{ WELCOME }

Change Message in welcome_header.html

Музика, кино, литература...

Unread postby karma » Fri Jan 31, 2014 12:12 am

eй, Хипи, направо ти завидях за новата придобивка и то хич не благородно [f205c7259ed599b7b20bc2a63d8780c2.gif] наистина, честита да ти е и с удоволствие да си я прочетеш; чела съм няколко пътеписа на Евлия Челеби, тези дето се намират в интернет пространството, затова ако подскажеш откъде мога да се сдобия с тази книжка, ще ти бъда много благодарна [466.gif]
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1249
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby karma » Sun Feb 02, 2014 2:34 am

Споделям тук нещичко от среднощните ми търсения и находки. Нещо, от което, лично аз, много се впечатлих, а предполагам ще бъде интересно и за всички, които обичат историята.
Image

Айше Кулин е най-изявената турска писателка на биографични романи. Голяма част от тях са филмирани. Творчеството на Кулин, която е многократен носител на ежегодната награда "Писател на годината" в Турция, е преведено на редица езици по света. Всички романи на Айше Кулин се четат на един дъх и този не прави изключение.
"Последен влак за Истанбул" е действителната история на няколко турски дипломати, спасили голям брой евреи по време на Холокоста. Действието на романа е съсредоточено върху съвместния живот на мюсюлмани и немюсюлмани в Турция през първата половина на 20 век. Както всичките истории на А.Кулин, и тази завладява още от самото си начало: история за неодобрявана любов и бягство по време на бурните за Европа времена в навечерието на Втората световна война. Сюжетът тече динамично в различни топоси: в Истанбул и Марсилия, в Анкара и Кайро, в Париж и Берлин, и за финал ни връща отново в Истанбул...
Селва е дъщеря на един от последните османски паши, високопоставен сан в имперската държавно-политическа йерархия. Тя се влюбва в млад евреин, Рафаел, но семейството й се противопоставя на на този брак, предвид порядките в традиционното турско общество. Селва и Рафаел заминават във Франция, но и там не са щастливи.
В навечерието на Втората световна война младата двойка попада в мрежата на събитията, следващи от хитлеристкия терор. Започват дните и месеците на нацистката хватка, когато тя се затяга съвсем, а мълвата за концентрационните лагери ги държи в непрестанен страх.
Личните съдби на Селва и Рафаел, които живеят в Европа, Кулин проектира на фона на събитията в Турция по време на войната. В романа е проследена и житейската съдба или по-скоро драма на по-голямата сестра на Селва- Сабиха, чийто съпруг Махир е дипломат към Турското външно министерство. Посредством тяхната любов, също толкова вълнуваща както на Селва и Рафо, с присъщото си майсторство Айше Кулин успява да предаде детайли от ежедневието им, а така и от социлано-културния и политически живот на Турция в края на трийсетте и размирното начало на четирийсетте години на миналия век.
В същото време Турция отчаяно се опитва да избегне участие във войната и опасно лавира между страните от Тристранния пакт и Съюзниците.
Ставаме свидетели на усилията на смелите турски дипломати, които излагат живота си на опасност, за да спасят стотици евреи в Европа от мъченията на нацистите.
Писателката Айше Кулин: Денят ми започва с къщната работа, продължава с писане и завършва с четене
Image
Селва е дъщеря на един от последните османски паши. Тя се влюбва в млад евреин, Рафаел, но семейството й се противопоставя на този брак, предвид порядките в традиционното турско общество. Селва и Рафаел заминават във Франция, но и там не са щастливи. В навечерието на Втората световна война младата двойка попада в мрежата на събитията, следващи от хитлеристкия терор. Започват дните и месеците на нацистката хватка, когато тя се затяга съвсем, а мълвата за концентрационните лагери ги държи в непрестанен страх. Спасяват ги турски дипломати. Това е част от сюжета на романа „Последен влак за Истанбул” на известната турска писателка на биографични романи Айше Кулин. Романът е действителната история на няколко турски дипломати, спасили голям брой евреи по време на Холокоста.

Г-жо Кулин, наскоро в България бе публикуван един от Вашите романи – „Последен влак за Истанбул”. Какво бихте искали да споделите с българските си читатели?
Географската ни близост с българските ми читатели, освен че ни прави комшии, ми дава възможност да споделя и много други неща. Ние, българи и турци, сме деца на една и съща земя, която сме споделяли в продължение на 500 години. Ние, турците, носим всички характерни черти на балканския човек. В съвременна Турция има цели села, емигрирали поради бурните военни години в началото на миналия век. Те са запазили своя език, култура, обичаи и вкусови предпочитания, ако щете. Романът ми засяга и двете страни, защото и двете са участници във Втората световна война. Във войните няма победители и победени. Има само жертви и потърпевши и такива, които са свидетели на военното бедствие. Всички те получават своите неизбледняващи с времето следи.

Какво Ви накара да издадете романа на български?
„Последен влак за Истанбул” бе публикуван първо във Франция. След това, лека-полека, бе преведен и на останалите европейски езици. След големия интерес в Сърбия и Унгария българските издатели също проявиха такъв. И според мен това е много добре. За мен е изключително щастие да бъда представена и на българските читатели.

В Турция романът е издаден със заглавието „До последен дъх”. Защо за българското издание избрахте точно „Последен влак за Истанбул”?
След издаването на романа, още през 2002 г., с издателя ми решихме да го издадем на английски, за да бъде достъпен и за чужденците. И така се роди това заглавие. Впоследствие пожелалите да публикуват романа чужди издателства възприеха това наименование. Както Ви е известно, Истанбул привлича силно световното внимание през последните години.

Бихте ли открехнали завесата на предисторията? Какви бяха мотивите Ви за написването на една такава история и имат ли героите Ви истински прототипи?
Главната причина за написването на „Последен влак за Истанбул” бяха медийни публикации, които осведомяваха, че покойни вече турски дипломати са наградени с пакети от Държавата Израел. В моето семейство е имало много дипломати, поради това аз следя новините, свързани с гилдията. Ако получа скръбна вест, свързана с мои познати сред тях, непременно отивам на погребението им, за да отдам почитта си. Направи ми впечатление, че повечето от тези възрастни господа – между 80 и 90-годишна възраст, които починаха почти един след друг, са получили пакети от Израел. От архивите научих, че по време на Втората световна война по инициатива на турски дипломати са спасени много евреи. Това ми вдъхна изключителна гордост, която пожелах да споделя с читателите си, и написах тази книга.

Каква е поуката за съвременния човек от историята, която разказвате в романа?
Според мен тя е много явна. Моят апел е към лидерите, които инициират войните, и към родителите, които поради религиозните си убеждения разделят своите деца. Любовта не признава граници. Трябва да оставим хората да живеят своя живот.

Успяхме ли да се поучим от историята?
За съжаление все още живеем в един свят, в който държавите се “ядат” едни други. Много жалко! Не се поучихме от урока на новата история.

Как виждате Вашия роман в контекста на днешните отношения между Турция и Франция?
Не бих искала точно в момента да коментирам поведението на френската държава. Пожелавам на французите в близко бъдеще да бъдат управлявани от подобаващ за тях държавник.

Какво Ви кара да пишете биографични романи?
Тези, които предпочитат биографичния жанр заедно с романа, завещават на обществото и социално-исторически документ доказателство. Това е така, защото биографичните трудове описват цветовете, аромата, облеклото, политиката, чувствителността и дори езиковите особености на хората и събитията, случили се в периода, за който се пише. Не знам дали и в България е така, но тук политиката се отразява на детайлите в езика ни. От думите, използвани в романа, става ясно в кой исторически период е писан и коя политическа партия е била на власт.

Какво е според Вас мястото на книгите, науката и литературата в съвремието ни?
Книгите, науката и литературата не само за нашето съвремие, а винаги са били извор на човешката чувствителност, огромна е тяхната роля, за да бъдем по-далновидни. Неспирно развиващите се технологии може би засенчват книгите, но те винаги ще имат своя ареал за живот. Книжните тела на книгите постепенно се заменят с т.нар. е-книги, но удоволствието от това да държиш истинска книга в ръцете си, да чувстваш аромата й, да пишеш бележки по полетата е незаменимо. Надявам се класическата книга никога да не изчезне.

Какво прави Айше Кулин – Айше Кулин?
Айше Кулин is a story teller (разказвач на приказки). Откакто съм проговорила, винаги е имало истории, които да разкажа. Това е нещото, което най-добре умея. А когато съм се научила да пиша, това ми умение е минало от езика на върха на пръстите ми. Аз съм била свидетел на огромен опит и имам какво да разкажа, затова смятам да пиша до последен дъх, ако умът и силите ми го позволят. Извън всичко това аз съм майка на 4 деца, баба на 8 внука и щастлива домакиня. Както при всички домакини, и моят ден започва с къщната работа, продължава с писане и завършва с четене.

Бихте ли написали роман за “възродителния процес” у нас?
При нас работи една млада жена – изселничка от България. От нея съм слушала за този ужас и как посред нощ полицаи нахлули в дома й и сменили името й от Гюлсерен на Милена. Всичко това е шокиращо, но въпреки това не бих написала роман. Ние, турците, правим и сме правили много грешки в историята. Аз не смятам, че трябва да се ровим в грешките, а да ги забравим. Ако напиша роман за България, то той ще разказва не за скръбните, а за обединяващите и затвърждаващи дружбата ни моменти.

Наскоро ще посетите страната ни – как си я представяте и какво очаквате да срещнете?
На младини често съм идвала в България. Когато учех в Лондон, до Истанбул често пътувахме по суша. Поне 15 пъти съм прекосявала България. През 1970 г. бях на гости у племенника ми, който бе консул в Гюмюрджина. Тогава в страната ви имаше страшен политически режим, но въпреки това българските митничари стопляха сърцата ни с думите „Hoşgeldin Komşu” (Добре дошъл, съседе). От 10 год. не съм идвала. С нетърпение чакам пролетта, за да дойда в София и да се срещна с българските си читатели. Ахмед Ахмедов
Източник: http://zaman.bg/bg/pisatelkata-ayshe-ku ... -tchetene/

phpBB [video]

и втора част http://www.youtube.com/watch?v=F_VLtkwOWgM
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1249
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Sat Mar 08, 2014 1:50 pm

Да не се завърнеш в майчината къща
Няколко истории за жени, напуснали ултраортодоксалния юдаизъм, или как се ражда ново течение в литературата
http://www.capital.bg/light/tema/2014/0 ... ?ref=rcmnd
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Thu Mar 20, 2014 12:47 pm

ново интервю с Елиф Шафак
http://www.zdf.de/ZDFmediathek/beitrag/ ... lif-Shafak
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Fri Mar 21, 2014 8:20 pm

“СИЛАТА НА РАЗУМА” на Ориана Фалачи
ImageЕдна книга, която заслужава да бъде най-внимателно прочетена.
Ориана Фалачи не е случайна жена. Посветила е голяма част от живота си на каузата да ни разкаже как и защо до около 70 – 80 години, т. е. само до три поколения, Европа няма да е същата, защото ислямът вече я е ‘’разял’’ като рак отвътре. В книгата има само факти, които нямат нужда от украса, защото те сами свидетелстват колко крехък е демократичният и свободен свят, в който живеем. Всеки читател ще намери своята истина, но си струва да погледнеш на нещата от друг ъгъл и сам да направиш своите изводи със силата на разума.

http://e-vestnik.bg/7274
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Fri Apr 04, 2014 4:49 am

Четиридесетте правила на Любовта от Елиф Шафак

Правило 1
Както виждаме Бога, така виждаме и себе си – едното е пряко отражение на другото. Ако Бог пробужда в ума ни главно страх и укор, това ще рече, че вътре в нас са се натрупали прекалено много страх и укор. Ако виждаме Бога преизпълнен с любов и състрадание, значи такива сме и ние.

Правило 2
Пътят към истината е усилие на сърцето, а не на разума. Нека сърцето ти бъде пръв водач. Не разумът. Срещни се със себелюбието си, опълчи се срещу него и накрая го победи. Познаеш ли своето его, ще познаеш и Бога

Правило 3
Всички, които четат Свещения Коран, го разбират на различно равнище, в зависимост от задълбочеността на разума си. Има четири равнища на прозрение. Първото равнище – това е привидното значение и повечето хора се задоволяват с него. После идва батин – скритото, съкровено равнище. Трето е съкровеното на съкровеното равнище. А четвъртото е толкова дълбоко, че не може да се изрази с думи и затова е обречено да остане неописано. Книжниците, които са насочили вниманието си към шариата, познават привидното значение. Суфистите пък знаят съкровеното значение. Светците знаят съкровеното на съкровеното. Колкото до четвъртото равнище, то е разкрито само на пророците и на онези, които са най-близо до Бога.

Правило 4
Можеш да познаеш Бога чрез всичко и всички във всемира, защото Бог не се свежда до джамия, синагога или църква. Но ако пак искаш да разбереш къде точно е Неговото обиталище, има само едно място, където да Го търсиш: в сърцето на онзи, който обича истински.

Правило 5
Умът и любовта са от различно тесто. Умът привързва човека и не се излага на никакви опасности, докато любовта разплита всички възли и излага на опасност всичко. Умът винаги е предпазлив и съветва: „Пази се от прекалено въодушевление“, докато любовта казва: „О, карай! Престраши се!“. Умът не се прекършва лесно, докато любовта може в миг да се превърне в отломъци. Но именно сред развалините са скрити съкровища. Едно разбито сърце крие в себе си несметни богатства.

Правило 6
Повечето неприятности по света са породени от езикови грешки и най-обикновени недоразумения. Никога не приемай думите за чиста монета. Навлезеш ли в зоната на любовта, езикът, какъвто го познаваме, става отживелица. Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.

Правило 7
Самотността и самотата са две различни неща. Когато си самотен, е лесно да изпаднеш в заблуда и да повярваш, че си на прав път. За нас по-добра е самотата, защото тя означава да си сам, без да си самотен. Ала накрая е хубаво да намериш човека, който да ти бъде огледало. Запомни, само в сърцето на друг можеш да видиш истински себе си и Божието присъствие в теб.

Правило 8
Каквото и да се случва в живота ти, колкото и тревожни да изглеждат нещата, не изпадай в отчаяние. И всички врати да си останат затворени, Бог ще отвори само за теб нов път. Бъди благодарен! Лесно е да си благодарен, когато всичко е наред. Суфистът е благодарен не само за онова, което са му дали, но и за нещата, които са му отказали.

Правило 9
Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо. То означава да си достатъчно прозорлив, за да се довериш на крайния резултат от процеса. Какво означава търпението? То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да си толкова късоглед, че да не виждаш резултата. Който обича Бог, остава търпелив, понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна.

Правило 10
Изток, запад, юг, север – все едно. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него.

Правило 11
Акушерката знае, че няма ли болка, пътят на детето не може да се отвори и майката не може да роди. По същия начин, за да се роди ново “Аз”, се искат мъки. Точно както глината трябва да мине през жежък огън, за да се кали, така и Любовта може да се усъвършенства само в болката.

Правило 12
Търсенето на Любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любовта, започваш да се променяш отвътре навън.

Правило 13
По широкия свят има повече лъжливи водачи и неистински учители, отколкото са звездите във видимия небосвод. Не допускай грешката да смяташ за свои наставници потъналите в себе си властолюбци. Истинският духовен учител няма да насочи към себе си вниманието си и няма да очаква от теб пълно подчинение и възхищение, а ще ти помогне да оцениш истинското си “Аз” и да му се възхитиш. Истинските наставници са прозрачни като стъкло. Те оставят Божията Светлина да минава през тях.

Правило 14
Постарай се да не се съпротивляваш на промените, които изникват по пътя ти. Вместо това остави живота да живее чрез теб. И не се плаши, че животът ти се преобръща с главата надолу. Откъде знаеш, че онова, с което си свикнал, е по-добре от нещата, които ще дойдат?

Правило 15
Бог се е захванал да довърши делото ти, и вътрешно, и външно. Зает е изцяло с теб. Всеки човек е недовършено дело, което бавно, но неумолимо се приближава до съвършенството. Всички сме недовършено произведение на изкуството, което чака и се стреми да бъде създадено докрай. Бог се е заел с всеки от нас поотделно, защото човечеството е изящно изкуство, умел краснопис, където всяка отделно взета точица е еднакво важна за цялостната картина.

Правило 16
Лесно е да обичаш един съвършен Бог, безукорен и непогрешим, какъвто е Той. Много по-трудно е да обичаш своите ближни, другите хора с всичките им несъвършенства и недостатъци. Не забравяй, че ти можеш да познаеш само онова, което си в състояние да обичаш. Няма мъдрост без любов. Освен ако не се научим да обичаме Божието творение, не можем нито да обичаме истински Бога, нито да Го познаем истински.

Правило 17
Истинската мръсотия е вътре в нас. Останалото просто се отмива. Има само една мръсотия, която не може да се махне с чиста вода, и това е петното на омразата и фанатизма, заразило душата. Можеш да пречистиш с въздържание и пост тялото си, но сърцето се пречиства само с любов.

Правило 18
Цялата вселена се съдържа в един-единствен човек – теб. Всичко, което виждаш наоколо, включително нещата, които може би не обичаш, и дори хората, които презираш и от които се гнусиш, присъства в една или друга степен в теб. Затова не търси и Шейтана (дяволът в ислямската митология) извън себе си. Дяволът не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Опознай се докрай, погледни честно и твърдо, както тъмните, така и светлите си страни, и ще постигнеш върховна форма на съзнанието. Който познава себе си, познава и Бога.

Правило 19
Искаш ли да промениш начина, по който другите се отнасят към теб, първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателен за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози.

Правило 20
Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самият ти бъди течение.

Правило 21
Всички сме създадени по Божий образ и все пак така, че всеки е различен и неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Няма две сърца, които да бият в еднакъв ритъм. Ако Бог искаше всички да сме еднакви, щеше да ни създаде такива. Затова, който не уважава различията и налага на другите мислите си, не уважава и свещения Божи промисъл.

Правило 22
Когато човек, обичащ Бога, влезе в пивница, тя се превръща в негова молитвена стая, но когато един пияница влезе в същата стая, тя се превръща в негова пивница. Каквото и да правим, важни са не привидностите, а онова, което носим в сърцата си. Суфистите не съдят другите по това как изглеждат и кои са. Когато гледа някого, суфистът държи и двете си очи затворени и вместо тях отваря третото око – окото, което вижда вътрешните селения.

Правило 23
Животът е даден за кратко и този свят не е нищо друго освен повърхностна имитация на Действителността. Само малко дете ще сбърка и ще помисли играчката за истинското нещо. Въпреки това хората или са заслепени от играчката, или без всякакво уважение я чупят и я изхвърлят. В този живот стой по-надалеч от всякакви крайности, защото те ще разрушават вътрешното ти равновесие. Суфистите не стигат до крайности. Суфистът винаги е мек и умерен.

Правило 24
Човекът има неповторимо място в Божието творение. “Вдъхнах му от Своя дух”, казва Бог. Всички ние, без изключение, сме сътворени като Божии наместници на земята. Запитай се колко често се чувстваш наместник, ако изобщо се чувстваш такъв. Не забравяй, че на всеки от нас е възложено да открие в себе си божествения дух и да живее според него.

Правило 25
Адът е тук и сега. Раят също. Престани да се плашиш от ада и да мечтаеш за рая, защото и едното, и другото е заложено в настоящия миг. Всеки път, когато се влюбим, се въздигаме в рая. Всеки път, когато мразим, завиждаме или се опълчваме срещу някого, падаме право в адския огън.

Правило 26
Всемирът е едно. Всичко и всички са свързани по между си чрез невидима плетеница от истории. И да го знаем, и да не го знаем, всички водим безмълвен разговор. Не причинявай зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите – не отправяй дори наглед безобидни нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат при нас, когато му дойде времето. От болката на един ще заболи всички. От радостта на един ще се усмихнем всички.

Правило 27
Този свят е като заснежена планина, където кънти ехото на гласа ти. Каквото и да кажеш - и добро, и зло, то ще се върне пак при теб. Затова, в случай че някой ти мисли злото, само ще усложниш положението, ако тръгнеш да злословиш за него. Ще влезеш в омагьосания кръг на мъстта. Ето защо четирийсет дни и четирийсет нощи говори и си мисли за този човек хубави неща. В края на четирийсетте дни всичко ще бъде различно, защото дълбоко в себе си ти ще бъдеш друг.

Правило 28
Миналото е въпрос на тълкуване. Бъдещето е илюзия. Светът не се движи като по права черта през времето и не върви от миналото към бъдещето. Обратното, времето се движи на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие. Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг.

Правило 29
Съдбата не означава, че животът ти е предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира. Тази музика е всепроникваща и се състои от четирийсет различни равнища. Съдбата ти – това е равнището, където ще свириш своята мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб доколко добре ще свириш.

Правило 30
Истински суфист е онзи, който, и да го обвиняват несправедливо, и да го осъждат поголовно, търпи безропотно и не изрича една-едничка лоша дума за своите зложелатели. Суфистът никога не осъжда. Как е възможно да имаш противници, съперници и дори хора, които за теб са “други”, при положение че изобщо нямаш “Аз”? Как е възможно някой изобщо да осъжда, при положение че има само Един?

Правило 31
Ако искаш да укрепиш вярата си, трябва да омекнеш в сърцето си. За да бъде вярата ти твърда като скала, сърцето ти трябва да е меко като перце. Заради болест, злополука, загуба или уплаха, по един или друг начин всички ние се изправяме пред неща, които ни учат как да станем по-малко себични и предубедени и по-състрадателни и великодушни. Въпреки това някои от нас усвояват урока и успяват да станат по-меки, докато други накрая стават по-непреклонни и от преди. Единственият начин да се доближиш до Истината е да разшириш сърцето си, така че то да обхване всичко човешко и в него пак да остане място за Любовта.

Правило 32
Между теб и Бога не бива да стои нищо. Нито имами, нито попове, нито равини или други пазители на нравствеността или религиозно водачество. Нито духовни учители, нито дори вярата ти. Вярвай в своите ценности и правила, ала не ги налагай никога на другите. Ако постоянно разбиваш сърцата на хората, каквото и религиозно задължение да изпълняваш, то е безполезно. Пази се от всяко идолопоклонство, защото идолите замъгляват зрението ти. Нека твой водач бъде само и единствено Бог. Научи истината, приятелю, но внимавай да не превърнеш истините си във фетиш.

Правило 33
Докато всички на този свят се стремят да стигнат някъде и да станат някакви, а след смъртта да оставят всичко след себе си, ти се стреми към най-високото равнище на нищото. Живей леко, без да се обременяваш с нищо, все едно си числото нула. Ние не се различаваме от гърнето. Изправени ни държи не украсата отвън, а празнотата вътре. По същия начин имаме сили да вървим напред благодарение не на онова, към което се стремим, а на съзнанието за празнота.

Правило 34
Смирението не значи да си малодушен и бездеен. То не води нито до фатализъм, нито до капитулация. Точно обратното. В смирението е заложена сила – сила, извираща отвътре. Който се подчини смирено на божественото естество на живота, ще пребъде в невъзмутимо спокойствие и мир, дори когато целият широк свят е хвърлен в смут.

Правило 35
На този свят не сходствата или обичайното, а очевидните противоположности ни тласкат напред. А всички противоположности във всемира присъстват и във всеки от нас. Ето защо вярващият трябва да се срещне с неверника вътре в себе си. А неверникът би трябвало да опознае правоверния, стаен в него. До деня, когато достигнем съвършения човек – Инсан-и Кямил, вярата е постепенен процес, за който е нужна неговата противоположност: неверието.

Правило 36
Този свят се крепи върху взаимозависимости. И капка доброта не остава невъзнаградена, и прашинка зло не остава ненаказано. Не се страхувай от съзаклятията, измамите и номерата на другите. Помни, че ако някой залага капан, Бог прави същото. Той е най-големият съзаклятник. Каквото и да прави, го прави красиво.

Правило 37
Бог е изкусен часовникар. Толкова точен е Неговият ред, че всичко по земята се случва, когато му дойде времето. Нито минута по-късно, нито минута по-рано. И за всички без изключение часовникът върви вярно. За всеки има време той да обича и време да умре.

Правило 38
Никога не е късно да се запиташ: “Готов ли съм да променя живота си? Готов ли съм да се променя отвътре?” Наистина е много жалко, ако и един-единствен ден в живота ти е същият, както предишния. Във всеки миг, с всяка нова глътка въздух трябва да се обновяваш отново и отново. Има само един начин да се родиш за нов живот: да умреш преди смъртта.

Правило 39
Частите може и да се променят, но цялото винаги си остава същото. На мястото на всеки крадец, напуснал този свят, се ражда друг. И всеки почтен човек, който умира, е заменян от нов. По този начин не само нищо не остава същото, но и нищо не се променя. И да умре някой суфист, някъде се ражда друг.

Правило 40
Животът без любов не е живот! Не се питай, към каква любов да се стремиш - духовна или материална, божествена или земна, източна или западна... Започнеш ли да делиш нещата, възниква ново и ново делене. Любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато ОГЪНЯТ обикне ВОДАТА.


Из книгата "Любов"
Автор - Елиф Шафак
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Tue Apr 15, 2014 7:39 am

Христо Фотев
Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!



Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави



Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде -

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.



Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!



Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.



Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Sat Apr 19, 2014 8:21 pm

Image
Нихал Йозерган: Толерантността е най-важна за журналиста
10.04.2014 /14:54 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Наричат я „българския глас в Турция” и е кореспондентка на почти всички български медии. От нея вече дълги години научаваме какво се случва в нашата съседка. Това е Нихал Йозерган, за която повечето от българските медии са сигурни , че могат да разчитат на нейните новини и коментари от южната ни съседка.

Дълги години тя беше вестителката за БНТ и БНР, след което и на ТВ7. Днес Нихал е кореспондент на в. „Труд” и Дарик радио. Макар и да живее извън страната ни, тя не престава да я обича и когато я „тресне носталгията”, винаги си идва в България, „за да зареди батериите”. Нихал е член на СБЖ и винаги се интересува от това, какво се случва в съюза. Този път обаче с нея не разговаряме лице в лице, а с помощта на интернет, защото тя си е в Бурса и дели времето си между града в който живее и Истанбул.



Нихал, имала си шанса да работиш в турски тв канали и при това с изкусителна заплата. Защо реши, че ако е телевизия, тя трябва да е българска?

Преди всичко защото приемам себе си за български журналист. Освен това прецених, че мога да бъда много повече обществено полезна, ако работя за това обикновените хора и политиците в двете страни да се опознаят по-добре.

А това е възможно да се случи само ако се ориентираш към международната журналистика, каквато всъщност е специалността, която съм завършила във Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Климент Охридски” в далечната 1989 г.

Ако съм успяла в рамките на 25-годишната си журналистическа практика да допринеса поне на йота за разбирателството между България и Турция, считам това за успех, който ме зарежда и с чувството за професионално удовлетворение.

Дълги години беше кореспондент на БНТ и БНР и всички с интерес чакаха твоите репортажи, които много пъти бяха на живо. Защо реши да се разделиш с националната телевизия и радио?

Причината да напусна БНТ през 2008 г. не е по моя инициатива, а по-скоро заради нежеланието на ръководството начело с Вяра Анкова да продължи да работи с мен, уж поради финансови съображения.

Парадоксът в това „обяснение” е, че националната телевизия никога не е отделяла бюджет за поддържане на кореспондентски пункт, защото такъв официално не е откриван от прехода към демокрация в страната и досега.

Аз винаги съм работила като фри-лансър журналист с едногодишни граждански договори, които са се подновявали автоматично при всяко предишно ръководство в рамките на 10-годишната ми работа като кореспондент и лице на БНТ в Турция.

С изключение на някое топ-събитие, терористичен акт, политическа криза или земетресение, обикновено темата Турция присъства само в рамките на 30-40 сек. в блока „Международна хроника”.

Липсват детайлът, бекграундът и коментарът при новините от Турция. А това може да се поднесе на българския зрител само „човека на място”.

Липсата на добри познавачи на Турция също си казва думата. Малкото анализатори, които се канят в студио, са академици и политолози, които не могат да направят проблема достъпен за обикновения зрител, защото нямат усета да го направят журналистически.

Дори да имат компетентно мнение по въпроса, те не могат, пък и няма как да пресъздадат автентичната атмосфера на събитията, настроенията, нагласите и различните политически и обществени гледни точки, така както това би предал постоянно базираният в тази страна кореспондент.

Би ли разказала за по-интересните репортажи и личности, с които си се срещала по време на работата си?

Винаги се учудвам, когато непознати хора ме спират и казват, че още помнят моите репортажи по БНТ за земетресението, разтърсило със сила 7.5 по Рихтер Западна Турция на 17-и август 1999 г., което отне живота на близо 18 000 души.

Също така моите репортажи за залавянето на лидера на ПКК от екип на „червените барети” на турските служби в Найроби, Кения, и последвалият мега-процес на остров Имралъ, в Мраморно море, който привлече вниманието на световните агенции върху Турция през 1999 г. Тогава успях даже да изпреваря Ройтерс, защото веднага след изтичането на новината по турските тв-канали аз се обадих в БНР и ме включиха на живо първа в новините.

Не са забравили и репортажите за трагедията на българските моряци от кораба „Хера”, който потъна близо до Босфора, февруари 2004 г. и много други.

Аз съм първият български журналист, който взе интервю от премиера Абдула Гюл през 2003 г. по време на посещението му в София, когато той беше оглавил кабинета с идването на власт на проислямистката Партия на справедливостта и развитието вместо Реджеп Тайип Ердоган, заради политическата му забрана по това време.

За мен е много специално интервюто ми с Вселенския патриарх Вартоломей І, излъчено по „Панорама” навръх Коледа в навечерието на 2005 г. Тогава Негово светейшество ми подари сребърно колие с три риби – символът на първите християни. Пазя го и до днес.

Зрителите бяха доста впечатлени от телевизионните мостове от Истанбул за ТВ7 във връзка със разследването за лекарствата „Здравен октопод” и с турския сериал „Великолепния век” през 2012 г.

Мога да се похваля с интервютата ми с турски държавни лидери и известни политици, публикувани във в.”Стандарт” и в.”Труд” в различни години.

Дълъг е списъкът на българските медии, за които си работила. Понастоящем си кореспондент на „Труд” и Дарик радио. Къде се чувстваш най-добре и липсва ли ти някоя от медиите?

Мога да призная, че се чувствам добре във всяка една медия, защото съм имала късмета да работя както за електронни, така и за печатни издания. Имам натрупан дългогодишен стаж в телевизия, радио и печат. Но няма да скрия, че истинската ми стихия са телевизията и документалното кино.

Друг предпочитан жанр за мен са специалните интервюта, анализи, коментари и разследващи материали. Дълги години съм работила за вестниците „Стандарт” и „Труд” и за кратко за в.”Сега” и в.”24 часа”.

В продължение на две години писах за списание „Мениджър”, където в рубриката Балкани представих поредица от материали за най-богатите турски фамилии и за политическото списание „Балканите +”.

Наричат те красивото лице на толерантността. Защо? Само заради документалната лента със същото име, на която си един от авторите и е излъчвана по много турски тв канали, а и е носител на престижни награди на фестивали на документалното кино?

Документалният филм „Tolerans” (Толерантност), чийто съавтор съм заедно с турския режисьор Семих Диндар, разглежда българския етнически модел на толерантност, има ли го, няма ли го, и проследява исторически и хронологично събитията в България с фокус „възродителния процес”.

Търсим мнението на български и турски политици, общественици, журналисти и обикновени хора, станали свидетели на прогонването на турците от родината им. В частност разглеждаме кампанията на БКП за насилствената смяна на имената на мюсюлманите в България.

Лентата подготвихме със съдействието на турското Министерство на културата през 2009 г., след като се явихме и спечелихме конкурса сред 100-ина кандидати. Филмът спечели втората голяма награда на международния филмов фестивал в Хатай „Антакия – среща на цивилизациите” 2010 г. и беше излъчен на няколко пъти в пояса за наградени международни документални филми по частния турски новинарски тв Канал 24.

За съжаление, не намерихме очакваната подкрепа от министър Вежди Рашидов по време на управлението на ГЕРБ, за да можем да представим филма и пред българска публика, примерно по БНТ. Независимо че той участва във филма.

Не знам дали наистина съм „красивото лице на толерантността”, както за пръв път ме нарече колегата Георги Кулов от кърджалийския в. „Нов живот” в материала, който публикува едновременно и в българското издание на турския в. „Заман”.

Мога да споделя само, че наистина се чувствам морално и професионално ангажирана с тази тема, която волю-неволю съпътства целия ми съзнателен живот и се свързва с пътя, който извървявам в журналистиката.

Ако се върнем назад по пътя на твоята кариера на журналист, виждаме, че стартът са ти дали не кои да е, а Кеворк Кеворкян и Димитри Иванов. Дори Кеворк ти е казвал: „Влизаш в занаята не с красотата, а със знанията си”. Това какво ти даде и какво запомни от тези две големи имена, което и до днес ти помага в работата?

Имах невероятният шанс да чиракувам в легендарното предаване на БНТ „Всяка неделя”, където започнах първо като стажант. Никой освен мен от Факултета по журналистика не се престраши да се яви при Кеворкян на интервю, който търсеше по това време двама стажанти от нашия випуск, профил „Телевизия”.

След две години стаж той ме взе на работа в БНТ като редактор. Говорим за периода 1988-1991 г., когато се сменяше политическата система в страната. Това бяха най-бурните и най-вълнуващи исторически събития от моята младост и те се случваха пред очите ни.

После дойде тежката за целия народ Луканова зима, когато напуснах страната и заминах окончателно за Турция. По това време Кеворкян даваше трибуна на инакомислещи и дисиденти, заради което често ни спираха от ефир.

Никога няма да забравя думите му: „Журналистическият занаят не се учи, моето момиче, той се краде. Ти си умна, трудолюбива и дисциплинирана, попиваш всичко, значи се учиш добре, ето защо те взимам в своя екип”.

Школата на Кеворкян и Димитри Иванов е здравата почва, върху която стъпих и после продължих по своя журналистически път сама, но зад гърба си имах натрупания опит. Кеворкян често ме хвърляше „в дълбоки води”, без да ме пита дали се чувствам готова или не, директно ми връчваше задачи със свръхотговорност, от които зависеше успехът на цялото предаване.

Вариантите бяха два – да успееш или да се провалиш. Кеворкян беше изключително строг, взискателен, нервен, но същевременно и много справедлив учител. Той нямаше навика да повтаря, ако си чул и разбрал, вече си го записал и свършил, ако ли не… знаеше, че на следващия ден няма как да се явиш повече в редакцията и да продължиш да работиш.

Джимо (Димитри Иванов) говореше малко, но винаги казваше каквото трябва. С него се разбирахме чудесно. За мен той и до днес остава един от най-големите български интелектуалци, един от най-добрите преводачи на западна литература и журналист от висока класа, със собствен стил и почерк.

Най-важният урок от периода ми във „Всяка неделя” е, че ако не се посветиш на професията си, ако не си влюбен и напълно отдаден и не работиш неуморно, няма как да продължиш този занаят. По този начин професията ти се превръща в най-любимото хоби, а хобито в професия.

Може би ти си от малкото журналисти, които са трупали стаж и практика все в добри медии и сред топ имена, като Нери Терзиева. Благодарение на упоритата ти работа, тръгвайки за Турция, получаваш препоръки със суперлативи. Как там посрещнаха мнението на българските си колеги за теб?

Когато кандидатствах за работа в първия частен тв-канал в Бурса АС ТВ 1996 г., чийто патрон е Джелал Сьонмез – син на изселника от Джебел и един от крупните турски бизнесмени за своето време – Али Осман Сьонмез, тези препоръки свършиха чудесна работа.

Само ден след интервюто ме поканиха на работа като международен редактор в „Новини”, а по-късно започнахме да правим и международно обзорно предаване „Компас”. Шефовете на канала бяха много впечатлени от моите CV-та, безспорно те ми помогнаха, за да ми гласуват за пръв път доверие.

А с Нери Терзиева работихме заедно докато бях на летен стаж в пловдивския тв-център. Обикалях с нея региона и снимахме за икономическото предаване „За 1 милион”. По това време направих и много тв-репортажи от Кърджали, които бяха излъчени по БНТ.

Да се срещна и работя с Нери също бе един от златните шансове в моя живот. Тя е човекът, който ми помогна да започна работа като кореспондент от Турция. Обади се на Гарелов и му каза: „Иване, не смяташ ли, че вече е време телевизията да има кореспондент в Турция? Защо не пробвате Нихал като фри-лансър. Тя ми е била стажант, гарантирам за нея, че ще успее”.

И още нещо. Била си на стаж и в бившия Съветски съюз, и то не къде да е, а в ОРТ, който сега е Първи канал. Да си призная, улучила си десетката, стажувайки в най-гледаното и рейтингово за онова време предаване „Взгляд”. Твой учител там е бил Сергей Муратов. Как попадна в предаването и би ли споделила интересни моменти от тази твоя практика там?

Отидох да пиша дипломна работа в Москва по разменна програма на ФЖМК на СУ ”Климент Охридски”. Тогава с конкурс изпратиха само 3-ма дипломанти от всеки един профил – „Печат”, „Радио” и „Телевизия”. Едно от изискванията беше да знаеш руски, а аз съм завършила руска гимназия в Кърджали.

Представих работен план на тема „Взгляд”, нови идеи за промяна в телевизионната публицистика в периода на перестройка и гласност”, който одобриха. И така специализирахме 6 месеца в руския факултет по журналистика на МГУ „Ломоносов” .

Имах шанса да попадна при академик Сергей Муратов, който беше един от най-видните теоретици в областта на журналистиката за своето време.Това ми даде възможността пряко да наблюдавам работния процес в предаването.

Тогава момчетата от „Взгляд” бяха наши идоли, а тяхната нова и разчупена визия за правенето на телевизия от нов тип беше буквално революция за нашите представи. Това ме накара да скъсам с много от заучените клишета и протоколната журналистика.

Направих поредица от интервюта с всички от екипа, върнах се с 10 изписани тетрадки с бележки, които ми послужиха да напиша 160 страници.

Научната ми ръководителка в София обаче намери текста за „много белетристичен” и ме върна да го променям. Рецензентът ми вече беше дал много добра оценка, което ми даде увереност да заявя, че няма да преработвам дипломната работа.

По това време за пореден път забраниха „Всяка неделя”, заради неподходящите за партията гости, които Кеворкян канеше, като Амосов и други събеседници, които не се притесняваха да критикуват зациклилата система пред разпад. Не ми оставаше нищо друго освен да се прибера в Кърджали безработна и без диплома, но поне вярна на принципите и идеалите си.

Недълго след падането на Берлинската стена дойде 10-и ноември и всичко се обърна.

Ден след това Кеворкян се обади вкъщи и ми каза: „Моето момиче събирай си багажа и още утре пристигай в София! Връщат ни на ефир!” Буквално подскочих и изкрещях от радост.

Не след дълго и от факултета ме извикаха да защитя дипломната си работа.

Работила си в регионалния тв канал AS.tv в Бурса. Автор си на публицистичните предавания „Пулсът на Бурса” и „Компас”. С какво турските медии се отличават от българските? И кои са общите неща?

Турските медии и тогава, и сега са много по-динамични от българските, защото се развиват в изключително конкурентна и много развита медийна среда.

Чисто технологично, вече и българските тв канали са в крак с времето, но това, което на мен ми е направило най-силно впечатление, е усещането за сплотен колектив от съмишленици, този дух, който сякаш липсва у нас.

Усещането да работиш в приятелска атмосфера съм имала само във „Всяка неделя” и никога по-късно в нашите телевизии, независимо дали е обществена или частна. Много добре съм се разбирала с колегите от „Стандарт” и от „Труд”, с повечето от тях сме и добри приятели в реалния живот.

По принцип като манталитет турците са щастливи от това да работят заедно и да си помагат един на друг. Ако някой е по-успял и по-талантлив от другия, казват му в очите „Евала, напълно заслужено!” и му стискат ръка.

Общото е, че заплатите, за разлика от европейските, не са високи нито тук, нито там, но все пак в Турция стандартът на живот е по-висок и това вдига малко заплатите.

Правило ми е впечатление, че турските колеги са много отзивчиви към чуждестранните си колеги.

По време на ъп-линк за освобождаването на Мехмед Али Агджа, когато тръгнахме да прехвърляме заснетата картина по сателита, касетата с готовия репортаж блокира, а времето от 10 мин. изтичаше. Новината от Турция беше планирана да мине първа в емисията като хед лайн.

Инфарктна ситуация! Кършим ръце, обзети от паника заедно с оператора и техниката, споглеждаме се и си казваме: „Край! Ще ни изхвърлят всички от работа! Иди после обяснявай, че ти си свършил перфектно всичко, но касетата е изхабена от употреба и е блокирала точно в този момент”.

Турските колеги видяха на какъв хал сме и веднага реагираха. Скокнаха, извадиха касетата, не знам какво точно направиха, но оправиха нещата за няколко минути и тя тръгна.

Но нашето време, което бяхме заплатили предварително, също свършваше. А отсреща колегите от София крещят „Какво става, Нихал!? Пускай репортажа!”. Турските колеги можеха да кажат, съжаляваме, но времето ви изтече и да ни изпратят по живо по здраво.

Вместо това те пуснаха картината и не поискаха допълнително пари от БНТ. Като ги попитах защо, казаха нещо много простичко и съвсем ясно: „За какво са колегите и комшиите, ако няма да си помагаме!”.

БНТ и ТРТ са партньори, имат дългосрочно споразумение за сътрудничество, но нямат нито една смесена продукция до този момент – филм, сериал, документално кино и т.н., каквито турската обществена телевизия има с всички други балкански страни.

Обичаш да снимаш документално кино. Освен „Толерантност”, за който вече говорихме, си автор и на „Истанбул. Срещата на цивилизациите”, който правиш по идея на външния министър Исмаил Джем. Поводът за неговото създаване?

След терористичните атаки на Ал Кайда от 11 септември в Ню Йорк и Вашингтон, когато се заговори упорито за „сблъсък на цивилизациите”, половин година по-късно, по инициатива на покойния вече външен министър на Турция Исмаил Джем от Демократичната лява партия на Бюлент Еджевит, в единствения град, който свързва континентите, се събраха представителите на двете цивилизации (от Изток и Запад), за да водят диалог помежду си. Аз бях изпратена да отразявам събитието.

Тогава успях да направя и първия си документален филм за БНТ „Истанбул – среща на цивилизациите”. Тази среща беше уникална, защото за пръв път в историята събра на най-високо ниво политици от ЕС, САЩ, ООН и ОИК, лидерите от общо 120 страни на света, които водиха разговори за мир, разбирателство и синхрон между религиите в името на общата човешка цивилизация.

Смяташ, че информацията е най-ценната стока в съвременния свят. Може ли тя да е обективна или субективното си казва дума за съответното издание, за което се готвиш да я предадеш?

Винаги съм се опитвала да бъда обективна и безпристрастна и да не вземам страна, когато предавам новини или анализирам събития от Турция за българската аудитория. Оценката за това доколко съм успяла да спазя това изискване към себе си, което е част и от професионалния ми морал и журналистическата ми етика, принадлежи, разбира се, на моите зрители, слушатели и читатели.

За съжаление обществените БНТ и БНР, които не без основание се наричат също така и държавни, са били винаги твърде подчинени на управляващото към момента правителство в страната. Иначе казано, на статуквото, което диктува тяхната редакционна политика.

Да отбележа, че колегите в БНР, особено някои от основните водещи на предавания, винаги са били по-независими и до известна степен по-свободни от тези в БНТ.

Помните стачката през 90-те, когато журналистите си отвоюваха радиото. Много от колегите и в двете обществени медии се притесняват от съкращения или поредната политическа метла, която настъпва с идването на всяко ново ръководство, което си назначава своите близки и доверени хора.

За съжаление познавам колеги, които не възразяват да работят при каквито и да е условия и да изпълняват поръчкови материали „за жълти стотинки”, даже и без договор, или само с „изпитателен срок”, след което обикновено ги изхвърлят и взимат друг на тяхно място.

Всичко това подбива цената на журналистическия труд, подменя ценностите и създава нелоялна конкуренция, при която качеството на журналиста е последно мерило.

В Турция от 12 години на власт е еднопартийното проислямистко консервативно правителство на ПСР. По подобие на заострилата се поляризация в общество и медиите тук са разделени на „про” и „анти”, подкрепящи и критикуващи правителството.

Техните собственици също или са от кръга бизнесмени, приближени на Ердоган, или са от противниковия лагер. Или защитници на кемализма и светските устои, или проислямистки, твърдолинейни и някои даже изпълняват ролята на официози.

Ислямският духовник Фейтула Гюлен, който живее в САЩ, но има милиони поддръжници от движението „Хизмет” няколко месеца преди изборите влезе в конфликт турския премиер и загуби битката. Той също разполага със своя империя от медии, неправителствени организации, подготвителни курсове за студенти и „обръч от фирми” в страната и чужбина, срещу които сега правителството се готви да извърши „лов на вещици”.

Така че, можем да констатираме, че независими тв-канали в Турция почти няма. Обществените канали ТРТ, които обединяват под една шапка 10 тв канала и няколко национални радиа, са силно проправителствени. За тях отговаря вицепремиерът Бюлент Арънч, който е ресорен министър за обществените медии в кабинета.

Може би само вестници като „Хюрийет”, „Поста”, „Радикал” все още се приемат за независими, защото удържат на базпощадните надапки на правителството, пряката намеса на премиера и цензурата.

Неотдавна изтече аудиозапис в ютуб, в който се чува как премиерът се обажда на шефа на новините на тв-канал Хабертюрк Фатих Алтайлъ, по време на протестите от Гези парк, и му нарежда да спре излъчването на речта на опозиционния лидер Девлет Бахчели от Партията на националистическото действие.

Оттогава стана нарицателна фразата „Ало, Фатих!”, която е показателна за състоянието на турските медии при „ерата Ердоган”.

В друг запис Ердоган крещи на новия собственик на в. „Милийет” Демирйорен, който след всички ругатни започва да плаче и да се извинява на премиера, че ще оправи нещата и накрая се съгласява да изгони „непослушния журналист”, който се е осмелил да хули премиера.

Изхвърлените от работа като неудобни за правителството журналисти от различни турски медии, но предимно телевизионери, преди една година се събраха и създадоха със свои средства като съдружници нов тв-канал +1.

Някои издания сляпо следват партийния водач, който се вживява все повече като шеф на държавата. Други просто преследват конюнктурни цели, съчетани с търговски интереси и прагматизъм, затова регистрират почит и уважението си към властта и статуквото. Така нареченият „журналистически слугинаж”.

И в България общо взето за медиите важи поговорката: „Който плаща, той поръчва музиката”, въпреки че за разлика от Турция, България е член на ЕС от 2007 г.

Затова новите медии, така наречената социална мрежа, е на път да измести класическите или „стари медии”, защото интернет-пространството е много по-свободна зона за размяна на информация на момента.

Но след влизането в сила на новоприетия закон за интернета в Турция, който предвижда много забрани и наказания, някои от които и затвор от 3 до 6 години, ще се задейства и автоцензурата.

От друга страна в социалните медии няма ясно дефинирани етични правила, не се спазва авторско право и т.н.

Арабската пролет избухна и се разрасна с помощта на фейсбук и туитър. Същото видяхме и по време на протестите в„Гези парк” през юни миналата година, превърнали се в гражданско неподчинение, и в Бразилия, Чили, Испания.

Така че информацията наистина продължава да бъде една от най-ценните стоки в съвременния глобализиран свят.

Как успяваш да въртиш къщата, да се грижиш за семейството си и винаги да си на върха на новината, която да изстрелваш за България? Зодия Рак си, за която „Моят домът е моята крепост”, а работата трябва да е перфектно свършена.

Признавам, че навремето бях доста по-енергична, работех за няколко медии едновременно, пишех за вестници и списания, правех радио и тв-репортажи, документални филми, пътувах, домакинствах и отглеждах дъщеря си. Сега тя вече е голяма и живее самостоятелно в Истанбул.

От една година насам малко съм намалила темпото и този натоварен режим на работа. Всеки ден, освен ако отсъствам от къщи, готвя, защото мъжът ми обича домашния уют и аз гледам да му угаждам.

Пътувам често и до Истанбул при дъщеря ми и при родителите ми в Кърджали.

Опитвам се да балансирам между служебните и семейните ангажименти. Понякога този баланс се нарушава, но моят дом и близките ми хора са тези две неща, които ми вдъхват най-голямата сигурност, може би затова ги приемам за ценност № 1.

Дъщеря ти смята ли да поеме твоя път в журналистиката?
Дъщеря ми Сечил (на турски означава избрана) вече е на 21 година. Учи две специалности едновременно в престижния частен турски университет „Билги” – реклама, маркетинг, пиар и медии и масови комуникации.

Още не се е избистрила картинката в главата й накъде точно ще поеме, но има зад гърба си стаж и в рекламна агенция, и в телевизия. Животът ще покаже!

Накъдето и да поеме, от майка си е взела едно много ценно качество, освен амбицията, да работи със страст и да не се отказва от целите и идеалите, в които вярва. А от баща си е наследила спокойствието, хладнокръвието, рационалността и способността да се дистанцира, за да наблюдава отгоре събитията. Дано пътят й да е отворен, късметът да й е хубав!

Каква се чувстваш повече – българка или туркиня? Кога си идваш в България?

Чувствам се и двете, тоест не само гените, а и самосъзнанието ми е раздвоено. По-голямата и съзнателна част от живота и младостта ми преминаха в България.

В Турция дойдох на 25 години. Тук се озовах в съвсем различен свят, независимо че турският е езикът, на който проговорих, защото ми е майчин и защото израснах в турска къща.

Никога не мога да се отърва от чувството на носталгия, защото когато съм в Турция ми липсват родителите и приятелите ми в България, и обратно, ако се заседя повече тук, започвам да се притеснявам за мъжа ми, дъщеря ми и ми домъчнява за турските ми приятели.

Затова мога само да кажа – при това съвсем откровено – чувствам и едното, и другото, затова считам себе си за човек с две родини, но космополит по дух. Всяка една от тези родини си има своето място в сърцето ми.

Идвам си често в България, по празници, байрам, Нова година, и обикновено лятото през август, но никога престоят не ми стига и вечно си отивам с желанието отново да се върна.

Тази година отбелязваме 120 години от организираното журналистическо движение в България. Кое име на журналист от миналото е пример за теб?

Големите имена от българската възрожденска преса Раковски, Ботев, Каравелов, Славейков, Драган Цанков.

А в периода след Освобождението, бях впечатлена от Симеон Радев, неговите кореспонденции от различни европейски столици за в. „Вечерна поща”. Той утвърждава интервюто като жанр в българската журналистика и никога не напуска „вежливия тон”.

Също така Гео Милев и Йосиф Хербст, с тяхното остро и правдиво перо, които могат днес да послужат за пример на младите журналисти.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Mon Apr 21, 2014 8:38 pm

Почина известният писател и нобелов лауреат Габриел Гарсия Маркес / любимият ми автор
http://www.vesti.bg/sviat/pochina-izves ... es-6010140
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Fri Jun 27, 2014 10:31 pm

Image

ЛЕКА НОЩ!

Изпращам ти една идея нежност,
и две прегръдки, скрили топлина.
Квартет щурци, свирукащи небрежно,
и много, адски много тишина...
По вятъра ги пращам. Не затваряй
прозореца си нощем и за миг.
Дори и уморено да догаря
от прежни грижи – лунния светлик...
Изпращам ти с въздушната си поща
парче надежда за прекрасен ден.
И сънища в самотните ти нощи,
в които да сънуваш само мен...
И още нещо трябва да добавя –
закрила и късмет в незнаен час:
Изпращам ти любов, за да те пази,
тъй както бих опазила те аз.

irini
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1249
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Sat Aug 23, 2014 11:08 pm

[Петко Славейков
На нощта си ясен месец,

на денят си светлина,

като твойта хубост, пиле,

няма друга ни една.

Ангел ли си от небето

че на хубост си сама,

на жените си корона

и царица, и мома.

Първо и първо кат те видях,

в огън пламнах сиромах,

от тогази и досега

де съм, как съм не познах.

С теб сънувам, с теб бълнувам

и въздишам от сърце,

тебе мисля, тебе диря,

теб простирам аз ръце.

И в смъртта си, душо мила,

и на гробните врата

пак твоето сладко име

ще да шепна със уста.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Sat Jan 24, 2015 12:16 am

искам да споделя една статия на Иво Беров, поводите са много за това,
но ще ги откриете в текста му

Левски, Ботев, присъствието, робството и „млъкни, сърце ! „

Встъпление.
Мислех да напиша една редова дописка за това дали трябва да се спеставят на учениците някои думи на Ботев и някои деяния на Левски – имало било такова предложение, а също и за това как трябва да се възприема турското владичество в България – като робство или като присъствие.
Вместо обикновено по дължина дописка обаче, се получи писание от 16 страници, научен труд едва ли не /а защо не…/ – явно съм имал какво да кажа.
Цели 16 страници – това означава, че вероятността това нещо /дописка или труд/ да бъде прочетено намалява около 16 пъти. /Което ме подсеща за изказването на един премиер, дето токът щяла да поскъпне цели 16 пъти, ако България не построи Белене, но това само като шеговита вметка /
Знайно е, че в Мрежата никой не чете повече от три страници, което не означава непременно, че извън Мрежата чете.
Реших все пак да не съкращавам писанието, то е за избраници, не за тълпата и заслужава да си бъде прочетено докрай защото :
- То е единствено по рода си – основните му заключения вероятно ще бъдат съвсем неочаквани за доста хора.
- От него има какво да се научи – описани са или са споменати доста неизвестни случки, събития и явления.
- Опитах се да пиша така, и се надявам да съм успял, че при всичката си точност и обоснованост, изложението да бъде четивно.
Но пък и въпросът: „ Ти пък кой си и какъв си, че пишеш по за тия неща и откъде ги имаш тия сведения ?” би бил естествен.
Прието е ползваните източници да се посочват в края на подобни писания.
Аз ще ги посоча в началото.
- Не съм историк. Аз съм човек, който чете, съпоставя, мисли, преценява и пак чете. Нещо, които не се среща често измежду хората от моето поколение и никак измежду хората през това поколение.
Използвал съм данни и сведения от следните източнии и прочетени книги :
- „История на османската империя” от Робер Мантран– най-познатото и най-уважаваното в Европа писание за империята.
- „История на Балканите” от Жорж Кастелан.
- „История на руската империя” – вече не помня автора, беше французин.
- Всички книги на Вера Мутафчиева – може би най-видната европейска османистка.
- Средновековни летописи от османския султански двор.
- Всички пътеписи на западни пътешественици минали през империята. / Е, може случайно да съм изпуснал някои/
- Всичко написано от нашите възрожденци и будители - /това не е малко. Мнозина, например са чували за Софроний Врачански, единици са чели „житието и страданието” му/
- Всичко написано от Захари Стоянов – между другото малцина знаят, че той има два тома публицистика.
- Всичко написано от Ботев /и той има много непознати за хората писания/, а също от Петко Славейков, Никола Обретенов и останалите възрожденци. Нека добавя и непознатия Иван Богров, той има великолепни и поучителни неща.
И тук спирам с изброяването, защото има опасност то да стане по-дълго от самото изложение. Но ще подхвана един друг въпрос. Този за справедливостта.

Това, което обнародвам / малко надуто е като израз, но пък е по-точно от „публикувам” / действително е труд, основан върху множество прочетени страници и продължителното им осмисляне.
Той е несъизмеримо по-смислен и по-ценен от махленските плиткоумици написани от полуобразовани, обкичени незнайно как и поради что със звания като „професор”, и „доцент” люде.
Плиткоумици от рода на „ Ботев е велик, искат да унищожат нашата култура”, или пък по-лошото „ Световният ционизъм начело с Америка и Израел искат да съсипят България и да я заселят с юдеи”.
Работата е там, че подобни кръчмарски изблици, превъплътени във вестникарски писания са добре платени и широко разпространявани.
Докато писание като моето ще бъде оценено и оценявано единствено от малцината мислещи хора от Мрежата и от една тълпа полуграмотници и необразовани хейтъри /Омрази/, чиято оценка ще се движи между „такива глупости не бяха чел” и „ти си майцепродавец, подкупен от Сион /Анкара, Вашингтон/”
Въпреки това смятам, че читателите на това писание биха били достатъчно, за да осигурят скромен приход от написаното, ако имаше в Мрежата някакъв сгоден чалъм за разплащане : смятам, че както аз бих платил, за да чуя „Откакто съм те заобичал” на Лед Цепелин” и петият концерт за пиано на Бетовен, примерно, или пък написаното от определени хора, така и другите биха платили за написаното от мен, ако имаше такъв сгоден начин.
И все някога такъв чалъм все ще се намери, защото наистина не е справедливо махленски плиткоумици по важни въпроси, отпечатани в полужълти и жълти вестници да бъдат добре платени, а премислени статии – никак.
Край на встъплението.

Левски, Ботев, робството и присъствието.

Съществува едно привидно противоречие, което всъщност не е никакво противоречие.
Или ако все пак го има, то по никакъв начин не е там, където повечето българи го виждат.

Ботев пише срещу турското робство и турците. И ги проклина. И робството и турците.
Турско робство, обаче, не е имало. Нито в буквалния, нито в историческия смисъл на думата. Имало е в иносказателния смисъл. Иго.
Но не става въпрос и за присъствие, както го наричат някои.
Може би най-точната дума за тия петстотин години, които наричаме робство е турско владичество. Така най-големият български историк. Васил Златарски е нарекъл годините на ромейско управление в България – византийско владичество.

Откъде се появява изкуственото противоречие. И защо ?
Ами от там, откъдето се появяват повечето противоречия. От глупост, от недобронамереност, от невежество и всякакви подобни. / А също от подлост и алчност/

По начало турското владичество в България въобще не се изучава. Сякаш през тези пет века Българя не е съществувала.
Или е съществувала само доколкото е трябвало да се освободи.
И само защото е щяла да се освободи.
И се е освободила.
От турското, робство, което въобще не е било робство. Само че през тия петстотин години за въстание и освобождение българите са мислели сравнително рядко. Живели са някак и без подобни помисли. С всекидневие неописано в читанки и летописи. Петстотин години.

Някак необяснимо и дори извратено е желанието на доста хора в България, всъщност на повечето, да настояват, че петстотин години сме роби. Да смятат робството за свое национално своеобразие. Нещо с което могат да се гордеят едва ли не. Нещо, което са длъжни да изтъкват. И пред свои и пред чужди. Като оправдание. Като утеха. Като обяснение. Като желание да предизвикат съжаление. Като довод, че светът им е длъжен с нещо.
И да го използват като цяр срещу нежелани духовни и душевни, тоест психически своеобразия.
На такива не би било толкова страшно, нито укоримо да се рече:
„ Нямате повод за гордост, милички. Нито за оплакване или оправдание. Нито пък можете да обясните с робството сегашните си и бъдещи неволи и злополуки. Нито пък някой нещо ви дължи, защото предците ви са били роби.
Робство в България не е имало.
Робство е имало във Франция. Във френската империя.
В края на 18-ти и началото на 19-ти века Наполеон разпространява из цяла Европа основните началА на новия граждански договор със защитата на човешките права. В същото време воините му се издържат и от търговията с африкански роби.
Робство, както се знае, е имало в Америка. В истинския смисъл на думата.Чак до гражданската война. Робство е имало и в Англия до началото на 19 век чак. Пак в истинския смисъл на думата. Обединеното кралство обявява за незаконна търговията с роби чак на 25 март 1807- ма година.
Робство, в истинския смисъл на думата е имало и в руската империя.
Дали си дават сметка радетелите и почитателите на турското робство в България, че руските селяни, тоест деветдесет процента от руското население не са имали право да се женят без разрешението и одобрението на помешчика. Дали си дават сметка радетелите и почитателите на турското робство в България, че руските мужици са били съвсем законно бити, продавани, изселвани и местени от място на място като добитък. Хиляди хора, цели села са били произволно натирвани от губерния в губерния по прищявка на господарите-дворяни и помешчици.
Дали знаят радетелите и почитателите на турското робство в България, че колкото статии е написал Ботев срещу турците - двойно, че и тройно повече е написал срещу Русия.
Ами откъде ще знаят. Те Ботев не четат. Само му се прекланят. И декламират стиховете му. Само някои от тях, обаче. Две-три само. И не целите Само първите редове.
Защото и Ботев използват като лек срещу лични и обществени безпокойства. А също за прикритие за невежеството си и умствения си мързел.
А доста руснаците напоследък усилено обясняват, че въобще не са били под татарско иго. Били им само съюзници. Дори татарите им се подчинявали. Пък и Ченгиз хан май бил руснак / има такова предположение в Ютюба /.
...
Докога продължава руското робство в Русия ? Някой казват – до 1861-та, година, когато Александър втори премахва крепостничеството. Само че руските крепостни, прекоросани век по-късно на колхозници не са имали право да напускат селата си без разрешение на власттите чак до средата на 80-те години на 20-ти век.
Всъщност те не са имали право на нищо чак до 90-те години на 20-ти век.
/При турците всеки селянин е имал право, като си плати глобата, да се мести и да живее където си ще – ако ще в Цариград, ако ще в Солун. И селяните са се местили и са живели там. В Цариград и Солун. /
Обстоятелства, които би трябвало да припомнят друго едно робство под което попадат българите. Робство в истинския смисъл на думата. Робство, при което са робите не са имали право нито до говорят, нито да мислят, нито да разсъждават, нито да се сдружават, нито да пътуват, нито да вярват свободно в Господа-Бога, нито свободно да възпитават децата си дори.
Защо ли за това робство никой не говори ? Защо ли не се празнува тържествено освобождението на България от българското комунистическо робство ? Може би защото си е наше. Българско и родно.
Което по никакъв начин не го прави по-малко гадно, отблъскващо, срамно и унизително. Напротив, прави го още по-гадно, отблъскващо, срамно и унизително.

В книгата на поп Минчо Кънчев - „Видрица” има една прелюбопитна преживелица.
Поп Минчо е поборник, радетел за освобождението на България от „турско робство” и като такъв е бил заточен в Анадола и нейните страшни зандани. В книгата му това заточение е описано с надлежните и неизбежни оплаквания от турските зверства, включително и от жестокостта на тъмничарите, които не позволявали на една ханъма да му носи сутрин мляко срещу заплащане.
Какво ли би си казал горкият изтерзан поп, ако можеше да прочете „Записки от мътрвия дом”, например.
/ Записки от мъртвия дом е книга. Написал я е Достоевски след преживелиците си в сибирската каторга./
А с какво е плащал поп Минчо Кънчев сутрешното си мляко ? Онова дето проклетите турци забранявали на ханъмата да му носи ?
И тук идва изненадата.
Той тръгва на заточение с един кемер жълтици, опасан под дрехите около кръста.
След няколко години заточение се връща в родното си село пак със същия тоя кемер жълтици. Непокътнат. С една жълтица повече дори. Щото успял да позавърти и търговийка на заточение.
Ха сега кажете и дайте пример за една единствена съвременна страна и за един единствен съвременен зандан, където затворника няма да бъде съблечен гол, където няма да му бъдат преровени всички дупки и на който няма да бъде иззето всичко без изключение.
Един кемер жълтици - цяло богатство. И сега и тогава…

Историята ни не се изучава и тайните й остават неразкрити, сякаш са нещо срамно.
Няма обаче нищо особено срамно, или странно в това, че българите не са оказали особена съпротива на турските нашественици и дори нещо повече – помагали са им. В битката на Косово поле са участвали и българи. Ама не на страната на християните. Хич не се дивете, нито подскачайте от възмущение или изненада – българите са се били срещу обединеното християнско войнство на сърби, албанци, унгарци, власи и други /малко италианци и поляци/. На страната на турците са се били. Начели с болярина Константи от Велбъдж.
А Шишман наистина е водил войските си – кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака. Само че не срещу турските завоеватели, а на тяхна страна. Шишман е водил кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака, срещу враговете на султана – анадолския род на Караманите. Защото е бил негов васал. А как се е държал Шишман при няколкодневната обсада на Търново, по-добре да не знаете. Както е рекъл Един : „Аз още много мога да ви разкажа, ама можете ли го понесе…”
Всъщност най-упорита, най-продължителна и най-юнашка съпротива срещу турците са оказали албанците. Това също е слабо известно, обикновено ги смятат за турски съюзници, защото мюсюлмани /такива стават по-късно/. Турски съюзници са били българите, не албанците. А по-късно и сърбите са им били съюзници.

В това че българите са помагали на турците /е, има няколко малки крепости, оказали съпротива/ при завладяването на Балканския полуостров няма нищо срамно. Никой не е могъл да предвиди бъдещето. Нито да направи едно по-смислено и по умно тълкуване на това, което се случва /геополитически анализ му викат /. Българската държава е имала един отколешен враг – Византийската империя. И се появява племе, което има друга вяра, но иначе си е по-скоро като нас, не като ромеите. Това племе също е враг на Византия. Воюва успешно срещу нея. Ми дайте да му помогнем, какво толкова. Пък после ще му мислим.
Това „пък после ще му мислим” и „леле каква я мислехме, пък каква стана” не е някогашна особеност на българския разсъдък. Сегашна си е.
Освен това има и друго.

Когато един болярин не окаже съпротива на турците и приеме да бъде султански васал, той запазва всичкия си права и предимства на велможа. По-късно е трябвало да избира – да изгуби тия права и предимства, или да приеме чуждата вяра. Ако я приеме – всички врати пред него са отворени. Включително към най-висшите длъжности на империята.
За тогавашните, пък и за сегашните нрави, изборът е ясен и недвусмислен. Особено за сегашните нрави. Които са следствие на тогавашните, разбира се…

А има и друго. Нещо основно. .
То се пренебрегва. Подминава се. Не се изучава. Не се познава.
Как са живели хората. Селяните които са били 99, 99 % от тогавашното население. Народът тоест. Какво е било всекидневието му. Как са изтърпели игото на тия проклети турци толкова години не, ами векове.

Всъщност е нямало какво толкова да изтърпяват. Доста от тях са прекарвали целия си живот без да видят нито един турчин. Или са го виждали само отдалеч.
Работата е там, че в османската империя различните народности са живели отделно една от друга. В различни села, а при градовете – в различни махали.
По българските села, някъде в края на есента са идвали турци – спахията и дружината му от катили да си приберат десятъка.
Толкоз.
Това е бил досегът на народа със злодеите и потисниците.
Като спахията не е имал право да остане в едно село повече от три дена, най-много седмица. Ако остане повече или вземе повече отколкото му се полага, селяните са се оплаквали на кадията. А кадиите – хич не се дивете, тук няма никакви чудеса, обикновено са вземали страната са селяните.
Защото българските селяни, също както и турските, са били рая на султана. А рая, това ще рече не някакви потиснати и унизени роби, а чисто и просто данъкоплатци. И кадията, ако е бил почтен /криво седи право съди стар кадия – не е случаен този израз в народните песни/ е защитавал данъкоплатците на султана срещу произвола на спахията – нищо чудно и поразително няма тук.
Та това е. Идва веднъж годишно страшния поробител да си прибере десятъка.
А сега какво е ?
Платихте ли си този месец тока, парното, водата, осигуровките, пътния данък, данъка смет, имотния данък и глобите ?
Можете ли, като по турско, да скриете половината си овце в гората, та беглика да ви излезе двойно и тройно по-малък. Възмущавате ли се от изедниците-кръвопийци ? Или ходите покорно, като овце и роби в „ийзи пей” да си платите колкото ви кажат ?...

Страшният кръвен данък. Отнемането на млади момчета от семействата им за еничарската войска и за султанските служби. Данъкът, който бил една от причините за народното недоволство и въстанията против турците.
Народното недоволство /отделен е въпросът доколко е общонародно това недоволство/, национализмът и бунтовете против турците се случват главно през втората половина на 19-ти век. „Кръвният” данък е отменен през 1637 година – два века по-рано.
С този данък били събирани около три хиляди момчета годишно. От цялата османска империя. Цялата. От всичките Балкани, от цяла Мала Азия и от Египет. Което показва, че отнетите от турската власт деца тогава не са били повече на брой от тези, които майките изоставят по домовете за сираци сега.
Освен това когато едно семейство отглежда средно от пет до седем деца, по-лесно може да се разделиш с едно. И да храни едно гърло по-малко.
Още повече, когато знае, че детето не само ще оцелее, но ще бъде осигурено откъм битови удобства и рахаталъци цял живот.
Нещо повече – като знае, че това е единственият начин това дете да се издигне. Да станеш богаташ, управник, велможа. Да достигне до най-високия сан в империята – велик везир. Нещо като министър председател тоест.
Между 1453 и 1623 година от 47 последователни велики везири 37 са били от християнски произход и почти всички са били събрани от „кръвния” данък -девширме.
И в това пак няма нищо чудно. Да избере султана за служители и сановници хора от старите турски родове значи да си сложи таралеж в гащите. Да храни заговорници и душмани. А виж – събраните от християнските села придворни имат само една опора и само един благодетел-султана.

Вярата…
Първото нещо, което прави Мехмед Втори Завоевателят, след като превзема Цариград и след като дава за три дена града на развилнялата се войска /световен адет още от римско време/ е да възстанови християнската Църква като институция /учреждение/ и да назначи патриарх. / Назначава Генадий. Ех, цялото писание става много дълго, но ще си позволя да да вмъкна и една странична смешка. Настояват православните, че патриарсите им са несменяеми, защото са помазани, тоест защото носят светия дух, който им се предал бил чрез ръкополагане от патриарх на патриарх още от времената на светите апостоли. Е да, ама не. Първият патриарх от турските времена е назначени и „ръкоположен” от турския мюсюлмански султан Мехмед Втори./

При турското владичество висшите християнски свещeници са имали правата на висшите турски велможи – на пашите, на бейовете, на спахиите и тимариотите. Имали са право да притежават земя и да събират данъци, например. Без да имат отговорностите на турските велможи. Не са ходили на война, например.
Затова християнската църква като учреждение /институция/ е била сътрудник и помагач на турските власти. Била е част от тогавашната олигархия, на тогавашната управленска върхушка.
Паисий не е бил част от тази олигархия. Той, както точно го описва Вазов, е бил монах тъмен, непознат и бледен. Софроний Врачански е бил гонен и преследван колкото от турците, толкова и от християнската църковна върхушка.
А що се отнася до селските попчета – поп Груйо Бански, поп Минчо Кънчев, Иларион Макариополски /като изключение/ и още мнозина други, които въстават заедно с народа си през 1876-та година, те са на толкова ниско стъпало в Църковните зависимости и толкова отдалечени от големите й началници, че действията им по никакъв начин не могат да свидетелстват за някаква църковна подкрепа на българските стремежи към независимост. / Четете Ботев бе хора, ама всичко негово, не само откъсите в читанките. Абе защо ли тоя човек нарича някои хора „православни скотове”/.
...
Църквата била допринесла за националното, племенното и езиково оцеляване на българите.
Да, разбира се. Толкова, колкото и Ахмед Втори завоевателят, който я възражда. Църквата де. Християнската. Колкото и турското законодателство, което допуска съществуването на всички вери от „ Книгата” – тоест и на християнството, и на юдаизма.

Потурчването.
Сега ще ви кажа кой е бил най-страшният потурчител. Оня, който е накарал най-много християни да сменят вярата си с „поганската” вяра.
Казва се джизие.
Джизието не е турски злодей, чер арап, кожодер и главорез.
Това е данък.
Хората в османската империя по никакъв начин не са били равнопоставени. Били са неравнопоставени по вяра. Християнството е било позволено, но това, че християните са били задължени да строят църквите си по определен начин и че са им били забранени определен вид дрехи е вярно.
Освен това са плащали данък джизие за това, че са християни. И това е причина мнозина да сменят вярата си с турска . Имало е и насилствено потурчване в Родопите. То става по време на критската война, когато в империята се разпалва верския фанатизъм. Но това потурчване е изключение. И никак не е било така масово, както го описват по читанките и както показват по филмите.
„ Време разделно”, например е поръчков филм, направен въз основа на следното свидетелство от летописа поп Методи Драгинов от село Корова :
„И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье…Нашите се турчиха до Богородица /августа/. Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите”
Една подробност : Потурчването започва след един донос, направен от „пловдивския митрополит проклет Гаврил”, както го нарича отец Методи. А Гаврил обвинява селяните, че „ не му давали” Ето какво пише отчето :
И пашата каза:
"Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе /Пловдивски митрополит проклет Гаврил –б.а/." И тье казаха: "Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети."
Какво ли не се му дали селяните на митрополита, та да се почне потурчването ?...- това във фила „Време разделно” не е обяснено , разбира се.
Но това потурчване в Родопите по никакъв начин не може да бъде показател и свидетелство за да някакво цялостна, целенасочена, постоянна и принудителна смяна на вярата. А доказателство, че такова принуда не е имало, е самото запазване на вярата.
На султана му трябват и християни. Иначе кой ще плаща проклетото джизие…

Геноцид. Тоест целенасочено изтребление на една народност, на един човешки вид, на един ген.
Е, това вече са съвсем празни приказки. Няма такова нещо при турското /османското/ владичество.
Султанът не избива своите християнски поданици. Пази ги. Ясно защо. Че нали от тях идва всичко. Нали те му произвеждат всичко.
През турското робство се получава тъкмо обратното на геноцида. Българите се увеличават по брой. Дори казано грубо, но точно и по научному, дето се вика, те се размножават много по-бързо от турците.
Причината е пак данъкът джизие. Християните го плащат за това, че не ходят на война. Джизието е всъщност кръвен данък с обратен знак.
Времето от 15 до 18 век, а и след това е било време на войни. Из цяла Европа са се водили войни. Без прекъсване Не се побират в читанките, толкова са много. И хората са измирали. От войни, глад и болести – най-вече чума.
През всичките тези векове българите не са ходили на война. Не са умирали от глад – по нашенско гладни гробища няма. Чумата е косяла най-вече градовете, българите са живели по селата.
И са се увеличавали по брой.
Клането в Батак е жестоко, но няма как да надмине по брой жертвите от постоянните войни и кланета в християнска Европа. / Четете Захари Стоянов, бе хора, ама всичко негово, не се само това, което пише в читанките /

Е, да стигнем и до най-важното. Най-същностното. Онова за което никой не се сеща и за което никой не говори.
Пълното и цялостното самоуправление на българските общини по време на турското владичество.

В Османската империя действа един адет, един закон, наложен от още от византийския император Лъв Трети Исавър . Този закон е бил съобразен със славянския начин на живот и е имал за цел да привлече славяните към ромейската държава, за да не бягат те при българите на Тервел. Според този закон / номос георгикос/ селските общините, които обхващат едно, или няколко села отговарят общо пред държавата за данъците и действията си, като техен представител е кметът или чорбаджията. И се самоуправляват. Живеят по своите си закони. По обичайното си право.
В османската империя цялата земя принадлежи на Султана, това от е отглас от чергарското минало на турците. Чергарите нямат нужда от своя земя, земята принадлежи на Господа и на неговия земен представител – хана или султана.
На общините се предоставя султанска земя, в замяна на което те са длъжни да си плащат данъците. А какво ще правят със земята, как ще я обработват, как ще я разпределят - това си е тяхна, общинска работа и никой не им се меси. Животновъдството и земеделието е последното нещо с което един спахия би се занимавал. И селяните обработват и разпределят земята така, както са го правили от неолита още.
Земята бива частна - купува се, продава се и се предава по наследство/вътре в общината, между селяните/. Земята е и общинска – горите, реките и пашата. Като цяло земевладението е такова, каквото винаги е било при славяните и каквото е общо взето и сега в развития свят.
И както става по целия свят, нещата се променят при появата на едри земевладения – в случая с Турската империя – при появата на чифлиците. Когато бейовете и спахиите решават, че султанската /господювата/ земя трябва да бъде тяхна. В България това става чак през18- 19 век и само в някои области като Добруджа.
Важното е друго.
Получава се значи, нещо причудливо. Получава се така, че по време на турското „робство” общините имат пълно, цялостно и неоспорвано от никого самоуправление. Те живеят така, както винаги са живели и както са искали да живеят.
Турците са дали на българските земевладелци онова, което те винаги са искали да имат, което винаги са имали и което не друг а някои български царе /Симеон/ и някой български велможи /тези от края на Второто българско царство/ са се опитвали да им отнемат.
Свободата при общинското самоуправление до голяма степен обяснява липсата на всенародна съпротива срещу турското нашествие. Обяснява също и липсата на някакви по-забележителни въстанически пориви през вековете на турско владичество.
Въстания вдига по- често турските селяни – чергари от Анадола, нежели българските.
Априлското въстание го прави нововъзникналата българска гражданственост. Селяните са били по- склонни да предават въстаниците, нежели да им помагат. / Четете Захари Стоянов, бе хора, ама всичко което е написал, не това, което читанките преразказват/.
...
Защо за тези неща историците ни нищо не пишат и нищо не казват ? Дали защото не им е изгодно ? Или пък защото не ги знаят ?
Ще излезе май, че Вера Мутафчиева, Бога да я прости, е последната познавачка на тази част от историята ни .


Общинско самоуправление е разковниче и обяснение за много неща. В доста отношения то е било благословия за земеделците. За народа тоест. Но е било и проклятие. Както и цялото турско присъствие, или владичество, или робство – както искате го наричайте. То, робството или присъствието, е било проклятие не заради причините, описани в читанките – тежкото положение на народа, непосилните данъци, еничарството, потурчването, изтреблението на хиляди хора, или пък геноцида срещу българите – това последното твърдение се дължи на въпиющо невежество.
...
Турското владичество е било проклятие за България поради други причини.
Заради турското владичество България пропуска европейското развитие. Цялото. Пропуска основни, решителни, съдбоносни достижения на европейската и човешка цивилизация. Пропуска Възраждането, пропуска Великите географски открития и отварянето към света, пропуска научните открития- Коперник, Бруно, Нютон, пропуска реформацията /църковните преобразувания/, пропуска забележителни достиженията на музиката, живописта, литературата, театъра и философията. Пропуска печата, книгоиздаването и книгогразпространението. Пропуска готиката, барока и класицизма. Пропуска века на разума и века на просвещението. Пропуска индустриализацията. Пропуска големите обществените борби и преобразувания, пропуска великите идеи за правата на човека, за гражданските /не селските/ свободи и равенството пред закона.
Ето за това бива да се съжалява и да се проклина / в иносказателния или в буквалния смисъл/ турското присъствие, турското владичество, или турското робство, не заради глупостите в читанките. / В читанките тия пропуски не се споменават, там се казва че европейското възраждане не е започнало с незначителните открития на Колумб, а с величествените стенописи на Боянската църква /.
Не бива да се забравя, че заедно с българите, всичко това пропускат и турците. И турците, и гърците, и румънците, и сърбите, и албанците, и босненците, и херцеговците, и черногорците.
...
Ботев и няколкото десетки възрожденци, будители и просветители него е трябвало да наваксват всичко.
През своя живот, за десетина години само, Ботев е трябвало да навакса пропуснатото от българите през всичките тeзи четири-пет века. И пропуснатото през реформацията /православните скотове /, и пропуснатото през века на разума / и ти, Боже, на разума/, и пропуснатото в поезията и литературата, наваксвал е изоставането в обществените отношения / свобода, равенство и човешките права /плачете за Париж/, наваксвал е пропуснатата ренесансова представа за силата на личността и човешкия дух, наваксвал е изоставането в книгоиздаването и печатарството, писал е вестници, превеждал е от френски и е съставял задачи дори.
За десетина години само Ботев се е опитал и в много отношения е успял да извлече, да събере, да представи, да изрази, да предложи и да разпространи непознати за България и Балканите достижения на европейската и световната цивилизация.
Отделен е въпросът, че от целия му възрожденски дух и непомерна дейност българите почитат само въстаническо-хайдушките му скитнИ и неизбежните /а също смислени и величави за времето си/ националистически пориви.
Затова от всичко, което е написал не бива да се променя нито дума или запетая.
Нито пък бива да се притулват същностни страни на творчеството, както се прави сега. Да се прикриват писанията му срещу руския /казашки/ ботуш, например.
Ами писал е срещу „миризливия казашки ботуш”, както определя образно тогавашното руско общество, защото това общество е било робско и мракобесно. /В много отношения то и сега си е такова/.
Ами писал е че, турците са проклети, защото наистина са били такива. / В много отношения те вече не са такива/
Ами писал е, че българите се идиоти, защото наистина са били такива. / В много отношения и сега са такива /
Представете си само на какво невежо, захлупено, назадничаво, затъпяло природонаселение е трябвало да Ботев да натрапва 500 века европейско и световно развитие.
Все едно Айнщайн да направи във фейсбук страница за Общата теория на относителността, посещавана предимно, ако не и само от малоумни хейтъри /Омрази, както им викат на Северозапад/, които по никакъв начин не могат да бъдат убедени, че земята е кръгла след като нощем, бидейки с главата надолу, не изпопадат в бездната на пространство-времевите кривини. / Абе защо ли това състояние на неразбиране ми е познато ?.../

През всичките тези векове на турско владичество българите си живеят в своите общини – далеч от обществените бури, стълкновения и достижения. Живеят като чушки в буркан безметежното си живуркане – сгушено, битово, земно, без пориви, възходи или падения, без войни и достижения.
Без възможността да влияят върху обществения и държавния живот на света в който живеят.
Нещо повече. Без надеждата, че биха могли да влияят.
Нещо повече. Без представата, че биха могли да влияят.
Тази представа се посъбужда едва през втората половина на 19 век /църковните борби/, след четири века и половина сън. Сън дълбок, както се пее и в бунтовническите песни.
Това състояния, тези адети, привички и обичаи предопределят завинаги общественото и гражданското поведение на българите. Робската психика не е празно понятие.
Ние тук ще си живеем с хитрости и далавери /ще крием добитъка в гората, за да пестим от данъка/, кмета ще си прокара джаде до къщата, щото ни представя пред властите, а пък когато дойде пашата, ще му целунем ръка, белким ни направи някой себап – къде чешма /построена от НДСВ/, къде спортна зала, къде магистрала....
Не преди триста, или четиристотин години, а преди три месеца селяните от Сапарева баня /нарочно пиша селяните/, паднаха на колене пред портрета на Бойко Борисов, белким им уреди нещо си там. Наистина изпопадаха на колене – случката я даваха по телевизора, има я и в Мрежата.
Дойдат ли пък нашите на власт, дошло му е значи времето да уредим нашата община, нашата махала, нашата родА и въобще нашите си хора. За държавата има кой да мисли. Пашата, бея, великия везир и султана. Или продължителят на тяхното дело – Бойко Борисов. Нали това им е работата – да мислят вместо нас.
И така е във всичките страни на Балканския полуостров били под османско владичество. Включително и в Турция.


Казват, че Левски бил закононарушител.
Естествено, че е бил закононарушител. Сега ще ви кажа още трима закононарушители.
Султан Селим Трети, решил да направи някои преобразувания и да замени еничерския корпус /той вече не се попълва с кръвен данък/ с редовна армия по западен образец. Удушен.
Султан Абдул Азис / по негово време избухва Априлското въстание/, обявил финансовия крах на империята и по тази причина решил да направи преобразувания по западен образец. Убит.
И третият – най-големият. Кемал Ататюрк.
Всъщност най- големият закононарушител и душманин на османската империя, най-големият рушител и губител на нейните адети и на нейното наследство е не Васил Левски, а бащата на всички турци Кемал Ататюрк.
В преобразувателското си рвение и в желанието си да изстърже османското наследство от родината си той стига до там, че забранява отколешната турско-арабска писменост и я замени с латиница. Дотам, че изгаря голяма част от архивите на империята. Като шега на съдбата част от тези архиви са спасени от български офицери и тайно прекарани в България с камион – това е сравнително известна случка.
...
Хайде да си въобразим невъобразимото – султан Селим Трети, Васил Левски, султан Абдул Азис, Христо Ботев и Кемал Ататюрк като съратници.
А всъщност защо пък да е чак толкова невъобразимо.
Четиримата действително са имали някои общи разбирания. Имали са и едно общо виждане /идеал/.
Страните им да се отърват от назадничавите, овехтели и пагубни за народите им османски табиети, да догонят Европа и да бъдат част от развития свят.
Разбира се, на Турция й е най-трудно да се отърси, от това наследство. Тя все още не се е отърсила.
Но и България не се е отърсила. Не съвсем.
Взаимната омраза, раздухвана по примера на националните пориви от втората половина на 19 век е част от това наследство.
...
Едни хора предложиха да се построи огромен, ама много огромен паметник на Левски и да се забучи някъде при турската граница, та Левски да гледа строго към турчолята, да ги плаши като едно време джингибито както ги е плашил, а пък ние, българите, да се гордеем национално.
Турците пък, ако решат и те да се покажат ербап, могат и те на границата, баш срещу паметника на Левски да издигнат един свои си огромен, ама още по-огромен паметник, примерно на Сюлейман от „при Шипка” или на адаша му Сюлейман Великолепни.
Пък ние да не им се дадем и да издигнем нов, още по-огромен паметник на Левски.
Пък те, ако щат да се покажат още по-ербап, да издигнат един още по-нов, още по-огромен паметника на Сюлейман.
И така нататък, докато...
...
Изследователите вече разбраха защо са изчезнали племената от Великденските острови. Изчезнали са заради огромните каменни истукани. За да изправят тези истукани близо до брега на морето, на местните хора са им били нужни много дървени трупи / подлагали са трупите отдолу, та да търкалят истуканите/. И затова са изсекли всички дървета. Като следствие изворите пресъхват и островът опустява.
А за какво са им били тези истукани не е съвсем сигурно.
Може би за да ги види откъм морето някое божество, или някой баш юнак, та да дойде и да им оправи а бакиите.
А може би истуканите са били издигнати, за да се види, че племето на дългоухите е било по-велико от племето на късоухите. / Или обратното, няма значение, но такива две племена е имало на острова /
Но каквито и съмнения да има по въпроса паметник на какво са тия истукани, няма съмнения за това паметник на какво са станали.
На човешката глупост, разбира се.
...
Ама ще кажете, че това е било много отдавна, било е много далеч, някъде по средата на Тихия океан и сега такива щуротии не стават.
Ами не ходете чак в средата на Тихия океан, идете в съседно Скопие и ще видите дали не стават такива щуротии.
То не си оправило водопроводите, кръстовищата и транспорта, то не си е изснесло боклука, ами строи каменни истукани на кой ли не, включително на император Юстиниан /sic/, та да си повдигне самочувствието.
..
А сега да ви кажа какъв би бил най-подходящият паметник и за България, за Османската империя и за българо-турските взаимоотношения.
Двама души от бронз. Ама не големи, малки, като ония на площад Славейков, дето децата им викат „чичковците” а Симеон Сакс Кобургготски : „братя Славейкови”
Да седят кротко един до друг някъде на българо-турската или на турско-българската граница, да си приказват, да разтягат локуми и да се наддумват.
Настрадин Ходжа и Хитър Петър, разбира се. А може също Хитър Петър и Настрадин Ходжа. А може Настрадин Петър и Хитър Ходжа. Само да не е Левски и палачите му. Те вече си имат паметници където трябва.
...
Преди време вековните врагове Франция и Германия, по предложение на съответните министрите на културата и образованието, и с благословията на Франсоа Митеран и Хелмут Кол направиха общи изложби за миналото на двете страни, за това как едните си представят другите, за заблудите и недоразуменията, за глупавите предубеждения и предразсъдъци, както и за откровените лъжи.
И хората не се хванаха за гушите, когато видяха, че в немската част на изложбата Карл Велики е представен като велик германски император, а във френската – велик френски император. Смяха се.
Преди време двамата големи държавници Франсоа Митеран и Хелмут Кол заедно, хванати за ръце отдадоха почит на загиналите при Вердюн.
Сега Франция и Германия не са вековни врагове. За омраза между французи и германци е смешно дори да се говори дори. Сега Франция и Германия са двете водещи европейски държави, които имат най-голямо влияние при определяне политиката на Съюза.

А толкова ли е страшно и невъобразимо българският и турският държавен глава заедно, хванати за ръце да отдадат почит на загиналите при Шипка. На всички загинали – и българи и турци.
Ами в края на краищата на „турчолята”, пратени да се бият при Шипка им е било внушавано, че се бият за царщината си, тоест за султанщината си и изпълняват свещения си дълг.
Ами толкова ли е страшно и невъобразимо българският и турският държавен глава заедно, хванати за ръце да отдадат почит на загиналите при Чаталджа.
Ами в края на краищата на краищата на „българята”, пратени от Кобурггота да завладяват Цариград е било внушавано, че се бият за родината си.
Ами толкова ли е страшно и невъобразимо да се напише една обща история на турското владичество по нашите земи. Най-малкото поради това, че тази история наистина е обща. Не за да се преподава по училищата, това скоро няма да стане. Но като опит за взаимно разбиране поне.
Ами изглежда чак толкова. Страшно и невъобразимо.
Защото вместо умни, образовани и далновидни държавни мъже, вместо истински водачи, способни да осмислят миналото и да осветлят бъдещето, народът си е избрал за властници /по свой образ и подобие/ полуобразовани тарикати, чиито умствени и държавнически способности се изчерпват предимно със способността им да се възползват от хорските предразсъдъци и заблуди. Да ръсят тъпни от рода на тази, че всякакви изказвания за Ботев и Левски извън общоприетите, ще се приемат като заплаха за националната сигурност – Боже, каква посредственост и първичност. И то не от министър на войната, или полицията, а от министър на образованието.
Но, както е рекъл Оня – „Млъкни сърце” !.


Иво Беров
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Tue Jan 27, 2015 11:53 pm

15 ИНТЕРЕСНИ ЕВРЕЙСКИ ПОГОВОРКИ

1. С пари не е толкова добре, колкото зле e без тях.
2. Адам е първият късметлия, защото той не е имал тъща.
3. Ако проблемът може да бъде решен за пари, това не е проблем, а разход.
4. Бог е дал на човека две уши и една уста, така че да слуша повече и да говори по-малко.
5. Бог не може да бъде едновременно навсякъде – така той създал майките.
6. Не бъди сладък – в противен случай може да те изядат. Не бъди горчив – в противен случай може да те изплюят.
7. Знанието не заема много място.
8. Човек трябва да живее поне в името на любопитството.
9. Бог защитава бедните, най-малко от скъпи грехове.
10. Светът ще изчезне не защото има много хора, а защото има много не хора.
11. Когато няма какво да правят, се заемат с велики дела.
12. Всички се оплакват от липсата на пари, а от липсата на ум – никой.
13. По-добре е да умреш от смях, отколкото от страх.
14. Опитът е дума, с която хората наричат грешките си.
15. Бялата коса е признак за старост, а не за мъдрост.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Wed Jan 28, 2015 12:34 pm

Елиф Шафак - За свободата на изразяване, за бъдещето на Европа, за пътя към себе си, за ученето и
за ползата от социалните медии - световноизвестната турска писателка пред Economy.bg
Image

http://www.economy.bg/world/view/16549/ ... -krystopyt

„ … Камъкът се отразява във водата. Господ се отразява в хората. Любовта – в разбитите сърца. Истината – в разказите. Живеем, трудим се и умираме под един и същ невидим купол. Богати и бедни, мюсюлмани и християни, свободни и роби, мъже и жени, султани и махути, майстори и калфи… Уверих се и вярвам, че има само една форма, която отразява всемира.
Куполът.
В него изчезват всички различия и звуците на радост или страдание потъват в тишината на всепоглъщащата любов. Когато мисля за света по този начин, усещам, че губя посока и не знам къде свършва миналото и къде започва бъдещето. Къде е Запад и къде е Изток…”
Елиф Шафак – „Майстора на куполи”
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1249
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Wed Mar 25, 2015 7:18 pm

„Пристъпи на откровеност“ е пиеса от Пепа Витанова

Пристъпи на откровеност
.

Светъл и просторен хол, разделен на вестибюл и стая. В стаята, с изглед към вътрешен двор, засаден с липи и борове – седи мъж, на около 40, в инвалидна количка. Облечен е с дънки, риза и сако. В скута си държи лаптоп.

Това е Вълчан. Говори по Скайп: Нахвърлям мисли на яйчената хартия. Странно усещане. Ида откри символика – нарича го цикъл „Слово върху плацента”.
Мъжки глас по Скайп: В София ще те сметнах за луд, но в Америка можеш да направиш и пари – тук умират за щури идеи. Как точно става?
Вълчан (взема яйце и го обелва): Показвам. Обелваш яйцето и внимателно сваляш тънката ципа. Като изсъхне, става нещо като оризова хартия.
Мъжът: Някой като теб навремето така е открил оризовата технология. Не се отказвай. Как е Ида?
Вълчан: Все така. Мъка. Администрацията е доброволна каторга. Сега разбрах защо всички чиновници имат изражение на страдащи от запек.
Приятелят от Скайп: И нашите тук са като задници с хемороиди. Представяш ли си цял ден да пишеш докладни: „На ваше писмо, наше писмо”. Кажи й да се маха от там. Защо не се върне към журналистиката?
Вълчан: Свикна с редовната заплата. Журналистиката вече не е това, което помниш. Ако няма някой пречукан, новините ни занимават главно с прогнозата за времето и колко ще изхарчим по празниците. Във вестниците всичко е копи-пейст под различни заглавия. Заглавията ги диктува, който дава парите.
Звъни се на вратата.
Вълчан: Тони, трябва да затварям. Пациентката е тук.
Тони: Готина ли е? Айде, чао.
Вълчан (прекъсва Схайп): Влизайте. Отворено е.
Влиза симпатична около 60-годишна жена: Как сте днес, д-р Ноев?
Вълчан: Прекрасно. Имам мускулна треска. Правих упражненията на Норбеков. Вие как сте, Нора?
Нора: Непоносимо добре. Този Норбеков не е ли мошеник? Една приятелка изпробва упражненията му за корекция на зрението и сега освен късогледа е и малко кривогледа. Очите и насам, погледа й натам, а краката в обратна посока.
Вижте по-добре какво ви нося. Нещо за душата: марципанови бонбони от Лидл. Марципанът е здравословен: 80 процента смлени бадеми и само 20 процента захар. (Ляга на дивана)
Вълчан: Благодаря, Нора. Ще си го изям тайно от жена ми. Нора, днес ми се иска да поговорим за най-важното от живота ви. За онези моменти, които ще минат през съзнанието ви като на филмова лента, когато Дългокосата ви хване за ръката.
Нора: О, каква оптимистична тема! Подходящо за възрастта ми. Винаги сте пълен с изненади, д-р Ноев. И аз ще ви изненадам: моята филмова лента ще е избрани кадри от понеделниците в Лидл. Колаж от касовите ми бележки от кулинарните седмици на Франция, Италия, Англия, Мексико. Мечтаех да обиколя света, но стигнах само до Лидл.
Вместо разходка с корабче по Темза, хапвам сирене Чедър пред телевизора. Нямам снимки до фонтана Треви в Рим, залъгвам мечтите на пътешественика с „Лимончино” и тирамису. Вместо парижка сесия във Фейсбук, пускам линк с промоциите на френски сладкиши в Лидл. Това е д-р Ноев – няма да премина през търбуха на Статуята на свободата, но пък се тъпча с фастъчено масло и царевичен чипс от американската кулинарна седмица.
Вълчан: Може да си направите албум с касовите бележки от Лидл.
Нора: Не ми се подигравайте. Знаете ли, д-р Ноев, французите са прави, че страстта минава през стомаха. Започнах да очаквам понеделниците с трепет. Подготвям се за срещата с кулинарните продукти на различните държави като за среща с любим – изчитам всичко в Гугъл за историята, местните нрави, вкусове и традиции. И в понеделник, точно в 10 влизам в Лидл със самочувствието и вълнението на професор, командирован в страна, на която е посветил десетилетия книжен труд.
(Надига се от кушетката.)
С Владо се запознах в седмицата на средиземноморската кухня. Беше попаднал случайно в Лидл, стоеше пред щанда със зехтин и се взираше в етикетите. Не носеше очилата си за четене, огледа се за помощ и ме видя.
Вълчан: Какво почувствахте?
Нора: Желание да помогна.
Вълчан: Само това?
Нора: И увереност, че съм си на мястото. Изчезна безтегловността, някак си. Владо е интересен, малко свит, но сладък. Виждаме се всеки четвъртък в Лидл, понеделниците си ги запазих само за себе си. Вчера Владо ми предложи да отидем заедно на екскурзия в Корфу.
Вълчан: Това е прекрасно! Много се радвам за вас.
Нора: Вие бил ли сте в Корфу?
Вълчан: Да.
Нора: Обичахте ли да пътувате преди?
Вълчан: И сега обичам.
Нора: Какво ви се случи всъщност?
Вълчан: Карах ски, зави ми се свят и едно дърво ме удари. След месец вече бях в инвалидната количка.
Нора: Ако това е някаква утеха за вас: навън е пълно с хора, които са като инвалиди. Гледаш човек, а божията искра в него я няма. Уж върви, ама не се движи наникъде. Имам един съсед. Чиновник. Не прилича на жив. Сякаш целият е в ботокс. Среща ме миналата неделя на стълбите, облечен в костюм, а жена му тича след него и вика: „Ей, връщай се, не е още понеделник”. Тръгнал на работа. Нищо друго не може да прави, един пирон не може да забие, едно кисело зеле не може да приготви.
Вълчан: Сигурно работи като началник. Вярвам, че вашият Владо е друг типаж.
Нора: Мечтаел е да стане психиатър.
Вълчан: А е?
Нора: Сега е пенсионер. Бил е дипломат.
Вълчан: Интересно. Канил ли ви е у дома си?
Нора: Не. И аз не съм го канила вкъщи.
Вълчан: Защо?
Нора: Така го усещам. Не му е дошло времето…Какво ще го правя у дома? Ами ако не си събуе обувките?
Вълчан: Не мислете за такива дреболии.
Нора: За мен не са дреболии. (Поглежда часовника.) С вас времето лети.
Вълчан: Опитайте се да преглътнете безпокойството от обувките на Владо. В Лидл няма ли добри препарати за чистене?
Нора: Това е идея! Още сега ще купя. (Става бързо и се отправя към вратата.)
Вълчан: Ще ви очаквам след екскурзията в Корфу. На кафе – от африканската седмица на Лидл, нали ще има такава?
Нора си тръгва, смеейки се.
Вълчан се придвижва с количката до бюрото. Пуска музика по лаптопа (португалско фадо). Зачита се. Намръщва се. Нещо си пише.
На вратата се чука.
Вълчан: Кой е?
Женски глас: Ти си.
Влиза приятна жена, на около 35. С покупки. Оставя ги на масата.
Вълчан: Ида! Дойде си по-рано! Да не са те уволнили.
Ида го целува по бузата. Прегръща го:
Все още не.
Вълчан: Как си? Как мина?
Ида: Гадно.
Вълчан: Четох в интернет. Пак сагата с шведските помощи. Ти вярваш ли му на твоя началник?
Ида: Трябва да му вярвам, Вълч.
Вълчан: Вярваш, че някой му е изпразнил банковата сметка с преведените обезщетения за безработица. За които впрочем той дори не знаел, че му се превеждат! А после пък не знаел, че му се източват. Този направо си е за моята кушетка. Прати ми го.
Ида: Не ми е смешно. Налей ми нещо за пиене. Днес пак трябваше да слушам монолога му колко прости са журналята и как те са виновни за всичко в държавата. Най-гадното е, че докато говори, гледа към мен, а накрая казва: „Извинявай, Ида”. Който не е разбрал, че съм събирателен образ на журналистите, да го научи. Парламентарната секретарка много се кефи на монолозите за журналята. През цялото време гледа ехидно към мен, накрая се хили в шепа: Хи-хи…
Вълчан: Трябва да пресечеш това. Кажи му: „Господин министър, да оставим журналистите. Те толкова могат. Нека се фокусираме върху нашата работа. Нека да формулираме една по-смислена версия на Вашата история с шведската социална система. Аз ще Ви помогна да я формулирате, но Вие трябва да ми кажете цялата истина.”
Ида: Той е забравил цялата истина, Вълч. Твърди, че първо наистина е бил безработен, после – не съвсем безработен. Но не е докосвал преведените обезщетения. Някакъв българин от Стокхолм му е източил сметката. Течало следствие в Швеция в момента и заради тайната на следствието журналята не трябвало да знаят за българина.
Вълчан: Остави източването на сметката, Ида. По-важното е защо той е позволил да му я напълнят. Защо се е подписвал в Швеция, че е безработен, докато е получавал заплати у нас? И защо, ако е имал нужда от парични помощи, не е теглил нищо от сметката.
Ида: Това не са помощи, а обезщетения.
Вълчан: Какво важно уточнение! Ако е помощ, трябва да го ползваш веднага, ако е обезщетение – можеш да си го пазиш за екскурзия до Малдивите.
Ида: Да сменим темата, а?
Вълчан: Чух се с Тони днес по Скайп. И там са разбрали за твоя човек. Пита защо не се върнеш към журналистиката?
Ида: И там е същото, знаеш го. Блато, в което краката потъват и няма мърдане. Общество от инвалиди сме, Вълч. Навън е пълно с инвалиди.
Вълчан: Но ти още не си, Ида. Затова и фокусираш агресията на другите. Понякога недъгавите се изпълват с омраза към всеки, който не е в инвалидна количка.
Ида: Какво да правя, Вълч?
Вълчан: Не бъди прекалено мила. Ако си много мила и вежлива – това действа на повечето хора както червеното на бик. Бъди адекватна на средата – не можеш да бъдеш по-културна от средата, в която си. По-добре да те набедят за конфликтна, отколкото да те мислят за мила.
Кажи на министъра си: „Позволявам Ви да изпадате в пристъпи на откровеност по адрес на журналистите един път месечно. Ако го правите по-често, ще трябва да ми вдигнете заплатата.”
Ида: Ами, ако ми я вдигне? (Смее се.)
Вълчан: Много се размечта. (Придърпва я.) Ела да ти покажа какво направих с остатъка от двете яйца, които днес изяде на закуска.
Показва й рисунка на дърво върху изсъхнала ципа на яйце.
Ида: Красиво е! Един ден ще направим изложба: Рисунки и афоризми върху плацентата на яйцето. Колко ли яйца трябва да изядем, за да подготвим изложба?
Вълчан: Ако всеки ден ядем по 4 яйца, това прави 1460 – годишно. След 10 години ще сме събрали достатъчно материал за малка експозиция. Историята с помощите, извинявай – с обезщетенията на твоя министър, ще бъде забравена и никой няма да ти я припомни на откриването на изложбата. Аз може и да съм проходил дотогава, а ако не съм – ще бъда на възраст, на която и други мои връстници ще са като мен. Всички ще сме на помощи. На обезщетения, извинявай. Трябва да изберем просторна зала, за да побере всички инвалидни колички. С парите от продадените картини ще си купим къщичка в Корфу.
Ида: И аз често си мисля как се запознахме. Искаш ли да отидем в Корфу сега? Няма нужда да чакаме изложбата.
Целува го. Придърпва го към спалнята.
На другия ден.
Мъж е легнал на дивана в хола. На колана му виси огромна връзка с ключове. Неспокоен е:
Вчера гледах репортаж за двама починали от болестта Луда крава. И казах на глас: „Горката крава”. Жена ми ме накара да дойда при вас. Затова съм тук.
Вълчан: Понякога всички обичаме кравите повече от хората.
Мъжът: Но аз не само понякога. Винаги съм обичал кравите повече от хората.
Вълчан: Вероятно има защо.
Мъжът: …Няма ли да ми зададете въпрос?
Вълчан: Мисля, че в началото ще ви бъда по-полезен като добър слушател. После ще дойдат и въпросите.
Мъжът: Но аз не мога така без въпроси. Не съм свикнал да говоря без да ме питат.
Вълчан: Добре. Само заради една крава ли решихте да дойдете при мен?
Мъжът: Не само. Вчера едва не убих един колега. След това главният секретар на университета ми даде телефонния ви номер.
Вълчан: Колегата жив ли е?
Мъжът: Почти.
Вълчан: Това не е много добре. Почти – да? Или почти – не?
Мъжът: По-скоро – да, въпреки че ми се иска да е по-скоро – не.
Вълчан: Какво точно се случи?
Мъжът: Началник съм в университета. Имам сестра, която е студентка при мен. Един колега, преподавател в същия факултет, ми завижда, че съм шеф и скъса сестра ми на изпит. Срещнах го в коридора и го хванах за яката на ризата. Той се развика, че съм искал да го удуша. Написа жалба.
Вълчан: Какво ви безпокои повече – че не овладяхте гнева си или че ще има последствия за вас?
Мъжът: Че бързо овладях гнева си. (Казва го иронично.) Това говедо си го търсеше. Мерзавец! Нарича ме „ченгето на ректора”.
Вълчан: Звучи респектиращо.
Мъжът: Това е част от работата ми. Ректорът често пътува и когато се върне, някой трябва да му каже какво е ставало, докато го няма. На мен той има най-голямо доверие.
Вълчан: Това носи ли ви удовлетворение?
Мъжът: Да. На Ректора също. Звъни ми още от летището. И влиза в университета подготвен.
Вълчан: Сестра ви добра студентка ли е?
Мъжът: Това няма никаква връзка със случая. И звучи старомодно. Добри студенти днес няма. Има работещи студенти, които не идват на лекции и работещи студенти, които понякога идват на лекции. Сестра ми е неработеща студентка, която не ходи на лекции.
Вълчан: А какво я прави студентка?
Мъжът: Тя е протестираща студентка. Участва активно в протести.
Вълчан: Това прави ли я добра студентка?
Мъжът: Това я прави полезна студентка. Тя решава изходи от заплетени казуси. Ама вие какво ме разпитвате като някакъв репортер?
Вълчан: Вие поискахте да задавам въпроси.
Мъжът: Сега аз ще задавам. Защо сте инвалид? Да не би някой да ви е пребил?
Вълчан: Не, не съм жертва на колеги.
Мъжът: И как слизате по стълбите? На последен етаж, в блок без асансьор. Защо не смените жилището си?
Вълчан: Защото го обичам. Обичам да гледам върховете на липите и боровете. А и заради липсата на асансьор при мен идват само тези, които наистина искат да дойдат.
Мъжът: Изглежда е истина, че всеки психиатър е като пациентите си. Ку-ку. Затова всеки иска да е психиатър днес – да си се самолекува. От няколко години кандидат студентите са луднали по специалност „Психология”. Няма вече желаещи да стават археолози, нито философи. Да не говорим за физици. Всички искат да са богати и известни. Като Мадлен Алгафари. Но не знаят, че за да станат Мадлен Алгафари, първо трябва да намерят своя Нидал Алгафари. Вие познавате ли Мадлен?
Вълчан: Не познавам нито Мадлен, нито Нидал, нито Ладин.
Мъжът: Кой Ладин? Бен Ладен ли?
Вълчан: Ладин е Нидал, прочетено отзад напред.
Мъжът: Много смешно. Ами какъв психоаналитик сте, като не ги познавате? Да не сте роднина на нашия главен секретар? Иначе той откъде ще ви знае. В България никой не ходи на психоаналитик просто така. Ползваме приятелите си за тази цел.
Вълчан: А вие защо не ползвате приятелите?
Мъжът: Защото нямам приятели. В университета говорим лице в лице само зад гърба си.
Вълчан: Защо са ви толкова много ключове?
Мъжът: Това е работата ми. Да отключвам и заключвам аудитории и зали. Отдаваме ги под наем. По формулата: зали-пари-пари прим. Идея на Ректора…(ядосва се) Трябваше да цапна онзи с връзката с ключове. По тъпата глава. Ще къса сестра ми! Кретен!
Вълчан: Ако е кретен, не си заслужава нервите.
Мъжът: Прав сте. Ще броя до сто. И ще дишам дълбоко. (Диша дълбоко.)
Привечер. Ида се е върнала от работа. Вечерят – тя и Вълчан. Телефонът й звъни. Вдига:
Какво? Преводачката от италиански ли? Добре, добре, г-н Пашов, ще проверя случая. (Затваря, набира номер, никой не отговаря.)
Към Вълчан: Това е върхът. Преводачката от фирмата, която спечели обществената поръчка, си е поискала пари от италианските инвеститори. Днес бяха в министерството. Видях я, че придърпа визитката на единия от тях, не вървеше да я цапна през ръцете. След срещата звъннала на италианеца и казала, че от фирмата не й плащат редовно. Ако можело той да й даде някое евро за превода… Тя едва говореше италиански, сигурно го е учила, знаеш как…
Вълчан: Кой ти се обади?
Ида: Заместник-министърът. Онзи, който коли и беси. Ще използва тази история срещу мен.
Вълчан: Е, ти какво си виновна.
Ида: Пиарът по принцип е виновен за всичко. Удобната изтривалка. Тази работа е постановка на заместник-министъра, да знаеш. Не ме харесва тоя човек и това е. Току-виж изкарал, че съм приятелка на преводачката и си делим припечеленото с нея.
Вълчан: Ставаш параноик.
Ида: Страх ме е, Вълч. Той е голям мръсник. И министърът се страхува от него.
Вълчан: Това е смешно – професор да се страхува от бръснар.
Ида: Бръснарите винаги са били опасни, Вълч. Никога не знаеш какво ти кроят. Нашият бръснар сложи свои хора на всички възлови позиции в министерството. Слухтят и му донасят, като камерите на Биг Брадър са.
Вълчан: Министърът защо му ги назначава?
Ида: Защото го притискат. Неговата партия няма кадри. Кадрите й са или пенсионери, или внуци на пенсионерите. А бръснарите всеки ден носят на министъра по десетина сивита – на роднини, протежета, напълниха цял кашон с кандидати за работа. В моята дирекция всички са уши на бръснаря, един само е племенник на министъра, но е наивник и „ушите” го работят както си искат. Само про-форма съм техен шеф, те са моите началници всъщност.
Вълчан: Гледай на тях като на артефакти. Не им обръщай внимание. Сложи си дебелокожата маска и си мисли за нещо хубаво.
Ида: Какви артефакти, бе, Вълч. Те ме клепат. Нищо друго не могат да правят – едно изречение пишат с 10 грешки, елементарно прессъобщение не могат да сглобят.
Вълчан: Махни ги, бе, Ида. Не си назначена на позиция „любезен човек”. Нали след няколко седмици ще трябва да се явят на конкурс. Отрежи ги и си вземи хора, които да ти вършат работа.
Ида: Няма да ми позволят. Конкурсите в администрацията се правят за хора, които вече са назначени и проверени. Чрез конкурса ги преназначават официално.
Вълчан: Гадост. Нали има изпит?
Ида: Въпросите за теста се подготвят от самите протежета, които се явяват на изпита.
Вълчан: Напусни, Ида. И друг път съм ти го казвал. Тази свинщина не е за теб.
Ида: Нали уж съм журналист под прикритие. Нали така решихме, Вълч? (Ляга на кушетката.)
На другия ден. На кушетката лежи момиче, на около 25. Потънало е в своя монолог:
Учителката ми по математика в първи клас започваше часовете с възглас: „Състезание! Да видим кой ще победи днес!” Всичко днес е състезание. Във физкултурния смисъл на думата: да си пръв означава да изпревариш другия по време. Да му пресечеш пътя. Да го спънеш. Не да покажеш нещо по-добро. Уморих се вече.
Вълчан: Никой не ви задължава да се състезавате, Саня. Изборът е ваш.
Саня: Само привидно. Отказът от състезание е изоставане. Изостанеш ли, все едно се самоубиваш.
Вълчан: Силен израз.
Саня: Но точен. Някакви наивници се опитват да обърнат нещата, като призовават да го караме на бавни обороти. Но това вече няма как да стане.
Вълчан: Защо?
Соня: Защото сме свикнали с темпото. Човек на бързи обороти изглежда по-красив и умен. Ако смениш оборотите, отпадаш от играта на красивите и умните.
Вълчан: И какво от това?
Соня: Без играта си никой. Ставаш лесна плячка. Илюзиите, че кризата е шанс да избуи най-доброто в човешката природа се оказаха измама, д-р Ноев. Избуява най-лошото. Кризата е джунгла. Когато на всички стане много трудно, се пробуждат животинските нагони. Американците не го отричат. В рекламите на курсове за самоотбрана в някои щати обясняват на жените, че уменията да се защитават днес са им по-нужни от всякога. Защото икономическата или земна катастрофа ще застраши първо сигурността на децата и слабия пол. По-силните физически ще им вземат онова, което имат. А може и да ги изядат, ако настане глад. Така каза една инструкторка по джудо в предаване по „Нешънъл Джиографик”. А мама смята, че вместо да си губя времето с вас, е по-добре да тренирам бокс.
Вълчан: А вие, Саня, какво мислите?
Саня: Мисля, че сте хубав мъж. А боксът може да почака.
Вълчан: Трябва да си намерите работа.
Саня: Каква по-точно работа да си намеря? За 700 лева? Мерси. Писна ми от обяви за работа, в които чета: търсим хора, които умеят да работят в екип. В нашите екипи всеки иска да е началник. Работа в екип означава да се скатаваме един друг или да проваляме задружно този, който го бива повече от нас.
Защо сменяте темата? Казах, че сте хубав мъж. Ухажвам ви, не забелязвате ли? Харесвам ви – затова и идвам на консултациите. И да, говоря много – за да забележите колко съм специална.
Вълчан: Майка ви може би е права – трябва ви треньор по бокс.
Саня: Майка ми си намери треньор. Е, не по бокс, ама все тая. Омръзна й бързо. Вие, извинете за нетактичността, вие правите ли секс, можете ли все още?
Вълчан: Можем, Саня. Все някак можем. По-важното е вие можете ли да обичате?
Саня: Уцелихте проблема. Не мога да обичам, а вече не мога да правя и секс. Някои смятат, че момичетата винаги могат. Не се иска кой знае какви актьорски данни. Лежиш, помръдваш, изпъшкваш. Но аз вече не мога да се преструвам. Все по-рядко срещам мъже, които ме карат да си представям какво е да са в мен… Либидостатът ми отказва да превключи, независимо от самовнушението и алкохолните стимули. Днес съм като повечето мъже на татковата възраст – предпочитам хубавия филм пред любовната игра.
Любовта е проблем за всички днес, доктор Ноев. Затова и нашумяха разни романи и филми за любов между тийнейджъри и върколаци. За да изживеем голямата любов, трябва да избягаме от себе си – чрез алкохол, дрога или виртуални трансформации във вампири, вълци и пр. Страхуваме се да кажем „обичам те”, такива каквито сме – обикновени мъже и жени.
Вие имате жена, нали? Щастлива ли е с вас?
Вълчан: Бих искал да е. Ще я попитам. И ще ви кажа. Следващия път. Имате ли приятели, Саня?
Саня: Днес не е време за приятели. Приятелството е бартер. Хората ти дават внимание, подаръци, помощ, само защото разчитат, че ще отвърнеш със същото. Когато няма какво да им дадеш, приятелите се разбягват. Тресе ги суеверен страх, че лошият късмет е заразителен.
Вълчан: Винаги има някой, който не мисли така, Саня.
Саня: Отдавна не съм срещала такива хора.
Вълчан: Тогава ви предстои да ги срещнете. Ако спрете да повтаряте заучени щампи. Щампите са за възрастните, Саня. На вас са ви нужни идеали. Предлагам да спрем дотук днес.
Саня: Гоните ли ме?
Вълчан: Не. Но не искам да се застъпите със следващия пациент.
Саня: Ще чакам с нетърпение следващия час.
Вълчан: Ще се радвам да ви видя пак, Саня.
Саня си тръгва. Вълчан взема компютъра в скута си. Гледа липите пред прозореца. Листата им са обагрени в жълто. Звъни по Скайп. Свързва се. Гласът на Тони:
Ей, къде се изгуби, брат. Какво ново?
Вълчан: Нищо.
Тони: Оклюмал ми звучиш. Не ми се връзва с теб. Какво има?
Вълчан: Една пациентка ме разби. На 25 е, а звучи като на сто. Не е лесно да си връстник на промените. Губи се фокуса, сякаш.
Тони: Навсякъде се губи фокуса, аз ли да ти го казвам. Единственото спасение е любовта. На 25 не трябва да анализираш обществото, а да бързаш за среща. И не с психиатъра си, извинявай Вълч.
Вълчан: При теб по-лесно ли се влюбват хората?
Тони: Американската мечта не прощава никому. Няма много време за влюбване. Трябва да се изкарват пари.
Вълчан: Ти откога не си се влюбвал, Тони?
Тони: От Ида, Вълч. Знаеш го.
Вълчан: Трябва да й го кажеш. Разкажи ми вашата история, Ида я крие от мен.
Тони: Влюбих се в Ида, още когато я видях за първи път. Беше на 13, запознаха ни общи приятели. Една сутрин излязох на пръсти от къщи, оставих на мама бележка: „Не се притеснявай, отивам на среща.”. Знаех само, че Ида живее в Студентски град. Взех автобус 280. Слязох в центъра на градчето. И започнах да питам всеки срещнат: „Да сте виждали тук да живее едно момиченце с дълги руси коси?” След два часа обикаляне един мъж ми каза: „Мисля, че говорите за Ида от нашия блок.” Представи си, открих я! Носех роза. Исках да я събудя с роза. Звънях дълго на вратата. Докато не ми отвори сънено русо момиче. Ида.
Вълчан: Ало? Тони?
Връзката прекъсва.
Вратата се отваря. Ида. В приповдигнато настроение.
Привет, привет, привет. Как си? Искаш ли да излезем. Ще смъкнем количката, ще се разходим в парка. Прекрасна есенна вечер е.
Вълчан: Не днес, моля те. Виж какво ти нарисувах. (Показва й рисунка на алена роза върху яйчена ципа.)
Ида: Колко е красива! Като японска калиграфия. (Прегръща го.)
Вълчан: Помниш ли кой ти подари първата роза?
Ида: Татко. Бях на 3. За рождения ми ден. На моята принцеса – така ме наричаше. Вълч, казвала ли съм ти, че и шефът ми рисува. Непрекъснато. На всеки лист, изпречил се пред погледа му. Това го държи. Така издържа безкрайните срещи и всички времегубци, които се тълпят пред кабинета му.
Вълчан: Какво рисува?
Ида: Къщи – на острови, сред причудливи дървета. Вчера за първи път рисуваше самолети.
Вълчан: Сигурно планира да си купи един с шведските помощи за безработица.
Ида: Ей, не бъди злобен. Обезщетенията са само 15 хиляди евро.
Вълчан: Още по-лошо. Кокошкарска история. Поне да се беше изложил за по-уважителна сума. Щеше да мине за играч от класа, а не за дребен мошеник.
Ида: Той всъщност е добър човек.
Вълчан: Когато не ти говори срещу журналистите.
Ида: Не го е правил от седмица. Сега ми разказва за родословното си дърво. Потомък е на рода на Екатерина Велика.
Вълчан: Моля? Потомък на Екатерина Велика източва шведската социална система! Страхотно заглавие. Влизате в историята – и ти, и той. Какви хора ни управляват само! Има ли нормални в това министерство?
Ида: Стресът никому не прощава. Но мисля, че казва истината за Екатерина. От това би излязъл интересен пиар – министър, потомък на руската императрица…
Вълчан: …. който краде от шведската социална система.
Ида: Не е той проблемът ни, Вълч. Днес е тук, утре го няма.
Проблемът е в чиновническото съсловие. То оцелява при всички смени, възпроизвежда се, клонира се.
Вълчан: Какво прави парламентарната секретарка?
Ида: Валерия? Като всички Валерии иска да бъде навсякъде – парламентарна секретарка, съветник на шефа, пиар. Изглежда самото име Валерия провокира вибрациите на кухата амбиция. Познавам няколко Валерии с подобен синдром.
Вълчан: Да пием за Валериите на нашия преход. Налей ми чаша каберне.
Ида: Трябва да кръстим дъщеря си Валерия. Ще стигне далече. Ако имаме дъщеря. Някой ден.
Вълчан: …Ида, днес говорих с Тони. Ти знаеш, че той още те обича, нали?
Ида: Днес си странен… Вълч. А ти нали знаеш, че искам да съм само с теб. Винаги съм го искала. Не ти си в тежест. И двамата знаем, че аз съм инвалидът в този дом. Във всички смисли на думата…Да поръчаме пица, искаш ли? Ще я изядем на свещи. (Приближава и го целува дълго.)
Сутрин. На кушетката седи мъж. На около 75 (може да се играе от същия актьор, който играе „ухото на Ректора”)
Вълчан: Как си, Сибин? Как е съпругата? Децата?
Сибин: Синовете ми са все така – шапка на тояга. Лесно им е да се правят на десни, когато баща им е богат. С жена ми нещата не вървят. Скоро празнувахме половин век заедно. Не се получи празник. Пак се фиксира върху онази история. Не трябваше да й признавам за връзката с Дена. Но как можех да предположа какво ще стане? Оттогава минаха 45 години, как можеше да ми хрумне, че жена ми ще бъде обсебена от флирт с изтекла давност. Настрои и синовете срещу мен. Разболя се – в буквалния смисъл на думата. Всичките ни щастливи спомени бяха зачеркнати. Два пъти ходи за месеци в Индия, при духовни учители, които да я научат да прощава. Пръсна десетки хиляди долари и се върна още по-ядосана.
Вълчан: И това ще мине. Ти ме научи да си казвам така в трудни моменти, помниш ли?
Сибин: Не и този път. Нямам печеливш ход. Жена ми не иска нито да се разведем, нито да живеем разделени, като поделим и парите ми. Иска да съм пред очите й. Да ми отмъщава.
А ти, вие с Ида как успявате да сте щастливи?
Вълчан: Ида е съкровище. Как мислиш, защо тя е с мен?
Сибин: Ей, ти си лекарят. Не ми задавай глупави въпроси. Ида е с теб, защото инвалидната количка не те промени. И Тони мисли същото. Него Америка го инвалидизира. Като подменен е. Не знам дали се усеща по Скайп.
Вълчан: Не го усещам подменен. Звучи както обикновено – не е загубил чувство за хумор.
Сибин: Крие се зад чувството за хумор. Самотен е. На вашата възраст аз никога не бях самотен… (замисля се) Трябва да тръгвам. Жена ми ще звънне в хотела и ако не ме открие, ще се отправи пак към Индия. Ще ме разори тази Индия, помни ми думата. Индия е бизнес, Вълч, един от най-печелившите бизнеси в кризата.
Вълчан: Остани с нас на вечеря, Ида скоро ще си дойде и много ще ти се зарадва.
Сибин: Не днес.
На другия ден. Сутринта. Ида оправя грима си пред огледалото:
Ти не разбираш. Всичко е овързано. Марето, директорката на „Човешки ресурси” е братовчедка на Маги – началничката на кабинета. Двете са приятелки на главната секретарка Катя, чийто баба Роси оглавява групата на хигиенистките, а шеф на шофьорите е Мони – племенникът на главния съветник на министъра, Ицо.
Вълчан: Това трябва да го разкажеш на Тони. Да му мине депресията. Сибин каза, че Щатите са му докарали депресия. Ида: Звънни му сега, ако искаш. И без това закъснявам. По-добре Тони да ме види гримирана в началото на деня, отколкото – изцедена и яхнала метлата вечерта.
Вълчан набира Тони. Гласът на Тони по Скайп:
Ей, банда, как сте? Ида, като холивудка си.
Ида: Тони! Приближи се към камерата. Как си?
Тони: Разпускам с бира в ръка. Ида, няма ли да те командироват насам? От вашето измислено министерство вчера пристигнаха двама с групата на наблюдателите на изборите. К’во ще наблюдават, незнам.
Ида: Киро и Галя? Тъкмо разказвах на Вълчан за Киро – дава ми да подписвам документи, че няма да разгласявам информация, станала ми известна при провеждането на конкурсите. За да е сигурен, че няма да разкажа как прецаква идеята за честния стар в администрацията.
Тони: Ида, ти можеш ли да говориш за нещо друго освен за работата си? Вълч, как я издържаш?
Вълчан: Трудно. Ти ще идваш ли насам?
Тони: Страх ме е, че ако си дойда, няма да имам сили да се върна. Да съм здравен помощник на високомерни нюйоркчани не е детската ми мечта. Повечето от тях са нетърпими. Имат нужда не от здравен помощник, а от психотерапевт.
Вълчан: Дай им номера ми.
Тони: Няма да ги изтърпиш. Нюйоркчаните са особена бленда. Щом попаднат в групата на безработните, се разболяват. Чувството за достойнство не им позволява да вземат социални помощи, при условие, че са здрави и способни да се хванат на някаква работа. Но и не им се хваща на работа, която смятат, че е под нивото им. И си докарват зорлем я диабет, я исхемична болест на сърцето. Това е тяхното алиби.
Ида: Помниш ли, Тони? Във философската тоалетна на университета върху бидето беше написал „Съзнание”, а върху казанчето с вода „Битие”. Визуално-акустична метафора: битието промива съзнанието…
Тони: Моето съзнание вече е тотално промито. Сякаш живея в един и същи ден – всеки удивително напомня предишния: Да оправя теча в банята. Да купя олио. Да платя наема.
Вълчан: Най-лесният начин да се върнеш към себе си е да си представиш, че утре е последният ти ден. Как би искал да премине този ден?
Ида: Ало?
Връзката прекъсва. Вълчан и Ида гледат замислено липата пред прозореца:
Ида: Каква красота! Пропуснахме и тази есен, Вълч. Никъде не пътувахме. Защо?
Вълчан:Иди при майка си този уикенд, ако искаш.
Ида: Искам с теб. Не искам никъде без теб. Ще говорим довечера. Закъснявам. Обичам те. (Целува го.)
Тръгва. Вълчан се приближава до прозореца, прави снимки на дърветата. Звън на вратата. Влиза Нора:
Извинете, дойдох без да съм записала час. Ще ми отделите ли няколко минути?
Вълчан: Случило ли се е нещо, Нора?
Нора: Нося ви коледни сладки от Лидл.
Вълчан: Но още е октомври.
Нора: Хората имат нужда от празничност, д-р Ноев. От нещо, за което да мечтаят. Коледните сладки тази година се появиха още в края на септември. Вече има и коледни украси на витрините на някои магазини. Положението е коледно още от края на лятото. Шоколадовите елени и Дядомразовци надничат по щандовете още от времето на дините и пъпешите. Ще ги махнат чак на 2 февруари, за да наредят великденските зайци. У нас вече непрекъснато е или Коледа, или Великден.
Откога не сте излизали навън?
Вълчан: От юли. Не обичам много да излизам навън. В тази стая имам всичко, от което се нуждая.
Нора: Разбирам ви. И аз не бих излизала, ако не беше Лилд.
Вълчан: А Корфу? Какво стана с екскурзията до Корфу?
Нора: Отказах се. Щях да пропусна седмицата на мексиканската кухня в Лидл. Ако знаете какви подправки си взех, с онова лютиво чили…
Вълчан: И сигурно сте поканили Владо на вечеря?
Нора: Владо отиде сам в Корфу и оттогава не сме се виждали.
Вълчан: Нора, днес не сте ми пациентка и ще бъда откровен – и аз на мястото на Владо щях да ви зарежа. Не разбирам това пристрастяване към Лилд. Магазинът няма да ви избяга.
Нора: Знам, д-р Ноев. И точно затова избирам Лидл. Защото няма да ме изостави. Нямам сили да преживявам повече раздели. Добре съм си така. Стига да не беше този покрив. Пак прокапа. Миналата седмица казах на касиершата в блока, че покривът тече и като обитател на последния етаж моля за ремонт. Познайте какво ми отговори? “Стига си се фиксирала в покрива! Мъж ти трябва на теб, да те оправи!” След два дни позвъних на вратата й: “Госпожо – казах. – Намерих един, много хубаво ме оправи. Но покривът пак тече.”
Хората са станали много зли, д-р Ноев. Вашият покрив тече ли?
Вълчан: Всяка пролет. Моят покрив ме изненадва през пролетта.
Нора: Мога да пропусна седмиците в Лилд само заради някой майстор на покриви. Ако намерите подходящ, свържете ме с него…Има ли сред пациентите ви майстори на покриви?
Вълчан: Не. Майсторите на покриви са издръжлива материя.
Нора: Ще тръгвам. Искате ли да ви разходя в парка? Или да ви заведа до Лидл? Ще се справя със стълбите, вярвайте ми.
Вълчан: Благодаря, Нора. Някой друг път.
Нора си тръгва. На вратата се разминава със Сибин.
Вълчан: Днес е ден на неочаквани посетители.
Сибин: Исках само да ти донеса една книга. Въпросниците на Макс Фриш. Коя беше тази приятна дама?
Вълчан: Така те искам, Сибин. Наблюдателен и енергичен. Това е Нора, трябваше да ви запозная. Ще си допаднете. Донесъл си точно каквото ми трябва. Въпросниците, с които Макс Фриш ни помага да се сглобим. Давай да ги изпробваме. Настанявай се. Въпросите предполагат кратки и спонтанни отговори. Не мисли дълго, не се опитвай да мислиш кой би бил правилният отговор:
- Когато пребивавате в чужбина и срещнете свои сънародници, обзема ли ви носталгия или тъкмо тогава не?
Сибин: Тъкмо тогава не. Носталгията ме поваля най-често, когато си спомням детството.
- Случвало ли ви се е да останете без никакъв приятел, или тогава просто снижавате изискванията си към приятелството?
Сибин: Когато усетя, че приятелите ми клонят към плюс-минус един, ставам много толерантен. Обзема ме страх, че ще остана сам.
- Приятел ли сте на самия себе си?
Сибин: Не и в случаите, когато снижавам изискванията си към приятелите. Тогава съм лош със себе си.
- Да предположим, че никога не сте убивали човек: как си обяснявате, че не се е стигнало дотам?
Сибин: Това вече се казва въпрос! Просто съм извадил късмет.
- Бихте ли желали да сте на мястото на вашата съпруга?
Сибин: (мълчи, лицето му става все по-тъжно) Странно, не се бях замислял. Не, не бих искал да съм на нейното място. Нито сега, нито преди. Тя беше домакиня, оставях я често сама с децата. Сега е пак сама – с гнева и обидата.
- От коя надежда сте се отказали?
Сибин: Че старостта ще ми се размине.
- Проявявате ли чувство за хумор, когато сте сам?
Сибин: Най-вече тогава. Защото не съм ограничен от страха, че някой няма да разбере чувството ми за хумор.
- Според вас Бог притежава ли чувство за хумор?
Сибин: Да. Иначе защо би измислил старостта.
- Страхувате ли се от смъртта и на каква възраст за първи път изпитахте този страх?
Сибин: Страхувам се само от дългата и болнава старост.
- Когато дъхът спре и лекарят потвърди смъртта, сигурен ли сте, че в този момент човек няма повече мечти?
Сибин: На този въпрос искам ти да ми отговориш. Много е философски за мен.
Вълчан: Предполагам, че в този момент човек мечтае за срещата с всички любими хора, които е изгубил приживе.
Телефонът на Вълчан звъни. Гласът на Ида:
Как си? Днес ще закъснея. Обичам те. (Затваря)
Сибин: Тръгвам. Поздрави Ида. Ще намина пак в края на седмицата.
Вълчан остава сам. Придвижва количката до прозореца. Отпуска се уморено. Гледа пред себе си. Скайпът звъни. Не вдига.
Сутрин. Неделя. Вълчан прави упражнения с гири. Ида е в домашен халат, приготвя кафе.
Ида: Утре е прегледът при д-р Кьосев. Нали не си забравил? В 9.
Вълчан: Ида, мислих много. Отказвам се от операцията.
Ида: Защо?
Вълчан: Така. Омръзна ми – болките, разочарованията, не искам пак да мина през това. А и някак си свикнах. Приех се такъв. Упражненията с гири ми дават сили, ако нямам крака, поне имам ръце. Тази стая ми е достатъчна. Тук е всичко, от което се нуждая. Количката е моето алиби – тя ме спасява от срещи с досадни хора. Светът навън все по-малко ме привлича след онова, което научавам от пациентите си. И най-вече от теб.
Ида: Не трябва да те товаря с моите проблеми. Винаги съм била егоист. Вълч, светът навън е нещо много повече от душевните отпадъци, с които те заливаме. Ти никога не би се вкарал в ситуации като моята или на пациентите си. Би живял интересно. Би присъствал в собствения си живот.
Вълчан: Аз и сега присъствам в живота си. Чувствам се по-свободен от преди, защото не влизам в сметките на другите. Тони ми разказа, че и неговите болни свиквали с количката и губели желание да излизат навън.
(Ида отива до него и го целува. Придърпва количката към спалнята. Помага му да легне. Прегръщат се нежно. Светлините угасват. След минути лампите светват. Тя е положила глава в скута му.)
Ида: Помниш ли интервюто, което ни свърза? Влюбих се в теб, когато ми разказа суфистката притча. Мъж почукал на вратата на своята възлюбена. „Кой е?”, попитал глас отвътре. „Аз съм.” „Тук няма достатъчно място за мен и теб”, отговорил гласът. След година мъжът пак почукал. „Кой е?”, чуло се отвътре. „Ти си”, отговорил мъжът. И вратата се отворила.
Искам да имаме дете.
Вълчан: А работата ти?
Ида: И заради нея. Омръзна ми. Имам нужда от антракт. Беше ми казал, че хората се делят на две групи: едните търсят щастие, другите – справедливост. Вторите по презумпция са нещастни. Не искам повече справедливост, искам обикновено щастие.
Вълчан: Какъв баща ще съм аз?
Ида: Като Стивън Хокингс – страхотен баща. На две деца поне. Трябва да помислим за имена. Не искам Валерии у дома.
Вълчан: По-добре да имаме две Иди. Обичам те, Ида. Обичам неделите с теб. (Целува я. Лампите бавно загасват.)
Сутрин. Вълчан си тананика, докато прави фунийка от яйчена ципа. Телефонът звъни:
Доктор Ноев, Саня е. Няма да мога да дойда днес при вас.
Вълчан: Няма проблем, Саня. Всичко наред ли е?
Саня: Намерих треньор.
Вълчан: Звучи добре.
Саня: Да. И аз така мисля. Нали ви бях казвала, че никой не се усмихва навън? Вчера едно непознато момиченце ми се усмихна. Изненадах се. Свикнала съм първо аз да се усмихвам на хората и чак тогава някои от тях ми отговарят с усмивка, а сега стана обратното. Приех го като знак. За ново начало.
Вълчан: Радвам се за вас, Саня. Обаждайте се понякога.
Саня: Ще ви пиша по Фейсбук. (Затваря.)
Вълчан се усмихва. Взема лаптопа. Набира по Скайп.
Тони: Ей, изгубихме се. Как си, Вълч?
Вълчан: Като безработен. Намаляват пациентите, Тони.
Тони: Винаги съм насреща. Ако искаш, ще легна на леглото си и започваме сеанса. Шегата настрана, Вълч, точно от това имам нужда в момента – от професионален съвет.
Вълчан: Затова са приятелите.
Тони: Слушай какво ще ти прочета (взема книга):”Свободата е всеки човек, който не те познава. Свободата е кръг от хора, който още не се е стеснил. В който не се заглушаваш. Свободен си там, където не те обичат. Главната причина да не бъдеш свободен е твоето име.” Елиас Канети. Изумен съм, Вълч. Той е отговорил на въпроса, който си задавам от години: защо предпочитам да съм тук. Тук съм свободен – никой не ме обича и аз никого не обичам. Винаги съм харесвал хората, които не познавам – те с нищо не са ме разочаровали. А в София почти не останаха такива.
Вълчан: Сега разбираш защо се чувствам добре в инвалидна количка на последния етаж в сграда без асансьор. Тук няма кръг от хора.
Тони: Но има някой, който те обича.
Вълчан: Любовта не винаги е ограничение на свободата. Трябва да се влюбиш, Тони. Но истински. Проблемът ти е, че винаги бъркаш любовта с възхищението.
Тони: … каза психоаналитикът и написа разписка за 300 долара…
Вълчан: Това ли са вече тарифите в Ню Йорк?
Тони: Има и по-високи… Мисля, че съм на път да се влюбя, Вълч. И много ме е страх.
Вълчан: Нека пък и теб от нещо да те хване страх. Коя е тя?
Тони: Здравен помощник като мен. Срещнахме се в парка, бяхме извели работодателите си на разходка и се заговорихме. От Войводина е.
Вълчан: Красива? Умна?
Тони: Особена. Магнетична. Обича Бергман, като мен.
Вълчан: Бергман е бил непрекъснато в ерекция, според един от биографите му.
Тони: Много смешно. Тя се казва Ади. Схващаш? Обратното на Ида.
Вълчан: Няма нищо случайно, нали знаеш.
Тони: Руса е. По-висока от мен.
Вълчан: Ще го преживееш. Това обаче те задължава да станеш богат.
Тони: Топло! Позна. Откакто се срещаме с Ади започнах да кроя планове за нещо ново, което да ме откарфичи от сегашния статус.
Вълчан: Значи това е жената.
Тони: Дано. (чува се телефонен звън при Тони) Вълч, трябва да прекъснем, ще се чуем пак.
Вълчан се завърта с количката в кръг, и пак, и пак. Смее се. Взема фотоапарата и си прави селфи. После снима дърветата през прозореца. Гледа ги. Смрачава се. Влиза Ида. Затичва се от вратата и го целува. Стоят прегърнати и се гледат с любов. Не говорят. Звучи Вивалди. Лампите изгасват.
Ден. Сутрин. Вълчан има пациент. На кушетката лежи мъжът от университета. Ухото на ректора. Той ще остане до края без име.
Мъжът: Искам да се изповядам. Трябваше да отида в църква, но не вярвам на свещениците. Имат много любопитни очи, като на секретарките в университета. Сигурно са същите клюкари.
Вълчан: Слушам ви. Психоаналитиците сме като свещениците. Само, че съветваме хората да простят на себе си. Това е лечението.
Мъжът: Не може човек да прощава на себе си. Кои сме ние, че да прощаваме на себе си? Само онзи горе може да ни прости.
Вълчан: Впечатлен съм, че изповядвате догмите на православието.
Мъжът: Нали имаме и Богословски факултет в университета, ходил съм да ги контролирам. Там има един много смешен професор. Овладял до съвършенство изкуството да имитира, че работи. На едно официално събитие свириха химна. Всички стояхме прави и неподвижни. Единствено той започна да върви между хората и да се здрависва с тях. Дотолкова е свикнал да имитира заетост, че дори по време на химна върви.
Вълчан: Това ли искате да изповядате?
Мъжът: О, не. Друго. Преди години направих нещо, което сега смятам за лошо. Откраднах пари от сметката на един човек. В Стокхолм. Това беше условието, за да замина на специализация в Швеция.
Вълчан: За кои години говорите?
Мъжът: Преди десетина години.
Вълчан: Нима още поставят условия, за да заминеш на специализация в чужбина?
Мъжът: Личи, че само тук си стоите. Разбира се, че има условия. Иначе всеки ще иска. При мен задачата беше да се злепостави един професор. Не го харесваха едни хора. Сещате се кои. Той живееше в Стокхолм по онова време, беше безработен и вземаше обезщетения. Но от София му скроиха клопка. Поканиха го да чете няколко лекции, платиха му хонорари, дребни суми, но като ги взе, забрави да ги декларира пред социалните в Стокхолм. Онези, които му скроиха шапката поискаха от мен да източвам сметката, на която му превеждаха помощите. Той беше книжен човек, обичаше да чете. Предложих му абонамент за научни списания, прие с радост и ми даде всичките си данни. И аз го абонирах за толкова списания, че парите в сметката свършиха. Той, мисля, така и не разбра какво стана. Слушате ли ме, д-р Ноев? Лошо ли ви е? (става от леглото) Ето чашата ви с вода.
Вълчан: Ще се оправя. От кръвното е… Виждали ли сте се с този професор оттогава?
Мъжът: Той не ме е виждал. Но аз го виждам непрекъснато. Сега е министър. И е принуден да дава обяснения защо е вземал помощи. Тарикатите постигнаха своето. А аз се мразя, но не мога да рискувам, онези ще ме унищожат. Странно е, д-р Ноев, когато не се чувстваш чист отвътре, започваш да мразиш всичко чисто. Искаш всичко да замърсиш.
Вълчан: Толкова ли са страшни тези, които дърпат конците?
Мъжът: Дано никога не срещате такива хора. От мен да го знаете: ако интуицията ви казва, че някой е ченге, той със сигурност Е. Животното в нас никога не лъже.
Вълчан: Имам нужда да остана сам. Извинете ме.
В хола Ида е сама. Седи пред компютъра. Набира по Скайп.
Тони: Ида! Къде е Вълч?
Ида: Навън. Изведе го една от пациентките му. Иска да му покаже Лидл и да напазаруват нещо за Коледа. Тони, аз напуснах работа. Вълчан още не знае. Това е коледният ми подарък за него. За нас.
Тони: Отдавна трябваше да го направиш.
Ида: Сега му дойде времето. Намерих доказателство, че министърът ми е невинен и вече мога спокойно да се махна.
Тони: Отговорна както винаги. Сега ще се ти се отвори нова врата. Имаш ли планове?
Ида: Не съм мислила още. Ще се опитам да пиша. Ако още мога. Страшно се затъпява от чиновничеството.
Тони: Важното е, че излезе жива от тази история.
Ида: Засега. (Смее се.)
Тони: Не се забърквай повече с политици. Остани малко със себе си. Занимавай се само със себе си и с Вълч.
Ида: Заниманията със себе си не са за всеки. Можеш да стигнеш до непоносими истини. Ти как си?
Тони: И аз не издържах на заниманията с мене си. И си намерих момиче. Ади, обратното на теб.
Ида: Моля?
Тони: Като прочетеш твоето име отзад-напред се получава нейното.
Ида: Ха! Много се радвам. Имаш ли снимка?
Тони: Ето я.
Ида: Колко е млада. Браво, Тони.
Тони: И обича рози като теб.
Ида: Тони, бременна съм.
Тони: Я, повтори. С това трябваше да започнеш. Вълч сигурно е на седмото небе.
Ида: Той още не знае. Пазя новината за Бъдни вечер.
Тони: Той го заслужава, Ида. И двамата го заслужавате. Сега вече ще има повод да си дойда. На кръщенето на детето ви.
Ида: Ще ви чакаме, Тони. Теб и Ади.
Тони: Сладникаво някак си става. Но вкусът на щастието трябва да е сладък, нали? Само не забравяй, Ида, че децата уважават майки, които в събота сутрин отиват на фризьор, а не стават в ранни зори да правят палачинки. Искам да кажа: грижи се за себе си. И за Вълч, най-вече за него.
Ида: Ало? Ало?
Връзката прекъсва. Ида остава загледана в компютъра, после се обръща към прозореца. По дърветата е навалял сняг.
На вратата се звъни.
Завеса.

Ето и отзив на Veni Markovski :
"Прочетох пиесата на Pepa Vitanova и все едно, че я гледах (пиесата, а не Пепа) в театър с добри актьори - изпълнена е с образи, които ще ви напомнят за това, че сме българи дълго време, след като сте свършили с четенето.
Два примера само:
"Саня: Каква по-точно работа да си намеря? За 700 лева? Мерси. Писна ми от обяви за работа, в които чета: търсим хора, които умеят да работят в екип. В нашите екипи всеки иска да е началник. Работа в екип означава да се скатаваме един друг или да проваляме задружно този, който го бива повече от нас."
и
"Нора: Ако това е някаква утеха за вас: навън е пълно с хора, които са като инвалиди. Гледаш човек, а божията искра в него я няма. Уж върви, ама не се движи наникъде. Имам един съсед. Чиновник. Не прилича на жив. Сякаш целият е в ботокс. Среща ме миналата неделя на стълбите, облечен в костюм, а жена му тича след него и вика: „Ей, връщай се, не е още понеделник”. Тръгнал на работа. Нищо друго не може да прави, един пирон не може да забие, едно кисело зеле не може да приготви."
Трудно е да си откровен у нас, затова за повечето хора откровеността е на пристъпи: не я желаят, но няма как да избягат от нея.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Tue Mar 31, 2015 3:46 pm

ПИСАТЕЛКАТА И ИНТРОВЕРТ МАРИОН РАЙТ /Marion Wright/ Е УВЕРЕНА, ЧЕ СВЕТЪТ НА ЕКСТРОВЕРТИТЕ ИМА ИЗКРИВЕНА ПРЕДСТАВА ЗА ХОРАТА НАСОЧЕНИ КЪМ ВЪТРЕШНИЯ СИ СВЯТ. ЗАТОВА ТЯ СПОДЕЛЯ НЯКОЛКО ОСОБЕНОСТИ, КОИТО Е ДОБРЕ ВСЕКИ ДА ПОМНИ ЗА ИНТРОВЕРТИТЕ.

1, ШУМНИТЕ РОЖДЕНИ ДНИ НЕ НИ РАДВАТ
НИКОЙ ИНТРОВЕРТ, РАБОТЕЩ В ЕКИП, НЕ СЕ РАДВА НА ОФИСНИТЕ ПАРТИТА. ВСЕКИ КОЛЕГА, КОЙТО СЪОБЩАВА С РАДОСТ, ЧЕ ДНЕС Е НЕГОВИЯТ ПРАЗНИК, НИ ДОКАРВА ДО ВЦЕПЕНЕНИЕ. СТРУВА НИ СЕ, ЧЕ ТОЙ ОЧАКВА ОТ НАС БЕЗМЕРНО ВЪЗТОРЖЕНА РЕАКЦИЯ И ЕНТУСИАЗЪМ. ТАКА ЧЕ, АКО НЕ НИ ПОКАНИТЕ, НЯМА ДА СЕ ОБИДИМ, ДОРИ ЩЕ ВЪЗДЪХНЕМ С ОБЛЕКЧЕНИЕ. И ЗАБРАВЕТЕ ЗА НАШИТЕ РОЖДЕНИ ДНИ. НАИСТИНА! НИЕ ИМАМЕ НЯКОЛКО БЛИЗКИ ПРИЯТЕЛИ, ЧИЙТО ПОЗДРАВЛЕНИЯ СА НИ НАПЪЛНО ДОСТАТЪЧНИ. НИЕ НЕ ОБИЧАМЕ ШУМНИТЕ ТЪРЖЕСТВА СРЕД МАЛКО ПОЗНАТИ ХОРА. НАЙ-ХУБАВИЯТ ПРАЗНИК ЗА НАС Е СРЕД КРЪГ ОТ ЩАТЕЛНО ПОДБРАНИ ХОРА.

2, НА НАС НЕ НИ Е ОСОБЕНО ИНТЕРЕСНО КАК Е МИНАЛ УИКЕНДА ВИ.
АКО НЕ ПРИНАДЛЕЖИТЕ КЪМ КРЪГА НИ ОТ ПРИЯТЕЛИ, ТО НА НАС НИ Е ВСЕ ЕДНО КАК ВИ Е МИНАЛ УИКЕНДА. НИЕ ИСКРЕНО СМЯТАМЕ, ЧЕ ВСЕКИ ИМА ПРАВО НА ЛИЧЕН ЖИВОТ И АКО ВИЕ СТЕ ПРЕКАРАЛИ СВОБОДНОТО СИ ВРЕМЕ В ПИЯНСКИ СТУПОР ИЛИ ЗАТРЪШВАЙКИ ВРАТАТА НА БИВШИЯ, ТО ТОВА СИ Е ВАША РАБОТА. НИЕ НЕ ОСЪЖДАМЕ – ПРОСТО ОБЩУВАНЕТО С ЕДВА ПОЗНАТИ ХОРА ОТНЕМА ТВЪРДЕ МНОГО ЕНЕРГИЯ. ТОВА, ЧЕ РАБОТИМ ЗАЕДНО, НЕ ОЗНАЧАВА ЧЕ СМЕ ПРИЯТЕЛИ.

3, ИЗБЯГВАМЕ СТЪЛПОТВОРЕНИЕТО ОТ ХОРА
НИЕ СЕ УМОРЯВАМЕ ОТ ОТ ГОЛЕМИ ГРУПИ ХОРА. СОЦИАЛНАТА СУЕТА НИ ДРАЗНИ. МНОГО ИНТРОВЕРТИ СА ЕМПАТИ /УЛАВЯТ ЕМОЦИИТЕ НА ХОРАТА И СЪПРЕЖИВЯВАТ С ТЯХ/ ЗАТОВА ЛЕСНО ПОПАДАТ ПОД ВЛИЯНИЕ НА ЧУЖДА ЕНЕРГИЯ. ПОНЯКОГА НИ СЕ СТРУВА, ЧЕ ЧУВСТВАМЕ ВСЕКИ В ПОМЕЩЕНИЕТО И ОТ ТОВА ПОЛУЧАВАМЕ ЕМОЦИОНАЛНО ПРЕТОВАРВАНЕ.

4, НИЕ ЗНАЕМ КАК ДА СМЕ ЕФЕКТИВНИ В РАБОТАТА
ВРЕМЕТО, КОЕТО ПРЕКАРВАМЕ НАСАМЕ СЪС СЕБЕ СИ, ЕФЕКТИВНО ИЗПОЛЗВАМЕ ЗА ДЕТАЙЛНИ ПРОЕКТИ, ЕЛ.ПОЩА, ЧЕРНОВИ, ЧЕРТАЕМ ПЛАНОВЕ ЗА ПРЕВЗЕМАНЕ НА СВЕТА. НИЕ ИМАМЕ МНОГО ИДЕИ.
ЦЕНИМ УЕДИНЕНИЕТО, ЗАЩОТО ТО НИ ПОЗВОЛЯВА ДА ОБМИСЛЯМЕ ВНИМАТЕЛНО ИДЕИТЕ СИ И ДА ДАДЕМ СВОБОДА НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО СИ.
ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО, КОГАТО СМЕ САМИ И ТОВА, КОЕТО ЩЕ СЪЗДАДЕМ, МОЖЕ ОТВЕДНЪЖ ДА ПРОМЕНИ ЖИВОТА НИ И ВАШИЯ СЪЩО.

5, НИЕ ОБИЧАМЕ ПИСМЕНОТО ОБЩУВАНЕ
НИЕ ОБИЧАМЕ ЕЛЕКТРОННИТЕ ПИСМА, ЗАЩОТО МОЖЕМ ДА ПОЛУЧИМ НУЖНОТО НИ БЕЗ ДА СЕ ОТКЪСВАМЕ ОТ ДЕЙНОСТИТЕ СИ И НЕ СЕ НАЛАГА ЛИЧЕН КОНТАКТ. ЖИВИТЕ КОНТАКТИ НИ ВАДИ ОТ КУРСА НИ И ОТНЕМА МНОГО ЕНЕРГИЯ ДА СЕ ВЪРНЕМ ПАК НА СВОЯТА ВЪЛНА. ЗАТОВА, МОЛЯ, ЗВЪНЕТЕ НИ САМО ПРИ ВЪПРОСИ НА ЖИВОТ И СМЪРТ.

6, ЧУВСТВАМЕ СЕ СИГУРНИ СРЕД „СВОИ” ХОРА
КОГАТО В НАШИЯ ЖИВОТ ИМА „ПРАВИЛНИ” ХОРА, НИЕ СМЕ ГОТОВИ ДА ИМ СЕ ОТДАДЕМ НАПЪЛНО. НИЕ СТАВАМЕ ВЕРНИ ВОИНИ, ГОТОВИ ДА СЕ СРАЖАВАТ ЗА ТЕЗИ, КОИТО ОБИЧАТ. ПОПИТАЙТЕ НАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ. В ПОДХОДЯЩАТА КОМПАНИЯ НИЕ РАЗЦЪФТЯВАМЕ И БЛЯСВАМЕ. НА НАС НИ ТРЯБВА ВРЕМЕ, ЗА ДА НАМЕРИМ ПРАВИЛНИТЕ ХОРА, НО СЛЕД ТОВА НЕ СЕ ОТКАЗВАМЕ ОТ ТЯХ.

7, МОЖЕМ ВРЕМЕННО ДА СЕ ПРЕСТРУВАМЕ НА ЕКСТРОВЕТИ
НАЛАГА НИ СЕ ДА НАПРАВИМ ТОВА, ЗА ДА ОЦЕЛЕЕМ. МОЖЕМ ДА БЪДЕМ ЗВЕЗДА НА ПАРТИТО, ДА ОРГАНИЗИРАМЕ КОРПОРАТИВНО СЪБИТИЕ, ДА ПРЕДСЕДАТЕЛСТВАМЕ БЛАГОТВОРИТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ. НИЕ ПРАВИМ ТОВА ДОБРОВОЛНО, ЗНАЕЙКИ ЧЕ В КРАЯ НА ДЕНЯ ЩЕ СЕ ПРИБЕРЕМ ВКЪЩИ. КОГАТО СЕ ДОБЕРЕМ ДО ДОМА ПОНЯКОГА СА НИ НУЖНИ ДНИ, ДАЖЕ СЕДМИЦИ, ЗА ДА СЕ ВЪЗСТАНОВИМ.

8, НИЕ НЕ СМЕ СРАМЕЖЛИВИ И ПРИТЕСНИТЕЛНИ
ОТНАЧАЛО МОЖЕ ТАКА ДА ВИ ИЗГЛЕЖДАМЕ. НО АКО НИ ОПОЗНАЕТЕ ПО-ДОБРЕ, ТО ЩЕ РАЗБЕРЕТЕ, ЧЕ МОЖЕМ ДА ВИ РАЗСМЕЕМ И ДА ПОБЪБРИМ ПОВЕЧЕ ОТ 15 МИНУТИ С ВАС. ИЗОБЩО, БОЛШИНСТВОТО ОТ НАС НЕ ИЗПИТВАТ ПРОБЛЕМИ С ОБЩУВАНЕТО. ПРОСТО НЕ СМЕ ТАКИВА КЪМ ВСЕКИ. ОБЩИТЕЛНОСТТА ЗА НАС Е ОПЦИЯ, КОЯТО НЕ Е ВКЛЮЧЕНА В БАЗОВИЯ ПАКЕТ. НИЕ НЕ МОЖЕМ С ЛЕКОТА ДА ИЗИГРАЕМ ЕНТУСИАЗЪМ И НАЙ-ВЕРОЯТНО ЩЕ ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА НА ЛИЦЕТО НИ.

9, ДОБРЕ НИ Е САМИ
В НАШИТЕ ГЛАВИ ИМА ТОЛКОВА МНОГО НЕЩА, ЧЕ ДРУГО НЕ НИ Е НУЖНО
ЗА РАЗЛИКА ОТ ЕКСТРОВЕРТИТЕ НИЕ НЕ СЕ НУЖДАЕМ ОТ ДРУГИ ХОРА ЗА ВЪНШНА СТИМУЛАЦИЯ. ЖИВОТЪТ ВЪВ ВЪТРЕШНИЯ НИ СВЯТ НАПЪЛНО НИ УСТРОЙВА. НИЕ СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ С ТВОРЧЕСКИ ПРОЕКТИ И ОТЛИЧНО ПРЕКРАВАМЕ ВРЕМЕТО СИ. КОЛКОТО ПОВЕЧЕ ХОРА ОКОЛО НАС, С ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ИЗЛИШНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ СЕ НАЛАГА ДА СЕ СБЛЪСКВАМЕ.

10, МРАЗИМ ПРАЗНИТЕ ПРИКАЗКИ
КРАЙНО РЯДКО УЧАСТВАМЕ В СВЕТСКИ РАЗГОВОРИ И ГО ПРАВИМ С НЕЖЕЛАНИЕ. ОСОБЕНО С ТЕЗИ, КОИТО НЕ ХАРЕСВАМЕ ТВЪРДЕ.
НИЕ ОТЛИЧНО ЗНАЕМ КОЙ ХАРЕСВАМЕ И КОЙ НЕ. ТОВА МОЖЕ ДА Е СЛЕДСТВИЕ ОТ МНОГО ПРИЧИНИ: ОТ ВКОРЕНЕНА ОБИДА ОТ ДЕТСТВОТО ДО НЕУДАЧНА ЗАКУСКА ОТ ДНЕС. НЕ ГО ПРИЕМАЙТЕ ЛИЧНО.

11, НИЕ СМЕ СПРЯЛИ ИЗБОРА СИ НА ВАС – ОЦЕНЕТО ГО И ВИЕ
НИЕ ДЪРЖИМ НА СВОЕТО ВРЕМЕ В УЕДИНЕНИЕ И МНОГО ПРИДИРЧИВО СЕ ОТНАСЯМЕ КЪМ ТОВА КОГО ПУСКАМЕ В ЖИВОТА СИ. ОБЩУВАНЕТО С „ГРЕШНИЯ”ЧОВЕК ЩЕ НИ РАЗБИЕ ЕМОЦИОНАЛНО. КЪМ НАС ЧЕСТО СЕ ПРИЛЕПВАТ ЕКСТРОВЕРТИ, КОИТО ПИЯТ ОТ НАШАТА ЕНЕРГИЯ И ТЪРСИМ ЕДИНОМШЛЕНИЦИ ИНТРОВЕРТИ. ЦЕНИМ ВРЕМЕТО ПРЕКАРАНО С ДРУГИ ИНТРОВЕРТИ И ИМАМЕ ОТЛИЧНА ПРЕДСТАВА ЗА ГРАНИЦАТА НА ЛИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО ЕДИН НА ДРУГ.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Wed Apr 08, 2015 7:59 am

Едно интервю на Камен Донев, което си заслужава да се прочете
Image
Всички обичат Камен Донев
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1249
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Mon Nov 09, 2015 8:10 am

Орхан Памук: Влюбен съм в Истанбул
интервю

Орхан Памук представи английското издание на новия си роман "Нещо странно в ума ми" за последния брой на списание "Тайм". Книгата беше публикувана на турски език през декември 2014-та и вече е преведена на десетки езици.

Романът представлява едновременно епична и модерна любовна история, която се развива в периода между 1969 и 2012 г. Главният герой е продавач на боза по улиците на Истанбул и разказва историята и ежедневието на града.

62-годишният Памук е носител на Нобелова награда за литература през 2006 г. Романите му "Сняг" и "Името ми е Червен" са най-превежданите и четени турски произведения. Ето какво заяви писателят пред "Тайм", в превод на lira.bg.

- Новият ви роман проследява живота на работническата класа в Истанбул от 60-те години на миналия век до днес. Каква е целта ви?

- Започнах го като новела или кратък роман, разказ за един производител на боза. Не планирах да пиша епос от 600 страници за уличния живот в Истанбул. Но това се получи, защото материалът беше доста и много тежък. Беше предизвикателство да пиша за средната класа улични производители

и да ги сравнявам с братя Карамазови или Хамлет, например

Едновременно с това трябваше да опиша цялата им човечност.

- Главният герой Мевлут произвежда и продава боза. Какво означава тази напитка за турския народ?

- Бозата е популярна по тези места от времето на Османската империя, защото е с леко алкохолно съдържание. Така хем може да опиташ алкохол, хем не правиш нищо в разрез с канона на исляма. Тя се свързва и с романтичното османско минало, добрите времена, когато бяхме част от дълга традиция, империя и вечност.

- Вие самият пиете ли боза?

- Пих я, докато пишех романа. Но мога да призная, че не ми е много вкусна.

- Виждаме промените и растежа на Истанбул във времето, описано в романа. Какво обаче е загубил градът?

- Няма как да съм равнодушен, но не мога да бъда и един носталгично настроен човек, който оплаква изчезването и разрушението на улиците от неговото детство. Предпочитам да се идентифицирам с новодошлите в Истанбул. Когато живееш в един град, неизбежно е да се влюбиш в него, да изградиш принадлежност. Аз и хората като мен искаме символите на архитектурното наследство и странностите на този град да запазят спомените ни.

- През 2006 г. спечелихте Нобеловата награда за литература. Помните ли как се чувствахте тогава?

- Не бях изненадан. Предната вечер вечерях с един сънародник и той ми подхвърли: "Знаеш ли, утре е гласуването". На другата сутрин

телефонът ми звънна в 7 ч и знаех кой е, защото никой не ми звъни по това време

- Какво е мнението ви за турския президент Ердоган?

- Той става все по-тоталитарен и авторитарен. Не уважава демокрацията. Днес в Турция имаме изборна демокрация, но това не е демокрация в пълна степен. Особено що се отнася до свободата на словото. В това отношение положението е трагично.

- Има ли съпротива срещу Ердоган и методите му?

- Щастлив съм да видя, че Ердоган губи гласове дори сред консервативните си привърженици (интервюто е публикувано преди резултата от изборите в Турция, бел.ред). Те вече не виждат в него истински консерватор. Хубаво е, че турските гласоподаватели се противопоставят на авторитарния президент, на който не му пука за пълната демокрация.

- Как се отрази бежанската криза на Турция?

- Аз живея близо до площад "Таксим" и всеки ден виждам как сирийските бежанци се молят. Щастлив съм, че Германия подслони 800 000 бежанци за една година и им даде документи, сигурност и бъдеще, което не могат да получат в Турция.

- Преди време пледирахте Турция да стане част от Евросъюза, но има ли още място вашата страна в Европа?

- Членството в ЕС не ни се получи. Турските националисти и секуларисти, както и военните, не искаха това да се случи. А европейските консерватори пък не искат нас. Сега Европа е заета със собствените си проблеми. Но фактът, че те приеха над 800 000 мюсюлмани в границите си,

все пак е добър знак, че Европа също се учи на мултикултурализъм

- На 10 октомври Турция стана обект на ужасяваща терористична атака. Как отговори страната ви на това?

- Може би съм твърде голям оптимист, но този акт наистина обедини Турция. Надявам се, че желанието да имаме стабилна, мирна демокрация и гневът към Ердоган и извършителите на този терористичен акт ще прокарат пътя ни към демокрацията.
Копирано от standartnews.com
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Wed Nov 11, 2015 4:31 pm

43-рото издание на Софийския международен „Панаир на книгата“ започва в НДК.
Първата международна изложба „Панаир на книгата“ е била от 6 до 13 октомври 1968 г. с огромен успех..
Таз годишният форум, който се организира от асоциацията „Българска книга“ ще продължи от 08 до 13 декември.
Със своите многобройни изложители и допълнителни събития, панаирът всяка година привлича повече от 40 хил. посетители в четири етажа на НДК, като представя над 200 изложители на обща площ, надхвърляща 1200 кв. м.
Събитието обхваща изобилие от срещи и дискусии с български и чуждестранни автори, както и множество съпътстващи прояви.
Тази година Турция ще се представи със свой собствен щанд. Почетен гост ще бъде известният Искендер Пала.

Image
Искендер Пала е роден през 1958 г. в гр. Ушак. Завършва Факултета по литература към Истанбулския университет (1979), защитава докторска степен в областта на Диванска литература (1983), а по-късно става доцент (1993) и професор (1998). Като изследовател по литература публикува множество енциклопедични и научни статии, пише учебници за прогимназиалния и гимназиалния курс. В годините, когато работи за Турските въоръжени сили, изследва историята на османския флот и публикува няколко книги на тази тематика. С най-голям интерес се ползват публикациите му по Диванска литература. Автор е на множество статии в печата, есета, разкази и изследвания, вдъхновени от класическата поезия, с идеята да приближи Диванската литература до народа и да я направи по-разбираема за него. Организираните от него литературни семинари и конференции са посещавани от многобройни слушатели и са следени с нитерес.
Искендер Пала, който е познат като “човекът, вдъхнал любов към Диванската поезия”, е награден от Съюза на турските писатели (1989), от Висшия съвет за култура, език и история на името на Ататюрк и Турското Езиково Дружество (ТЕД) през 1990, а също така е удостоен с наградата за литературни изследвания на Съюза на турските писатели (1996), Носител е на Наградата за интелектуалец на годината на Дружеството на интелектуалците в гр. Кайсери (2001). Избран е от съгражданите си за “Народен герой на Ушак”. През 2003 г. книгата му “Смърт във Вавилон, любов в Истанбул” е избрана за роман на годината от Турския образователен синдикат, Съюза на турските писатели, Полицейската Академия и Организацията за сигурност. Авторът е и преподавал в Истанбулският университет за култура.


КНИГИ ОТ ИСКЕНДЕР ПАЛА

Смърт във Вавилон, любов в Истанбил
Image


На драматичния фон на литературен трилър авторът Искендер Пала представя всички най-забележителни имена в историята на османската литература. В романа от първо лице говори ръкописът на едно от най-прочутите произведения в османското културно наследство, "Лейля и Меджнун". В прекрасната любовна история е кодирано завещанието на вавилонските жреци за бъдещето на света. В залеза на османската империя представител на тайно общество, просъществувало през вековете, ще се добере до развалините на Вавилон и скритото зад вратите на Ищар съкровище в опит да разшифрова древната мъдрост. Романът "Смърт във Вавилон, любов в Истанбул" е вълнуващо пътуване през времето в духа на Умберто Еко.



Искендер Пала - турският отговор на Дан Браун?
Петко Тодоров
Романът на турския писател съобщава друга култура


Бива ли да обявим „Смърт във Вавилон, любов в Истанбул” на Искендер Пала за турски отговор на Дан Браун? И да, и не. По-скоро не, защото ако е „да” ще трябва да сравняваме културата на западните съчинители на интриги от сорта „Дан Браун” и културата на Пала. От което печели турският автор, но какъв е смисълът? Не начетеност, където, казано в скоби, Пала е още по-отгоре, но именно „култура”, защото особеното в случая е начинът на романизиране.

Главният герой на Пала е книга, книгата на багдатския поет Физули от ХV век – любовната история на Лейля и Меджнун (изд. Еднорог). Физули кодирал в нея ключ към познанието на древните вавилонски звездобройци. И в следващите векове мнозина се опитват да разчетат кода. Пала е професор по литература. Романът е и разходка из персийското и арабско стихосложение, но той не измъчва читателя, не иска от него да знае предварително какво са аруз и ебджед, тази работа я е свършил преводачът под линия. Та поне в този смисъл романът не е като за читателите на Дан Браун, независимо, че формално сюжетите си схождат: загадъчна книга, кодирани съдбовни послания, тайни общества, геополитически проекти. Обаче отсъства примитивният гъдел на криминалните преследвания, убийства, кървища и прочее.

Пала е нещо между Орхан Памук и Милорад Павич. Задача на по-учените
читатели е търсене на отговор защо на българска територия тази култура, културата на неделимите пространства около центъра Истанбул не се възпроизвежда литературно. Страшно любопитна задача. Ето, един турски писател ни рисува картината на Силистренската крепост от ХVІІ век – с плаващите мелници, с дунавските айсберги, с печенето на риба на огньове, накладени върху заледената река. Приказка!

Приказката родее този Пала с Дан Браун. Същата приказка забавлява може би най-верните днес читатели на определен жанр – той е фентъзито. Човечеството живее духовно в приказка. Не ще друго. Не винаги е било така, нека си спомним някое име, кое, ами примерно Толстой, Кнут Хамсун, Хемингуей, Селинджър.


откъс от книгата:
Защо копая кладенец с игла и защо пиша за Лейля и Меджнун

Ако ме питате, тази книга изобщо не е за оня читател, който не познава любовта. Защото знам колко му е втръснала тази тема и че никак не е лесно да убедиш някого, че ще открие в разказа ти онова, което го вълнува. Или че ще му предложиш да прочете нещо интересно за любовта, колкото и опитен разказвач да си и колкото и да си убедителен, особено ако е за страдания, копнежи и раздели, пък ако и да си нарекъл това чувство Елем. Ето защо, когато една дълга нощ им разказвах за Лейля и Меджнун под резбования таван в стаята ми с изглед към залеза, а те настояваха да го напиша в книга, споделих с приятелите си съмнението, че за днешните читатели такава история, в която се разказва единствено за любовната мъка, не ще бъде интересна. Защо ли? Ами защото любовното терзание от древни времена та до днес, а сигурно и за в бъдеще, ще е преживяване, в което се преплитат философия и печал, или, ако щете – фантазия и реалност, история и литература, но от това, честно казано, в онзи миг изглеждаше невероятно трудно да създадеш едно вълнуващо съвременника приключение.
На следващата нощ имах сън. Пред прозореца, гледащ към храма на богинята Ищар във вавилонския зикурат мъдрият жрец Акелдан ми разказа всичко, абсолютно всичко, което се е случило в неговите времена и, сочейки седем клинописни плочици между невъбразимо красивите златни статуи на божествата, изрече:
- За познаващия любовта има седем истински тайни.
- Кажете ми ги и ще превърнете желязото в злато, а капката – в море! – отвърнах му аз.
- Да знаеш значи да гориш! – ми рече той и продължи:
- Искаш ли да познаеш любовта, първо трябва да преживееш любовната мъка. Прочети и проучи любовната поема на Фузули и сам ще разбереш как да го постигнеш!
В следващите дни, точно както ми каза Акелдан, препрочетох отново и премислих поетичните редове в поемата, в които Фузули пише за любовната мъка. Отново прелистих историческите съчинения и се задълбочих в тях, за да разбера по-добре всичко, което се беше случило, потъвайки във фантазиите на древните времена и извиквайки във въображението си всички любовни истории от древността до наши дни, сравнявайки всичко с думите на вавилонския мъдрец. Съзрях високите порти, водещи от дълбините на Любовта към безкрайния Космос, преминах през коридорите на историята и изведнъж така ми се прииска да споделя с читателите приключенията, на които бях станал свидетел!
Несъмнено, в една книга е важно не първото написано от писателя изречение, а последната дума на читателя. Такава е неизменната съдба на книгите и техните автори. Затова се и захванах да копая кладенец с игла, затова бяха и всичките ми усилия и старания в писането на тази история, за да бъде добра последната дума на онези, които ще я прочетат.
Изтокът избледняваше, беше годината на Дракона. Потопих перото си в рубинената мастилница и започнах да пиша тази история под брулещия есенен вятър. И в миг хилядолетната мистериозна тайна, скрита в стиховете на Фузули, се превърна в любов...
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5033
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Previous

 

Return to КЛУБОВЕ




Users browsing this forum: No registered users and 1 guest