{ WELCOME }

Change Message in welcome_header.html

Културните и религиозни различия по света

Unread postby xhippie » Thu Mar 08, 2012 12:19 am

Image

Основните дхармически религии хиндуизъм, будизъм, джайнизъм и сикхизъм се зараждат в Индия и бързо се разпространяват в Източна Азия. В Китай и Япония те се трансформират в конфуцианство, таоизъм и дзен будизъм. В Япония се изповядва и шинтоизмът, който се приема за изконната японска религия. Интересното за Япония е, че мнозинството от населението на страната принадлежи към повече от една религия, а някои практикуват смесица между няколко религии. Въпреки че официално Народна република Китай е атеистична страна, повечето китайци практикуват смесица между махаяна будизъм, таоизъм и конфуцианство и подобно на японците често обявяват принадлежност към повече от една религия.

Над 80% от населението на Индия и Непал изповядва индуизма, който е разпространен и в Бангладеш, Пакистан, Бутан, Шри Ланка и Индонезия (остров Бали). Индийските малцинства в Мианмар, Сингапур и Малайзия също следва индуизма.

Будизмът е най-широко разпространен в Югоизточна и Източна Азия. Будизмът е основната религия в Камбоджа (98%), Тайланд (95%), Мианмар (89%), Бутан (75%), Шри Ланка (69%), Лаос (68%) и Монголия (50%). В Япония будизмът е религията на почти 96% от цялото население

Джайнизмът и сикхизмът са основно разпространени в Индия, където те се изповядват съответно от 4,2 милиона и 21,5 милиона. Двете религии се изповядват и от индийски преселници в други части на Азия.
wiki.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Thu Apr 26, 2012 11:25 pm

Източни религии - това наистина е една необятна тема. Те обаче не могат да се нарекат религии от чист вид, в който ние сме свикнали да ги приемаме (като християнство, протестантство, ислям и пр.). Те са по-скоро философски системи и традиции, които запазват културните, естетическите и философски ценности на даден географски етнос. Какво всъщност представляват източните религии?!
Източните учения привличат със своята обърнатост навътре, към собствената ни същност, която се оказва същността на целия свят. Те целят да разкрият истинската ни природа, истинското ни Аз. Тези специфики спомагат за тяхното разпространение в България, а и в страни от Западния свят. Важна характеристика на източните религии е техния синкретизъм. В Изтока религията е неразделно слята с всички останали сфери на човешкия живот и никога не се е обособявала спрямо тях. Източните езици нямат дума за религия. Религията е “Санатама Дхарма”, Вечният Закон или Истината, която движи Вселената. Ние можем да бъдем или да не бъдем в съответствие с него, но той съществува и прониква във всичко. Поради тази причина в далекоизточните традиции всяка сфера на човешкия живот е свързана с него. Той обхваща естетическите ценности и научни установки, поезията и бойните изкуства, изкуствата и медицината и т.н. Ето защо далекоизточните религии оказват влияние преди всичко, като естетическо, философско или най-общо светогледно отношение към реалността. Те проникват чрез всички аспекти на източните култури. Друга особеност на източните философии е тяхната практическа ориентация. Религиите се разбират като духовни пътища към истинската същност на човека и вселената. Най-значими са вътрешното преживяване и трансформация, осъществяването, а не толкова знаенето на Истината. Най-съществени са практиките за достигане променено състояние на съзнанието. Тези практики водят до много по-дълбоко и проникновено разбиране на доктрините, отколкото простото им изучаване. Като трета характеристика на източните традиции може да спомене тяхната голяма толерантност. Според Бхавадгита има безброй пътища към Бога. Всеки следва своя собствен път според собственото си ниво на разбиране и развитие. Нито един от пътищата не е по-добър от останалите и не ги елиминира. Следването на един път не означава отказ от стария или обръщане в нова вяра. Поради тази причина източните философии могат да се разпространяват навсякъде безпрепятствено. Според тях Богът не е трансцедентална и непостижима същност отвъд творението, а самата реалност в нейното съществуване, съзнателност и блаженство – Сат-Чит-Ананда (учение за самоусъвършенстване на човека). В някои източни езици дори няма дума и понятие за Бог. В будизма например боговете са само един от възможните видове преобразяване в кръговрата на самсара. Буда не е Бог, а просветлено същество, преодоляло дуалността на света и чрез това излязло от този кръговрат. В даоизма вместо за Бог се говори за водния поток на Дао, в чийто извивки тече и вибрира всичко. Разбира се някои от далекоизточните религии, като индийските имат твърде много богове. Като философски смисъл боговете не са нищо друго, а аспекти на неизразимото Едно, върховната реалност на Вселената. От тази гледна точка “Бог” е само подход към най-висшата идея, до която може да стигне човешкият ум. Източните философии подчертават неспособността на човешкия ум да постигне Истинската Реалност, но тя може да бъде изживяна в акта на мистичното единение. Мистичната ориентация е характерна и за православното християнство в Източна Европа. Ето защо в нашите географски ширини има предпоставки за навлизане на източни религии и традиции.
Когато реших да се запозная с философията и културата на Изтока останах изумена от начина, по-който източният човек приема света, вселената и всичко заобикалящо го - напълно диаметрално противоположно на нас, т.нар. западни хора. Запознанството ми с Изтока започна с Индия. Затова ви предлагам моят прочит на

РЕЛИГИОЗНИЯТ ДИСКУРС: ВЕДИЗЪМ – БРАХМАНИЗЪМ - ИНДУИЗЪМ

Индуизъм е название, с което се обозначават индийските традиционни вярвания, идеи и култови практики, зародили се между 1700 и 1500 г. пр. Хр. и оформили се в класическата си форма от около VI в. нататък. Обичайно е терминът „хинду дхарма” или приетият в европейска среда термин „индуизъм” да се прилагат към класическата форма на религията. А тя е във вътрешна приемственост с древните ведически вярвания и култ, и разбира се, с брахманската религия, определяна като предкласически индуизъм. Най-древните носители на тази религиозна традиция са индоевропейци, по-конкретно индоарийци – дошли от север номади, които след отделянето си от ираноарийците се заселват в земите на Индия, по долината на р. Инд. Поглъщайки установената по тези места тогава градска култура, те полагат началото на ведическата традиция, върху която се гради религиозната култура, обозначавана днес с понятието индуизъм. Названието произхожда от персийското „инду” (индус), както са били наричани населяващите долината на р. Инд. Предполага се, че така са именувани за първи път религиозните индийци от мюсюлмани (през ХІІ в.), за да бъдат разграничени от носителите на исляма. По същество индуизмът не е консолидиран в единна религиозна общност и няма единни догматични принципи; в своята история той осезателно променя облика си, а религиозните групи са били и остават пъстро множество.
Спецификата на индуизма може да бъде прояснена и чрез установената в литературата понятийна диада сантана-дхарма. Сантана e непрекъснат жизнен поток и поток от образи на съзнанието - континум на подвижно многообразие. Дхарма e универсален закон (космически, нравствен, ритуален, социален), поддържащо цялостта начало, опора на тъждествеността, мигновено единение на елементи, което обозначава моменти на „прекъсване“ на непрекъснатия поток. Така сантана-дхарма представлява единство на непрекъснатост и прекъснатост. Спецификата на многобожието в индуизма се обозначава от авторитетния изследовател на тази религиозна култура Ф. Макс Мюлер с двойката категории хенотеизъм-катенотеизъм. Хенотеизъм (от гр. hen – едно) е понятие, което вероятно под влиянието на Шелинг се приема от по-късните изследователи на религията. Хенотеизмът се различава от монотеизма по това, че вярващите признават съществуването на един бог и почитат него, но признават съществуването и на други божества, към които той в други ситуации или други вярващи се обръщат. Индуистът при това има ясно разбиране, че всички божества са тъждествени, в еднаква степен носят божествена природа и са еднакво достойни за почитание; те са свързани сякаш в една верига и тази свързаност Ф. Макс Мюлер обозначава с термина катенотеизъм (от гр. kаtena – верига).
Диадата катенотеизъм-хенотеизъм е релевантна на сантана-дхарма. В химна, в принасянето на жертва „веригата“ на боговете сякаш се съсредоточава в една точка на прекъсване, за да се разгърне след това отново в потока на религиозни образи. Вероятно такъв поток от образи на въображението съзира Хегел у индийците, когато нарича тази религия „религия на фантазията“. Първият, архаичен период в развитието на религията е наричан ведически или ведизъм по названието на свещените книги Веди. Основополагащ в този период става митът за ариеца, т. е. за благородения (роден от сферата на благото, на блаженото съществуване). Откровението, чрез което са дадени Ведите, е божествено откровение пред благородените. Почитат се много божества, но има митологични, а и изследователски версии за първоначално еднобожие (вероятно почитане на Дяус Питар, „Небесен Отец“). През ведическия период богопочитанието се насочва от по-древна група божества, наричани общо асури, към група божества с общото название деви. Ритуалните практики във ведическия период са съсредоточени от смисъла на жертвата и са предимно жертвоприносителни. Жертвата имат „небесен“ произход: чрез разчленяване на първоначалното живо същество Пуруша е създаден светът, а жертвеният бог Агни е сърцевината, сакралната ос и център на самия свят. Ето защо и в центъра на религиозния култ е жертвоприношението (яджна) - на животни, на сома, масло, мляко. Религиозните задължения на човека в нравствен аспект се съсредоточават главно в пет всекидневни задължения: да храни птиците, да оказва гостоприемство на хората, да принася дар (храна) на предците, да принася дарове (жертвоприношения) на боговете, да изучава Ведите. В своето хилядолетно развитие Индия би могла да мине без много от своите скъпоценни достижения на ума, чувствата, волята и вярата, но не би била Индия без своята ведическа култура. Защото тази култура не е просто период в историята на страната. Тя е свещеният извор на религията, философията, гражданското поведение и социалните отношения. Според разбирането на индиеца Ведите съдържат божествените истини, разкрити на избрани мъдреци, или витаещи като откровения, и имат силата на всеобхватен кодекс. В цялата история на Индия Ведическата епоха е била приемана като идеал, и всички следващи поколения са смятали за свой дълг да доближат живота на човека до условията на този златен век. Така в по-късните периоди всичко ценно в човешкия живот било извеждано и сравнявано с Ведите. Векове наред се създават литературни произведения под формата на коментари към тях. Никоя философска школа не е била признавана за ортодоксална, ако не била подкрепена с авторитета на тези творби. Целият живот на индуиста от зачеването до последния погребален обред трябвало да бъде осветен с рецитация на ведически мантри. Ведическата култура, която, строго погледнато, обхваща времето до VIII в. пр.н.е., представя една от най-блестящите страници на световната култура и особено на религиозната философия и духовните търсения.Заслугата за създаване на Ведите принадлежи на ариите, но тези изключителни литературни паметници са резултат на дълго развитие, през което изконната арийска култура се обогатява с много от достиженията на тогавашния културен свят, а в не по-малка степен и от тези на завареното в Индия население. С това трябва да се обясни избухването на интелектуална и духовна енергия на индийския субконтинент наскоро след настаняване на ариите тук. По време на създаването на Ригведа между 1500-1000 г. пр.н.е. ариите вече били достигнали висока степен на развитие в областта на знанието, на силата и социалната си организация. И ведическата литература не бележи началото на тази цивилизация, а нейното най-високо развитие и в известна степен — началото на нейния упадък. Ведическата литература включва четирите велики сборника Ригведа, Яджурведа, Самаведа и Атхарваведа. Първата и най-ранна от Ведите, а може би и най-ранен документ на религиозната мисъл на човечеството — Ригведа, съдържа 1017 химна, събрани в десет книги (мандали). Химните са съставени от различни поети, много от които традицията е запазила като имена. Малко повече от половината химни в нея са отправени към Индра и Агни, а друга голяма част — към останалите ведийски божества. Освен тях има философски химни, между които химни за сътворението, за отиващите си души, погребални химни, химни за природата и др. Яджурведа и Самаведа не се отличават по характер от Ригведа, поне що се отнася до културата изобщо, религията и философията. По-особено място заема Атхарваведа. В нея се срещаме с мрачните страни на човешкия живот — черна магия, нанасяне вреда на враговете и др. Това е давало основание на онези, които са гледали на Ведите само като на свещени текстове, да я изключат от техния състав. За културната история на Индия и на човечеството обаче тя има особено значение, защото докато първите три веди представят древноиндийската цивилизация от една страна — откъм реализирането на духовните стремежи на човека в един бъдещ живот, Атхарваведа представя другия аспект — живота на човека в този свят. Трите веди се занимават с боговете и религиозния култ, последната — с човека, с неговата защита от враговете, с царете и политиката, с благополучието в този живот. Има и друг един много важен аспект — философията. Най-голямата част от философските химни се среща тук. Тук именно се разгръща и концепцията за Абсолюта. Впрочем освен своята поетична красота, която по сила може да се сравнява само с тази на малко по-късната еврейска поезия, Ведите са неизчерпаем източник на сведения за индийската цивилизация за периода, който започва около средата на ІІ и продължава докъм средата на І хилядолетие пр.н.е. В брахманския период, обозначаван като предкласически индуизъм, се утвърждават възгледи за една висша реалност, Реалност на реалностите – Брахман. Брахман е първоначалото, от което (чрез Атман и Пуруша) произлиза всичко – божества, човек, свят. Упанишадите, свещените книги на брахманизма, са в приемственост с основни идеи на Ведите, но в тях митологичното мислене и език са в единство със спекулативното мислене и с езика на мистичната философия. В „Брихадараняка-упанишада“ (ІІІ, 9) се казва, че божествата не са тридесет и три, а шест (огънят и земята, вятърът и въздушното пространство, слънцето и небето); че не са и шест, а три (трите свят – небесен, земен и подземен, обитавани от всички божества); че не са три, а две (храната и прана, т. е. диханието); че не са две, а едно и половина (който вее и е очищението на всичко); че всъщност не е едно и половина, а е едно божество и множеството божества са негови проявления. Единият бог е Брахман, диханието на всичко, тат (духовна реалност). В брахманския период се утвърждава религиозното членение на варни (касти) и религиозният култ вече се ръководи от специализирани жреци брахмани. Установяват се стадии на духовно развитие или духовни възрасти (ашрами) за „два пъти родените“ (двиджа), принадлежащи към първите три варни (брахмани, кшатрии, вайши), всяка от които има предписани религиозни задължения (дхарма). Брахманите са теологически трактати в проза, които тълкуват висшата същност на ведите и са създавани към всяка една от самхитите с изключение на Атхарваведа. Всяко съчинение от традицията брахмана обяснява произхода, смисъла и предназначението на отделните ритуални церемонии. Упанишадите са последната част на всяка от четирите Веди. Те не са систематични философски трактати. Създадени са във време, когато ритуализмът в религията цъфти с пълна сила, и докато брахманите тълкуват системата от жертвоприношения, заложена в основните ведически текстове, Упанишадите интерпретират тяхната философия. Целта им е да помогнат на жертвоприносителя да разбере своята истинска природа, мястото, което той заема в този свят, целите, които преследва по своя духовен път. Техните учения за безсмъртието на душата, за Вселената като резултат на жертвоприношение и нейната ограниченост във времето, за прераждането, за последната цел — безсмъртието, постигано чрез знание, се основават на същинските Веди, или самхитите. Заедно с това Упанишадите набелязват нов етап в развитието на индийската религия, защото благодарение на тях религията измества своята тежест върху вътрешната връзка между човека и безкрайното. От казаното не следва да се прави извод, че тези съчинения са по-съвършени или по-ценни за индийската култура от останалите ведически текстове. Тук става дума за един нов подход към проблематиката — за рационалистичен подход, който се оказва по-близък и разбираем за съвременния читател, пък и за хората от късноведическия период, които също били загубили част от смисъла на свещените текстове. Упанишадите са по-малко неясни, защото техният език е по-малко символичен, а подходът им — повече психологически и интелектуален. А е известно, че докато символизмът трансформира абстракциите на интуицията в конкретни образи, за разбирането на които се изискват пълно потапяне и познаване на съответната атмосфера, рационализмът върви по по-лесния път — превежда конкретното в абстрактно. Така че една от заслугите на Упанишадите към индийската култура е въвеждането на рационалистичен подход към свещените текстове. Това има своите предимства в по-нататъшното развитие на индийската култура, но има и своите слаби страни. Символизмът е изтласкан на заден план и намира израз в други страни на литературната дейност. Главната връзка с миналото се прекъсва и интерпретацията на древните символи е силно затруднена. Със своята дълбочина и прецизност ученията на Упанишадите възбудили умовете на мислещите хора, но имали един съществен недостатък: те оставили неудовлетворено религиозното чувство, което не можело да намери опора в джунглата на абстрактната мисъл. За обикновения човек овладяването на толкова дълбоко знание се оказало утопия. Освен това, макар косвено Упанишадите да отричали ритуалната практика (яджна) като начин на спасение, те не предписвали заместител, който обикновеният човек да следва. За водачите на мисълта обаче било възможно да се върнат към политеизма на ранните ведически текстове или да почитат божества, контролирани от хора, както при брахманизма. Очертало се ново и по-високо развитие, а златните зърна на философската мисъл от Упанишадите, на чиято основа щяла да избуи по-късно индийската мъдрост, останали. Практически нямало значително учение, което съзнателно или несъзнателно, в една или друга степен не било повлияно от Упанишадите. Най-адекватното название на религията от този период е варнашрамадхарма. Смисълът на религиозния живот се съсредоточава в стремежа към окончателно освобождение (мокша) от колелото на трансмиграциите и това освобождение е възможно чрез постигане на единството Брахман-Атман. Адекватният път към мокша се изразява двуаспектно: като път на медитацията (дхяна марга) и път на религиозното, главно жертвоприносително действие (карма марга). Следващото религиозно и философско развитие не било еднопосочно, макар всички системи да имали своето начало в Упанишадите. Всички те били обединени от стремежа да преодолеят очертаните недостатъци, но подхождали по различен начин. Едни поставяли на първо място вярата в един човекообразен бог, почитан с религиозно преклонение (бхакти) в противовес на Брахман, който трябвало да бъде постиган чрез медитация и знание. Други избрали широкия практически възглед върху всекидневния живот, поставяйки ударение върху морала и заглушавайки метафизичните разисквания върху бога и душата. Те наблягали също върху контролирането на волята и емоциите и смятали праведните действия на човека за единствено средство за спасение. Трети, неудовлетворени от мистицизма на Упанишадите, възприели рационална интерпретация на всички проблеми на човешкия живот и предприели опит да ги решат с аналитичен подход. Друга една посока очертала решителен отказ от сложната практика на жертвоприношения, проповядвана в брахманите, и зачитане светостта на всяко живо същество. През VІ в. пр. Хр. в Индия възниква и получава разпространение будизмът, който съсъществува с различни индуистки общности. Коренната индуистка традиция се възобновява и индуистки религиозни общности се консолидират при възхода на империята на Гуптите (320-467 г.). В духовната история на индуизма този период се обозначава и като епически, защото през него се създават крупните епоси "Махабхарата" и "Рамаяна". От VІ в. древната традиция е оживотворена и се установява класическият индуизъм – формата, която индуизмът е запазил и до днес. Основополагаща става книгата "Бхагавадгита" (част от епоса "Махабхарата"). Нова и най-съществена характеристика на религията през класическия й период става отдадеността спрямо бога (бхакти) и пътят към религиозната цел в такава любов-отдаденост (бхакти-марга). Особено значение придобива фигурата на сакралния учител (гуру) и функцията на брахмана преди всичко в качеството му на гуру. Висшето живо същество, Брахма, вече се възприема в по-висока степен като личностен бог. Но култът към него постепенно заглъхва и в съзнанието на индуистите той остава остава свързан преди всичко с разбирането за циклите на времето. Пантеонът се оглавява от Тримурти (Тройствен образ: Брахма-Вишну-Шива) и многобройните религиозни групи почитат множество божества, сред които преобладават поклонници на Вишну, на Шива, на Кришна. Основополагащата свещена книга на класическия индуизъм е Бхагавадгита. Названието й означава „Песен на Блажения (Бхагаван)“. Съдържа се в шеста част на епоса „Махабхарата“. Блаженият бог Кришна беседва с най-близкия си ученик Арджуна и го възвежда към себе си, към единение със себе си. Обсъждат се последните въпроси – за висшата реалност, за смисъла на човешкия живот и блаженството, за самопознанието и самоосъществяването. Съзерцателната мистико-спекулативна нагласа, позната от Упанишадите, в „Бхагавадгита“ отстъпва пред възгледа за бхакти – пълната отдаденост на бога като път към освобождение. Индуизмът като духовно явление не е просто религиозна система или вероизповедание, той пронизва всички сфери на живот на индиеца – мироглед, социална, юридическа сфера, поведенческа, морално-етическа. В този смисъл той е не само и дори не толкова религия, вяра, колкото начин на живот, белязан от специфична духовна практика. Основните характеристики на индуизма безусловно доказват, че той не се вмества в параметрите на една конфесия, изработени и утвърдени от юдео-християнските представи и норми за религия.
Преди всичко индуизмът не е единна конфесионална система, чийто специфични черти лесно могат да бъдат изброени, и така да се очертае неговата системна същност. Той е по-скоро конгломерат, сплав от най-разнообразни идеи, течения, секти, култове и направления и всички те, съществуващи заедно и едновременно, без радикални противоречия както помежду си, така и с основното мирогледно ядро, без заявени противоречия и стремеж за превес или духовно-интелектуално и концептуално надмощие. В този смисъл и на тази основа в индуизма няма и не може да има еретически форми в познатия ни от християнството смисъл. В индуизма няма нито църковна, нито каквато и да е друга централизирана организация и това е друга негова ярко отличаваща го от почти всичко познато специфика. Отсъства църковна институция, църковна управа и свещенически клир. Брахманите, както и представителите на други съсловия, изпълняващи жречески функции, не се ръкополагат в сан, не са длъжни да приемат и изпълняват някакви специални обети. Те водят обикновен светски живот, имат семейство и домашно стопанство. Брахманите изпълняват своите жречески задължения по силата на своята дхарма, по правото на двиджати, т.е. по силата на принадлежността си към определено висше съсловие. Изпълняващите жречески функции не са свързани организационно или институционално. Религиозните идеи и принципи на вярата в индуизма не са придобивали формата на догматични положения, а религиозните общности винаги са били много и не са споени в единен религиозен организъм, така че в контекста на индуизма няма основание да се говори за ереси и секти. В съвременния индуизъм са налице реформационни тенденции (неоиндуизъм), съсредоточени както към открояване на универсализма на религията, така и, обратно, към утвърждаване на онова специфично в нея, което е свързано с коренното арийство и с националната традиция. За съществена част от реформаторите на индуизма обаче сърцевината му се заключава в бхакти и този принцип е главното съдържание на тяхната проповед. Активната мисионерска дейност е характерна за съвременния живот на индуистите.
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Sat May 12, 2012 8:08 pm

Много ми беше интересно да прочета, наистина това е необятна тема с всичките й разклонения и признавам много съм боса по нея,
така че, с интерес ще я чета.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Mon May 14, 2012 1:11 am

Хипи, благодаря за отзива!
Гледам и други са по прочели нещичко. Дано да съм успяла да ви заинтригувам или най-малкото да събудя интереса ви към нещо различно. Надявам се това, което се опитвам да споделя с вас да ви е интересно, защото аз лично, за себе си смятам, че човек винаги има какво още да научи. И търся… Интересуваме светът в цялото му разнообразие от история, философия и религия.
Към търсенето на материали по следващата тема ме подтикна статия, която прочетох във връзка с аскетизмът в християнството повече тук Така реших да проследя и зараждането и развитието на аскетизмът в Индия. И ето какво се получи.
АСКЕТИЗМЪТ В ИНДИЙСКАТА РЕЛИГИЯ
В своето хилядолетно развитие Индия би могла да мине без много от своите скъпоценни достижения на ума, чувствата, волята и вярата, но не би била Индия без своята ведическа култура. Защото тази култура не е просто период в историята на страната. Тя е свещеният извор на религията, философията, гражданското поведение и социалните отношения. Според разбирането на индиеца. Ведите съдържат божествените истини, разкрити на избрани мъдреци, или витаещи като откровения, и имат силата на всеобхватен кодекс. В цялата история на Индия Ведическата епоха е била приемана като идеал, и всички следващи поколения са смятали за свой дълг да доближат живота на човека до условията на този златен век. Така в по-късните периоди всичко ценно в човешкия живот било извеждано и сравнявано с Ведите. Векове наред се създават литературни произведения под формата на коментари към тях. Никоя философска школа не е била признавана за ортодоксална, ако не била подкрепена с авторитета на тези творби. Целият живот на индуиста от зачеването до последния погребален обред трябвало да бъде осветен с рецитация на ведически мантри. Ведическата култура, която, строго погледнато, обхваща времето до VIII в. пр.н.е., представя една от най-блестящите страници на световната култура и особено на религиозната философия и духовните търсения. Заслугата за създаване на Ведите принадлежи на ариите, но тези изключителни литературни паметници са резултат на дълго развитие, през което изконната арийска култура се обогатява с много от достиженията на тогавашния културен свят, а в не по-малка степен и от тези на завареното в Индия население. С това трябва да се обясни избухването на интелектуална и духовна енергия на индийския субконтинент наскоро след настаняване на ариите тук. По време на създаването на Ригведа между 1500-1000 г. пр.н.е. ариите вече били достигнали висока степен на развитие в областта на знанието, на силата и социалната си организация. И ведическата литература не бележи началото на тази цивилизация, а нейното най-високо развитие и в известна степен — началото на нейния упадък. Ведическата литература включва четирите велики сборника Ригведа, Яджурведа, Самаведа и Атхарваведа.
„Ригведа” безспорно е сборника, в който можем да открием началото на всички индийски религиозни течения и философски школи. Въпросите, които вълнуват днес нашата мисъл са вълнували и умовете на древните индийци. Своеобразната пантеистична тенденция на Ригведа е запазена и развита по-късно в индуизма.
Индуизъм е название, с което се обозначават индийските традиционни вярвания, идеи и култови практики, зародили се между 1700 и 1500 г. пр. Хр. и оформили се в класическата си форма от около VI в. нататък. Обичайно е терминът „хинду дхарма” или приетият в европейска среда термин „индуизъм” да се прилагат към класическата форма на религията. А тя е във вътрешна приемственост с древните ведически вярвания и култ, и разбира се, с брахманската религия, е определяна като предкласически индуизъм. Сред концептуалните ядра на индуизма е идеята за тримурти. Тримурти са трите хипостази на единното и безлично духовно начало брахма(н), изразяващи неговите три основни космогонични функции – генезис или творение (с тази функция понякога се свързва и бог Брахма); поддържане (основно с нея се свързва бог Вишну) и разрушение (приписвано на Шива). В някои космогонични митове се твърди, че вселената и всички форми на живот са били създадени от бог Брахма, поради което той е формалният и номинален глава на индуистката тримурти. Отсъствието на отделен култ към бог Брахма обаче говори за това, че той е по-скоро божественото въплъщение на идеята за космическия абсолют брахма(н), отколкото персонифицирано божество, изпълняващо определени вселенски функции. Тримурти е съществено отличие на индуизма не само от брахманизма, но и от повечето световни религиозни системи, в които това религиозно понятие е познато като идеен конструкт. Тримурти е особен, индийски вариант на познатата ни от християнството св. Троица. В тримурти всяко божество е по принцип равноправно с останалите две и като образ (всички се изобразяват в антропоморфен вид), и като функция. Култ към тримурти, както към св. Троица несъществува. Индуистите се покланят главно на две от божествата в тримурти – Вишну и Шива, откъдето идват и названията на тези две най-големи, основни направления в индуизма – вишнуизмът и шиваизмът. Изучаването на спецификите на индуизма като религия учените обикновено започват с изучаването на вишнуисткия култ. Последователите и поклонниците на бог Вишну се наричат вишнуити. Вишнуизмът се заражда доста по-рано от шиваизма и значително го превъзхожда по брой на привърженици и адепти. Името на Вишну се споменава за първи път още в някои от химните на Ригведа като на помощник на Индра в битката му с повелителя на хаоса Вритра. Някои учени са склонни да свързват образа на Вишну с аборигенното, предарийско население на Индия, като откриват у него туземно соларно божество, свързано със земеделието и скотовъдството и символ на мъжката сила, влязло по-късно в пантеона на Ригведа.
Другото върховно божество от тримурти, обект на силно почитание е бог Шива. Името на Шива означава „благ”, „носещият щастие”. В качеството си на самостоятелно божество Шива бил включен в пантеона сравнително късно – около 200 г. пр. н. е., но източниците на неговия култ можем да проследим в дълбоката древност. На печатите, намерени при разкопки на древните градове от Долината на Инд (3-2 хил. пр.н.е.) са изобразени трилико и рогато божество, обкръжено от зверове, в което може да се разпознае прототип на Шива като „стопанин на животните” (Пашупати). Много от атрибутите на Шива са били присъщи на ведийския Рудра; в последствие един от евфемистическите епитети на Рудра – Шива, става основно име на бога, и обратното, неговото старо име Рудра, започва да се приема като епитет. За късното и ненапълно органично навлизане на Шива в индуисткия пантеон разказва митът за жертвоприношението на Дакши. По една от версиите на този мит („Махабхарата”, ХІІ 283-284; „Ваю-пурана”, 30; „Вишну-пурана”, І, 8 и др.) Шива първоначално е бил отстранен от жертвоприношението на боговете, но веднъж непоканеният на приношението Дакши в гнева си унищожил жертвата и се съгласил да я възстанови само след като му бил обещан постоянен дял от нея. В процеса на дългата асимилация в Шива били синтезирани черти на различни арийски и неарийски богове с техните собствени култове и функции. Тези черти понякога противоречиво се преплитат в образа на Шива и са отразени в неговите епитети. Шива е яростен (Угра) и милостив (Шамбху), въплъщение на времето (Кала) и водната стихия (Джаламурти); на него му принасят човешки жертви („Махабхарата”, ІІ, 20), той е убиец на демони, унищожил само с една стрела крепостта на асурите Трипуру. Заедно с това за своите адепти – шиваитите, представляващи едно от двете главни направления на индуизма, Шива е висше същество, което олицетворява съзиждащите и разрушаващите сили в универсума: Махадева („великият бог”), махешвара („великият господин”), Бхава („същинският”) и т.н. Въплъщение на космическата енергия на Шива, който регулира световният порядък, се явява неговият оргиастичен танц – „тандава”, който Шива, в качеството си на Натараджа („цар на танца”) изпълнява ведно със своята жена Деви при тялото на убития от тях асур Апасмара. Една от пураническите легенди разказва, че змеят Шеша, напуснал Шива, дълги години се е каял, за да бъде допуснат до танца на Шива. Според друга легенда Шива е покорил с танца си 10 000 враждебни нему аскети. В началото те се опитали да му се противопоставят и сътворили свиреп тигър, който хвърлили срещу него, но Шива одрал кожата му и си направил наметка; те пратили срещу него змия и антилопа, но Шива надянал змията на шията си като огърлица, а антилопата завинаги стиснал в лявата си ръка. Тогава аскетите, а след тях и всички богове, признали властта на Шива над себе си. Съзиждащите аспекти в образа на Шива са въплътени в неговия основен символ – линга-фалос. Изображението на линга във вид на каменна колона, който се покланя на йони – женският символ е разпространен по цяла Индия и се явява главен обект на култа към Шива. В „Махабхарата”, ХІІІ, 14, 33 мъдрецът Упаманю казва, че знакът на творението не е лотосът (емблемата на Лакшми), не е дискът (знакът на Вишну), а линга и йони. Затова и Шива е върховен бог и създател на света.
Според друг мит, по времето на спора между Брахма и Вишну кой да бъде почитан като творец, пред тях изведнъж изникнал пламтящ огромен линга. Като се опитвали да намерят неговото начало и край, Вишну във вид на глиган се спуснал под земята, а Брахма във вид на гъска отлитнал в небето, но и двамата не достигнали целта. Тогава и двамата признали Шива за по-велик от всички богове. Сходен аспект от култа на Шива е отразен и в представата за него като двуполово същество – Ардханаришвара, с дясна – мъжка и лява – женска половина. Шива е бог-създател, но и бог-разрушител. Във функцията си на разрушител той отстъпва по преимущество във върховната индуистка триада, където нему е отредена ролята на разрушител на света и боговете в края на всяка калпа. С това са свързани и многото страховити черти в облика и култа на Шива. Свитата на Шива съставляват праматхите (мъчителите), бхутите, веталите и пишачите – злите духове и таласъмите, живеещи по гробищата и хранещи се и човешко месо. И още много грозни същества, представляващи сами по себе си еманация на духа на Шива: хилядоглавия и хилядорък Вирабхадра; изтръгнатия от устата на Шива, заради това, че е разрушил жертвоприношението Дакши; имащият лъвска глава Киртимукха, роденият от гнева на Шива за унищожение Раху; Бхайрава (ужасният) – чудовище с гигантски зъби, опасано с черепи и змии, които Шива сътворил от своето чело, за да отмъсти на Брахма. Един от митовете разказва, че Шива, разгневен на Брахма, отсякъл неговата пета глава, но заради това бил осъден на вечен аскетизъм. В качеството си на „велик аскет” (Махайоги), Шива се изобразява гол, с тяло, покрито с пепел, с коси от слама (сено), с накити от змии и огърлица от черепи, седящ на тигрова кожа и изпаднал в дълбока медитация. В средата на челото си Шива има трето око, което се появило, когато жена му Парвати го изненадала отзад и закрила с дланите си двете му очи. Третото око на Шива е особено погубващо: с неговия пламък той изгорил бога на любовта Кама, когато Кама се опитал да го отклони от аскетическите му подвизи. Косите на Шива украсяват сърпа на луната и между тях протичат водите на реката Ганг, която Шива, когато тя падала от небето, подхванал с главата си, за да не разруши тя земята с тежестта на водите си. Откакто Шива изпил отровата калакуту, способна да отрови и изгори вселената по времето на създаването (биенето) на океана (който изглеждал като мътеница) от боговете, неговата шия придобила син цвят, а тялото му се опасало с огнен кръг. На много изображения Шива се вижда с пет (или четири) лица и четири ръце. В ръката си държи тризъбец (trushul), малък барабан във форма на пясъчен часовник (damar), бойна брадва или тояжка в основата си с череп (khatvang), лък (ajagav), мрежа (pash), антилопа и т.н. Със своята жена, имащата много ипостаси (Деви, Парвати, дурга, Кали, Ума и пр.), Шива живее на върха Кайласа. Той има двама сина: бога на войната Сканда и предводителят на неговата свита (гана) слоноподобния бог Ганеша. Ездовото животно (вахана) и негов постоянен помощник е бикът Нандин. В Пураните са преброени 1008 имена или епитети на Шива.
Неговите последователи се наричат шиваити. Не без основание учените смятат, че в сравнение с Вишну, Шива е далеч по-древно божество, култ към когото, макар и не напълно идентифициран и назован, е регистриран още сред пред-арийското население на Индия. Основания за подобни твърдения учените религиоведи откриват в сходствата (както външни, така и вътрешни – на функциите) с фиксирания върху множество от харапските печати образ на божество, наречено от Джон Маршал Прото-Шива. Името на Шива не се среща в Ригведа. Разрушителните и страховити качества тук принадлежат на Рудра, с когото Шива е обединен впоследствие. Неговата култова абстракция следователно се извършва след тази на бог Вишну. Основното, което прави впечатление в образа на бог Шива, е амбивалентността на неговия характер. От една страна, Шива е разрушител, олицетворение на смъртта и времето, които унищожават всичко на този свят. Култът към Шива е свързан с първичния страх пред разрушителните природни стихии, с езически екстаз на този страх. Вселено опазващата роля на Шива го превръща във враг на всички демонични сили, противостоящи на световния порядък рита. В този смисъл Шива може да бъде интерпретиран като късноиндуистка персонификация и наследник на чертите на ведийския бог Варуна. Световният порядък рита започва с божествения акт на творението, който е само едно от неговите проявления. И тук трябва да се обърне специално внимание на един от възможно най-култовите символи и най-почитан образ на Шива – лингам или фалос. Лингам, фалосът, винаги и навсякъде е бил символ на мъжкото начало в творението. Култовото почитание на акта на творението вероятно е толкова стар, колкото и самата човешка цивилизация. Култът към фалоса е много по-архаичен от индоарийската цивилизация – фалически символи са намерени при разкопките на Харапа и Мохенджо-Даро. Шива-лингам се почита във вид на цилиндрична каменна колона със заоблен връх, поставена в средата на неголямо езеро или изкуствен водоем, наречен йони. Божествен символ на първичното творение в индуистката тримурти следователно е бог Шива във вид на с нищо несравнимия по степен на религиозен пиетет лингам или Шива-лингам. Този култ доказва по безспорен начин двойствения характер на бог Шива. Типично за амбивалентния му образ е представителен за тримурти и за идеята за космогонична равностойност на божествата в нея. Друг много популярен образ на Шива е като беден аскет, с култово име Махайоги (Великия отшелник). Мъдростта, душевното равновесие и познанието са главните му атрибути в този образ. Това е образа на Шива, който е и покровител на всички аскети въобще. И тук може би се поставя началото на пост-ведическите направления в шиваизма. Още в химните на Ригведа намираме указания за съществуване на особен род свети хора, различни от брахманите. Това били „мълчаливци” (муни). За дрехи им служел вятъра и упоени от собственото си мълчание те били способни да се издигнат във въздуха и да се реят в небесните висини заедно с птиците и полубоговете. Постът и въздържанието се считали като средство за овладяване на различни свръхестествени сили. За състоянието на екстаз в химните се говори, че боговете са се вселили в хората. Най-ранното споменаване на мъдреци - аскети, намиращи се в състояние на екстаз е в Ригведа, Х мандала,136 химн. По-късно, по времето на Упанишадите аскетизмът станал в Индия широко разпространено явление. Забелязва се нов етап в развитието на индийската религия, защото благодарение на тях религията измества своята тежест върху вътрешната връзка между човека и безкрайното. Човек изпитва болка, когато е разделен от бога, и няма нищо друго освен съединението с бога, което да може да удовлетвори този духовен глад. Стремежите на душата към прекрасното, чистото, съвършеното не могат да бъдат удовлетворени в ограниченото пространство и време, където човек е обвързан от чувства и мисъл. В търсене на идеала и сливането с бога много хора изоставяли семействата и домовете си. Те странствали като просещи монаси, търсещи спасение на душите си в бедност и чист живот. Едни аскетите водели отшелнически живот, подобно на психично болни хора – те живеели в затънтени гори, подлагайки себе си на мъчителни изпитания: глад, жажда, слънце, студ и дъжд. Други живеели в „места за покаяние”, в покрайнините на градовете, и подобно на някои по-малко почитани святи хора от по-сетнешни времена се занимавали със самоизтезания: седели в кострика на припек, лежали върху гвоздеи и шипове, с часове висели от дърво надолу с главата или държали ръцете си над главата, докато незагубят чувствителност. Аскетите оказали най-голямо влияние за развитието на религиозната и философска мисъл в Индия. Независимо от крайностите, с който някои от тях се занимавали, все пак те стоят в основата на психическите и умствени упражнения, и медитацията. Индийският аскетизъм възниква от стремежа да се намери магическата, свръхестествена сила. Смятало се, че нея притежават брахманите, благодарение на своя особен произход и знания. А аскетите, отдавайки се на най-сурови самоизтезания могат да достигнат по-добро положение от жреците и служителите на жертвения култ. Благодарение на това, че те подлагали своето тяло на болки и лишения, пред тях се откривала перспективата на безмерно блаженство. Отшелникът, който стои на най-ниското стъпало на социалната стълбица, може да разчита на много неща даже в чисто материално-житейски план. Него чакали почит и уважение, които никога не се падали на съдбата на обикновения човек, акъм това и пълната свобода за насъщния хляб. Това чувство на свобода, възникнало от това, че от плещите е смъкнато тежкото бреме на обвързаност по отношение на семейството и не трябва да мисли за собствености, намира своето изражение в умиротворена радост, която изпълва много страници на индийската религиозна култура. Но ако аскетизмът имал своята привлекателна страна за хората, който били духовно по-малко надарени, то много повече това се отнася за търсещите хора, които подлагали себе си на лишения, ръководейки се от искрени религиозни мотиви. По мярката за това, как мистическите упражнения развивали психическите способности на аскета, те достигали до прозрения, които немогат да се опишат с думи. Неговата душа, пред която постепенно се откривали тайните на света се повдигала по-високо в измамливи небеса, където във великолепие и блясък живеели боговете. Преминавайки от „мрак в дълбок мрак”, те постигали тайната на тайните: узнавали пълно и окончателно какво е това свят, какво е „Аз-а”, повдигали се към сферата където няма повече раждане и смърт, радости и скръб, добро и зло, а има само истина и блаженство. Заедно с това трансцеденталното знание постигнало осъзнаване на своята пълна, абсолютна свобода. Аскетът, който достигне своите цели на търсене, побеждавал всички победители. В цялата вселена нямало същество толкова велико, колкото него. Философското тълкуване на тези мистически знания на аскетите били различни в различните секти, но неговия главен смисъл бил един и същи. При това той не се отличава съществено от мистическия опит на гръцкия, юдейския, християнския и мюсюлманския свят. И ако другите религии придават на мистицизма по-голямо или по-малко значение, за Индия той е основа на основите.
Най-ранната аскетична индуистка секта, която почита Шива като върховно божество е Пашупати. Тя е в основата на множество по-късни секти разпространили се в Гуджарата и Раджастан до ХІІ в., а на изток – до Камбоджа и о. Ява. За основател на Пашупати се счита Шива Лакулиша (буквално – Шива, въплътил се в труп). Има силно влияние в Южна Индия в периода VІІ – ХІV в. Има четирима последователи основали разклонения. Като метафизика нещата се въртят около Пашу – Пати – Паша и връзката между тях. Отдава се голямо значение на ануграха – божията милост. Според текста Ганакарика има пет етапа за духовно израстване на адепта като всеки е свързан с конкретно място, конкретна сила и конкретни процедури за инициация и пречистване. Първият етап е вякт (явен етап) – ученикът се свързва с гуру и се занимава със службата в храма, храната се проси, правят се шест бани с пепел и шест богослужения на ден. Вторият етап авякт (скрит етап) –ученикът напуска храма, краде чуждата добра карма и им предава лошата си карма, предизвиквайки ги да изпитат лоши чувства, отвращение, презрение, правейки се на сакат и използвайки неприлични жестове. През третият етап отива да живее в пещера. През четвъртият етап отива да живее при кладите за кремация. И петият етап е смъртта.
Друга школа е Капалика (носещите черепи). За тях се споменава в едно житие на южноиндийски мъдрец от ХІІ в. Ходят с тояги с черепи на тях. Обвиняват ги в некрофилски и други такива практики. Сектата е позната по описание на нейните противници. Възможно е те да са олицетворение на всички неортодоксални и тантрически течения в шиваизма. Всяка действие се върши в името на бог Шива и това го превръща във форма на служене. Има епиграфски паметници за реално присъствие на тази секта. Бродят с черепи в ръка, целите в пепел, с украшения от човешки кости, с кожи около слабините. Търси се друго състояние на духа, т.е. търси се знанието по друг различен начин. Като ритуал се използват всички забранени неща за постигане на друго различно състояние на духа.
Друга секта, повлияна от шиваизма е Лингаята (вирашайва). Появява се през ХІІ в. и за неин основател се смята Басана. Тя съществува и до днес и има приблизително шест милиона адепти в Югозападна Индия – около Бомбай, Карнаката и Махарашна. Характерно за тях е, че след посвещението си и мъжете и жените носят малък лингам около врата си вместо свещения шнур. Вирашайва е реформаторска секта. Според нея поклоненията, жертвоприношенията и храмовите служения са безполезни. Те не приемат кастовата система, обявят се за равенство между половете, отхвърлят браковете между деца и разрешават на вдовиците да се омъжват повторно. Често се разглеждат като дравитска реакция на арийската доминация, която вкарва кастите. Те запазват някои ритуали, а посвещението (дикша) на момчетата е задължително.То се извършва от други жреци, наречени джангама, които не са брахмани. Вирашайвите трябва два пъти на ден да почитат лингама. Мантрата им е „наман шивая”. Използват свещена вода и свещена пепел. Разработват система за духовен напредък от шест степени да единение с Шива и Шакти. Всички аскетични направления на шиваизма не признават света и душата. За тях има само един свят – този на Шива. Останалият свят е илюзия. Вирашайвите погребват мъртъвците си. Вярват в прераждането, освен за тези, които приживе са постигнали някаква степен на святост. Кашмирският шиваизъм, който е монистичен и мистичен също се отнася към аскетичния клон. Основно понятие е пратябхиджна (разпознаване на бога) – това е целта, да се достигне до този момент на просветление, да се познае същността на бога изведнъж. Метод за спасение – директен, спонтанен, без техника. Следващото религиозно и философско развитие не било еднопосочно, макар всички системи да имали своето начало в Упанишадите. Всички те били обединени от стремежа да преодолеят очертаните недостатъци, но подхождали по различен начин. Едни поставяли на първо място вярата в един човекообразен бог, почитан с религиозно преклонение (бхакти) в противовес на Брахман, който трябвало да бъде постиган чрез медитация и знание. Други избрали широкия практически възглед върху всекидневния живот, поставяйки ударение върху морала и заглушавайки метафизичните разисквания върху бога и душата. Те наблягали също върху контролирането на волята и емоциите и смятали праведните действия на човека за единствено средство за спасение. Трети, неудовлетворени от мистицизма на Упанишадите, възприели рационална интерпретация на всички проблеми на човешкия живот и предприели опит да ги решат с аналитичен подход. Друга една посока очертала решителен отказ от сложната практика на жертвоприношения, проповядвана в брахманите, и зачитане светостта на всяко живо същество. Нова и най-съществена характеристика на религията през класическия й период става отдадеността спрямо бога (бхакти) и пътят към религиозната цел в такава любов-отдаденост (бхакти-марга). Особено значение придобива фигурата на сакралния учител (гуру) и функцията на брахмана преди всичко в качеството му на гуру. Висшето живо същество, Брахма, вече се възприема в по-висока степен като личностен бог. Но култът към него постепенно заглъхва и в съзнанието на индуистите той остава свързан преди всичко с разбирането за циклите на времето. Своето развитие аскетизмът продължава и по нататък във времето през шраманските доктрини, джайнизма и будизма. И докато по времето на шраманските учители самотният аскет е скитал от село на село, по-късно предпочита да живее в собствена обител, заобиколен от своите ученици, които наставлявал в духа на истината, до която е достигнал в резултат на своите размишления. То по време на джайнизма, когато целта на душата е освобождаването и отделния индивид трябва да се насочи към такива постъпки и етични норми, които да подпомогнат тази цел – това е било осъществимо само и единствено от аскетите. Джайнисткият монах не трябва да живее продължително на едно и също място, той скита из страната, облечен с обикновени дрехи или съвсем гол. Главата му е не просто обръсната – космите по нея са изскубани с корена. Той постоянно спазва жестоки пости и безпощадно изтезава плътта си. Най-големият грях за един джайн е хинса (причиняване на вреда на живи същества) и за да не обезпокои човек, животно или насекомо, джайнът полага свръхчовешки усилия: прецежда водата за пиене, със специална метличка премита пътя пред себе си, за да не стъпче мравка или червей и пр. Строго му се забранява да се придвижва или върши нещо нощем, тъй като в тъмнината не е възможно да проследи всяко свое движение. Висш подвиг за един монах се счита смъртта от доброволен глад. Може би именно крайната строгост на аскетската практика е била една от причините за сравнително слабото разпространение на тази религия през първите векове на нейното съществуване. Будизмът отрича крайностите в аскетизма, така характерни за джайниската религия, и в противовес издига идеята за „средния път”. Будистите смятат, че монашеството не е абсолютна гаранция за освобождаването. Идеята за „средния път” минава през значителни трансформации в процеса на еволюция на учението. В махаяна все повече внимание се отделя на чисто религиозната практика: на медитацията, на йогистките упражнения, на аскетските подвизи.
Така достигаме до основополагащата свещена книга на класическия индуизъм е Бхагавадгита. Названието й означава „Песен на Блажения (Бхагаван)“. Съдържа се в шеста част на епоса „Махабхарата“. Блаженият бог Кришна беседва с най-близкия си ученик Арджуна и го възвежда към себе си, към единение със себе си. Обсъждат се последните въпроси – за висшата реалност, за смисъла на човешкия живот и блаженството, за самопознанието и самоосъществяването. Съзерцателната мистико-спекулативна нагласа, позната от Упанишадите, в „Бхагавадгита“ отстъпва пред възгледа за бхакти – пълната отдаденост на бога като път към освобождение.
Индуизмът като духовно явление не е просто религиозна система или вероизповедание, той пронизва всички сфери на живот на индиеца – мироглед, социална, юридическа сфера, поведенческа, морално-етическа. В този смисъл той е не само и дори не толкова религия, вяра, колкото начин на живот, белязан от специфична духовна практика. Основните характеристики на индуизма безусловно доказват, че той не се вмества в параметрите на една конфесия, изработени и утвърдени от юдео-християнските представи и норми за религия.
И накрая нещо, което дълбоко ме потресе, търсейки материали по темата. Попаднах на следната статия от сайта: http://www.India.ru. Позволявам си да я включа без съкращения и без разрешение на автора, а не бих могла и да я коментирам, защото за мен това е нереално или поне неразбираемо...
Кумбх Мела
Една от безбройните индийски легенди разказва как боговете и демоните на страната разбивали млечното море, за да извлекат от него нектара на безсмъртието. Когато го добили, те го скрили в една от глинените делви за вода, наречена кумбх. Коварните демони обаче откраднали кубмха, за да използват нектара само за себе си, но със сила и хитрост бог Джаянта успял да им го отнеме. 12 дни той бягал от своите свирепи гонители, докато успее да го върне на боговете. През това време той спирал за отдих само четири пъти. Тогава от съда се отронвали капки и падали на земята. Точно на тези четири места край градовете Харидвар, Насик, Уджаин и Праяг - днешният Аллахабад, оттогава до днес в Индия се празнува Празникът на гърнето - Кумбх мела. Като най-свещен се почита Сангама край Аллахабад - мястото, където се сливат трите велики за всеки индиец реки Ганг, Ямуна и митичната подземна река на мъдростта Сарасвати.
Откакто свят светува на всеки 12 години през месецът магх, когато слънцето стои под знака на Овена, а Юпитер е под знака на Водолея, веднъж та 12 години се празнува Кубх Мела. на това място се събират милиони хора от всички краища на огромната страна. Първи сведения за тези религиозните празненства са достигнали до нас от VII в. Тогава китайският пътешественик Сюан Цзян посетил Индия и присъствал на поклонение от половин милион души. Сред вярващите бил и индийският цар Хардшавардха със своя двор. Царят раздал на бедните всичко, което носел със себе си и накрая се върнал без пукната пара в столицата. Дори парчето плат, с което прикривал голотата си, било взето назаем.
От времето на епоса “Махабхарата” до днес индийците повтарят ритуала на потапянето в свещена вода, защото вярват, че тя измива греховете и прекъсва веригата от прераждания, която е безконечна, докато човек не се пречисти и постигне безсмъртие. Времето за провеждането на Кумбх мела се изчислява стриктно от астролозите. Когато Слънцето, Луната и планетите се подредят в определен ред, се получава изключителен заряд на атмосферата. Това става веднъж на 144 години. Така беше на 24 януари 2001 г. Тогава администрацията на празника отчете рекорд за Гинес - 30 милиона души се потопиха в свещените води на Сангама само за един ден. А общият брой на поклонниците, които дойдоха в Аллахабад по време на пазника, който тече повече от месец, надхвърли 70 милиона!
Разбира се Кумбх мела поставя индийските власти пред изключително сериозни проблеми.
Как да се осигури транспорт и елементарна хигиена на толкова много хора? Една епидемия на този празник би могла да се разпространи светкавично из цялата страна. През последните години тук специално са прокарани 230 км нови пътища. По време на празника на всеки 8 секунди автобус докарва нови поклонници. Изразходват се около 3000 т жито, 7000 т брашно, 5000 т ориз и зеленчуци, произведени специално за случая. Над 10 000 полицаи се грижат за реда и сигурността, а доброволците, които им помагат са 3 пъти повече. Мнозина питат какъв е все пак смисълът на това поклонение? Хората пестят цял живот и изминават по мъчителен начин понякога хиляди километри, само за да се изкъпят в мръсната вода (установено е, че тя надхвърля 100 пъти пределно допустимите норми!) На този въпрос трудно може да се отговори еднозначно и ясно.
Просто това е част от битието на индиеца, предопределено от безсмъртна вяра, предавана от поколение на поколение вече хилядолетия!
* * *
В полунощ нескончаема върволица от хора отива към най святото от всички места за поклонение - Тривенисангам или просто Сангам - равнината, образувана на мястото, където се сливат свещените води на Ганг, Ямуна и митична река на познанието Сарасвати. За чудовищните му размер добихме представа едва след като видяхме снимките от интдийския сателит IRS. На тях се вижда се ясно сливането на реките, а в червено са прииждащите тълпи Няколко извънредни влакови композиции и неизброимо количество автобуси, камиони, джипове, коли, каруци, рикши, натоварени до краен предел вътре и по покривите, прииждаха в Алахабад още от предишния ден. Неспирен човешки поток пъплеше към специалното поклонническо градче Кумбх сагар, образуван от десетки хиляди палатки, построени върху 1396 хектара край мястото на свещеното сливане на реките. Затиснати в множеството, до 5 ч. сутринта на 24 януари за няколко часа успяхме да преодолеем едва 500 метра. Празникът трябваше да започне малко преди изгрев. Цялата церемония духовно се ръководи от т.нар. панди, които определят индивидуалните процедури на всеки поклонник в една книга с внушителни размери, наречена Праяга махатамия. След посещението при панда, следва отиване при бръснаря. Хиляди бръснари бръснат на сухо богомолците. Съществува поверие, че всеки останал косъм дори по веждите и миглите увеличава броя на преражданията и съкращава престоя в небесното царство.
Голямият ден започва на изгрев. Температурата е едва 6 градуса и мнозина зъзнат. Скандират се мантри в прослава на Шива и Майка Ганг. Езиците, на които говорят тези хора, са десетки. Има представители от многобройните народности на многоликата Индия.
Гол мъж, възседнал неоседлан кон застана начело на шествието. По събралия се милионен народ пробягнаха вълни на възбуда. Тази утрин на най-благоприятния за къпане ден според звездите по правило е отредена за святите хора, които в Индия се наричат садху. Наричат деня Мауни амавася или Пълната луна на светците. Садхутата се придвижват в шумна и невероятно пъстра процесия. В първите й редици са най-почитаните от всички - голите светци нага. Намазали са телата си с бикрути - пепел от кладите, на коите в Индия се горят мъртавците. За разлика от християнското “от прах си и на прах ще станеш”, тази пепел е символ на победата над смъртта, на прераждането. В състояние на екзалтация “облечени” само в пепелта на своите свещени огньове нага размахват страховитите си тризъбци, мечове или тояги, защото те са войните на хиндуистката вяра, които я бранят от агресиите на исляма. Само надмогнали плътта могат да понесат голи студа преди зимното разсъмване. Водачите на нага се почитат като живи богове и е абсолютно забранено да бъдат снимани, защото това би нарушило божественият им престиж.
Садхутата с пълно право биха могли да се впишат в емблемата на индийските чудеса също така успешно, както свещените крави, слоновете и махараджите. Съществува предание, че огромната армия на индийските садхута, е организирана от духовния си учител знаменития гуру Ади Шри Шанкара Ачария, живял в началото на VІІІ век, който се счита за първият саадху на земята. Той възстановил хиндуизма като върховна религия на Индия и провъзгласил светите хора нага за нейни войни. от Срингери през VІІІ в. Той е религиозния гуру на хинуистката религия, допринесъл най-много за победата над будизма през VІІІ в. Поделил и в духовно отношение Индийския субконтинет на осем части, които се нарекли шанкарачарии. Те трябва да ръководят празника, възседнали слонове. Слонове обаче този път не са допуснати. Има опасност в тълпата превъзбудените животните да изпогазят хората. Почти е невъзможно божествини особи на шанкарачариите да бъдат зарнати в станата, но ето сега пред очите ни е един от тях! Великият Чандра Свами се е задоволил да поставят златения му трон върху ... трактор. Казват, че той дошъл за празника с поръчковия си позлатен мерцедес. Множеството се тълпи около него, хората се блъскат в желанието си да се докоснат или целунат краката му. Това се счита за божествена благословия.
На Кумбх мела могат да се видят на живо много от чудесата на йогите, за които четем и слушаме. Сред тълпата забелязваме как носят прочути индийски аскети, висящи на забити в телата им железни куки. Някои от тези хора по цял ден гледат с отворени очи слънчевия диск, самообрекли се на вечно мълчание. Трудно е да се изброят многобройните доказателства за победата на духа над материята, които се редят пред смаяните ни очи.
Десетки хиляди полицаи, военни и доброволци направляват строго човешкия мравуняк. Не се допускат и най-малките отклонения от определения маршрут, защото едно залитане на тълпата би означавало десетки да намерят смъртта си смазани. Като тренировка за справяне с това взривоопасно събитие е била използвана т.нар. малка Кубх мела, която се провежда на всеки 3 години на едно от свещените места. На последната в град Харидвар се срути мост и стотици се удавиха. Десетки бяха и жертвите, загинали от пожар в един от влаковете, претъпкан до краен предел с поклонници. Случва се тълпата да премаже някого, десетки са изгубилите се и въпреки специалната служба за такива случаи, някои не успяват да открият близките си дълго след приключването на празника. Други пък не се и опитват да ги намерят - те просто”забравят” остарелите си родители да прекарат последните си дни на това свято място.
По древна традиция по-богатите поднасят на този празник големи дарове. Още се помни, как през 1930 г. на Кумбхамела е бил подарен слон. Това са счита за истински царски дар. Обаче, след време животното умряло от глад. За съжаление, направилите големия подарък, забравили да се погрижат за изхранването му по-нататък.
От най-древните времена индийците вярват в чудодейното къпане в свещена вода. От хилядолетия те повтарят един и същ ритуал с вярата, че измиват своите грехове и така прекъсват безкрайната верига от прераждания. След потапянето мокри, полуголи, нарамили багажи и съдове свещена вода, поклонниците бързо правят мястото на следващите. Процесията на садхутата продължава до късно следобед. През това време хората стоят плътно наблъскани зад бариерите, за да ги зърнат и да получат благословия. На моменти най-набожните жени успяват да се промъкнат зад парапета и полицейския кордон и да се отъркалят в праха, по който току що са преминали садхутата. После загребват шепи от осветения пясък. Разбира се през цялото това време охранителите реда ги налагат здраво с бамбуковите си тояги. Никой обаче не роптае. В мразовитата тъмнина преди зазоряване всички поклонници скандират мантри в прослава на Майка Ганг и Шива - един от най-почитаните и обичани хиндуистки богове. Повечето са вперили поглед, сякаш извън пределите на материалния свят.
След нага идват аскети от сектите ниранджани и джуна. Много тях са дошли от ледените склонове на Хималаите, където живеят голи в свирепия студ.
За съжаление снимането им не е позволено и за спазването на забраната се грижат хиляди от тях. Сред пострадалите е и екипът на ВВС. Една изключително скъпа камера пред очите ни стана на парчета след удар с бамбукова тояга.
Индийците вярват, че Ганг е създадена от върховния бог Брахма, за да пречиства човечеството от неговите грехове. Веднъж богинята-река попитала Брахма, кой ще пречисти нея след толкова грехове, измити във водите й. Светите мъже саадху при потапянето си на Кубх мела, отговорил богът.
След различните ордени на саадху и простосмъртните успяват да се доберат до водата. Мнозина се стремят да целунат краката на някой светец от висок ранг. Тези хора се търкалят в екстаз там, където току-що са минали саадху и си вземат от пръстта за благословия.
Ето един жив бог. Той е сляп и е сред най почитаните днес в Индия. Затова стотици искат да целунат краката му. За тях неговите помощници носят сребърната поставка. При появата му изпадав в екстаз и този светец, на когото остава да налапа главите на своите две кобри в израз на уважение. Когато светецът сяда на брега, започва блъскане кой да измие краката му, кой да му поднесе да пие от свещената вода на Ганг. Специално доведеният оркестър не спира да огласява и без това шумното място.
Къпещите се пускат във водата лодчици от листа, в които греят маслени лампи и оранжеви цветя, бележки с изписани върху тях молитвени текстове. Някои от жените предлагат праха кум-кум с вярата, че така ще осигурят по-дълъг живот за своите съпрузи. Най-висшата индийска каста брамините перат тук свещените върви, които носят като кастов знак под ризите си.
Щастливците успяват да наемат лодка и да се изкъпят точно там, където се сливат реките. Ето тук ясно се вижда смесването на бистрата Ямуна и мътната Ганг. Подземната Сарасвати е невидима, но всички тук чувстват присъствието й.
Всякакви чудесии могат да се видят през този ден. Святите мъже, демонстрират свърхестествените си възможности. Целта е да се разкъсат оковите, които стягат духа, за да може той да се извиси. Една особено почитана садхви, така се наричат жените-садху, с име Каила Деви на този ден е изкопана от земята, където е прекарала неподвижно 72 часа. Недалеч стои светец прекарал 10 години с вдигната дясна ръка. От позата мускулите са атрофирали и ръката му е изсъхнала. До него е представител на други садху - кадешвари, който прекарва 14 години прав. 4 вече са минали. Учениците са непрекъснато около него, за да го обслужват при храненето, да го мият след извършването на естествените нужди. Сред нагите може да се забележи и Свами Шордани, който от години прекарва свирепите зими гол при изворите на Ганг, на височина 4000 м сред хималайски ледник. За мелата тук идват и садху от сектата агхори, които обитават местата за кремиране на мъртвите, пият урина и се хранят в човешки череп. За да извисиш душата, трябва да презреш материалното и да умъртвиш плътта, вярват святите хора. Някои садхута завързват тежки камъни или железни вериги за половите си органи, за да ги направят безчувствени. Други седят обкръжени от огньове с делви, пълни с жар на главите.
Преди процесията да продължи с другите секти святи мъже, които ако не са голи, са облечени в оранжеви одежди и са окичени с броеници и гирлянди от невени и мериголд, за кратко достъп до ВИП-мястото имат обикновените поклонници. Те се втурват към водата с възглас: ”Слава на Майка Ганг!” Жените са по сарита, мъжете - по гащи, някои носят невръстни голи дечица. Духа вледеняващ вятър. Във водата хората рецитират мантри и извършват ритуални действия. Обърнатите им на изток очи гледат сякаш отвъд материлния свят, преодолели тежестта на неговата смъртност. Хиндуистите вярват, че подобни свещени места са брод в буквалния и преносния смисъл през реката на живота към безсмъртието.
Купчина хора скандира неразбираеми слова, подгравана от растящото кресчендо на барабан. В средата й мъж клечи с отнесено изражение, а до него друг прави някакви магии с тревички и лимон над огън. Изведнъж вцепененият се изопва в гърч, трима скачат да обуздаят тресящото се тяло, тълпата затаява дъх. Когато човекът е укротен и поставен отново на земята, преглъща мъчително и започво да реди слова сякаш под чужда диктовка. Всички присъстващи го слушат онемели.
- Кой е този човек? - питаме.
- Не е човек! Това е Бог! - отговарят ни убедено и се скупчват още по-близо,за да му зададат съдбовните си въпроси.
В това време радиоуредбата не спира да излъчва съобщения за хора, които търсят изгубените си близки. Около 10 000 души, предимно жени и деца (между тях дори и едно 6-месечно бебе) благодарение на специалния лагер за изгубили се, до вечерта са отново при близките си. В лагера остават обаче няколко стари жени, които едва ли ще бъдат потърсени. В печалната статистика на всяка Кумбх мела има специална графа за изоставени от родствениците си старици.
Едно от най-големите изпитания за нас е посещението в лагера на нага. Още с влизането си забелязваме, че момче лежи зарито дополовина в пясъка отпред. Това вече продължавало с часове. Снимаме в лагера с риск, като пренебрегваме едро изписаните забрани. Ето го известният хималайски нага Свами Шордани. Живее край изворите на Ганг високо в планината. Казват, че понасял така минус 40-градусов студ. Почти не говори. До него като по сценарии е садху е кадешвари. Представитерлите на тази секта са изключитолно рядки срещани. Кадешвари е дал е обет да стои прав 14 години. Четири вече са минали. За неговата прехрана и лула с хашиш се грижи екип асистенти. Нощем те измиват тялото му след като извърши естествените си нужди.
Още един жив светец стои вече 10 години с вдигната ръка. От обездвижването тя е атрофирана, а дългите нокти му са се забили дълбоко в умъртвената плът. Така светите хора доказват превъзходството на духа над материята.
На брега на Ганг съзираме увит в парцали човек. Той лежи на земята. Подобна гледка не е необичайна за подобен празник. Едно момче ни обяснява, че човекът е мъртъв. Насядалите наоколо поклонници не му обръщат внимание. Те вярват, че е голямо щастие да умреш на поклонение, пречистен и благословен. Изобщо най-необикновеното преживяване за чужденеца по време на Кумбх мела е усещането за тази единна вяра, толкова дълбоко вкоренена, че е останала непроменена от древните арийски времена до днес, когато Индия се бори за статута на ядрена сила.
Изумителна картина са тези хора с различни възрасти, касти, класи, кесии, събрани тук от неумиращата вяра и надежда.
24 януари е и денят за посвещаване на новите саадху. Те очакват светлия миг, наклякали край реката, в оранжеви дрехи и с бръснати глави. Достъпът на външни лица на това място е абсолютно забранен. Достойнинстото си да станат истински саадху те са получили след 9-годишно въздържание от светски живот и целомъдрие. Казват, че днес гуру ще нанесе всекиму 3 удара по половите органи, за да ги умъртви.
Отбиваме са в Кумбх сагар. Там кипи трескав живот. Сега хората трябва да се погрижат и за своите досадно несъвършени тела. Изнурени от многочасово бдение по пътищата към реката, мнозина спят в неудобни пози. Хиляди жени пекат малки питки и приготвят обеда на импровизирани огнища. Наблюдааме езин от аскетите, които се опитва да изсуши косата си. По наши сметки тя е дълга поне метър и половина. Кога ли се е подстригвал за последно този човек. Той намотава плитките си на топка и ги провира през пуловера. Само така той после ще може да го облече.
- Нектарът на Кумбх мела, който извличаме днес, е подновеното уважение към нашата земя и всички нейни създания, посвещаването на правилата за живот, предписани от древните ни книги и подклаждане на огъня на духовните стремежи на душите ни - обясни ни многоуважаваният Свами Чиданант Сарасвати.

С написаното не смятам, че темата за аскетизма в Индия е изчерпана. Тук биха могли да се направят съпоставки и с други религии като християнство и ислям. Но нека това бъде повод отново да се върна към тази тематика, която лично за мен предизвиква интерес. Дано е допаднала и на вас, или най-малкото сте научили нещо ново и непознато за Индия.
И накрая малко материали (снимки и клипове) в подкрепа на написаното.
индийски храм на бог Шива Image
https://lh5.googleusercontent.com/-VO2S ... 47/Akshard
https://lh3.googleusercontent.com/-6bvL ... +India.jpg
бог Шива Image
Шива и съпругата му Парвати Image
Ганеша Image
стари храмове на Шива в щата Гоя, Индия

поклонение на Шива край река ганг, Индия
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby karma » Mon May 14, 2012 9:40 am

ДА ПОГОВОРИМ ЗА ЛЮБОВТА…
Предлагам ви да поговорим за любовта от една друга гледна точка. Или по-точно казано – любовта, погледната през очите на западния и източния човек. Темата за любовта открих в записките си от един лекционен курс по източна философия. Любовта и нейните различни измерения. Надявам се, да ви заинтригувам и да ви провокирам да се замислите върху разноликия и образ.
Каква е любовта на Ромео и Жулиета, нещо възвишено, което си заслужава да се възпява от поетите, или дребно увлечение, егоистична привързаност, за която се е платило твърде висока цена?
В продължение на хиляди години в западната цивилизация е създадено огромно количество литература за любовта. Като се почне от древните гърци и се мине през римляните и после Шекспир, Лермонтов, Пушкин, Гьоте и пр. до днешно време. И ето, че в днешно време идват от Индия разни „гуру” и изведнъж казват, че всички тези вдъхновени творби на литературата на запада, тези прекрасни произведения на изкуството са насочени към описанието на едно съвсем дребно, обикновено, посредствено чувство.
Западният ум не може да приеме подобно класифициране. Та нали сме научени от най-ранна възраст, че любовта това е най-възвишеното чувство? Особено, когато става дума за родителска любов или за любовта към родината. Как смее един гуру да посяга на ценностите на запада? Пък и в самата Индия има безброй произведения, които не отстъпват по вдъхновение на западните, например един Калидаса.
Нима индийските гуру отричат дори „любовта” възпята от техните собствени поети, говорейки за „всеобща”, „космическа”, „необусловена”, „съвършена” любов. Ще надникнем в техните източници – Йога, Веданта и Будизъм.
Всяка точка от изложеното може да се чете отделно, въпреки че те са свързани една с друга. Нещо подобно както при скачените съдове. Когато се напълни един от тях, останалите също се напълват! И още нещо много, много любопитно и важно!!!
Ако в долният текст се смени думата Любов с думата Щастие, всичко остава пак в сила.
Защото Щастието и Любовта са едно и също нещо, едно и също чувство, но разгледано от различна гледна точка.
Когато разглеждаме това чувство по отношение на себе си ние говорим за Щастие, когато разглеждаме същото чувство по отношение на другите хора, ние говорим за Любов!
Опитайте се да прочетете отново това като замените думите любов с щастие и ще се убедите в това! И още една забележка за тези, които не са запознати с индийските философски течения, когато четете по-долу!
Човекът, който се стреми или е постигнал вече Абсолютната, Всеобща, Чиста, Необусловена, Истинска Любов се нарича БХАКТА!
И ако не сте срещали подобни идеи преди, ако четете подобни интерпретации за първи път, не бързайте, четете бавно по една точка на ден!
1. Обикновената Любов не е по-различна от Универсалната Любов
, двете са едно и също нещо.
Разликата е, че Обикновената Любов е насочена към единичното, към индивидуалното, към отделното, докато Универсалната Любов е насочена към цялото, към тоталността, към всеобщото. При обикновената любов се прави разлика между това, което е „аз” и това, което не е „аз”. От една страна „аз” това са материалното тяло, умът и интелектът, и от друга страна това „аз” обича някакъв обект, например шоколад, който в случая е „не аз”. При Универсалната Любов, „аз-а” това е и тялото и шоколада взети заедно, с всичко останало. В ума не се прави вивека - „различаване” на отделни компоненти от цялото. Всичко е едно единствено.
2. При Обикновената любов човек избира на кой какво да дава. Ние проявяваме предпочитание, тези, които обичаме, тези, които са ни симпатични, към тях се отнасяме далеч по-благосклонно. Човек, който обича с Всеобщата Любов дава на другите това, което е по възможностите му, без да очаква отплата за това, без да поставя условия, без никакви уговорки. Отнася се еднакво към всички и всичко. Така както дървото дава плодовете си на всеки, който дойде и иска да си откъсне плод от него, без да подбира. По същият начин трябва да се дава, без да се прави избор на кого да се дава и на кого не, кой заслужава и кой не.
Обикновено хората правят разлика, разграничават между тези, които са им симпатични и тези, които не са, тези, които могат да използват и тези, които са техни врагове, имат специално отношение към всеки човек в зависимост от неговия статус в обществото.
Има една чудесна история за един дзен учител. В неговата школа организирали голямо празненство. Самият учител застанал до вратата за да посреща гостите. До него стоял един от активните членове на школата, верен последовател на учителя, който по професия бил директор на фирма. Учителят се покланял на всеки един от гостите с нужното внимание и казвал: „Моля, влезте в хола и си сипете чаша чай!” По едно време ученикът казал шепнешком: „Учителю, човекът, който току-що влезе, е най-богатият в града. Мисля, че трябва да му окажем специално внимание.” Учителят отговорил: - Директоре! – Да? – Моля, влезте в хола и си сипете чаша чай!
3. Любовта извира от разбирането за единството на всички и всичко. Думата „извира” е много важно да се употреби тук, защото любовта не е резултат на нищо, тя си съществува, любовта е! Няма нужда да се създава, култивира, развива и т. н. Затова се казва просто ”мястото, от където извира” е разбирането за единност на всичко и всички. Нека да обясним: не е възможно да се обичат другите, само, заради другите.
Любовта е заради индивида, заради този, който обича. Ние обичаме другите заради самите нас, ако нас ни няма, ако ние не „сме”, не е възможно да обичаме другите. Но тогава се получава противоречие, от една страна универсалната любов трябва да е алтруистична, но от друга страна ние обичаме заради самите нас, а това е форма на егоизъм. И това е така при обикновената любов, която е егоистична.
Но при универсалната любов няма егоизъм, защото индивида се е отъждествил с цялото, с цялата вселена. Човекът, който е постигнал себепознание се идентифицира с цялата вселена. Ако аз мисля за другите хора, че те са част от мен самият, тогава аз не мога да ги мразя. Аз не мога да мразя себе си. И в същото време аз не съм егоист, защото не правя разлика между мен и другите хора.
Когато гледам на другите хора, като че ли те са част от мен самия, тогава аз не съм егоист! Защо аз отдавам толкова значение на другите, колкото и на мен самият. Когато обичам себе си аз обичам и другите в същото време, защото „Те” това съм „Аз”!
4. Обикновената Любов е заради егото, заради низшият аз, заради обусловеното от желания съзнание, личността, индивида, частното, единичното, отделното. Всеобщата Любов е заради Истинското Себе, Атман, Чистото необусловено от желания Съзнание, Чистата Будност, Всеобщото, Цялото, Единното.
Когато обичаме с обикновената любов, това ние го правим не заради другият, не заради партньора, а заради самите нас, заради самите наши желания. Другият служи за да задоволи нашите желания, нашите потребности, нашите изисквания. От друга страна този, който обича с Всеобщата Любов се идентифицира с цялото, с общото, с тоталността. Обектът на любов, този който обича и самата любов стават едно. Той познава своето Истинско Себе, което е Чисто Съзнание, незамърсено от васани – желания. Той не се отъждествява със своето материално тяло, с чувственият ум и с аналитичният ум – кая, манас и будхи. Той не вижда себе си в органите за възприятие и органите за действие – карма индрия и джана индрия. Той знае за своето истинско себе като за Чиста Будност.
И той вижда, че тази Чиста Будност, е Истинското Себе на всичко и всички. Това е Атман, това е Брахман, абсолютната реалност!
Такъв човек на прави разлика между „аз” и „не аз”. За него всичко е само „Аз”. Онова, което другите различават като отделни съставки за него е само сън, илюзия, умствено творение. За него любовта към другите е любов към самия себе си. Така се вижда, че висшата и низшата любов са не заради другия, а заради самият Аз.
В писанията често се среща думата Атман, с която се означава обикновено Истинското Аз. Но често се използва, за да се означи и индивидуалното обусловеното „аз”, т.е. егото.
Това пояснение го правим, за да цитираме един известен стих от Брихадараняка-упанишада и да подпомогнем за неговото разбиране. В този стих думата Атман е употребена така че може да се разбира и в двете значения. Това прави сутрата изключително силна и многозначителна. Тя изразява по-горното твърдение по следния поетичен начин.
Мъдрецът Яджнявалкя обяснява това на съпругата си Майтри в Брихадараняка-упанишада (2.4.5): „… Съпругът бива обичан, не защото е съпруг, драга, а заради неговия Атман; съпругата е обичана, не защото е съпруга, а заради нейния Атман; синовете са обичани, не защото са синове, а заради техния Атман; Брахмана (член на кастата на жреците) е обичан не защото е брахман, а заради неговия Атман; Кшатрия (член на кастата на войните) е обичан не защото е кшатрия, а заради неговия Атман; световете са обичани не защото са светове, драга, а заради техния Атман; Боговете са обичани, не защото са богове, а заради техния Атман; живите същества са обичани не защото са живи същества, а заради техния Атман; тоталността се обича не защото е тоталност, а заради нейният Атман; Атман, драга Майтри, трябва да се опознае – трябва да се чуе за него, трябва да се размишлява върху чутото, трябва да се медитира върху него. Чрез познанието на Атман, драга, посредством Шравана, Манана, Нидидхясана, всичко се разбира…”
5. При Обикновената Любов, когато загубим желания обект, това предизвиква страдание, при Всеобщата Любов, загубата на любимия обект не донася страдание. Това е много трудно да се разбере от западния ум. Как е възможно да се загуби например любимият човек и от това да не се чувства страдание? Всеобщата Любов произлиза от разбирането за единството на всичко и всички. Човек като индивид може да изчезне, да се изгуби. И тогава има страдание.
Но Бхакта вижда в себе си цялата вселена, и също вижда в другите цялата вселена. Как може да се изгуби вселената като цяло. Като индивид – да, ние се появяваме и изчезваме, но като вселена ние сме вечни!!! Как може да изчезнем като вселена?
6. При Обикновена Любов има желание да се промени другият, да се манипулира другият, да се притежава другият, да се използва другият за свои собствени егоистични цели. При Всеобщата Любов има безусловно приемане на другият, партньорът се приема такъв какъвто е, без да се правят усилия да се промени, да се притежава, да се използва и т. н.
7. При Обикновената Любов, когато обекта вече не отговаря на низшите изисквания
, когато той вече не е това, което сме си представяли, ние повече не се интересуваме от него, преставаме да то „обичаме”. При Всеобщата Любов каквито и промени да станат с обекта от това нашето отношение на доброжелателство не се променя.
8. При Обикновената Любов ние си създаваме някаква представа за обекта на любов и това обикновено е доста различно от самия обект. Склонни сме да правим отстъпки и компромиси, с цел да угодим и да запазим добри отношения. Недовиждаме недостатъците и преувеличаваме положителните черти. При Всеобщата Любов ние обичаме самия обект, такъв какъвто е, а не някаква илюзорна представа, която сме си изградили за него.
9. При Обикновената Любов ние се идентифицираме с обекта на любовта като при това се подценява всичко останало, и тази идентификация служи на егото. Самият обект става част от нашето его. Ние „включваме” обекта в нашето его. При Всеобщата Любов обекта се включва заедно с всичко останало, в едно Единствено Цяло, Абсолютната Реалност, Брахман. Бхакти вижда в „любимият” предмет себе си и цялата вселена и тази идентификация не служи на егото.
10. При Обикновената Любов се прави усилие да се представим в такава светлина, по такъв начин, по който ни се иска да бъдем, или по който очакват от нас да сме. Ние създаваме модел за себе си или се опитваме да подражаваме на вече готово създадени модели от медиите. Ние харесваме някой и искаме да го спечелим като приятел. Наблюдаваме какво този човек харесва и какво не. И се стремим да „станем” това, което този човек харесва. Ние преставаме да бъдем това, което сме, ние създаваме фалшив, недействителен образ за себе си, и се стараем да създадем в другите впечатлението, че ние сме този „образ”.
От друга страна другите очакват или изискват от нас да сме това, за което се представяме. Така те може да ни контролират, защото за нас е важно да бъдем това, което те очакват от нас. Ние губим свободата си, ставаме зависими от другите, от тяхното мнение за нас. И ако те, другите не харесват това, за което се представяме, ние се опитваме да се „променим” и да влезнем в техните изисквания, техните очаквания. При Универсалната Любов, ние не се интересуваме от мнението на другите хора. За нас няма значение дали те ни обичат или не, дали сме им симпатични или не. Няма значение дали ние приличаме на някоя модерна поп-звезда, дали говорим като тях, дали се държим като тях. Няма значение какво мнение имат другите за нас. Няма нужда да изграждаме фалшив образ за себе си. И така печелим свободата си са бъдем това, което сме.
11. Безусловната Любов означава да не се поставя каквото и да е условие на обекта. Например при обикновената любов има условие партньорът или партньорката да отговарят на определени качество, условия, за физическа красота, за възраст, за интелигентност, материално положение, социално положение, връзка с обекта и т.н. Например казва се, любовта на майката към децата и била безусловна любов. Но всъщност това не е така.
Майката подсъзнателно поставя едно важно условие, децата са „нейни”! Ако те не бяха „нейните” деца, тя щеше ли да ги обича по същия начин? И ако това не бяха деца, а възрастни хора? Щеше ли да има пак „безусловна голяма любов”? И ако тези възрастни хора не бяха приятелски настроени към нея, дали тя щеше да ги обича по същия начин? Вижда се, че от известна гледна точка дори „майчинската любов” е вид егоистична любов. Обектът „трябва да отговаря на определено условие” и само тогава може да се обича. Има много родители, които обичат децата си само дотолкова доколкото децата им правят това, което са очаквали от тях. Ако те не правят това, което се очаква, родителите се „отказват” от любовта си към тях.
Децата също се казва, че били признателни и обичали родителите си. Общоприето е родителят да осигури на децата дом, сигурност, възпитание, образовани и т.н. И до толкова до колкото родителите са успели да извършат своите задължения децата ги обичат и са им признателни. Но това не е безусловна любов. Децата ги обичат защото са направили нещо за тях, и ако предположим че родителите са били лоши и т.н., възможно ли е въпреки това децата им да ги обичат?
С обикновената любов това е невъзможно, но с помощта на Висшата Необусловена Любов може да бъдат обичани. Пък и защо непременно трябва да обичаме само родителите си? Нима другите хора заслужават по-малко внимание от тях?
Виждате ли къде е скрито егото. Защото родителите са направили нещо за децата и децата са „признателни” на родителите. Те отделят родителите от всички останали хора. Това е функция на егоистичната любов, да отделя „моето” от „чуждото”. Моите родители, моите деца, моята съпруга, моят съпруг, моят квартал, моят град, моята родина, моят футболен отбор, моята философия, моите знания, моят морал, моето виждане, моята религия и т. н.Егото се крие зад думи като признателност, благодарност, дълг и т.н. Всичко това са условия, ние подсъзнателно поставяме условието „мое” на даден обект и след това го „обичаме”, защото тай ни принадлежи, служи на нашите желания, на нашите васани!
12. Нашата истинска природа е Любов. Няма нужда да се опитваме да изграждаме любов в нас. Няма нужда да се опитваме да култивираме обич и признателност. Достатъчно е само да се премахне омразата, предпочитанията, избирателноста и любовта, която е нашата истинска природа ще се прояви. Всички ние притежаваме тази Висша Космическа Любов, но тя е затъмнена от нашите желания. Когато желанията бъдат премахнати и любовта се появява.
13. Всичко на този свят е резултат на Любовта. От любов цветята цъфтят, от любов растат дърветата, от любов вятърът духа и от любов се движат планетите и звездите, от любов се движат всичко и всички, от любов се опитваме да постигнем нещо и към любов всички се стремим. От любов се опитваме да избегнем онова, което не ни харесва. От любов е открита Америка и от любов е открита теорията на относителността. Дори от любов се извършват най-големите престъпления. Просто хората, които са извършили тези престъпления не са имали възможност да бъдат научени правилно, да не бъдат възпитани правилно, как да използват това чувство вътре в тях. Не са успели да насочат това благородно чувство в нужната посока. Нека обясним: Крадецът, който се опитва да вземе непозволено даден предмет, изпитва същото чувство на желание да придобие този предмет, което се изпитва от съвестният и честен работник, който влага труд и усилия за да го придобие. Неговото невежество, липсата на достатъчно знание за единството на всичко и всички е причината да употреби непозволени средства и да причини страдание на другите.
Разликата между обикновеният човек и крадецът е, че крадецът не го е страх да извърши престъплението, докато „честният” човек го е страх от наказанието. Крадецът е донякъде дори по-морален от страхливеца, който се пише за морален. Него поне не го е страх да извърши престъпление, за да се домогне до желаният предмет. Истинският морал произлиза не от страха от наказание, а от разбирането, че с извършване на дадена простъпка се причинява болка и страдание на някой друг, който е в същност част от самите нас. Тоест, когато причиняваме болка на другите ние всъщност причиняваме болка на самите себе си!
Истинският морал произтича от знанието, от дълбокото разбиране за необходимостта да се следва даден морален кодекс. Само този, който разбира единството на всички и всичко, само той е истински морален.
Моля, да забележите тук има една тънкост, която е резултат от игра на ума, от нашата способност да се самооправдаваме. Когато чуем подобно твърдение, първата реакция е: „Аз не съм от неморалните! Аз разбирам, че бих причинил болка на другите и затова не се опитвам да придобивам желаните неща по непозволен начин! Аз разбирам необходимостта да се спазва моралният кодекс!” Но доколко това е само теоретично разбиране?
Мярката за това, дали наистина виждаме себе си в другите и другите в себе си, е доколко сме готови да се радваме на успехите на другите. Или доколко сме готови да споделяме нашите успехи с другите!
Само дотолкова, доколкото ние споделяме с другите нашите притежания, нашите „любими обекти” и изпитваме удоволствие от това, не ревнуваме и не проявяваме скъперничество, само до толкова ние разбираме единството на всичко и всички. Мярката за морал не е доколко се въздържаме от престъпление, а доколко сме готови да пожертваме своите притежания и да ги споделим с другите.
И така да обобщим. Болшинството от хората живеят с разбирането, че колкото по-малко престъпления човек извършва, толкова по-морален е той! Според източните философии обаче моралът не се измерва с броя на престъпленията. Защото човек може да се въздържа от извършване на престъпление поради страх. Моралът се измерва с това доколко човек се идентифицира с цялото, с общото, с вселената.
Доколко той вижда себе си в другите и другите в себе си. От тази идентификация произтича разбирането за единност на всичко и всички, и разбирането за необходимостта от моралните закони. Защото такъв човек разбира, че ако причини болка на другите той причинява болка и на себе си. Мярката за идентификация пък е неговото желание, неговата готовност да споделя с другите своите най-ценни и най-любими неща. И от тук следва следващата точка.
14. Обикновената Любов е неморална?! (Хммм, любовта на Ромео и Жулиета – неморална? Трудно е да се приеме това, но нека да изследваме внимателно това твърдение.)
Тя е неморална защото всеки, който „обича” с обикновената любов, обича егоистично, само за себе си. Не е в състояние да споделя обекта на любов с другите хора! Идеята, че любимият или любимата може да и трябва да се споделят с други, ако те пожелаят това е шокираща за западния ум. За западният ум е неморално да се споделят сексуалните партньори с други хора и е нормално да се ревнува.
Според източните философии (вкл. тантра), където идеята за Всеобщата Любов е доведена до своя апогей, ревността и нежеланието да се споделя партньора с други е израз на егоизъм и липса на морал. Според тантра, ако сексуалният партньор се чувства по-щастлив, „по-удовлетворен” с някой друг, то това трябва да води до радост. Радост, защото двама човека са се намерили, открили един друг и си доставят щастие. И тъй като Бхакти вижда себе си във всичко и във всички, то той вижда себе си в своя „бивш” и неговия нов партньор, и тяхното щастие става негово щастие също. Тай не ги ревнува, не ги осъжда.
15. Мерилото за любовта това е жертвата. Само дотолкова, доколкото сме готови да жертваме себе си за другите, само дотолкова е голяма нашата любов. Доколкото сме готови да споделяме с другите нашите притежания, дотолкова сме се отъждествили с цялото, дотолкова проявяваме Универсалната Любов. Казва се също, че здравината на една верига се състои в здравината на най-слабото звено на тази верига. Може всички други звена на веригата да са от стомана, но ако едно от звената на веригата е слабо, то здравината и ще се измерва със здравината на това звено. По същият начин здравината на веригата на любовта се измерва с нейното най-слабо звено. Ние може да обичаме всички и всичко, но ако има само един единствен човек в света, който да мразим, то здравината на нашата универсална любов не чини пукната пара.
16. Истинската Любов е не-причинена, тя не е възникнала защото е „станало нещо”, тя не е резултат от практиката на някаква техника. Не може да кажем, че ние обичаме поради тази причина или поради онази причина. Не можем да кажем, че ние обичаме, защото притежаваме даден обект, или защото този обект има положителни качества и няма отрицателни качества. Защото тогава любовта става избирателна и условна.Нито пък можем да спрем да обичаме поради някаква причина. Наличието или липсата на някакви качества не могат да бъдат причина за възникване или спиране на любовта. Нещо повече, в момента , в който възникнат въпроси от рода на „Защо обичам?”, „Кого обичам?” и т.н. в този, същият този момент истинската любов изчезва. Появява се обусловената егоистична любов, защото започваме да търсим външна причина за нейното съществуване.
Природата на нашето Истинско АЗ – Атман, което е Чисто Съзнание, Чиста Будност има качеството Любов. Това е негово естествено състояние.
Любовта е нашата истинска природа. Няма нужда от никакви външни обекти за да се „гради”. Човек може да „гради любов към родината” или към „религията” и т.н., но това си остава привързаност, егоистична любов, насочена към частното.
С техниките и практиките може само да се премахнат причините, които пречат на любовта да се прояви. Причините за това са егоизмът, омразата, завистта, желанията. Така, както огледалото има свойството да отразява, ако то е запрашено достатъчно е да се избърше прахта и то ще прояви своето свойство да отразява. В момента , в който нашите желания престанат да съществуват и в този момент любовта се проявява.
17. Истинската Любов е вътре в нас и ние можем да намерим любов само вътре в нас. Но вместо това всички ние търсим да намерим любов вън от нас, някой друг, нещо друго. Всеки от нас вярва, че може да намери някой, който да го обича истински. Но всеки път резултатът е незадоволителен. В най-добрият случай „любовта”, която намираме е еднопосочна, т.е. само единият от партньорите обича другия. В такъв случай обикновено даващия „любов” обича поради някаква себична цел, а на приемащия „любов” му е удобно да получава такава обич. Този вид любов е най-дълготрайната! Но това не е истинска любов. В момента, в който обстоятелствата се променят и не съответстват на взаимните изисквания любовта изчезва. Всеки опит да се намери любов вън от света на двойките противоположности е обречен на неуспех. Единственото място човек да намери любов това е вътре в себе си. Любовта към частното, към отделното, към единичното е непостоянна, временна, илюзорна. Само любовта към общото, цялото е вечна, истинска.
18. Любовта е чувство, което може да бъде насочено не само към другите хора, но и към животни, предмети, произведения на изкуството, природата, идеи, разбирания, философии и т.н. въобще към Цялото Съществуване. Когато тя е насочена към това, което ни заобикаля тогава се нарича Универсална Любов. Но това подразделение се отнася само за тези, които наблюдават Бхакта. За самият Бхакта, който е постигнал това висше състояние на ума не съществува нито любов, нито щастие, защото той не е съзнателен за тях. Това ще обясним в следващата точка.
19. Когато обичаме с Необусловена Любов ние не сме съзнателни за това, че обичаме. Ние не знаем, че проявяваме любов. Защото необусловената любов е насочена еднакво към всички и всичко, няма фон, няма заден план на омраза или предпочитание, и затова няма с какво да контрастира.
Бялата точка може да се види когато е върху черната дъска. Ако дъската е също бяла, тя не може да се види. Във момента, в който осъзнаем, че обичаме, в същият този момент ние прекъсваме акта на любов. Останал е само споменът. Възможно е по-късно да се върнем обратно в това състояние на съзнанието, но тогава отново самосъзнанието, че сме в „акт на любов” ще изчезне. Не е възможно да „обичаме” и в същото време да знаем това. Затова никога не питайте дали ви обичат, защото този, който ви обича истински, сега в настоящият момент, такъв човек ако е искрен ще каже, че не знае това! Или пък вие ще прекъснете с подобен въпрос неговият „акт на любов”. В обикновената любов, тази, която е егоистична, която е заради егото, заради нашите желания е възможно да се обича и да се знае за това, че обичаме в същият момент, защото тази любов е на фона на това, което „мразим”, тя е на фона на това, което обичаме. Обикновената любов е само предпочитание, обичаме нещо, защото то служи на нашите желания и не обичаме друго, защото то не служи на нашите желания. Затова, когато казваме на някой в такъв момент, че го обичаме, в същност само казваме какви са нашите желания, какви са нашите предпочитания. Нещо повече, ние имаме изградена някаква представа за този човек, която отговаря на нашите желания и всъщност това, което казваме е, че ние обичаме представата, която сме си изградили за този човек.
Ние не обичаме истински него самият, ние обичаме себе си, собствените си желания и тази представа, която имаме за него, защото тя служи да задоволява нашите желания.
20. Обикновената любов не е различна като чувство от Висшата Любов. Към нея само има прибавени нюанси на други чувства и тя е стъпка към Висшата Любов. Затова трябва да се уважава и насърчава, независимо, че не е съвършена.
21. Истинската Любов е когато наблюдаваме без Рага-Двеша, без харесвам и не харесвам, без предпочитания, без избор…
22. Истинската Любов е когато обичаме без да имаме в ума си каквато и да е предварително заложена идея, представа, за обекта на обич. Когато гледаме на обекта, това трябва да става без всякакви предубеждения, предразсъдъци, без да се търси причина или да се анализира, без да се оправдава, защитава, порицава, отрича, подкрепя каквото и да е. Защото иначе обичаме не обекта такъв какъвто е в момента, а идеята, която имаме за този обект.
Предварително заложеното знание за обекта възпрепятства да видим обекта такъв, какъвто е сега в момента. И дори , когато сме имали веднъж контакт с този обект, и сме имали правилна представа за този обект, правилно сме го оценили, това е оставило някакъв спомен в нас. Но когато имаме повторен контакт с обекта не трябва да намесваме нашите спомени, трябва да се гледа с отворен ум, защото всичко на този свят се мени. Бърнард Шоу веднъж казал, че най-мъдрият човек, който той познавал това бил неговият шивач, защото всеки път, когато отивал при него, онзи му вземал „нова мярка”!
23. Не трябва да се свързва предмета с нашите Васани, с нашите желания. Когато се гледа на предмета през призмата на нашите желания ние сме склонни да обичаме повече или по-малко в зависимост от нашите желания.Онова, което е наше, което ни служи, което ни е от полза , което ни допада по една или друга причина ние обичаме повече, просто защото служи на нашите желания. Ние сме по-благосклонни към нашите деца, родители, към нашата раса, религия и пр. Хора, които принадлежат на друга класа, религия, съсловие, на друго образовани към тях изпитваме по-слаба любов, към тях сме по-малко толерантни.
24. Когато обичаме Истински, наблюдателят, наблюдаваното и процеса на наблюдение се сливат в едно, т.е. този, който обича, този, който е обичан и актът на любовта се сливат в едно.
25. Истинската Любов не е мелодраматично, дребно емоционално чувство на слабост
и от него не произлизат никакво съжаление, никаква симпатия, никакво съчувствие от рода „ако аз бях на същото положение аз щях да страдам по същия начин”. Няма мисли от рода на : „ако аз бях в същото положение, аз щях да съм нещастен/радостен по същия начин”. Това не е чувство, което води към проява на слабост, нерешителност, страх. Защото тогава състраданието, което изпитваме не е за другия, а за себе си, за собственото си его. Ние поставяме на мястото на обичания обект собственото си его и си представяме как нашето его би се чувствало в подобна ситуация. Или пък се страхуваме, че ще изгубим някой, нещо за себе си, ако изгубим предмета. От подобна идентификация следва само безсмислен поток от себични емоции. От Истинската любов произлизат сила, енергия, решителност, смелост. Това е така защото Бхакта има знание за по-висшите идеали – не се идентифицира с дребното, незначителното, а със вечното, постоянното, неизменното. Например, ако едно дете изгуби играчката си и започне да плаче. Неговият родител не започва да плаче заедно с него за изгубената играчка. Родителят „знае”, че играчката не е важна и че може да намери още много други такива играчки. Родителят проявява състрадание към „страданието” и сълзите на детето привидно, само за да го успокои, без да се въвлича емоционално. Истинското страдание не е насочено към „страданието” на детето, а към неговото незнание, към неговото невежество. Когато детето порасне и придобие повече знание за светът, то повече няма да страда за изгубени или счупени играчки… Състраданието на този, който обича с Необусловена любов е от подобен характер. Състраданието е към невежеството, към незнанието на човека, който страда защото не познава своята истинска природа.
26. Истинската любов носи свобода.
Тя не ограничава нито този, който обича, нито този, който е обичан. Обикновената любов е заробване, бреме, психическо заболяване, натрапчива фикс идея, която е страдание за организма. Човек губи свободата си, когато иска са притежава или когато придобие обекта на своята любов, или пък се страхува, че ще го изгуби.
27. Мерило за Обикновената Любов е саможертвата, колкото по-голяма е любовта, толкова по-голяма е саможертвата. При Обикновената Любов големината на саможертвата се определя от това, доколко обекта на любовта ни задоволява нашите желания. Колкото повече и по-силни желания задоволява обекта , толкова повече сме готови да жертваме. Но в същност това не е саможертва. Това е само компромис. Ние се отказваме от едно нещо за да постигнем нещо друго, което е по-ценно за нас. При Абсолютната Любов, големината на любовта и големината на жертвата нямат измерения, тъй като няма идентификация с желанията, нито пък има степенуване на по-важно и по-маловажно. Бхакта живее в духа на саможертвата, за него всяка една дейност е ягна-жертвоприношение. Най-голямото жертвоприношение това е да се държи ума балансиран, т.е. да сме в йога.
28. При Обикновената Любов след като е извършена някаква жертва се очаква „отплата” от страна на обекта на любов. При Висшата Любов не се очаква никаква отплата.
29. Здравината на една верига се определя от нейното най-слабо звено.
Здравината на веригата на любовта е там, където обичаме най-малко. При Обикновената Любов ние винаги обичаме на фона на омразата. Може да обичаме всичко и всички в целия свят, но ако има един единствен човек, към който де не изпитваме любов, то силата на нашата любов е съвсем нищожна поради омразата, която храним към този единствен човек.
30. Всеобщата Любов е много по-висша, много по-висока, много по-трудно достижима от Обикновената Любов и не трябва да се себе-осъждаме или себе-порицаваме ако забележим, че ни е трудно или невъзможно да я следваме. Нито пък трябва да порицаваме другите, които още дори не разбират този вид любов. Първо няма смисъл да се порицаваме, защото вече я имаме, както ние така и другите. Просто нашите желания я прикриват, затъмняват в момента. Когато умът се освободи от по-голямата част от желанията, Любовта ще се появи.
31. Най-висшата проява на любовта това е да се съзерцава вселената и всичко в нея с очите на пълно безпристрастие – Сакши, без да се поставят оценки, без да се анализира с ума, без да се броят положителните и отрицателните черти, без да се осъжда, без подценяване и надценяване, безусловно приемане на фактите каквито и да са, без да се създава негативно отношение към тях, ако са „отрицателни” или да се привързваме към тях , ако те са „положителни”, просто – съгласяване с фактическата действителност. Без да се наблюдават нещата през призмата на нашите желания.
Любовта е проявена дотолкова в нас, доколкото ние можем да наблюдаваме безпристрастно обекта на любов, без да гледаме на него с нашите знания от миналото, нито с нашите очаквания от бъдещето. Защото иначе обичаме не обекта, а представата, която имаме за този обект, онова, което очакваме от него.
Безмилостно насочете светлината на вашата Чиста Будност към вашите мотиви, емоции, желания, тенденции да контролирате, да манипулирате другия за свои цели, да притежавате. Погледнете безпристрастно своите предразсъдъци, предварително заложени идеи, егоистични очаквания.
Погледнете сериозно но някой, който не ви харесва, някой, който не ви допада и анализирайте защо? Открийте причината и бъдете честни със себе си. Нима само отрицателните качества на човека са причината за това? А можете ли да видите своите предразсъдъци, че другите трябва да се вместват в рамките на вашите очаквания?
Погледнете безпристрастно и обективно към някой към когото сте привързан и вижте колко страдания това ви причинява, колко ненужни саможертви, какво болезнено изразходване на енергия за нещо маловажно.
Намерете малко време за съзерцание на природата като на мистично и необяснимо чудо, наблюдавайте полета на птица, цъфнало цвете, сухо листо в прахта, течащата река, изгревът на слънцето, загадъчната луна, вълните на морето, силуетът на планината.
И като наблюдавате така без да очаквате нищо, с очите на малко дете, постепенно твърдата обвивка на егоистичните желания ще се разтопи и в сърцето ви ще затупти с една позната, но забравена Любов…

А сега разтворете сърцето и душата си за да усетите полета на духа, свободата и любовта...

http://www.youtube.com/watch?v=3gHS6Fsl ... re=related
Приятен ден! fl3
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby karma » Sun May 27, 2012 8:47 am

МАГИЯТА НА „СУХИЯ ПЕЙЗАЖ” В ДЗЕНСКИЯ МАНАСТИРСКИ КОМПЛЕКС
Image
За японците градината е микрокосмосът на света. Японските градини и паркове съществуват не заради външното подчертаване на различните природни елементи, а за да подтикват човека към любуване и съзерцание. Тези градини никога не са били предмет на лукса и богатството. За японците вярването, че природните обекти са местообитания /домове/ на духовете, започнало от шинтоизма, местната религия на Япония, а резултатът е изключителната почит на японците към природата. За Япония градината е неотменен спътник на къщата и средство за връзка на човека с природата. Създадена върху минимална площ, японската градина възпроизвежда миниатюрни пейзажи, чиято красота е необикновена от всеки техен ъгъл. Като се подчинява на нормите на дзен-будизма, конструкцията при подобни съоръжения е в унисон с любовта на японеца към размисъл, усамотяване, любуване на природата. Въздействието на дзен-будизма върху японското изкуство осигурява въвеждането на елементите на „тишина” и „покой” – основните „действия” в дзенската практика на медитиране, като целенасочени условия за самовгълбяване.
Произходът на думата „дзен” идва от древноиндийски и означава „мисля”, което действие е залегнало в основата на съответната философия. Така дзен може да се определи като практика , която подпомага човека да проникне до своето собствено „Аз”, чрез седене със скръстени крака и да превъпалати това свое его във всекидневния си живот. Дзен-будизмът вдъхновява хората да творят градини за медитация или за показване на специфичната дзен концепция. Всъщност дизайнерите на градини били предимно монаси, за които градината била мярка за тяхната духовна извисеност. Градините са проектирани като място за медитация и затова първо се появяват в манастирите. Обикновено градината е заобиколена от стена, а вътрешното пространство е с правоъгълна форма. Дзен градината е застлана с грижливо загладен бял пясък, а върху него са разположени пет основни групи скали, като в основата на всяка група има растящ мъх. Когато човек за пръв път погледне към дзен градината, тя най-вероятно ще му се стори празна. Основната цел на пясъка и скалите е да прочистят ума и сетивата от заобикалящата действителност. Според някои специалисти белият пясък символизира водата, а скалите са планините или островите на Япония.
За основа на японската градина служат камъните. Камъкът в своята първична форма е главен атрибут на японския парк. Скална градина - означава сух пейзаж. Чрез скали, камъни, чакъл и пясък се пресъздават различни природни форми – езера, реки, планини, каскади и др. Японците умело имитират и моделират движението на водата, използвайки пясък и чакъл. Най-забележителната такава градина е на храма Рьоанджи - японската градина на камъните. Основната градинска площ е посипана с пясък или ситен чакъл, а върху нея като че ли без всякакъв ред са разхвърляни групи от недодялъни камъни, петнадесет на брой с различна форма и големина. Безредието обаче е само привидно. Разположението на групите и композицията на камъните се подчинява на правила, произтичащи от мирогледните концепции на дзен-будизма. Непроменящата се природа на камъка преминава представите за краткотрайността на живота. Избирането на камъните за градината изисква много грижа и чувство. Най-предпочитаните камъни са стари и променени от времето,обрасли с мъхове и лишеи. Кръглите или квадратни камъни не са съвсем подходящи , както и различните дялани и обработени камъни. Японците предпочитат убитите цветове, но също и ярките акценти, разположени на правилното място. Разположението на камъните е така, че да се виждат от възможно най-много страни. Преди да се изберат камъни е хубаво да се наблюдават в природата и тяхното разположение в земята. Изборът на камъни трябва да бъде съобразен и с тематиката на самата градина.
Обикновено камъните носят имената на будистки архати и са свързани с някакъв будистки мит. Размерите на камъните, отношението между височината и периметъра, формата и другите свойства са подбрани в съответствие с определени философски съображения. Когато наблюдателят в градината на камъните в храма Рьоанджи в Киото разглежда композицията от пет островни групи, той вижда един камък по-малко, отколкото е действителният им брой. Колкото и да се мъчи, от нито една точка на наблюдение той не би могъл да види всички камъни наведнъж. Това създава някаква особена тайнственост и дори събужда благоговеен трепет. Всъщност няма нищо невероятно: камъните и самият фон, на който са подредени – насочват мислите в определено русло, създават настроение за съзерцание. Когато наблюдателят отправя поглед към градинската панорама, първоначално вниманието му е привлечено от една група камъни, после от друга. Погледът се плъзга по отделните камъни и ако формата им събужда някакви асоциации, вниманието за известно време спира върху тях. Така съзнанието се съсредоточава, изостря се концентрацията на вниманието, която постепенно достига най-висока степен и поражда нови асоциации. За последователите на будизма тези асоциации се свързват с религиозното светоусещане, а за останалите – с важни идеи, събития и чувства.
Градинското пространство има форма на четириъгълник: три стени и тераса, на която се намира наблюдателят. През цялото време погледът на наблюдателя блуждае в рамките на този четириъгълник и постепенно неволно се отдалечава от външния свят и се отдава на самосъзерцание. Ако това се извърши без усилие, то поражда усещане за спокойствие и безметежност.
Освен камъните, сухата вода е друг основен елемент на сухия пейзаж. За използуването и има няколко причини. Първо - философски погледнато, сухата река е абстрактно идеализирана в дзен културата, второ – истинската река е по-трудна за овладяване и използуването и е по-скъпо. За създаването на сухи реки се използват чакъл, речни камъни или пясък. Ивиците от пясък и чакъл са еквивалент на пространствата, толкова важни за създаването на градината, а именно мистериозните елементи са тези, които позволяват на мисълта да странства. Използувайки дървени гребла, японците оформят сухата вода по различен начин, водовъртежи, гребенчета, вълнички за посочване посоката на движение на водата. Поради това, че по-ситните чакъл и пясък не са особено издръжливи на природните условия, трябва да се вземат мерки срещу отмиването им или отнасянето им от вятъра. В зависимост от вида на движение и дълбочината на водата, която символизира, се избира различният цвят на използувания материал. Така изградената каменна градина в Рьоанджи е едно от най-изразителните въплъщения на дзен-естетиката в изкуството. Естетическото въздействие на този шедьовър на японското парково изкуство поражда удивително универсално художествено възприятие. Тази градина не е за разходка – тя е място за съзерцание.Този каменен пейзаж успява по необясним начин да разбуди чувствата и мислите на хора с различна психологическа нагласа, от различна културна и обществена принадлежност, успява да активизира чувството за красотата на света у човека независимо от това, кой е и откъде е той. Според собственото си въображение всеки зрител може да си представи свой образ. Магията е налице и то е, защото каменният пейзаж е създаден да бъде много повече от обикновен зрителен образ. Силното му естетическо въздействие е в съчетание с философското му значение като умален модел на Вселената. Японската градина е огледало, в което се отразява природата - творение на Създателя, миниатюра на естествения свят. Японската градина е пространство, отредено за полет на въображението, тя е прозорец към друга реалност. Но в същото време си остава място, където човек може да се любува на безкрайната красота на природата. Кътче от естествената природа, оформено като миниатюра.
Японските градини и паркове отразяват като в капка вода много от страните на японския национален характер. Архитектурата на парковете и градините, както и специфично японската живопис е призвана да събуди у човека усещане за красотата в обикновеното, простото, всекидневното. Японците умеят да виждат във всеки ручей, дърво или камък скритата душа на живота, затова и с такава любов изграждат и се грижат за своите паркове и градини. Начинът на живот и въвеждането на дзен-будизма са научили японците да обичат простота на формите, което непосредствено е въздействало върху устройството на градинско-парковото изкуство в Япония. Целта на всичко това е една – градината да бъде място за размисъл, наслада, успокоение и достигане на хармония на душата със заобикалящото я.

Още снимки на японски градини, а за и историята и тук
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Sun May 27, 2012 9:39 am

Карма, благодаря [236.gif]
това са градините, в които можеш да изпаднеш в нирвана и да съзерцаваш как расте тревата и какво говори камъка [kz2vx9.gif]
удивителни са японците в тази си философия.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby 4i4ek » Sun Jun 03, 2012 8:31 pm

mnogo blagodarq za temite koito ste otvorili nikoga ne bqh 4ela za izto4nite religii a mislq 4e v tqh se krie cqlata tayna za syshtestvuvaneto,mnogo mi haresaha daje shte si gi razpe4atam da moga da zapomnq ot 4asti tazi informaciq
Image
4i4ek
User avatar
Регистриран
 
Posts: 202
Joined: Thu Feb 23, 2012 10:15 pm

Unread postby xhippie » Wed Jun 20, 2012 8:08 am

Въпрос: Как да опазим водната капка да не изсъхне?
Отговор: Като я хвърлим в морето…
Самсара

Филмът „Самсара” на режисьора Нам Палин, сниман от българина Емил Христов

Samsara 1/2 BG subs
Samsara 2/2 BG subs


Kое е по-важно – да задоволиш хиляда желания или да преодолееш само едно

Самсара на санскрит означава кръговрата на ражданията и смъртта, който е впримчил човешката същност, иначе казано, това е светът на желанията на тялото. Целта на живота ни според будизма е постигането на Просветление или освобождението от самсара. Буда е успял да го направи и след него мнозина са постигнали състоянието на пълна независимост от кръговрата на преражданията.
Филмът „Самсара” на режисьора Нам Палин, сниман от българина Емил Христо си струва да се гледа дори и да висиш с главата надолу… Той разказва за монах от манастир в Хималаите, който като добър послушник на школата си се осамотява в отдалечена пещера и за години се потапя в дълбока медитация, за да получи Просветление.
Минават три години, три месеца, три дни и три часа и монаси от манастира му идват да го приберат. Когато се връща към ежедневния си ритъм в светата обител, в него изненадващо се събужда силно сексуално желание.
Сънищата на младия монах успяват да ядосат дори и стария му наставник и той го изпраща при отшелник, запознат с тайнствата на тантрическия секс. Таши обаче е твърдо решен да разбере за какво става въпрос в мокрите му сънища и напуска манастира. След срещата му с красивата Пема, светът тотално се преобръща с главата надолу. Отива в къщата й и след ред забавни случки, възможни само в страна, която има държавен оракул и най-мъдрото същество – духовен водач на народа, се жени за нея и тя му ражда син.
Монахът, когото родителите са оставили на 5 годинки в манастира, се потапя в ежедневието на селянин от плодовита долина и забравя за Пътя, а може би разбира, че това е неговият път и заживява доволно и щастливо. Започват да се случват съвсем битови неща. Дрязги за цената на житото с изкупвача, спорове за традициите и стряскащите нововъвведения от града като слънчевите очила и интернет, например.
Действието се развива на фона на главозамайващо красиви планини, почти сред аскетичните облаци. Кадрите се редуват с медитативна протяжност. Всичко се случва бавно и е невъзможно да се разбере в кой век живеят героите. Дали е 17 или 21 век няма никакво значение. Там времето е спряло и заснежените хребети се оглеждат в лазурния океан на небосвода. Природния фон превръща всеки кадър от филма в шедьовър. Оператор е вълшебникът на камерата – Рали Райчев и работата му в “Самсара” е обяснение в любов на зрителя и на идеята за пресекваща дъха визия. Името му сред надписите предизвика гръмки ръкопляскания и нескрита радост, че българин има пръст в тази съзерцателна изящност на филмовите картини от киноразказа. Безумни са кадрите, в които героите се любят. Заснети са с обърната камера и сякаш са във вакуум и се носят в безвъздушното пространство на страстта.
Промяна в на пръв поглед идиличната ситуация настъпва, когато при Таши идва един от монасите, негов приятел от детинство, и му донася писмо от стария им наставник. Преди това Таши вече е изневерил на жена си с палава индийка, която му показва някои от великите тайни на Кама Сутра. Героят се измъчва от мисли. Като капак му идват думите на старият Ано: “Няма да напусна самсара в тази инкарнация. Ще се преродя още веднъж, за да се срещнем и да те попитам. Кое е по-важно: да задоволиш хиляда желания или да устоиш на едно единствено?”
Чувството за вина и объркването тласка Таши по обратния път към манастира, но Пема го настига. В нейните думи усещам най-ценното послание на този магически филм. Много големи имена в киното са разнищвали будизма и са показвали уникалните тибетски обичаи и неповторимите им цветни дрехи, но никой досега не се е спирал на идеята, която Пал Налин ни поднася в края на шедьовъра си. Мъдростта на Пема се загатва през целия филм – с няколко погледа, със спокойствието и увереноста на действията и. Сега стояща пред вратата на манастира, с огромна болка тя пита защо никой не се е сетил за Яшодхара, жената на Буда, която той напуска, за да търси спасение от страданието в името на човечеството. Та тя преди принца е открила страданието, родила му е син, възможно е на нея той да дължи пътуването си извън двореца. Никой не се е поинтересувал какво е станало с нея, след като любимият на сърцето и я напуска мълчаливо? Може би и тя се е подстригала и е постигнала Просветление. А как се е чувствала, когато е останала сама? Майката не може да остави детето си, това може да го направи само един мъж, но това прави ли го велик? Пема изрича тези думи, които ти засядат в гърлото и изчезва като шепа пясък разпилян от вятъра. Оставя Таши по-объркан от всякога. Той се срутва с плач на земята и точно в този кадър, когато сълзите му капят по сухата земя и тялото му се извива от безсилие, ни озарява ясно колко дълбоко сме свързани с желанията си и в тези няколко минути те връхлита чувството, че разбираш какво точно означава самсара.
Написах всичко това, само за да споделя с всички, които не гледаха филма, че търсенето продължава и че все още се намират чародеи, които да кажат нещо ново за хилядолетни теми или да ни припомнят, че винаги ще стигаме там, откъдето сме тръгвали, ако не живеем в хармония със себе си и ако се противопоставяме на истинската ни същност.
Обожавам филмите, в които режисьорът те оставя в размисъл. Не само какво в крайна сметка се случва на финала, но и какво изобщо се случва в така наречения реален свят. Освен това ти дава и задачка-закачка – да се вгледаш внимателно в себе си и да се намериш, защото когато си извън Пътя си слаб и раним, а Пътят е винаги пред теб и те очаква да се слееш с него и да преминеш във вечността.
Въпрос: Как да опазим водната капка да не изсъхне?
Отговор: Като я хвърлим в морето…
Posted 27th May 2009 by roxolan

Image
Самсара, интерпретация в тибетския будизъм
Кръговрат на прераждащи се (трансмигриращи) същества (букв. блуждаене). В двойката категории "самсара-нирвана" понятието изразява значение противоположно на това на нирвана. В Бенареската проповед на Буда Шакямуни като причина за самсара се посочва жаждата (тришна) за съществуване (и не съществуване). Тази жажда възниква поради незнание (авидя), по-точно поради непознаването на истинното, което става и причина човек да възприема петте скандхи (агрегати) като същинското си "аз". Според една от най-ранните канонични книги, "Сутра за зависимия произход (пратитя-самутпада)", в зависимост от незнанието възникват нагласите, от нагласите възниква познанието, от него - името и формата, от тях - шестте сетивни сфери - на окото, на слуха, на обонянието, на езика, на тялото и на мисленето (манас, или ум, схващащ минали събития, т. е. памет, асоциира се с вътрешно сетиво), в зависимост от тях възниква допирът, от него - усещането, в зависимост от усещането възниква жаждата, жаждата поражда привързването, а от привързването възниква съществуването, в зависимост от съществуването възниква раждането (появата на съществата), в зависимост от раждането възникват старостта и смъртта. Непрекъснатото раждане, стареене и гибел са неотменни характеристики на емпиричното съществуване, и то е потопено в страдание, обхванато е изцяло в самсара, или, иначе казано, емпиричното битие е самсарно битие. Смисълът на религиозните усилия на будиста е в това да преодолее самсара, т. е. да достигне нирвана. А това е възможно чрез спасително знание и унищожаване на жаждата.

В самсара са въвлечени всички същества от шестте сфери (от общо десетте) на йерархизираното митологично пространство: нарака (ад, който има няколко равнища и е място на временно пребиваване), преталока (свят на претите, вечно гладни духове, които са били алчни в предишни рождения), животни, хора, асури (девалока, свят на божества). Извън самсара са сферите на небесата, шраваките (учениците на Буда), пратйекабудите, бодхисатвите и будите.
Във възгледите на хинаянските школи самсара е принципно различна от нирвана и противоположна на нея. Поради това и религиозният живот следва да бъде в изолация от света. Според основни принципи на махаяна нирвана винаги се съдържа потенциално в самсара, или, както гласи една от формулировките на Нагарджуна в "Мадхямака-карика (Мнемонични строфи за Средното учение)", "между самсара и нирвана няма разлика, както няма разлика между нирвана и самсара".
religiology.org
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата


Unread postby xhippie » Thu Nov 08, 2012 9:18 pm

Не виждай зло, не чувай зло, не говори зло

Image

В Ориента хората считат маймуните за богоподобни същества. В хиндуизма за тяхно въплъщение се счита Хануман – герой с необикновени сили, който е можел да пренесе целите Хималаи на гърба си. Казват, че тази история е в основата на китайската приказка за героя Сунвуконг, интелигентен и сръчен човек с опашка. Затова в Китай хората казват, че ако имаш маймуна в обора, това ще пази конете здраве. Същото вярване се разпространява и в Япония.

Китайският календар се състои от два елемента – джуни-ши (12 знака на зодиака) и джикан (10 черти, представляващи предмети, групирани в петте елемента). Дупликациите се премахват от комбинациите между тях и се получава цикъл от 60 времеви отрязъка и за 60 дни всички се изреждат. Най-магичния от всички е т.нар. кошин-но-хи (един от дните на маймуната). Преди много време, на този ден китайците празнували до зори. Вярвало се, че санши – трите лоши червея, които живеят в тялото на всеки човек, излизат и отиват на небето, докато човек спи, за да съобщят на Краля на небето за греховете на човека. Така оставащите дни живот на всеки щели бъдат намалени според тежестта на греховете, които е извършил.
Затова хората оставали будни цялата нощ, за да попречат на санши да свършат задачата, за която били призвани.

Това вярване също се пренесло в Япония и се превърнало във фестивал, в който хората отправяли молитва след молитва през късните часове към бога-маймуна за по-голямо дълголетие. Разпространила се практиката „не виждай зло, не чувай зло, не говори зло„. Вярвало се, че чрез нея санши няма да съкратят живота, защото греховете биха останали незабелязани. От тази притча се родили и прочутите Три маймуни, познати вече и в целия свят.
Името на тази, покриваща очите си и невиждаща злото, е Мизару. Киказару покрива ушите си, които не чуват нищо зло, а маймуната, скрила устата си и не говореща нищо зло, е Ивазару. Понякога може да се срещне до тях и четвърта, която наричат Шизару. Тя е символ на принципа „не прави зло” и се изобразява скръстила ръце пред тялото си.

Първата поява на Трите маймуни в Япония е на вратата на известния шинтоистки храм Тошогу в Никко. Създателят й Хидари Джингоро вероятно е изобразил с тях Правилата на Конфуций, използвайки ги като начин да покаже цикличността в живота на човека. В „Аналектики” се споменава: „ Не гледай това, което е обратното на благоприличието, не слушай това, което е обратното на благоприличието, не говори това, което е обратно на благоприличието, не прави нищо, което е обратно на благоприличието.” Затова някои считат, че животните въплъщават максимата, че ако не чуваш, виждаш и говориш зло, ще бъдеш пощаден от всичко зло.

Възможно е обаче и причината зад принципа да е много по-проста – обикновена игра на думи. На японски „мизару, киказару, ивазару” буквално означава „не гледам, не чувам, не говоря”, изхождайки от старата форма на негативната форма на глаголите, завършваща на „zaru”, което много наподобява на думата „saru” – маймуна.

От друга страна, Тошогу е шинтоистки храм, а будизмът има силно влияние от Китай, откъдето и маймуните са на особена почит. Изобразяването им по този начин може да носи и смисъл на „не видях, не чух, не казах” – символизирайки всички лоши неща, които хората правят и от които се страхуват, че ще повлияят на продължителността на живота им.

Разпространените на Запад образи на трите маймуни са придобили също по-различно тълкуване. Вместо активното отношение да не търсиш зло, те са станали символ на пасивното държание – с тях често се асоциира човек, който не иска да бъде въвлечен в дадена ситуация или някой, който отказва да вземе активна позиция.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Fri Mar 22, 2013 1:58 pm

Даоско учение Дао Дъ Дзин - за безупречен и добродетелен начин на живот, според каноните на Дао - за култивиране на жизнена сила и енергия, здраве, дълголетие и духовно самоусъвършенстване.
Основна концепция, канон, която е заложена в Даоското Учение За Правилен Начин На Живот - Дао Дъ Дзин е У Вей.
Всичко написано по-долу, като начин и морални норми на поведение е подчинено на нея.
У Вей, е не само начин да внимаваме за всяко наше действие, слово и мисъл, а чрез него съхраняваме и култивираме жизнената си енергия. Това е необходимо за по-нататъшното развитие и усъвършенстване на духа и осъзнаването на живота, което ще доведе до пълна промяна на неговото качество, също и на собствената ни съдба. У Вей, не на последно място е силата на добродетелта Дъ, без която е невъзможен пътя към собсвтеното ни духовно издигане.
Крайна цел на Дао Дъ Дзин, усъвършенстването на поведението(моралът) и духът, е съзнателното достигане(завръщане) до пределите на Дао - началото и краят на всичко, неназовимият произход, източник на всички неща, на живота и на съдбата, необузримата за линейния разум необятност, абстрактът изпълващ безкрая (У Дзи), силата която ни нашепва ежедневния свят (Тай Дзи), който ни заобикаля.

* У Вей означава естествено действие, действие без усилие, бездействие, безупречно или безпогрешно действие, действие в точния момент; "Вей У Вей" - основен принцип в даоизма, показващ пътя за достигане на целите на една борба, независимо наша вътрешна или реална външна, без агресия и конфронтация. Вей У Вей означава буквално да действаш чрез бездействие или с най-малко усилие, да знаеш кога да действаш и кога да не действаш, да бъдеш естествен.

Всичко това бе, за да сложа една много популярна притча от Куан Ин, ученик на Лао Дзъ, за която са написани цели трактати.
Всъщност всичко започнало от прословутото изречение „Бял кон не е кон”. Въз основа на това твърдение се появили над 300 тълкуватели и „логици”. Историята е много известна и няма да я разказвам. В резултат на десетилетни спорове, взело превес становището, че Учителят е искал да каже: „Отричайки очевидното, ние намираме пътя.”
Има една кратка история, написана от Куан Ин. Тя гласи: Седяхме ние с Учителя и пиехме чай. Сливовото дърво цъфтеше. Учителят гледаше през двора. Отсреща имаше „кръчма”. Тя се казваше „Бял кон”.
Толкова е просто. Разбира се, че кръчмата „Бял кон” не е кон! Тя си е кръчма.

БЕЛИЯТ КОН

" ... В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде...Веднъж, старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали :
- Ти си един нещастен глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал, сега щеше да имаш купища пари.
- Не отивайте толкова далеч - отговорил старецът - просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва ?
Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем с ума си.
Но след 15 дни, конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.
- Старецът беше прав - започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.
- Не отивайте толкова далеч - пак отговорил старецът - фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга?!
Този път, хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав- 11 прекрасни коня, нима това не е благодат!
След една седмица, синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака. Хората отново започнали да говорят :
- Прав беше старецът. Това не е благословия, а нещастие.
- Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете, това благословия ли е или нещастие? Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае, дали това е благословия или нещастие? Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.
След няколко седмици, страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях никога няма да се върнат. Синът на стареца, обаче , останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:
- Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите - не знаем. Твоето е благословия.
Старецът отвърнал :
- Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моя син си е останал в къщи. Само абсолютът знае, дали това е благословия или нещастие...
Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност, пътешествието никога не свършва; завършва една част от пътешествието и започва друга. Животът е просто един безкраен път ... "

Сложих всичко това, защото исках нещо да кажа, ама така си оплетох мислите в условности, че го забравих [smeese.gif]
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Mon Jan 13, 2014 8:27 pm

Мистерията на планина Кайлас

Image
Планината Кайлас (Mount Kailash) е свещено за източните религии място. Тайните възвишения са разположени в отдалечения тибетски западен край от планинската система на Хималаите.

В индуистките химни за свещената планина на Хималаите - Кайлас се говори като за място където ""...лекото става тежко, а тежкото - леко. Там животът става смърт, а смъртта - живот".
Според митовете, на Кайлас живее великият бог на движението и разрушението Шива със своята свита от божества и духове.

В края на 90-те години на миналия век западната преса съобщи, че група американски алпинисти за първи път изкачила един от върховете редом с Кайлас. След известно време резултатите от тази експедиция се превърнали в сензация - в течение на две години след изкачването, здравите тридесетгодишни спортисти започнали стремително да се състаряват и скоро починали от различни заболявания. Лекарите не могли да дадат обяснение на това явление...

В много древни текстове за Кайлас се повтаря едно и също: никой от смъртните не смее да изкачи планината, където обитават безсмъртните, начело в Шива. Този, който види божествените ликове, трябва да умре...

Интересно е да се отбележи, че височината на Кайлас е 6666 метра, тя има пирамидален връх, самотно възвисяващ се над заобикалящия го Тибетски хребет.

Хората, които се приближават до Кайлас, усещат как краката им ставата като чужди. Според признанията им, правейки крачка, сякаш хвръкваш нагоре. Изчезва чувството за страх и тревога за бъдещето. В подножието на планината започват видения, човек понякога не може да изрази с думи мислите си. В религиозен план това явление се тълкува като своеобразен печат на духовете, забрана за празнословие.

Много векове Кайлас е била свещено място за индуси и будисти, а преди това - център на шамански мистерии, където се извършвали масови кървави жертвоприношения.

Ако от главната пирамида в Тибет - планината Кайлас - се спусне ос към противоположната страна на земното кълбо, то тя ще достигне точно до … остров Пасха с неговите загадъчни каменни статуи.

Ако съединим по меридиана пирамидалната планина Кайлас с египетските пирамиди, то продължението на тази линия отново ще доведе до остров Пасха, а разстоянието от Кайлас до египетските пирамиди съставлява точно една четвърт от меридианното разстояние Кайлас - Пасха.

Освен това, ако съединим остров Пасха с мексиканските пирамиди, то продължението на тази линия достига до планината Кайлас, а разстоянието от Пасха до пирамидите е също една четвърт от меридианната линия Пасха - Кайлас.

Ако се съедини с мислена линия монумента Стоунхендж с пирамидата Кайлас, то продължението ѝ отново достига до остров Пасха, а разстоянието от Кайлас до Стоунхендж е точно една трета от разстоянието Кайлас - Пасха.

А, ако приложим това правило за едната третина, но тръгвайки от остров Пасха попадаме на Бермудския триъгълник.

В древните тибетски религиозни текстове, а и у Блаватска се посочва, че до Всемирния потоп Северният полюс се е намирал в района на Тибет и бил “обител” на “синовете на боговете”, а потопа е бил предизвикан от смяната на полюсите на Земята. Възможно е, именно планината Кайлас да е била точката на бившия северен полюс, а загадъчните строители на пирамидите да са отразили, посредством височината на пирамидите в Тибет, разстоянието до предстоящата или отминалата промяна на полюсите.

Трябва също да се отбележи, че главното западно “огледало” в Кайлас е насочено точно към Египетските пирамиди, а двете северни - към мексиканските. Между другото, египетският свинкс гледа по посока на Кайлас.

Може да се предполага, че тази система е била създадена някога от някого с цел връзка на Земята с Космоса.

За туристите Кайлас бил открит сравнително скоро. Преди това дългият път към планината бил известен само на посветени. И досега разливащата се от Кайлас светлина и внезапно изникващите контури на многоръка фигура, карат хората да вярват в легендите, че там живее Шива...

Кайлас спира, и променя съзнанието на всеки който се е опитал да се доближи до него и буквално го изхвърля. А на този който успее да се доближи малко повече от „разрешеното”, се появяват язви и рани, които дълго не зарастват или просто умира.

На Кайлас няма измерена радиация.
Тази планина се счита за свещена от много хилядолетия и от много народи. От Кайлас се излъчват светлини в различен цвят. Там се ускорява протичането на времето, което ни подсказва, че то не е еднопосочна и постоянна величина. Променя се мисленето на хората и се променя тяхната карма! Съществува непреодолима невидима преграда, която не може да бъде преодоляна нито от човек, нито от техника. Излъчва се мощно електромагнитно поле. /burgasnovinite.bg/
phpBB [video]
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Mon May 12, 2014 7:27 pm

Image


"...Знаеш ли каква е легендата за произхождението на сарито? Разказва се в древния индийски епос Махабхарата. Цар Пандав проиграл на хазарт хазната, войската, майка си, братята си и себе си. Последният залог била красивата му жена Драупади. Царят загубил и нея. Победителите пратили да я извикат, но тя казала, че не е облечена. Тогава те решили, че така унижението ще е още по-голямо и я довели в залата, загърната само в парче плат. Един от тях се опитал да свали и това парче, но колкото и да го дърпали, то не падало от нея. - Рая остави четката, дръпна го към леглото и се притисна силно до него. - Да, сарито е онази тънка, красива преграда, която жената поставя пред мъжа и може да свали само доброволно...
... Сари, пише в Кама Сутра, е вид целувка по дланите и от китката по вътрешната страна на ръката до лакътя. Тя показва познаване на жената, а нейният отговор би означавал, че иска да обладае този мъж.
"

Как се облича индийско сари http://vbox7.com/play:d4d4eb17
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата


 

Return to РЕЛИГИЯ И КУЛТУРА




Users browsing this forum: No registered users and 2 guests