***
По време на Римската империя градът се е казвал Емеса
Днес се нарича Хомс, намира се на 162 км северно от столицата Дамаск. Градът е разположен на река Оронт в Западна Сирия.
Сещате се за р. Оронт - Аси

изглед от вътрешния двор на джамията Khalid ibn al-Walid
Image
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Sat Oct 20, 2012 9:44 pm

Наближава Курбан байрам.
Image

Празникът продължава четири дни. Първият ден започва със сутрешния намаз (празнична молитва), последван от проповед на имама, който припомня основните ценности в исляма и дава наставления за правилното изпълнение на жертвения ритуал - курбан. Задължително в този ден се дава садака (подаяние) на по-бедните.
По време на празника вярващите почитат паметта на починалите си близки и си вземат прошка, а по-заможните правят курбани. Според традицията една трета от месото на жертвеното животно се раздава на бедните, с втората се гощават гости, а третата остава за семейството.

24.10.2012 е Първият ден „Арифе” - началото на най- големия религиозен празник Курбан Байрам, в който децата обхождат къщите, a домакините ги даряват с мекици и бонбони. В днешния ден се посещават и гробовете на роднини и приятели за отдаване на почит с молитва към тяхната памет.На този ден сутринта рано се меси тесто за мекици. /обичай е за починали да се раздават мекици/
25,26,27,28.10 е Курбан Байрамът(на турски:Kurban Bayramı) (на арабски: عيد الأضحى, „ид (ейд) ал-адха“) е мюсюлмански празник на жертвоприношението в чест на приключването на хаджа, отбелязван на 10–тия ден от месец „зул хидж“ по мюсюлманският календар хиджра в памет на жертвоприношението на пророка Ибрахим. На него се колят жертвени животни (наречени курбани) — овце, кози, камили, крави и телета. Чете се специална молитва преди коленето.
Курбан Байрам е 70 дни след Рамазан Байрам и продължава 3 или 4 дни. От по–възрастните отново се иска прошка. За благодарност към Аллах, че го е дарил с богатство, всеки който има над определен брой овце, кози, крави и т.н., трябва да направи курбан.Който не отглежда животни за курбан,ако има възможност си купува.
Според Исляма празникът е време и за радост, както и за размисъл за земния така и за отвъдния живот, защото в Исляма празниците винаги са след извършване на определен ибадет (служба). След него започва празникът, който е вид награда. И в отвъдния живот вярващите ще получат наградата от Аллах Теаля, заради това, че в този живот са изпълнили своята мисия.
Курбан байрам е именно такъв празник. Празник, в който се извършва поклонението хадж – световния мюсюлмански конгрес в Мекка. Той на практика е израз на равенството между мюсюлманите, там се срещат и се запознават мюсюлмани от целия свят, разбират се по между си без да знаят общ език, там говорят чувствата... Този всеобщ ибадет няма равен на себе си, защото напомня за деня, в който всички хора, независимо от националност, език и цвят на кожата, ще застанат пред Всевишния Аллах, за да получат справедлива присъда за делата си.
Поклонението хадж е ибадет, който спомага мюсюлманите да заздравят вярата си, да се сдобият с по-голямо самочувствие и да станат по-издръжливи на изпитания. От друга страна посещението на светите места спомага за разбиране историята на Исляма, като същевременно убеждението в съществуването и единството на Всевишния се задълбочава в сърцата им.
Този празник не се празнува само в Мекка, тъй като практически е невъзможно всички мюсюлмани да отидат там. Ако една малка част от мюсюлманите имат възможност да посетят светите места и да извършат поклонение, то останалите празнуват по родните си места.
Курбан байрам е характерен с курбаните, които се принасят в жертва в името на Аллах. Смисълът на курбана не се състои в коленето на животното, нито в неговата кръв, нито пък в месото му. Целта на курбана се изразява в боязънта пред Аллах и подчинението на Неговата повеля. В тази връзка в Свещения Коран е казано:
"Не тяхното месо, не тяхната кръв ще стигне до Аллах, а вашата набожност ще стигне до Него. Така Той ви ги е подчинил, за да въвеличавате Аллах, че ви е напътил. И възрадвай благодетелните!" (Хадж, 22: 37)
Целта на религията, целта на живота, целта на съществуването е боязънта пред Аллах. Човек се ражда, живее и умира. Ако всичко в живота му е съобразено с повелите на Аллах, то той има смисъл. Всъщност появата и смъртта на човек са единствено по волята на Аллах. Но, животът също трябва бъде съобразен с това, което Той одобрява. Само тогава в него ще има смисъл, ще е полезен и само тогава човек ще е щастлив...
Всевишният Аллах повелява:
"Кажи: “Моята молитва и моето служене, и моят живот, и моята смърт са за Аллах, Господа на световете.”" (Енам, 6: 162)
Курбанът е жертвоприношение единствено заради Аллах, за да заявим предаността си към Него. Изразяването на тази преданост не пречи мюсюлманинът да се възползва от месото на жертваното животно, не пречи и да бъдат нахранени близките и бедните от това месо. Основната цел обаче от курбана не е ритуалът, не е символиката, нито материалната полза. Основната цел е боязънта пред Аллах и чувството за преданост пред Него. Мухаммед саллеллаху алейхи ве селлем казва в хадис:
“О, хора! Пренесете животно в жертва, като се надявате на награда от Аллах за това извършено от вас дело.” (ет-Тергиб вет-Терхиб)
“Който принесе в жертва животно с искреност за Аллах и с надежда от Аллах за награда за това дело, това животно ще бъде за него преграда пред огъня на Ада.” (ет-Тергиб вет-Терхиб)
Следователно, жертвоприношението в Исляма е израз на съчетаването на духовното и материалното, което е залегнало в основата на ислямската религия.

Жертвоприношението е сунната на Ибрахим (библейския Авраам),(алейхисселям), получил като изпитание заповед от Аллах да принесе в жертва сина си Исмаил (Исаак), считан за прародител на арабите.. Ибрахим показал готовност да изпълни тази повеля и даже е пристъпил към нейното изпълнение. В този момент обаче идва милост от Аллах, Който изпраща на Ибрахим коч, който да принесе в жертва вместо сина си. Това още веднъж показва, че целта от курбана е да се заяви предаността, искреността и себеотрицанието като се колят в името Му курбани.

Погледнато от друг ъгъл, това показва, че ислямската религия отдава особено значение на човека като поставя всичко в негово подчинение:
"И подчини Той за вас нощта и деня, и слънцето, и луната, и звездите са подчинени на Неговата повеля. В това има знамения за хора проумяващи." (Нахл, 16:13)
Всичко е в подчинение на човека в това число и животните, които се принасят в жертва...
Истинският притежател обаче е Аллах Всевишния, поради което животните се колят в Негово име.
Така през дните на Курбан байрам изпъква важността на човека във вселената, на яве излиза неговото господство на земята. В същото време се разбира и истината, че въпреки достойното място на човека във вселената, той не е абсолютен господар. И хората имат Господар, Който е господарят на всичко. Той е, Който заслужава преклонение и в Негово име се вършат всички добри дела. Той е абсолютният Владетел, Който се разпорежда според волята Си.
През тези дни на преден план излиза и взаимната помощ между мюсюлманите, богатите са задължени да колят курбан и така подпомагат бедните. Това също е в името на Всевишния, което показва, че те прилагат Неговата заповед във всеки аспект на техния живот.

Накратко казано, мюсюлманският празник Байрам е повод за преклонение пред Аллах, радост и подобряване на взаимоотношенията между хората.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby elif1971 » Wed Oct 24, 2012 9:38 am

Здравейте мили дами по ред за мен важни житейски ежедневни грижи ,къде добри ,къде лоши Ви изоставих за мое съжаление,днес реших да постна малко имфо за празника утре, но xhippie-като прилежа домакяня КАКТО ВИНАГИ е свършила тази работа за което поклон затова ще си позволя да ви постна само поздравите послучай празника,ако някой реши,че са му нужни:
Iyi Bayramlar ! (ийи байрамлар) - Честитu/веселu празници !

(Kurban) Bayramınız Kutlu olsun ! (Kypбан Байрамънъз кутлу олсун) - Да е честит Kypбан Байрама!

(Kurban) Bayramınız Mübarek olsun! (Kypбан Байрамънъз мюбарек олсун) - Да е благословен Kypбан Байрама!

(Kurban) Bayramınız Nice ve Mutlu olsun! (Kypбан Байрамънъз ниъдже Be мутлу олсун) - Да е радостен и щастлив Kypбан Байрама!

Hayırlı Bayramlar ! (Хайърлъ Байрамалар) - Благоденствени празници !

*** Bayram=байрам= празник (от религиозен, през лични празници/тържества/официални чествания)
на всички празнуващи:
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК на празнуващите ! Iyi Bayramlar!


Много здраве, любов, спокойствие, мир в душите 3а вас и 3а вашите семейства ! На постилите(и опиталите се да постят) - дано Господ приеме усuлията , лишенията и постите ви ! На големите - целувам ръка, на малките по един виртуален шекер!


На всички много весели емоции с приятели и роднини ! И догодина до амина!
elif1971
Регистриран
 
Posts: 63
Joined: Tue Feb 21, 2012 9:06 pm

Next

 

Return to РЕЛИГИЯ И КУЛТУРА




Users browsing this forum: No registered users and 1 guest