Ако някой има търпение да го изчете ще разбере не само за бойните подвизи и тактическите ходове на Халид,
но ще научи и много за начина и причините на разпространението на исляма.
Халид ибн ал-Уалид приема исляма година преди Мохамед да завладее Мека и се превръща в най-известния мюсюлмански пълководец.
ето какво събрах от нета за него, за източници са посочени
http://www.grandestrategy.com/2007/12/s ... aleed.htmlhttp://www.archive.org/stream/annalsear ... 7/mode/1uphttp://www.witness-pioneer.org/vil/Arti ... u_bakr.htmhttp://www.witness-pioneer.org/vil/Arti ... hattab.htmсъбрани от форума за военноисторически събития БС
Халид е роден в град Мека през 586 г, приблизително 16 години след раждането на пророка Мухаммад. Двамата са от едно и също племе - Курайш, но от различни кланове. Баща му, ал-Уалид, е глава на клана Махзум, чиято грижа са военните дела на племето. Халид е обучаван за воин от най-ранна възраст, като предпочита меча пред копието и лъка. С годините израства едър и силен мъж, първенец в борбите и съревнованията. Често се състезава с най-големия си конкурент - братовчед му Умар - и обикновено побеждава.
През 610 г. Мухаммад започва да проповядва исляма и постепенно се натрупват противоречия между неговата група и останалите членове на Курайш. Ислямските монотеисти са под постоянна запалха в езическата Мека и през 622 г. пророкът е принуден да потърси убежище на север, в град Ятриб - бъдещата Медина. Там има известно количество негови поддръжници-мюсюлмани, с помощта на които се сформира малка мюсюлманска войска. Започват нападения над меканските кервани и опити за икономическа блокада, които водят до първата битка между двете страни - битката при Бадр. Силите са неравни - 300:1000 в полза на езичниците, но въпреки това победата е мюсюлманска. Меканци дават 70 жертви на бойното поле, а братът на Халид - Уалид бин Уалид - попада в плен. След известно време приема исляма и се сближава с пророка.
Година по-късно Абу Суфйан - водачът на Мека - решава да търси възмездие, събира сили и потегля към Медина. Войската му се състои от 3000 пехота и 200 конница. Командир на конницата е Халид ибн ал-Уалид и това е първата значима историческа проява на 39-годишния воин.
Армиите се срещат при планината Ухуд. Силите са неравни - мюсюлманите разполагат с 1000 пехота и практически нямат конница, но въпреки това обръщат три пъти по-многобройната неприятелска пехота в бягство. Пророкът е разположил на един стратегически хълм стрелци, които не позволяват езическата конница да атакува линиите в тил. Победата изглежда сигурна и бойците на Мухаммад се втурват да грабят вражеския лагер. Стрелците от хълма се опасяват, че за тях няма да остане плячка и също се втурват натам. Халид, който до този момент е задържал конницата си на позиции, атакува врага в беззащитния тил и го разбива. Изклани са точно 70 мюсюлмани - възмездието за Бадр е постигнато. Армиите се прибират в градовете си.
След биткта при Ухуд нещата продължават постарому. Мюсюлманите тормозят керваните и затрудняват търговията между Мека и териториите на север. През 627 г. Абу Суфйан решава да сложи край на тази история, привлича на своя страна много от местните племена и потегля към Медина с внушителна, но разнородна войска - около 9400 пехота и 600 конници. Градът е подложен на триседмична обсада, която завършв катастрофално. Мухаммад разполага с 3000 пехота, разположена зад специално устроен по персийски образец ров - абсолютна изненада за противника. Това, заедно с естествената защита на града, се оказва непреодолима бариера за езическите сили. След няколко щурма Мухаммад решава да използва дипломация - всява раздор между съюзниците и коалицията се разпада. Меканците се оттеглят безславно.
Халид също участва в този поход. Разочарован е от неумелото предводителство на Абу Суфйан и в него за пръв път се прокрадва съмнението - Мухаммад може би е прав? Пророкът, от своя страна, споделя на брат му Уалид: "Мъж като Халид не може да остане далеч от исляма дълго време!"
След неуспешната обсада на Медина ислямът започва да се радва на все по голям авторитет сред племената. Постепенно, благодарение на мирния договор от ал-Худайбия, новата религия набира сила и в Мека. Самият Халид е покорен от нея и решава да я приеме. Това, разбира се, предизвиква остра реакция сред водачите на Курайш. Една нощ Халид взима оръжието си, качва се на коня и отпрашва към Медина. Там е посрещнат от Мухаммад и брат си Уалид, моли ги за прошка и е приет с отворени обятия. Сред мюсюлманите среща и стария си другар Умар, който в този момент е с много силни позиции в йерархията.
Три месеца по-късно Мухаммад изпраща емисари до северните арабски племена - християни под опеката на Византия - с цел да ги приобщи към исляма. Пратениците са избити от местния вожд и това възпламенява Медина. Пророкът организира трихилядна армия с наказателна мисия. Начело на войската са поставени трима видни мюсюлмани, а Халид участва като прост войник.
Врагът разбира за опасността и търси помощ от Византия. В северна Арабия се съсредоточват огромни ромейски и арабски сили, но не всички успяват да влязат в сражение. Сблъсъкът се осъществява близо до селцето Мута през 629 г. Мюсюлманската войска се изправя срещу стохиляден(?) враг на открито поле. Ситуацията е жестока и много бързо заплашва да се превърне в разгром. Тримата водачи един след друг падат посечени и за момент армията остава без командир. Един от старейшините взима знамето, оглежда се и го дава на Халид, чиито воински качества са добре известни, макар в момента да е прост войник.
Започва втората част от битката. Халид повежда много устремна контраатака и успява да отхвърли за момент противника. Веднага заповядва отстъпление и двете армии бързо се оказват на повече от изстрел разстояние. Врагът започва да се прегрупира и в този момент Халид оттегля армията от бойното поле. По-късно става ясно, че е строшил девет меча в тази битка.
Изтерзаните бойци са посрещнати в Медина като страхливци и дезертьори - тълпата ги замеря и ги освирква. Тогава се намесва Мухаммад с думите: "Те ще се върнат на бойното поле, когато Аллах повели! Халид е Мечът на Аллах!". Постепенно хората се успокояват и разбират колко мъдро е постъпил Халид, като е оттеглил войската. Оттогава получава титлата
Сайфуллах - "Мечът на Аллах".
В края на 629 г. между Мека и Медина цари мир. Борбата е пренесена на идеологическо ниво и ислямът бавно побеждава джахилията. Мюсюлманите набират сили. Нужен е само повод, за да се материализира това преимуществото.
Такъв повод става дребен конфликт между две враждуващи племена, които нарушават мира от ал-Худайбия. Едното от тях е приело исляма и търси защита от Медина, другото е съюзник на Мека. Мухаммад събира 10000 бойци и извършва светкавичен поход към Мека. Акцията е замислена като военна операция, но се превръща в мирно присъединяване на града към мюсюлманската общност.
Халид е натоварен със задачата да разруши идолите в едно от околните села. По пътя среща група воини-езичници и провокиран от неясно какво точно, заповядва да ги избият. Пророкът го вика за обяснение, но то не звучи убедително. Халид изпада в спор с един от близките сподвижници на Мухаммад и е остро порицан: "Не спори, Халид! Ако ще и планина от злато да поднесеш на Аллах, никога не ще се изравниш по ранг със сподвижниците ми!". Халид е извинен, но разбира мястото си - близките сподвижници на пророка го превъзхождат по мъдрост и авторитет. Ще запомни този урок за цял живот.
Племената източно от Мека решават да образуват коалиция срещи мюсюлманите. Събират голяма, 12-хилядна армия, но бойците им са зле обучени и не особено смели. Мухаммад веднага потегля срещу тях с 10000 мюсюлмани от Медина и 2000 нови от Мека. Авангардът е 700 конници и се командва от Халид.
Командирът на езичниците познава местността добре и решава да организира засада. За целта избира долината Хунайн, където има много добри условия за прикритие. Мюсюлманите напредват смело, Халид навлиза с отряда си в долината и веднага е подложен на обстрел. Той самият е ранен и пада от коня, а неговите хора са разпръснати и подгонени. В това време основните мюсюлмански сили се включват в боя и на свой ред изненадват радостните езичници. В крайна сметка битката е пълен разгром за племената. Въпреки минималните жертви има много богата плячка и един неоценим урок за Халид - никога повече да не допуска изненадата, която сам толкова успешно прилага.
През март 630 г, в края на осмата година от Хиджра, Мухаммад се връща в Медина. Повечето от арабските племена са умиротворени и приемат исляма. Погледът на пророка се обръща в северна посока, където живеят арабите-християни под византийска протекция. Организиран е поход с много голяма войска - около 30000 души - но за Византия районът не е приоритетен и имперските части се оттеглят. Племената признават властта на пророка, но предпочитат да запазят религията си и минават на вариант джизие. Халид също участва в похода и дава своя принос.
На следващата година е изпратен начело на 400 конници да приобщи към исляма едно далечно източно племе. Въпреки че е нов в религията, той се справя много успешно и без капка кръв със задачата. Пророкът го поздравява за успеха и го вика обратно в Медина. Двамата извършват хадж в Мека - ритуално поклонение при храма Кааба. Докато се подстригват, Халид прибира снопче от косата на Мухаммад. По-късно го пришива към шлема си и винаги влиза в битка с него.
Пророкът умира в средата на 632 г. Наследен е от първия Праведен халиф - неговият най-близък сподвижник Абу Бакр.
Абу Бакр е тъст на Мухаммад и е третия човек, приел исляма. Възрастен мъж, нисък, със слабо телосложение и бледа кожа. Известен е със силната си вяра и мъдрите поучения към мюсюлманите, но много от тях се съмняват в ръководните му способности. Смъртта на пророка предизвиква силна политическа криза. Огромна част от племената се връщат към идолопоклонничеството и отхвърлят властта на Медина. На практика ислямски остават дамо двата града - Мека и Медина. Засилва се влиянието и на така наречените "лъжливи пророци". Това са най-често водачи на отстъпнически племена, които се провъзгласяват за пратеници на Аллах и проповядват разни видоизменени религии. Такива има още от времето на Хиджра, но в условията на криза тяхната сила нараства изключително много.
Напук на хорското мнение, халифът предвожда няколко бързи и победоносни удара срещу близките племена и така неутрализира непосредствената опасност. След това се заема да изработи стратегия, която да върне Арабия под негова власт.
Територията е огромна, врагът е навсякъде и ситуацията изисква едновременни действия във всички посоки. Абу Бакр разделя армията на 11 корпуса, всеки под самостоятелно командване и с точно определени мисии. Първият и най-силен корпус е под командването на Халид ибн ал-Уалид и наброява около 4000 души.
Септември 632 г. Халид се отправя към централната част на северна Арабия. Целта му е да елиминира лъжепророка Тулайха. Две от племената в района приемат мирно исляма и му осигуряват още около 2000 бойци. Армиите на Халид и Тулайха се срещат при селцето Бузаха. Не е ясно с каква войска разполага лъжепророка, но битката е ожесточена. Халид лично води центъра и в един момент противниковия център се пръска. Някаква част от войската - около 700 души - успява да се оттегли организирано, но е настигната и унищожена при селцето Гамра. Тулайха успява да избяга в Сирия и по-късно приема исляма.
След победата при Бузаха повечето от племената в района се покоряват на Халид. Все пак се налагат още няколко въоръжени сблъсъка. Един от тях е с войската на Салма - бивша военнопленничка на Мухаммад и робиня на жена му Аиша, а понастоящем лидер на едно от езическите племена. Армиите се срещат в битката при Зафар и, въпреки превъзходството на Халид, боят е изключително жесток. Салма седи в бронираха носилка на гърба на една камила и лично командва действията. Доста време след като фланговете и са разбити, центърът се държи твърдо. Накрая Халид е принуден лично да пробие с група конници до носилката. Убива камилата, носилката пада и чак тогава Салма е закална. С това битката приключва. Храбростта на Салма в боя и срещу Сайфуллах прави огромно впечатление и днес местността носи нейното име.
След кратка почивка Халид се отправя на изток в изпълнение на следващата си задача - усмиряването на бунтовника Малик бин Нувайра.
Малик бин Нувайра е благороден мъж с изключително висока репутация сред арабските племена. Известен е с щедростта, гостоприемството и поезията си, но също и с воинските си качества. Лидер от много висока класа. Приема исляма и се подчинява на Мухаммад, който от своя страна го назначава за управител на родната му област. Когато пророкът умира, Малик тъкмо е събрал данъците, но още не ги е изпратил в Медина. При новината той връща всички пари обратно на хората (!) и отхвърля властта на халифата.
Неговите земи са сравнително близо до Персия и върху тях има разнообразно религиозно влияние - зороастризъм, християнство, паганизъм. През 632 г. вероотстъпничеството се разпростира бързо в района и Малик сключва договор с езичниците. По този начин сам става вероотстъпник.
Малик разбира за похода на Халид към земите му, знае за победите над Тулайха и Салма и решава да не се съпротивлява. Събира отново данъците и ги изпраща на пълководеца. Халид ги приема, но не смята случая за приключен. Когато влиза в градчето Бута - седалището на Малик - не заварва никакво съпротивление. Заповядва да призоват вярващите на молитва и който се отзове, получава опрощение. Повечето хора се отзовават, но Малик не е сред тях.
Халид заповядва да го доведат, разпитва го за вярата му, обявява го за вероотстъпник и го убива.
Веднага след това се жени за вдовицата му Лайла - една от най-красивите арабки.
Избухва скандал. Хората се чудят дали Халид не е убил един вярващ заради жена му. В Медина Умар поставя въпроса пред халифа, иска отзоваване на Халид и разследване. Абу Бакр отговаря: "Няма аз да прибера меча, който Аллах извади срещу неверниците!". Въпреки това е принуден да извика Халид за обяснение. След изслушването е решено, че Халид е невинен, но е порицан за брака си с Лайла. Освен това, за успокояване на хората е заповядано да се изплати кръвнина на Маликовите роднини. И до днес има различни виждания за вината на Малик, най-вече межди сунити и шиити.
Междувременно в западната част на полуострова набира сили най-големият враг на исляма - лъжепророкът Мусайлима. Абу Бакр е отделил два корпуса, чиято задача е да отклонят силите му от района на Халид. И двата корпуса последователно губят битки срещу Мусайлима, но изпълняват задачата. След връщането си от Медина Халид получава свежи подкрепления в Бута и поема към Ямама - седалището на Мусайлима. По пътя се съединява с остатъците от мюсюлманските сили и войската му достига 13000 души. Войската на лъжепророка наброява 40000. Противниците се срещат през декември 632 г. в една речна долина.
Войската на Халид е построена по южния бряг с фронт около 3 мили. На северния бряг със същия фронт са неверниците. В тази битка Халид за пръв път решава да наруши клановия принцип при построяване на войската и организира смесени подразделения. Мусайлима решава да изчака мюсюлманската атака и след това да контраатакува. Така и става - мюсюлманите се втурват в атака, но не успяват да обърнат противника в бяг. Напротив, лъжепророкът на свой ред атакува и Халид е принуден да отстъпи. Постепенно отстъплението се превръща в бягство пред тройното превъзходство на противника. Както е обичая, победителите се втурват в лагера и започват да грабят. В това време Халид успява да прегрупира войската, този път по кланов признак. Мусайлима също успява да озапти своите хора и ги построява във фронт към завръщащия се Халид. Мюсюлманите отново атакуват, но пак без успех. Халид разбира, че така няма да стане работата. Единственият шанс е Мусайлима да бъде убит, защото на него се крепи цялата противникова сила. Започва да го призовава на дуел по стар арбски обичай, но лъжепророкът, естествено, не се съгласява. За момент това разклаща морала в езическите редици и Халид веднага повежда яростна атака. Този път Мусайлима отстъпва и неговото отстъпление се превръща в бягство. Наблизо има голяма градина, обградена от стена. В нея се укрепват около 7000 езичници, но мюсюлманите успяват да нахлуят с хитрост и мястото става известно като Градината на смъртта. Никой не оцелява. Мусайлима също е убит.
След битката при Ямама съпротивата в Арабия практически е потушена. Халид устройва лагер наблизо, почива два месеца и след това получава задача да се отправи към Персия.
По това време Сасанидска Персия е огромна и мощна империя, но вече личат белезите на икономическия и социален упадък. Ирак формално е васално княжество, а на практика - най-богатата персийска провинция. Населена е предимно с араби-християни. Столицата Хира е разположена на река Ефрат и съвременниците я описват като рай на земята. На юг по реката, недалеч от устието, се намира град Убала - най-голямото пристанище на империята. Още по на юг е Арабската пустиня, по чиято граница живеят наскоро ислямизирани племена.
През зимата на 633 г. в Арабия цари мир. Всички племена са под властта на Праведния халифат със столица Медина. Един ден при халифа Абу Бакр пристига делегация от граничните северни племена. Описват му колко са богати иракските земи и искат разрешение за грабеж. Халифът решава да обмисли по-сериозна идея - дълбоко навлизане в персийската провинция.
Проблемът е, че арабите изпитват много дълбок, дори расов страх от персийците, натрупан в схватките през вековете. Всеки неуспех при евентуална инвазия би унищожил морала на войските, следователно трябва шансовете за успех да са максимални. Абу Бакр решава: първо - войската ще е изцяло от доброволци и второ - ще я командва Халид ибн ал-Уалид. Изпраща заповед на пълководеца - да пусне хората си по домовете, да набере доброволци, да започне действия в района а Убала и да се насочи към Хира. Изпраща заповед и до четирите гранични племена - да се присъединят към войската.
Халид получава заповедта в Ямама. Започва да набира доброволци и бързо събира 10000 бойци. Освен това вождовете му пращат четири отряда по 2000 конници. В края на март 633 г. Халид потегля от Ямама с 18000 души в посока Убала. Изпраща следното писмо до Ормуз, персийския губернатор на областта: "Приеми исляма и бъди здрав. Или плати джизие и бъди под наша защита. Или обвинявай себе си, защото моите воини желаят смъртта колкото ти желаеш живота..."
Ормуз е стар боец и член на най-висшата персийска аристокрация. В това общество ранга се е демонстрирал чрез стойността на шапката, а неговата е струвала 100000 дирхама. Само императорската е била по-скъпа. По тази причина му е поверена най-важната провинция и той се готви да я защити. Информира Ктесифон за положението и потегля с армията си към Убала.
Персийската армия е от порядъка на 20000 души. Състои се основно от тежка персийска пехота, лека конница и арабски спомагателни части. Изключително добре въоръжена и дисциплинирана, но не много подвижна. Халид, напротив, разполага с 8000 конници и 10000 пехота, но всички пехотинци се придвижват на камили. Арабската армия е свръхподвижна. Това определя и тактиката му.
От Арабия към Убала водят два пътя - през градчетата Казима и Хуфайр, на около 50 мили едно от друго. Прекия път е през Казима и Ормуз се насочва натам. Тъкмо пристига и му съобщавт, че Халид заобикля към Хуфайр. Ормуз поема ускорено в тази посока. След два дена пристига, но малко преди това Халид е поел към Казима! Още два дена марш обратно. Войските се срещат при Казима. Персийците са крайно изтощени.
Ормуз построява армията си с тежката пехота в центъра и арабите по крилата. По стар персийски обичай бойците му се оковават с вериги за устойчивост срещу конницата. Арабските спомагателни части не използват този метод и остават мобилни. Мюсюлманската войска също се построява за бой и така започва Битката на веригите.
Ормуз излиза напред и вика Халид на дуел. Арабина приема. След много перипетии персиеца е заклан и Халид заповядва атака. Тежката пехота в центъра се държи твърдо, но двете крила поддават и в един момент са разбити. Следва клане, но част от войската успява да се оттегли организирано.
След битката пада много богата плячка: оръжия, брони, припаси, коне, пленници и т.н. На всеки конник се падат по 1000 дирхама, а на всеки пехотинец - по 330. 1/5 е изпратена на халифа в Медина, включително скъпата шапка на Ормуз и един слон. Абу Бакр връща шапката с мотива, че спечеленото в дуел принадлежи на победителя. Известно време се чуди какво да прави със слона и накрая също го връща.
Населението около Казима се съгласява да плаща джизие. Халид почива няколко дена, като използва времето за организиране на някаква администрация, след което потегля към Убала. Междувременно шахът е изпратил една свежа армия в подкрепа на Ормуз. Предвожда я Карин, също със 100000 дирхама шапка. По пътя срещат остатъците от първата армия и разбират какво се е случило. Персийският генерал решава да се укрепи до брега на реката и тук да изчака Халид. По този начин тилът му е естествено защитен и не може да бъде обходен. За всеки случай приготвя и лодки.
Двете армии се срещат няколко дена по-късно. Халид вижда какво е положението и решава да атакува фронтално. Битката отново започва с дуел - Карин излиза напред и призовава мюсюлманите. Отзовава се един от генералите на Халид. Дуелът завършва бързо със смъртта на персиеца. Мюсюлманите атакуват, персийският фронт бързо се разпада и започва поредното клане, този път придружено с давене в реката.
След тази победа плячката е още по-голяма от Казима, а цялото население в областта признава мюсюлманската власт и се съгласява да плаща джизие. Халид отделя повече време на администрацията. Установява център в Хуфайр и назначава отговорник по събирането на данъците.
Съобщителната система на персите работи отлично и още в деня на разгрома Ктесифон е разтърсен от новината. За една седмица империята губи две армии и двама топ-аристократи. По-лошо - губи ги от никому неизвестна сила, изникнала като призрак от пустинята. Империята започва да се мобилизира и в столицата започва концентрация на огромни сили.
След Битката при реката персийците започват да съсредоточават в Ктесифон две нови армии. Първата е готова след няколко дни и веднага е изпратена със задача - да пресече при Уалайя пътя на мюсюлманите към Хира. Неин командващ е хорасанския губернатор Арданзагар. Втората армия е готова след още няколко дни и целта и е да се съедини с първата. Командва я Бахан - един от първите в империята. След съединението той трябва да поеме общото командване.
Арданзагар бързо пресича Тигър и Ефрат, по пътя събира още бойци и успешно заема позицията. Към него се присъединяват и остатъците от армията на Карин. Персийците при Уалайя достигат около 40000 души. В това време Бахман е вече на път с още толкова.
Халид има арабски шпиони навсякъде и е отлично информиран за ситуцията. Ясно му е, че ако двете армии се съединят, положението ще стане много тежко. Решава да остави малко войска в района и с останалите 15000 бойци веднага да потегли срещу Андарзагар. В началото на май 633 г. пристига в Уалайя, като изпреварва Бахман с няколко дни.
Халид има още един проблем. Голяма част от войската на Ормуз се присъединява към Карим, а оцелелите каримови бойци се присъединяват към Арданзагар. Това сериозно затормозява мюсюлманите, които не резполагат с резерви. Затова генералът си поставя тактическа задача да сведе този път оцелелите до минимум. Планът е следния - през нощта 5000 конника заобикалят в много широка дъга противника и се скатават зад хълмовете, на около 2 мили от бъдещото бойно поле. При даден знак атакуват в тил. Маневрата е изпълнена в най-строга секретност и остава тайна дори за собствената пехота.
На следващия ден армиите се строяват една срещу друга. 10000 араби атакуват, но без никакъв успех. Халид се бие в центъра, обаче въпреки това след около час духът спада и умората си казва думата. Арданзагар вижда какво е положението, заповядва контраатака и започва много мощно да изтласква врага. На самия ръб на поражението, когато персийците са вече съвсем уверени, арабската конница атакува в тил и леко към фланговете. За пръв път от времето на Анибал в полева битка е постигнато пълно обкръжение над по-многоброен противник. Резултатът е сходен - спасяват се едва няколко хиляди персийци.
Оцелелите се оттеглят в северна посока, пресичат реката и се прегрупират на около 10 мили от полесражението. Там устройват лагер и чакат втората армия. Мюсюлманите са твърде изтощени за преследване и Халид решава да почине няколко дни. Междувременно от юг пристигат арабски подкепления и армията му достига първоначлната си численост - 18000 души.
Скоро разузнаването докладва, че персийската армия е близо. Халид потегля веднага, но пристига няколко часа след като двете сили са се съединили. Решава да аткува направо в движение, без да даде възможност на противника да се организира. Теренът е разположен между два речни ръкава и един пресъхнал поток. Няма възможност за маневри и атаката е фронтална. Завързва се изключително тежка битка без никакво надмощие от двете страни. В един момент Халид изрича клетва: "Господи! Ако ми дадеш победа, ни един враг няма да остане жив! Реката ще потече с тяхната кръв!"
Скоро след това персийския фронт се разпада. Халид пуска конницата след бегълците със задача да ги докарват живи. Коли ги в пресъхналия поток - клетва има да изпълнява. Тази операция продължава три дена и половина, докато и последния беглец не е върнат. Според източниците поточето действително потича с кръв.
Един ден, след приключването на персийската кампния, Халид споделя: "При Мута строших девет меча в ръката си, но никога не бях срещал врагове като персите. А сред персите не съм срещал други като армията от Уллайс!"
И така, за около месец Халид нанася четири жестоки поражения на персийските сили в Ирак. Огромен брой вражески бойци губят живота си в битките и империята е принудена да се оттегли от провинцията. Пътят към столицата Хира е открит за мюсюлманите.
На няколко часа път от Уллайс се намира богатият град Амгишийя. Гояма част от жителите му участват в последната битка и загиват, а останалите се изнасят при новината за разгрома. Халид заварва града обезлюден, ограбва го и след това го разрушава. Плячката е колкото от предните четири битки, взети заедно. Когато халифът Абу Бакр получава в Медина своята 1/5, остава поразен.
След плячкосването на Амгишийя мюсюлманите потеглят към Хира. Тежките товари са натоварени на лодки, а войската се движи на север по десния бряг на Ефрат. Междувременно Азарбех, управителят на Хира, готви града за отбрана. Под негово командване са скромните сили на гарнизона и никаква помощ не се очаква отникъде. Персиецът решава да заприщи Ефрат и да отклони водата по напоителните канали. С тази задача е натоварен отряд конници под командването на сина му. Акцията дава резултат, нивото на реката пада и лодките опират дъното. Мюсюлманският авангард реагира веднага, напада отряда и го избива. Само няколко ездача успяват да се измъкнат. Азарбех разбира, че действията срещу Халид са безсмислени и се оттегля с гарнизона към Ктесифон. Градът остава в ръцете на собственото си арабско население.
Халид пристига в Хира към края на май 633 г. и след символични бойни действия двете страни сядат на масата за преговори. Жителите на града поднасят дарове и искат да запазят вярата си. Договарят се да плащат джизие в размер на 190000 дирхама годишно, а в замяна им е обещана защита. Така Хира минава мирно под мюсюлманска власт. Подаръците и договора са изпратени на Абу Бакр. Той ги приема с радост, но изрично пожелава стойността на даровете да се приспадне от данъка.
Следва период на относителено спокойствие. Халид установява база в Хира и оттам налага властта си над останалите територии. Към края на юни 633 г. почти цялата провинция е под негов контрол. Местното управление е оставено в ръцете на старите племенни структури, които от своя страна са задължени да плащат джизие. Назначени са специални отговорници по събирането на данъка.
В началото на юли Халид предприема поход на север, отвъд река Ефрат, където са разположени крепостите Анбар и Еин Тамр с немногочислени гарнизони. Под негово командване са 9000 бойци. Макар персийците да оказват сериозна съпротива, към края на месеца и двете крепости са в мюсюлмански ръце. В това време Ктесифон се готви за отбрана.
Изненадващо от северната граница на Арабия идва зов за помощ. Абу Бакр е изпратил един корпус със задача да подчини арабските племена в района на Думат ул-Джандал и след това да се присъедини към Халид. За зла участ мюсюлманите се оказват приклещени от врага и не могат да изпълнят задачата. Командирът им решава да помоли Халид за помощ. Пълководецът назначава свои заместници в Ирак и потегля на юг с 6000 ветерани. Преди това изпраща отговор: "Очаквай препускащи коне, яздени от лъвове, размахващи бляскави саби... вълна след вълна..."
С пристигането си Халид поема командването на цялата армия. Племената решават да му дадат открито сражение и са анихилирани в Битката при Думат ул-Джандал. Остатъците се укрепват в крепостта, но след обсада и щурм също са разбити. В края на август 633 г. авантюрата приключва и мюсюлманската войска се завръща в Хира. Очаква я изненада.
Отсъствието на Халид дава надежда на персите и те решават да предприемат офанзива в Междуречието. Започва набиране и обучаване на нови войски, включително и от арабските християнски племена. През септември успяват да организират две армии - в Хусайд и в Ханафис, и две групи арабско опълчение - в Сании и в Зумайл. Междувременно мюсюлманските войски са отпочинали и през октомври Халид тръгва на поход. Разделя войската си на три корпуса по 5000 души. Планът му е първият и вторият корпус да ударят едновременно двете персийски войски, а третият да остане в резерва под негово лично командване. Командирите на корпусите, обаче, не успяват да постигнат синхрон. Персийците са разбити при Хусайд, оттеглят се в Ханафис и оттам обединената армия се оттегля към Музаийя. Когато вторият корпус пристига в Ханафис, противникът вече е далеч. Халид не е доволен.
Разбирайки, че противникът е в Музаийя, пълководецът решава да приложи нов план, този път под свое ръководство. Потегля с трите корпуса по три различни пътя и извършва безпрецедентно нощно нападение от три страни едновременно. Персите са смазани. След два дена удря по същия начин арабския лагер при Сании, а след още два и Зумайл. Все нощем и от три страни в пълен синхрон.
След многобройните битки и рекрути всички персийски гарнизони в Ирак са изтеглени. Единственото изключение остават укрепленията по границата с Византия. Такъв е случаят с граничната крепост Фираз, разположена на река Ефрат. В края на ноември 633 г. Халид решава да елиминира това персийско присъствие и потегля към нея с 15000 бойци.
Около Фираз се оформя интересен съюз. Византийските сили, разположени на отсрещния бряг, решават да действат заедно с персийския гарнизон, тъй като виждат в мюсюлманите потенциален враг. Към тях се присъединяват и много местни арабски племена. По този начин Халид е изправен пред една сериозна сила.
В началото на декември мюсюлманите се приближават до крепостта и устройват лагер на десния бряг. Дълго време противника остава на левия, но шест седмици по-късно, на 21 януари 634 г. решава да даде сражение и прекосява реката. Реакцията е светкавична - Халид атакува още по време на прехвърлянето и постига пълна победа.
Не е ясно точно какъв противник среща Халид. Един извор дава над 50 хиляди, друг извор дава към 150 хиляди. Говори се за 100 хиляди посечени врагове. Реално ситуацията е следната: Персия е във върхово напрежение и основната задача е отбраната на Ктесифон. Фираз е в район, където няма никакви изгледи за имперска активност. На практика комуникациите между столицата и тази част на границата са прекъснати. Поддържането на мощен гарнизон в този момент е съвсем безсмислено. Остава ромейските войски и арабските съюзници да са били многобройни. Друг вариант е персийските сили да са били откъснати от столицата и да не са получили заповед за изтегляне. Не е ясно.
Както и да е, Халид извоюва своята победа и за благодарност решава да извърши инкогнито хадж в Мека. На 31 януари армията потегля обратно към Хира, а той се движи с ариергарда. Веднага щом напуска крепостта, взима няколко другари и потегля на юг. Движат се изключително бързо, отиват на поклонение, връщат се и се присъединяват към ариергарда преди войската да е достигнала Хира. Оказва се, че поклонението не е минало съвсем тайно, защото Халид получава писмено порицание от Абу Бакр, че е изоставил провинцията си.
Следват няколко месеца заслужена почивка, през която все пак е извършен един рейд и са плячкосани околностите на Ктесифон, включително и багдадския пазар. Един ден, в късния май на 634 г. Халид получава известие от халифа в Медина:
В името на Аллах , Всемилостивия, Милосърдния!
от рабът Божи Атик, син на Абу Куафа
до Халид, син на ал-Уалид. Господ да те благослови.
Потегли към Сирия и помогни на мюсюлманите, защото са в в голяма беда...
По времето на Абу Бакр Византия е могъща империя, но дългите години на безспирни войни дават своя отпечатък. Съвсем скоро е приключил тежкия конфликт със Сасанидите, в резултат на който азиатските провинции са доста западнали. На Балканите положението също е обтегнато - Дунавския лимес не функционира, всякакви племена кръстосват земите и създават главоболия. Поради тези и други фактори управлението на император Ираклий е тежко и отговорно.
Сирия заема основно място в неговите мисли, защото е най-богатата византийска провинция. Град Антиохия е център на азиатските владения и отстъпва по важност само на Константинопол. Населението му в този период наброява около 200 хил жители. За сравнение Константинопол и Ктесифон са по около 500 хил. Политически територията южно от Антиохия е разделена на две провинции - Сирия и Палестина, като границата е по северния бряг на Мъртво море. Земите са населени предимно с християнизирани араби, които имат и своя политическа формация - зависимото кралство на Гасанидите със столица Бусра.
Интересно е отношението на мюсюлманите към Византия. За тях Персия е омрзния вековен враг и по тази линия ромеите се радват на известна симпатия. Освен това в техните очи Източната Римска империя е по-слабия противник в конфликта, което ги кара да окажат своеобразна "духовна" помощ чрез сура ар-Рум 30:2-5:
Ромеите бяха победени
на най-близката земя. Но след поражението им те ще победят
след няколко години. На Аллах е повелята и преди, и след това.
В този ден вярващите ще ликуват с помощта на Аллах.
Разбира се, тази абстрактна добронамереност не е повод за мирно съжителство. Конфликти има още по времето на Мухаммад, например описаното по-горе сражение при Мута.
В началото на 634 г. Абу Бакр разполага на сирийската граница отряд под командването на Халид ибн Саид - предан мюсюлмнин, но много слаб военен. Задачите са чисто патрулни, но скоро ибн Саид иска разрешение да навлезе в провинцията. В Медина Умар и Али са против - нямат му доверие. Халифът дава разрешение за разузнавателен поход без бойни действия. Ибн Саид пресича границата и малко след това среща вражески патрул. Ромеите отстъпват, мюсюлманите ги подгонват и попадат в засада. Очертава се пълен разгром. Ибн Саид зарязва войската и побягва назад. В последния момент командването е поето от Икрима ибн Абу Джахл - много опитен боец - и голяма част от войската успява да се изтегли, но разгромът е налице.
Ибн Саид престъпва всички ислямски норми за водене на бой и е опозорен. Халифът му забранява да стъпва в Медина. От по-сериозни последствия го предпазва високата му позиция в исляма - той е един от бегълците в Абисиния по време на гоненията от 614 г. По-късно ибн Саид ще получи разрешение отново да се бие в Сирия и ще си възвърне честта, като загине в боя.
Както и да е, колелото се е завъртяло и през февруари 634 г. на връщане от хадж Абу Бакр свиква войската за инвазия в Сирия. По-горе стана дума, че Византия няма този демоничен образ като Персия, благодарение на което тълпи от целия полуостров се стичат за лесна плячка. Племената от южна Арабия помъкват дори жените и децата си. През март месец сбора е завършен и резултатът е почти 30000 бойци. Сведения за разпределението на ромейските войски липсват и халифът решава да раздели войската на 4 еднакви корпуса по 7000 души. За всеки от тях е определен район на действие и командир :
1-ви корпус. Палестина /югозападно от Мъртво море/. Командва Амр ибн ал-Ас, стар боен другар на Халид ибн ал-Уалид. Заедно се бият при Ухуд, заедно бягат от Мека, заедно приемат исляма. Един ден, след смъртта на Халид, ибн ал-Ас ще стане най-успешния арабски пълководец и ще покори Египет.
2-ри корпус. Река Йордан /северно от Мъртво море/. Командва Шурахбил ибн Асана, ветеран на Халид от иракската кампания.
3-ти корпус. Дамаск. Командва Йазид ибн Аби Суфйан, син на Абу Суфйан. С него е брат му Муауйа - бъдещия управител на Сирия и основател на Умайадската династия.
4-ти корпус. Емеса. Командва Абу Убайда ибн ал-Джарра. Един от десетте най-висши мюсюлмани. Мухаммад го титулува Пазителят на Уммата. Съвършен мюсюлманин, но без боен опит.
Всеки корпус трябва да действа самостоятелно в своя регион, но без да прекъсва връзката с другите корпуси. При нужда, например при силен противник, корпусите могат временно да се обединят под командването на Абу Убайда.
Да отбележим, че тази войска е много различна от иракската. Халид набира доброволци предимно от северните бедуини, докато тук е представен цветът на Мека и Медина. Има над 1000 спътници на пророка, от тях над 100 са участвали в битката при Бадр. Всеки от тях има привилегията сам да избере под чие командване да служи. От друга страна присъствието им рязко вдига морала на армията и носи безспорна полза.
В началото на април корпусите потеглят. Движат се на един ден разстояние, всеки към своята цел.
През това време император Ираклий е в Емеса. Информират го своевременно за мюсюлманското придвижване и той планира контрамерки. Разполага силна войска а Аджнадийн, няколко мили южно от Йерусалим и западно от Мъртво море. Оттам праща леки отряди да следят противника.
Две седмици по-късно корпусите на Амр и Йазид влизат едновременно в съприкосновение с тези ромейски части южно от Мъртво море. Нанасят им големи загуби и ги отблъскват. Амр остава в Палестина, а другите три корпуса продължават на север покрай източния бряг на Мъртво море. В това време Ираклий праща още войска към Аджнадийн.
В началото на май корпусите са северно от Мъртво море. В този момент получават сведения, че Аджнадийн е подсилен и войската там достига 80000 души. Ситуацията става много сложна - Амр е в Палестина под заплаха от ромеите, които го превъзхождат над 10:1. Останалите три корпуса са на север и комуникациите им с Арабия са реално застрашени, ако византийците слязат на юг. От друга страна имперските войски са между чука и наковалнята.
Абу Убайда поема командването на трите корпуса, но въпреки това силите са неравностойни. Иска подкрепления от халифа.
В Медина решават, че Абу Убайда няма достатъчно опит, за да се справи с толкова сложна ситуация. Абу Бакр му изпраща на помощ Халид.
В края на май 634 г. Халид ибн ал-Уалид получава заповед да вземе половината от иракската армия и бързо да се прехвърли в Сирия. Там трябва да поеме командването на цялата мюсюлманска войска, да се сражава с ромеите и щом приключат бойните действия, да се върне в Ирак. Веднага формира отряд от 9000 ветерани и се приготвя за поход.
Първата му задача е да избере маршрут. По това време съществуват два пътя от Ирак към Сирия - северен и южен. Северният се движи по река Ефрат и излиза в северна Сирия. Удобен е, но по протежението му са разположени многобройни укрепления и гарнизони. Това означава, ако не друго, то поне загуба на време, а заповедта е да се бърза. Освен това северният път отдалечава войската от подкрепленията в Арабия, а това също го прави неподходящ. Южният път минава през Думат-ул-Джандал в северна Арабия. Много удобен и предпочитан от керваните, но много дълъг.
Халид свиква военен съвет и обсъжда въпроса. По време на разговора един офицер споменава за път, минаващ право на запад през пустинята. Той е най-кратък от всичките, но включва 200 км абсолютно безводен участък. Военният съвет е единодушно против, но Халид много харесва идеята. След бурно обсъждане я налага в името на Аллах.
Юни месец е, най-тежкото време за преход през пустинята. Бойците стигат източната и граница и се подготвят за приключението. Пълнят всички кожени мехове с вода, но използват и друг начин за запасяване. Държат старите камили жадни, след това им дават да пият до насита, а после им цепят устните, за да не преживят. По този начин ги превръщат в ходещи резервоари.
Войската потегля. Всички яздят камили, а конете се водят на повод. По някое време разпарят старите камили, смесват източената вода с мляко и я дават на конете. Въпреки това обаче, в края на третия ден всички водни запаси са изчерпани. Следващите два дена поставят бойците на предела на издържливостта. Независимо от перипетиите, в края на петия ден пустинята е прекосена и войската стъпва на сирийска земя. Появата им в този централен район, на 100 мили източно от Дамаск, е абсолютна изненада за всички.
Още на следващата сутрин Халид се придвижва към близкото градче Сува. Земята е много богата на паша и добитък, войската попълва всички запаси и продължава. По пътя се намира малката крепост Арак с арабски гарнизон и византийски офицери. Всички се предават и скланят да плащат джизие. На сутринта Халид изпраща два отряда към селцата Сухна и Кадма, а с основните сили се насочва към град Палмира. Селцата се подчиняват с голям ентусиазъм и отрядите се връщат бързо. Арабският гарнизон на Палмира също се подчинява при наближаването на войската. Управителят на града дарява Халид с великолепен боен кон. Следващите градчета по пътя са Кариатин и Хуварин. Те решават да окажат съпротива и са разграбени.
Оттам войската се насочва към Марж Рахит - голям град по пътя към гасанидската столоца Бусра. По това време градът е домакин на голям панаир и го охраняват значителни арабски сили. След няколко дена Халид пристига, разпръсва арабите и оплячкосва всичко. Преспива и потегля към Бусра.
В това време трите корпуса на Абу Убайда са разположени южно и западно от Бусра. Военачалникът научава за похода на Халид и решава да го облекчи, като превземе града. За тази цел изпраща Шурахбил с 4000 бойци. Когато отрядът пристига, заварва 12000 души арабо-ромейски гарнизон.
Два дена не се случва нищо, защото ромеите смятат Шурахбил за авангард на голяма войска. На третия ден разбират каква е работата и излизат в открито сражение. Битката започва преди обяд и след два часа ромеите започват да взимат надмощие. В ранния следобед фланговете им напредват и Шурахбил е почти обкръжен. В този момент от североизток се задава галопиращата конница на Халид. Ромеите веднага се изтеглят в крепостта.
Халид се среща със своя ветеран и го пита какво прави тук с такава малка сила.
"Тук съм по заповед на Абу Убайда."
"Абу Убайда е мъж с най-благородни качества, но нищо не разбира от война..."
Ромеите виждат, че мюсюлманската армия по численост е горе-долу колкото тяхната и решават на следващата сутрин пак за дадат открито сражение. Боят започва с дуел между ромейския командир и Абд ар-Рахман, синът на Абу Бакр. Двамата се отървават невредими, след което Халид заповядва атака. В това време към полесаржението се приближава самият Абу Убайда с малък отряд. Ромеите пак се оттеглят в крепостта.
Отношенията между двамата военачалници са топли още от времето на пророка. Абу Убайда е няколко години по възрастен от Халид и се отнася с него като с по-малък брат. От своя страна Халид храни голямо уважение към спътника на Мухаммад. При срещата им пръв заговаря Абу Убайда:
"Получих писмото на Абу Бакр и с радост разбрах, че те назначава за мой командир. Няма възмущение в сърцето ми, понеже знам колко си вещ по въпросите на войната."
"В името на Аллах! Никога не бих приел да те командвам, ако не беше такава волята на халифа."
Така войските се събират и мюсюлманите обсаждат Бусра. След няколко дена гарнизона се предава. Условието на Халид отново е джизие. Това става в средата на юли 634 г. Халид изпраща доклад до Абу Бакр заедно с 1/5 от плячката. В същото време заповядва на всички мюсюлмански войски да се концентрират около Аджнадийн.
В третата седмица на юли мюсюлманските войски тръгват към Аджнадийн. Халид минава покрай северния бряг на Мъртво море, подминава силно укрепения Йерусалим и пристига на 24 юли. Амр ибн ал-Ас потегля от южните палестински територии и се присъединява към него на 25 юли. Олеква му много, защото дълго време е бил изолиран от основните сили и се е намирал под постоянна ромейска заплаха. Спасява го ромейската стратегия - да се скове вражеското настъпление чрез заплаха в тил, а не да се бие противника на части.
Край Аджнадийн се събира най-голямата мюсюлманска войска до този момент - 32 000 души. Построяват лагера си на една миля от ромейския лагер, но няколко дена не предприемат действия. Византийската войска е нещо невиждано за тях - над 80 000 бойци начело с пълководеца Вардан. Внушителна гледка. Само ветераните от Ирак запазват спокойствие.
На 30 юли сутринта Халид построява армията за бой. Фронтът е дълъг 5 мили. Състои се от център и две подсилени крила. Всяко крило е удължено със специален отряд, чиято задача е да не допуска обход. Зад центъра са разположени резервите - 4 000 души, а зад тях е мюсюлманския лагер с жените и децата. Византийците се построяват на половин миля разстояние, също на фронт 5 мили. От техните редици се приближава един епископ. След дълга увертюра предлага на Халид сделка: всеки мюсюлманин ще получи по един динар, роба и чалма, а за него ще има 100 динара, 100 роби и 100 чалми. В замяна трябва да си тръгнат. Халид от своя страна предлага ислям, джизие или меч. Не успяват да се разберат. Епископа се оттегля и идва ред на същинската битка.
Вардан изкарва стрелците в обсег и започва да обстрелва мюсюлманите. Те не могат да отвърнат, защото лъковете им са по-слаби от ромейските. Командирът на центъра иска да атакува, но Халид не му разрешава - според него трябва да изчакат, докато слънцето мине зенита. Така мюсюлманите понасят пасивно обстрела известно време. Резултата е няколко убити и доста ранени. В един момент към Халид се приближава Зирар ибн ал-Азуар и го пита: "Защо изчакваме, когато Аллах е с нас? Враговете ще помислят, че се страхуваме от тях. Заповядай атака и ние сме с теб!". Военачалникът отвръща: "На теб ти разрешавам да атакуваш, Зирар..."
Воинът това и чака - тръгва към ромеите с боен вик. От техните редици веднага излиза друг воин и започва дуел. Постепенно се завързват още дуели и обстрела спира. Тази фаза продължава няколко часа и мюсюлманите успяват горе-долу да компенсират загубите, претърпени от стрелците. Няколко ромейски генерали падат убити. Щом минава пладне, Халид заповядва атака. Сблъсъкът е челен, без никакви маневри. Нито една от страните не постига надмощие и в късния следобед войските се оттеглят.
Вардан изобщо не е доволен от изхода и свиква военен съвет. Решават следващата сутрин да подмамят Халид на преговори и да го убият. За целта през нощта 10 ромеи застават в засада между лагерите. Халид обаче разбира за заговора и изпраща Зирар с група бойци, които изколват ромеите и на свой ред правят засада. На сутринта войските пак се строяват. Вардан излиза напред и вика Халид за преговори. Съответно попада в засадата и главата му е отсечена. В същия момент е заповядана обща мюсюлманска атака. Византийците са разколебани, но упорстват. Халид забелязва известна нестабилност в центъра им, вкарва на това място резервните 4 000 души и го разпилява. Заместникът на Вардан е убит, а ромеите се разбягват. Конницата ги подгонва и настава клане. Най-много ромеи успяват да се спасят в посока Йерусалим. След битката Халид пише доклад до Абу Бакр, в който говори са 50 000 убити ромеи и 450 собствени загуби.
Абу Бакр му праща отговор - да превземе първо Дамаск, а след това Емеса и Антиохия. В никакъв случай да не прекрачва северната граница на Сирия. Заедно с отговора му праща и подкрепления.
Император Ираклий научава за катастрофалната загуба и веднага взима мерки. Мести се от Емеса в Антиохия. Отгатва следващата цел - Дамаск - и изпраща подкрепления в града, който е под командването на зет му Тома. Заповядва на остатъците в Йерусалим да се организират и да заемат позиция при Якуса - на брега на река Ярмук, 150 км южно от Дамаск. Целта е да се спечели малко време, за да се укрепи отбраната на града.
Халид следва заповедта на халифа и потегля на север. В средата на август стига Якуса и разбива слабата византийска армия. На 20 август е пред стените на Дамаск, но заварва града готов за отбрана.
По това време Дамаск се слави като богат и многолюден град. През него минават всички търговски пътища на Изтока, включително и Пътят на коприната. Има силно укрепена част с размери 0.5 на 1 миля и 11-метрова крепостна стена с 6 порти. Извън стената са разположени неукрепени предградия. Градът се управлява от императорския зет Тома, а генерал Азазир командва 12-хилядния гарнизон.
След битката при Якуса мюсюлманските войски напредват бързо към Дамаск, но забавянето се оказва важно. В това време Ираклий изпраща към града подкрепление от 5 000 души начело с генерал Кулус. То пристига навреме и подсилва гарнизона, като числеността му стига 17 000 души. Тома решава да остави 5 000 от тях в града, а останалите 12 000 праща начело с Азазир и Кулус да пресрещнат врага на удобна позиция при Марж-ус-Суффар, 12 мили южно от Дамаск.
В хода на настъплението Халид прави организационни промени. Формира конен отряд от 4 000 ветерани и го поставя под свое лично командване. С него се придвижва доста пред останалата армия - на около 1 ден път. След време тази група ще стане известна като Подвижния отряд и ще играе много съществена роля в операциите. На 18 август 634 г. конниците наближават ромейските позиции и пренощуват на миля от тях. Сутринта на следващия ден двете войски се построяват за битка.
Ромеите са в защитна формация и чакат обичайната мюсюлманска атака. Халид изчаква останалата част от армията и използва времето за дуели. Те продължават около 2 часа и са особено успешни за военачалника - първо пленява генерл Кулус, а след това в изключително тежък дуел пленява и генерал Азазир. В това време корпусите пристигат, строяват се около Подвижния отряд и атаката започва. Битката продължава около час при леко превъзходство на мюсюлманите. Ромеите решават да не поемат излишни рискове и организирано се оттеглят към града.
Халид прекарва нощта край Марж-ус-Суффар и на следващия ден (20 август) е при стените на Дамаск. Изпраща малък отряд на около 10 мили в северна посока, за да блокира пътя към Емеса. Друг отряд е оставен преди това край южната крепост Фахл с цел да скове тамошния гарнизон и да предотврати изненади в тила. За обсадата остават на разположение около 20 000 бойци срещу 16 000 ромейски гранизон.
Мюсюлманската войска е разпределена в 5 корпуса покрай стената, тъй че да покрият шестте порти. Отряд от 2 000 конника има задача да патрулира в пространството между корпусите, а Халид остава в резерв с 400 конника. На генералите Кулус и Азазир е предложен исляма, те отказват да го приемат и са публично обезглавени пред крепостта. С това обсадата започва.
На 30 август императорът изпраща от Антиохия 12 000 души подкрепление и много хранителни припаси. Десет дена по-късно те са забелязани от северния пост и Халид е уведомен. Събран е отряд от 5000 конника под командването на Зирар ибн Азуар. Задачата му е да спре ромеите, без да се подлага на риск. Ако силите са недостатъчни, да уведоми командващия.
Зирар потегля на север и организира засада при една планинска пътека. Изчаква ромеите и напада, но противникът се оказва подготвен и веднага се построява за бой. В хода на атаката Зирар е откъснат от своите и попада в плен. Другарите му правят няколко опита да го освободят, но не успяват. Ситуацията е патова. Пращат известие на Халид и го информират какво е положението. При него обстановката също не е лека, защото обсадните войски са много изтънели и в този момент гарнизонът ги превъзхожда числено. Халид решава, че не е разумно да предприема каквито и да е действия пред погледа на врага и изчаква нощта.
В полунощ предава командването на Абу Убайда и потегля със своите 4 000 ветерани на север. Рано сутринта се присъединява към другите 5 000, застава начело и атакува. Ромеите постепенно започват да се огъват и по пладне са принудени да отстъпят. В този момент съгледвачите докладват, че 100 конника препускат към Емеса с пленения Зирар. Халид изпраща 100 от своите хора. Те успяват да изпреварят отряда, организират засада и спасяват другаря си.
Мюсюлманите нямат възможност да преследват оттеглящата се войска. По най-бързия начин се връщат край града и стягат обсадата. В това време жителите разбират как са протекли събитията и изпадат в дълбоко отчаяние. Арабското население на Дамаск започва да мисли за предаване. Първенците изпращат делегация при Тома. Управителят не иска да обсъжда този въпрос. Вместо това увеличава молитвите в градските църкви и решава на свой ред да нападне врага.
В третата седмица на септември византийската войска се подготвя за атака. Ударът е концентриран върху корпуса на Шурахбил, наброяващ 5 000 души. Рано сутринта ромейските стрелци започват обстрел от стената, за да освободят пространството пред нея. Мюсюлманите са изтласкани извън обсега, пехотата излиза и се строява. Тома лично предвожда атаката и първоначално има успех, но е ранен със стрела в окото и войската се изтегля зад стените. Хирурзите не успяват да я извадят и са принудени да я отрежат при върха.
През нощта Тома събита сили и отново повежда атака срещу Шурахбил. Този път праща отряди и при другите порти, за да скове мюсюлманските подкрепления. Въпреки това ромеите не успяват да пробият мюсюлманските редици и още веднъж се оттеглят зад стените. Военачалникът е накрая на силите си и се оттегля, като предава командването на заместника си Харбиз.
След тези действия цялото население на Дамаск губи надежда и иска мир. На 18 септември в града се чества празник и войската също участва в празненствата. През нощта един от жителите бяга в мюсюлманския лагер и информира Халид за обстановката. Арабинът разбира, че това е златна възможност, но няма никакво време за организиране на обща атака. Решава да действа светкавично - вдига Подвижния отряд и го изпраща пред източната порта. Сам застава начело на 100 души, изкачва стената в най-трудната част и по нея се насочва към портата. Стражите празнуват и само двама от тях са на пост. Въпреки че са заклани моментално, все пак успяват да вдигнат тревога и градът оживява. Докато успеят да отворят портата и да пропуснат конницата в града, ромейската войска вече е заела предварително подготвените позиции. Завързва се лют бой.
Тома отново е начело на войската. Управителят вижда, че мюсюлманите се бият само на източната порта и правилно разгадава ситуацията - другите корпуси не знаят нищо за нападението. В този момент измисля гениален план. Хвърля последните резерви срещу Халид с цел да го забави максимално. Същевременно праща вестоносец през западната порта с мирно предложение до Абу Убайда, който в този момент е заместник на командващия. Абу Убайда изслушва предложението и налага стандартното условие - джизие. Така мирът е сключен. Мюсюлманите влизат без съпротива през западната порта, придружени от няколко ромейски офицери и мирни граждани. Абу Убайда и Халид се срещат в самия център на града - първият пристига мирно, а другият си пропрявя пътя с бой.
Възниква много неловка ситуация. Двамата започват спор - дали градът да бъде пощаден според ислямския закон или да бъде разграбен според същия. Абу Убайда налага свикване на военен съвет. Мюсюлманските генерали се събират и решават, че ще има мир. Жаждата за плячка отстъпва на политическата далновидност - ако сега разграбят Дамаск, повече никой град няма да се предаде и кампанията в Сирия ще се утежни допълнително. Халид, разбира се, не е доволен, но се съгласява с общото решение. Уточнен е и размерът на джизието - по един динар годишно на човек плюс храна за войската.
Остатъците от ромейския гранизон, на брой около 10 000 души, потеглят за Антиохия под командването на Тома. Дадена им е гаранция, че три дена никой няма да ги преследва. Със себе си водят и огромен обоз, в който са събрани почто всичките ценности от града. Тази гледка се оказва прекалено тежка за мюсюлманите, които се нареждат покрай пътя и ги гледат алчно.
В края на третия ден нервите на Халид не издържат. Решава да предаде командването на Абу Убайда, а сам той потегля с Подвижния отряд по петите на ромеите. Настига конвоя близо до Антиохия, на няколко мили от морския бряг. Разделя хората си на четири отряда по 1 000 души и атакува последователно от юг, изток, север и запад. Лично предвожда последния отряд и убива Тома в дуел. Мюсюлманската войска е малобройна и не успява да обкръжи плътно ромеите. Мнозина успяват да избягат, но цялата плячка остава в ръцете на Халид. Сред плячката се оказва и вдовицата на Тома - императорската дъщеря.
Войската се организира бързо и потегля обратно към Дамаск.
По пътя ги настига пратеник на Ираклий, иска да се види с пълководеца и му предава съобщение:
"До мен стигна вест, че си убил зет ми и си пленил дъщеря ми. Моля те да я освободиш - било срещу откуп, било като подарък..."
Отговорът на Халид е кратък:
"Вземи я като дар. Няма да плащаш откуп за нея."
На 1 октомври 634 г. войската пристига в Дамаск. Мюсюлманите посрещат плячката и другарите си с голяма радост. Халид пише пълен доклад до Абу Бакр, в който подробно описва всички приключения през последния месец и половина. Няколко часа по-късно Абу Убайда го вика при себе си. Информира го, че халифът Абу Бакр е починал на 22 август, още в началото на обсадата. Показва му писмо от новия халиф - Умар ибн ал-Хаттаб - пристигнало няколко дена по-късно. В него има халифска заповед:
В името на Аллах , Всемилостивия, Милосърдния!
Назначавам те, Абу Убайда, за комадващ армията на Халид ибн ал-Уалид. Поеми поста и изпълнявай дълга си.
Не подлагай вярващите на риск заради плячка. Не устройвай лагери без преди това да разузнаеш.
Не предприемай походи без да си подсигурил войската. И се пази от действия, в които могат да загинат много правоверни.
Аллах ме изпитва чрез теб, тъй както те изпитва чрез мен.
Не се поддавай на съблазните в този свят, защото те ще те унищожат, като унищожиха твоите предшественици. Видя съдбата им.
Умар е роден през 586 г. в Мека. Високо, жилаво и пъргаво момче, в борбите отстъпва само на братовчед си Халид. Баща му ал-Хаттаб се занимава с проследяване на родословията. За разлика от връстниците си, Умар се научава да чете и да пише, което го прави един от седемнадесетте грамотни хора в града. Освен това научава езика на евреите. След време се захваща с търговия, бързо жъне успехи и се нарежда сред най-влиятелните членове на племето Курайш.
С възникването на исляма Умар става негов смъртен враг. Виждайки с каква сила се разпростира зарзата, той лично поема ангажимента да убие Мухаммад и да очисти култа на предците си. По време на операцията нещата малко се объркват и вместо да забие меча си в гърдите на пророка, Умар приема новата вяра.
До този момент мюсюлманите са тайно общество - тайно се молят, тайно се придвижват, тайно привличат нови членове и т.н. Умар слага край на всичко това. Първо излиза на площада пред Кааба и публично обявява конверсията си. Хората го уважават твърде много и не смеят да го наранят. След няколко дена предлага всички заедно да излязат на публична молитва. Мухаммад се съгласява и мюсюлманите извършват поклонение около храма. По-късно Умар решава да се пресели в Медина, публично обявява намерението си и чака на пътя с меч в ръка дали някой ще попречи на пътуването му. Никой не му пречи и той се преселва успешно. Щом се устройва на новото място, пак подхваща търговия и бързо става един от най-богатите хора в града.
В битката при Бадр курайшитите правят опит да унищожат мюсюлманите, но нито един човек от клана на Умар не желае да се присъедини към езическата войска. Все още уважението им към него е голямо. Някъде по това време Мухаммад споделя: "Сатаната минава от другата страна на пътя, щом срещне Умар". След няколко месеца взема дъщеря му за жена и така Умар става тъст на пророка.
По отношение на религията и на управленските дела Умар може да се нарече хардлайнер. Мухаммад и Абу Бакр са привърженици на меките подходи и постоянно трябва да го озаптяват. Всъщност уммата, наред с огромното уважение, изпитва и страх от него.
В такава обстановка през лятото на 634 г. Абу Бакр склопява очи и халифатът преминава в ръцете на Умар ибн ал-Хаттаб. Започва изграждането на една империя. Преди всичко управлението се централизира. Новият халиф лично контролира всеки един негов аспект. Създават се плътни административни структури, ефективни социални механизми и др.
Конкретно във военната област Умар иска да наложи нова концепция. Досега Абу Бакр действа по следния начин: определя район за превземане, осигурява необходимите ресурси и пуска военачалниците да воюват както си знаят. Дава им много голяма свобода, ограничена само от най-общи етични съображения. При новия управник нещата ще са различни - конкретните задачи се спускат централно, следи се изпълнението им и в един момент дори се назначават командири на центъра и крилата за дадена битка. Всичко е под пълен контрол. Работи се бавно и систематично. Освен това в армията се създава и една нова система - вътрешен шпионаж. Всяко деиствие се следи и се докладва. Бойците постоянно са под наблюдение.
Умар усеща, че Халид ибн ал-Уалид не е много подходящ за такъв тип управление. Авторитетът на пълководеца е в небесата, а стилът му е поривист и непредсказуем. Намесват се и още два фактора. Първо, старото недоверие между двамата. Още от времето на Малик бин Нувайра отношенията им не са добри. Второ, два порока у Халид - известна склонност към разточителство и слабостта му към хубавите жени. Особено първото е неприемливо за Умар, чиито халифски доходи по изрично негово настояване са колкото на средния арабин.
На сутринта след смъртта на Абу Бакр новият халиф води молитвата на правоверните. След нея държи реч и между другото съобщава на множеството, че Халид ще бъде отстранен от командването в Сирия. Уммата е крайно недоволна и Умар получава упреци, но авторитетът му е твърде голям за нещо по-сериозно.
Абу Убайда получава заповедите на халифа в разгара на обсадата. Решава, че моментът не е подходящ за смени и евентуалното им разгласяване само би подронило авторитета на Халид. Запазва ги в тайна почти цял месец. На 1 октомври, малко след завръщането на войската от Антиохия, вика генерала при себе си и му обяснява ситуацията. Халид е потресен, но приема новината с думите "Ако това е волята на Умар, аз слушам и се подчинявам". Вечерта оплаква Абу Бакр.
На следващия ден, 2 октомври, новината за новия халиф и за новия командващ е оповестена пред войската. Всички се заклеват във вярност към Умар. По-късно Абу Убайда решава, че прекалено много цени Халид, за да се лиши от помощта му и го назначава за командир на Подвижния отряд. Длъжността е равна по ранг с командир на корпус - такива са Амр ибн ал-Ас, Шурахбил и Йазид. Те обаче притежават и политическата власт в своите райони, докато Халид е напълно изолиран в това отношение.
Седмица след тези събития идва вест, че във византийското градче Абул Кудс, на няколко часа път от Дамаск, ще се организира панаир. Абу Убайда е поблазнен от възможността за военен успех и решава да удари. Търси доброволец за мисията. От Медина току що е пристигнал синът на един от ранните ислямски мъченици - Абд Аллах ибн Джафар. Младежът гори от желание да поведе рейда и Абу Убайда отстъпва пред молбите му. Поставя го начело на 500 конника. Групата тръгва през нощта и рано сутринта напада. Оказва се, че панаирут се охранява от 5 000 войска. Мюсюлманите са обкръжени и се завързва лют бой.
Все пак няколко души успяват да се измъкнат и известяват Дамаск за бедата. Абу Убайда е крайно притеснен. От една страна Умар е дал ясни инструкции - да не се рискува животът на мюсюлманите заради плячка. От друга страна евентуална катастрофа при първата военна акция на военачалника няма да се възприеме добре. Изходът е ясен - Халид потегля със своите 4 000 ветерани на помощ. Пристига, разбива врага, спасява оцелелите и се връща с голяма плячка.
След падането на Дамаск император Ираклий решава да нанесе контраудар. През декември 634 г. започва да съсредоточава в Скитополис всички войски от крайбрежието на Сирия и Палестина. Градът е разположен близо до западния бряг на река Йордан, на около 50 км от морето. Точно срещу него, от другата страна на реката, се намира крепостта Пела, известна и като Фахл. След битката при Аджнадийн край нея е оставен малък мюсюлмански отряд с цел да блокира гарнизона и да пази тила на Халид.
Целта на Ираклий е да заплаши тила и комуникациите на мюсюлманите, като по този начин ги принуди да слязат на юг и да приемат боя. След това планира удар с антиохийската войска по оголения Дамаск. Така и става. Абу Убайда получава информация, че по целия бряг се придвижват византийски войски. Съгледвачите говорят за огромна сила - към 80 000 души. През втората седмица на януари 635 г. военачалникът събира войската, оставя в града гарнизон под командването на Йазид и с останалите 30 000 бойци потегля към Пела. Армията се състои от три корпуса - неговия, на Амр и на Шурахбил, както и Подвижния отряд на Халид.
Щом мюсюлманите наближават Пела, гарнизонът на крепостта я напуска и бяга към Скитополис. Абу Убайда тръгва да ги преследва. Византийските войски още не са привършили съсредоточването и решават да отложат боя. Отварят напоителните канали, с което превръщат цялото поле около реката в кална локва. Преследването става невъзможно и мюсюлманите се връщат обратно в Пела.
През следващите дни между двете страни се водят мирни преговири. Ромеите предлагат разнообразни мирни оферти - пари, други богатства, дори и териториални отстъпки в Палестина. Мюсюлманите държат да се плаща джизие и до споразумение не се стига. През това време ромеите привършват подготовката си и на 23 януари настъпват към Пела.
Прекосяването на калта върви бавно и трудно, но сутринта на 24 януари най-накрая ромеите достигат твърдата земя пред крепостта. Абу Убайда ги посреща в открита битка. Боят започва с византийски обстрел, следва атака и челен сблъсък, но мюсюлманите успяват да удържат натиска. По някое време ромеите се оттеглят, вероятно за прегрупиране. В този момент Шурахбил повежда контраатака и ги притиска в калта. Започва касапница, в която загиват около 10 000 ромеи, а останалите се разпиляват по близките градове. Така приключва битката при Пела.
Мюсюлманите обсаждат Скитополис и няколко други селища. Всички се предават и плащат джизие, а ромейските войски се оттеглят към брега. В края на февруари 635 г. районът около река Йордан е поставен под пълен контрол. Мюсюлманските корпуси се разделят - Амр и Шурахбил се заемат с пристанищата и с останалата съпротива в Палестина, а Абу Убайда и Халид се отправят към Дамаск.
Докато траят действията по река Йордан, Ираклий изпраща от Антиохия една армия към Дамаск. Числеността вероятно е била около 10 000 души. По пътя императора научава, че Халид и Абу Убайда се движат на север и ромейската армия е подсилена с част от гарнизона на Емеса. Противниците се срещат в равнината Марж-ур-Рум западно от Дамаск, като всяка от страните разполага с по около 12 - 13 000 бойци.
Ромеите намислят хитър план. През нощта основната войска поема тайно към Дамаск, като оставя частите от Емеса да и пазят тила. Сутринта се появява изненадващо в околностите на града. Йазид няма време да организира отбрана, а няма и опит в тези неща, затова изкарва гарнизона и посреща ромеите в открита битка. Сражението се оказва неравностойно и към обяд мюсюлманите са почти разбити, но в този момент от запад пристига Халид с Подвижния отряд. Ударът е бърз и фатален, а резултатът е клане.
В това време Абу Убайда се сражава при Марж-ур-Рум с останалите ромеи. Убива в дуел командира им, но не успява да спечели надмощие. По някое време новината за разгрома стига до бойното поле и ромейските части се оттеглят организирано към Емеса.
Мюсюлманската войска почива известно време в Дамаск. След това Халид поема на север, а Абу Убайда отива в Хелиополис (Баалбек) и го покорява мирно. Оттам се присъединява към Халид и заедно обсаждат Емеса. Няколко дни по-късно се водят преговори и в резултат е сключено примирие - градът плаща 10 000 динара и 100 брокатени ризи срещу една година мир. Включено е условие през този период ромейския гарнизон да не бъде усилван.
В района започва мирно съществуване и интензивна търговия. Двете страни имат голяма изгода една от друга и отношенията са добронамерени. В това време мюсюлманската войска се впуска в грабителски набези на север и влачи много богата плячка, но освобождава на място всички военопленници срещу символично подчинение. Постепенно нашествениците печелят местното население на своя страна.
През есента на 635 г. Умар пише писмо на Абу Убайда, с което иска настъплението в Северна Сирия да продължи. В началото на ноември войската потегля на север, но не среща съпротива. Градовете се подчиняват доброволно един след друг. Тук за пръв път се случва големи маси от местните жители да посрещат мюсюлманите с веселие и да приемат исляма.
В началото на зимата Ираклий изпраща подкрепление в Емеса. Примирието е нарушено, градът е затворен, а заповедта на императора гласи:
"Тези хора се хранят с камилска плът и пият камилски мляко. Няма да издържат студа.
Бийте ги през цялата зима, та никой от тях да не остане тук до пролетта."
Абу Убайда се връща на юг и обсажда крепостта в началото на декември. Укреплението е с кръгла форма, около 1 миля в диаметър, заобиколено с ров. Мюсюлманската войска е около 15 000 души, а ромейският гарнизон наброява 8 000. Ръководството на обсадата е възложено на Халид.
Минава време и зимата навлиза в най-тежката си фаза. Студът става жесток. Ромеите са спокойни и не предприемат съществени действия. Към средата на март 636 г. това положение се променя - идва пролетта, а с нея и безпокойството. Мюсюлманите държат обсадата все така здраво, а техни подкрепления се очакват всеки момент. Освен това местното население силно желае мир.
Началникът на ромейския гарнизон Харбиз решава да удари врага неочаквано и много мощно. Една сутрин 5 000 ромеи атакуват като един в пъна изненада. Мюсюлманите са на косъм от разгром, но успяват своевременно да прехвърлят сили и някак удържат положението. Въпреки това ефектът е много неприятен и Абу Убайда свиква военен съвет, за да потърси решение. Халид излиза със смел план - да симулират оттегляне и да вкарат ромеите в засада.
На следващия ден мюсюлманската войска започва да се оттегля. Харбиз отдава това на ефекта от предното нападение, събира отново 5 000 бойци и напада врага в тил. Отрядът попада в клопката и е обкръжен. Успяват да се спасят само 100 ромеи. След този инцидент Емеса се предава. Абу Убайда приема мирна капитулация и определя джизие 1 динар на човек (според друг източник 170 000 динара за целия град). Мюсюлманските загуби за целия период на обсадата са 235 души.
След кратка почивка и уреждане на административните проблеми Абу Убайда пак се отправя на север, но скоро получава информация, която го кара да преосмисли плановете си.
През есента на 635 г. император Ираклий решава да промени стратегията си спрямо мюсюлманските нашественици. Постига споразумение с персийския шах за координирана борба срещу общия враг и в края на годината започва да концентрира войски за масирано настъпление. През следващите пет месеца в Северна Сирия се съсредоточват отряди от всички краища на империята - ромеи, франки, арменци, грузинци, славяни и араби. Общата численост достига 100 000 души, разпределени в пет армии.
В средата на юни 636 г. войските започват да се придвижват на юг, като целта е да се обкръжи районът на Емеса и Дамаск. Абу Убайда научава за тези маневри и разбира сериозността на положението. В този момент мюсюлманските корпуси са пръснати из цялата провинция - Амр е в Палестина, Йазид е около Цезарея, а Шурахбил е при река Йордан. Двамата с Халид водят около 15 000 бойци и нямат друг избор, освен да отстъпят на юг. Дамаск и Емеса са изоставени, а джизието е върнато обратно на хората поради невъзможността да им се осигури защита.
Абу Убайда се насочва към малкото селище Джабия, близо до река Ярмук. Нарежда на останалите корпуси да се присъединят към него и поема командването над всички мюсюлмански войски. Междувременно ромейските армии овладяват Емеса и Дамаск, след което продължават настъплението на юг. Към 20 юли достигат Ярмук и се установяват близо до Уади-ур-Ракат. Ромейският лагер е разположен приблизително в посока север-юг и е дълъг 18 мили. На 11 мили източно от него е лагерът на мюсюлманите. Теренът е равнинен, с дълбоки дерета по периферията и малък хълм в средата.
В това време персийците изостават със своята подготовка и император Ираклий решава да задържи темпото. Два пъти се водят мирни преговори, но без никакъв резултат. Следват епизодични безплодни рейдове, затишие и пак преговори. Това продължава около един месец, през който мюсюлманите получават 6 000 души подкрепление от Арабия. С него армията наброява 40 000 бойци, между които 1 000 спътници на Мухаммад, 100 ветерани от Бадр и двама от десетте благословени - Абу Убайда и аз-Зубайр. Бройката е доста голяма, сражението е отговорно и Абу Убайда взима много мъдро решение - поверява военното командване на Халид, а той остава в ролята на религиозен водач и командир на корпус. От своя страна Халид реорганизира войската - пехотата е разделена на 36 групи по кланов признак, а конницата - на 3 отряда по 2 000 души плюс Подвижния отряд (4 000 души) под негово лично командване.
Постепенно ситуацията се натяга и около 20 август войските се строяват за бой. Ромейските сили са построени с фронт на изток и дължина 12 мили. Конницата е разположена равномерно в тила и служи като резерв. Мюсюлманите са в четири корпуса с фронт на запад и дължина 11 мили. Южния фланг - 1 корпус и 1 конен отряд - опира в река Ярмук и се командва от Йазид. В центъра са корпусите на Абу Убайда и Шурахбил. Северният фланг - 1 корпус и 1 конен отряд - се командва от Амр ибн ал-Ас. Зад центъра е третия конен отряд, а зад него е Подвижния отряд. И двата служат за резерв под командването на Халид. Зад тях са жените и децата, въоръжени с камъни и колове.
Битката започва с дуели, които траят до обяд. След това ромеите нападат, но сражението е твърде вяло и привечер войските се разотиват.
На втория ден византийската войска се строява по тъмно и напада с изгрева. Мюсюлманите са напълно изненадани, но все пак успяват някак да се построят. В центъра се водят умерени действия без надмощие, но по двата фланга ромеите са безпощадни. Амр и Йазид са принудени да отстъпят чак до жените. В този момент Халид удря настъпващия противник във фланг и принуждава ромейските крила да се оттеглят.
На третия ден ромеите концентрират атаката си в северната част на противниковия строй - срещу силите на Амр и Шурахбил.
Двата мюсюлмански корпуса отново са изтласкани назад, но Халид удря настъпващия враг във фланг и ги спасява.
Четвъртият ден от битката е критичен. Поради спецификата на мюсюлманския строй стрелците страдат най-много при челния сблъсък и към този момент са останали не повече от 2 000. Халид ги разпределя поравно между корпусите. Ромеите отново концентрират атаката в северната част на фронта. Амр отстъпва леко, но успява да се задържи. Шурахбил обаче не може да спре връхлитащите арменци. Халид заповядва на Йазид и на Абу Убайда да атакуват южните ромейски части, а сам се хвърля с всички резерви срещу арменските флангове. Боят продължава цял следобед. На юг Йазид и Абу Убайда едва издържат без резерв. В битката се включват жените и децата, а на самия южен фланг падат куп шахиди /мъченици/. Положението е овладяно на косъм.
На петия ден армиите се строяват по изгрев и два часа стоят в мълчание. Ромеите предлагат няколкодневно примирие. Абу Убайда е готов да приеме, но Халид твърдо отказва. Усетил е пукнатината в противника. През нощта изпраща 500 конници с обход от север дълбоко в тила на ромеите. Сутринта на шестия ден армиите отново се строяват, но този път Халид решава да събере останалите 8 000 конника в един отряд зад северния корпус на Амр. Битката започва с дуел - Абу Убайда се бие дълго с Григорий и накрая го убива. Халид заповядва обща атака и лично води конницата по десния фланг. Първо разбива ромейската конница. След това с Амр разбиват славяните на северния ромейски фланг. Оттам Амр атакува във фланг арменците, а Халид напада ромейския резерв и го обръщя в бяг. След това атакува арменците в тил. В този момент цялата вражеска армия започва да отстъпва към единствения свободен изход от равнината - тесен проход през деретата на запад. Там обаче ги чакат конниците на Зирар ибн ал-Азуар. Пътят е блокиран, ромеите образуват защитна формация и се бият докрай. Много малко успяват да се спасят.
На седмия ден мюсюлманската конница настига побягналия византийски резерв и избива водачите. Така приключва битката при река Ярмук.
След тези събития Император Ираклий е принуден с голяма мъка на сърцето да изостави Сирия и да се премести в Константинопол.
След битката при река Ярмук двете армии са крйно изтощени и не са способни на по-сериозни действия. Ромейските остатъци се оттеглят дълбоко в Северна Сирия, а мюсюлманите почиват един месец в Джабия. 4 000 бойци са прехвърлени към Ирак в помощ на Саад ибн Аби Уакас, а един отряд е пратен в Дамаск. Възстановяването продължава до октомври, когато пристига писмо от Умар със заповед да се превземе Йерусалим.
В началото на ноември 636 г. войската обсажда града. Фортификациите са много солидни и обсадата продължава цели четири месеца. Накрая изтощението си казва думата и йерусалимският патриарх Софроний повежда преговори. Готов е да предаде града и да плаща джизие, но при едно условие - халифът лично да подпише договора. Абу Убайда известява Умар за ситуацията. В Медина Усман е против, но Али подкрепя желанието на Софроний. Халифът се съгласява и потегля на първото си посещение в Сирия.
Умар се отправя първо към Джабия, където е посрещнат от Халид, Йазид и Абу Убайда. Халифът и Абу Убайда са облечени съвсем скромно, с прости арабски дрехи. За разлика от тях Халид и Йазид са целите в коприна и брокат, а конете им са богато украсени със скъпоценни камъни. Умар побеснява и започва да ги замеря с камъни. Намесва се Абу Убайда, генералите се извиняват и положението е овладяно. Оттам се отправят в лагера, където ги чака пратеничество от Йерусалим. На следващия ден двете страни сключват договор пред свидетели: Халид ибн ал-Уалид, Амр ибн ал-Ас, Абд ар-Рахман ибн Ауф и Муауйа ибн Аби Суфйан. Условията, при които се предава градът са следните:
1) Гарантира се сигурността на жителите и собствеността им в замяна на джизие;
2) Гарантира се сигурността на църквите и собствеността им;
3) Гарантира се сигурността на тези, които искат да напуснат града (войска, чиновници, бежанци);
4) Разрешава се пребиваването на византийски служители срещу стандартното джизие;
5) Всички евреи трябва да напуснат града (?);
Договорът е подписан и Умар потегля към Йерусалим. Пред портите го посреща патриарх Софроний и му връчва ключовете от града. Умар влиза пеша и моли да го заведат на място, където би могъл да се помоли на спокойствие. Патриархът му предлага да посети храма "Свето Възкресение Господне", но халифът отказва с аргумента, че това би поставило споразумението под риск - има опасност по-късно мюсюлманите да превърнат църквата в джамия. Вместо това иска да се моли на Храмовия хълм. Отвеждат го там и Умар остава стъписан - мястото е занемарено още от времето на персийската инвазия. Веднага започва разчистване и е издигната малка дървена джамия, на чието място след време Абд ал-Малик ибн Маруан ще построи Купола над Скалата.
Десет дена по-късно, в края на април 637 г. Умар се връща в Медина. Амр отива в Палестина, Шурахбил поема областта около река Йордан, Йазид обсажда Цезарея, а Абу Убайда и Халид потеглят на север със 17 000 души. Минават през Дамаск и се насочват към Емеса, където са приветствани от местното население. Оттам войската тръгва към ромейския град Халкис.
Гарнизонът на Халкис се командва от генерал Минас. Той е опитен воин и прекрасно разбира ситуацията - градът ще бъде обсаден, помощ не може да се очаква отникъде и поражението е неизбежно. Решава да атакува пръв и да нападне вражеския авангард преди да пристигнат главните сили. Вдига 3 000 бойци и удря мюсюлманите при Хазир, на 3 мили източно от Халкис. В ролята на авангард се оказва Подвижния отряд начело с Халид. Започва яростна битка. Минас пада убит още в първите минути, едното крило поддава и скоро ромеите са обкръжени. Целият отряд е унищожен, а Халкис се предава. Когато получава доклада от битката, Умар споделя:
"Абу Бакр съдеше хората по-добре от мен."
Това е първото признание на халифа, че може би неправилно се е отнесъл с Халид ибн ал-Уалид.
След покоряването на Халкис войската продължава към Алепо. Командирът на гарнизона, генерал Йоаким, също решава да я посрещне в открит бой. Разбит е 6 мили южно от града и отстъпва зад стените. Крепостта е много добре укрепена и обсадата трае четири месеца. През октомври 637 г. градът все пак се предава, а Йоаким приема исляма.
Разточителството на Халид ибн ал-Уалид предизвиква остра реакция у халифа. Умар решава да установи произхода на тези 10 000 дирхама и поверява разследването на етиопеца Билал ибн Рабах - личния мюезин на Мухаммад. Изпраща го в Емеса с писмо до Абу Убайда, в което има категорични инструкции: ако парите са от общата плячка, Халид е виновен в присвояване, а ако са от личните му средства - виновен е в разточителство. И в двата случая Абу Убайда трябва да го отстрани от войската и да поеме задълженията му.
Билал приистига в Емеса и предава писмото. Абу Убайда не може да повярва на очите си, но решава да изясни случая и заповядва да доведат Халид от лагера му в Халкис. Щом разбира за какво го викат, Халид също е шокиран. При разпита Билал установява, че парите са от личните средства на военачалника. Халид се връща обратно в Халкис, а Билал потегля за Медина и информира Умар.
Халифът чака известие от Емеса, че заповедта му е изпълненна, но в следващите седмици такова не пристига. Абу Убайда отказва да освободи Халид и не го уведомява за халифската заповед. Тогава Умар поема нещата в свои ръце и пише директно писмо до Халид, като му заповядва да се яви в Медина. Военачалникът разбира каква е работата. Събира Подвижния отряд, сбогува се и тръгва към столицата.
При пристигането му в града Умар го посреща още на улицата. Двамата мъже се гледат дълго. Халифът заговаря пръв:
"Ти извърши велики дела
И никой мъж не е вършил дела като твоите
Но не хората вършат делата
Аллах е този, който ги върши"
На това Халид отговаря: "Протестирам пред мюсюлманите срещу това, което ти извърши. Не си справедлив към мен, Умар!"
Халифът започва да го разпитва за произхода на личното му богатство. Халид го показва - предимно брони и оръжия, все остатъци от плячката. Твърди, че стойността им е 60 000 дирхама. При оценката сумата се оказва 80 000 дирхама. Умар е принуден да признае: "В името на Аллах, ти си честен човек и си скъп на сърцето ми. Оттук нататък не ще имаш повод да се оплачеш от мен". Въпреки това халифът заповядва да конфискуват горницата от 20 000 дирхама, но след този епизод сърцето му действително е изчистено от гнева към Халид. Така или иначе уволнението е факт и Халид потегля тъжен към Емеса, за да не се върне никога повече в Арабия.
Уммата е крайно недоволна от действията на Умар. Иска парите на Халид да му бъдат върнати и обвинява халифа, че е действал заради лична вражда. Недоволството се разпростира бързо и положението става много сериозно. Умар е принуден да вземе мерки. Разпраща писмо до всички губернатори и генерали в империята:
"Не отстраних Халид заради гнева си или заради някакво безчестие от негова страна. Отстраних го, защото хората го прославяха и разчитаха на него. Трябва да е ясно, че всичко е дело на Аллах."
Нещата се успокояват и в крайна сметка остава резултатът: Мечът на Аллах, който бе изваден от Мухаммад, през 638 г. е прибран от халиф Умар. Халид прекарва остатъка от живота си в Емеса, нещастен поради наложеното му бездействие. Умар му определя годишна пенсия 3000 дирхама - достатъчно той и семейството му да живеят скромно, без разточителство.
В началото на 639 г. страшна чума удря Сирия и Палестина. Халид губи най-близките си другари - Шурахбил, Йазид, Зирар ибн Азуар. Умар прави опит да спаси Абу Убайда и му заповядва да се яви в Медина, но военачалникът отказва да напусне войската и умира в лагера край Джабия. Заедно с него умират 25 000 бойци. В семейството на Халид също има много жертви - оцеляват само трима от синовете му.
В Медина халифът изживява промяна. Често спи на стъпалата пред джамията, яде само фурми и зехтин, прекарва много време с бедните и сираците. Нощем се разхожда с камшик в ръка и бие наред грешниците. Публично бичува собствения си син заради употреба на алкохол. В същото време властта е по-силна отвсякога.
След чумата отношението на Халид към Умар се променя. Добродетелите на халифа изчистват стаената ненавист:
"Слава на Аллах, който прибра Абу Бакр. Той ми беше по-скъп от Умар.
Слава на Аллах, който въздигна Умар. Той ми беше омразен, но аз дораснах да го харесвам."
През 641 г. умира големият враг на Халид - император Ираклий. По същото време умира и съдникът му Билал ибн Рахаб. На следващата година идва и неговият ред. Халид се разболява тежко и боледува продължително. Болестта изсмуква всичките му сили. Няколко дни преди смъртта си лежи в леглото и разговаря с приятел:
- Има ли една педя по тялото ми, която да не е покрита с белег от меч или копие?
- Няма такова място.
- Виждаш ли? Цял живот търсех смъртта в битките. Защо не загинах там?
- Не би могъл да загинеш в битка.
- Защо не?
- Разбери, Халид, че сам Мухаммад определи съдбата ти. Мечът на Аллах не може да бъде скършен от неверник.
В последния ден от живота си Халид завещава на Умар къщата, оръжията, броните, коня и домашния си роб Хамам. Последните му думи са:
"Умирам като камила. Умирам позорно в леглото. Дано страхливците не смеят да затворят очи и в съня си..."
Щом новината за смъртта на Халид стига до Медина, целият град излиза да го оплаче. Умар по принцип е забранил да се скърби за умрелите мюсюлмани, но в случая е принуден да направи изключение - жена му и дъщеря му също плачат.
Халид е погребан в Емеса, а след време около гроба му е издигната красива джамия.
Джамията "Халид ибн ал-Уалид" в Емеса. В единия ъгъл е разположен гробът на Халид (вдясно).
Мечът на Халид (червения). Намира се в музея Топкапъ.
Днес се нарича Хомс, намира се на 162 км северно от столицата Дамаск. Градът е разположен на река Оронт в Западна Сирия.
Сещате се за р. Оронт - Аси
by xhippie » Wed Mar 07, 2012 11:59 pm 
СВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Проф. д-р. Хайрие М. Сюлейманоглу![[kz9se9.gif]](./images/smilies/kz9se9.gif "[kz9se9.gif]")
но
"Каменната жена", но за нея в другата тема ще пиша. /Издирвам от поредицата "Под сенките на нара", ако някой има инфо за нея ще съм благодарна. / Все пак малко за автора и тук.
![[ok.gif]](./images/smilies/ok.gif "[ok.gif]")
Случиха се някакви почивни дни около 1-ви май и ние бяхме на вилата. Само при мисълта, че не мога да се мия, започна неистово да ме сърби навсякъде. Тогава местните баби казаха на майка ми да ме заведе при една баба, която бае против "сугреби' /обриви/. Отидохме, тя ме накара да клекна на бунището, обиколи няколко пъти около мен и си шепнеше нещо. В момента, в който дори и не ме докосна, а от близко разстояние си свали ръцете откъм главата ми надолу, почувствах някакво облекчение, сякаш сваляше някаква обвивка около мен. Така три пъти. Изпрати ни по живо, по здраво и до вечерта аз вече нямах обрив. Не знам какво е, но има нещо. ![[think.gif]](./images/smilies/think.gif "think")
![[smeese.gif]](./images/smilies/smeese.gif "smee-se")
![[824952.gif]](./images/smilies/824952.gif "[824952.gif]")
спирам и дано нашето форумче е предпазено от лоши джинове, хоста ни от токови удари и зли очи 
