{ WELCOME }

Change Message in welcome_header.html

Музика, кино, литература...

Unread postby xhippie » Mon Jun 04, 2012 12:17 am

Откъс от сборника „История, митология, политика“,
„Турците със сила, гърците с книга“. Митът за двойното робство
http://www.librev.com/index.php/--/1624 ... 1-20-04-19
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Tue Jun 12, 2012 6:56 am

Едно есе върху "Музеят на невинността" на Орхан Памук от Елиф Батуман

Image
Орхан Памук в неговия музей

http://www.lrb.co.uk/v34/n11/elif-batuman/diary
През 2010 г. се преместих от Калифорния, където бях живяла в продължение на 11 години, в Турция, където никога не бях стояла по-дълго от месец или два. Бяха ми предложили работа като гост-писател в един частен университет в гората от северната страна на Истанбул. Когато пристигнах там, открих, че университетът няма програма за гости-писатели. Нямаше дори програма по творческо писане. Имаше само мен. Двете живи същества, които виждах най-редовно, бяха един от пазачите на университетския кампус, който изглежда винаги стоеше в храстите когато излизах от жилището си, плюс един дебел едноок и черен котарак, който обикновено се промъкваше през прозореца на спалнята ми. Той имаше едно зелено око и празна очна вдлъбнатина, и щом само ме съзреше с единственото си око, тозчас започваше да бяга от стая в стая, издавайки пронизителни мяукания и блъскайки се в мебелите. Имам много мебели, които са част от апартамента.

Не след дълго узнах, че Орхан Памук е в града и строи музей. Говореше се, че музеят бил пълен с неща от вида, който „принадлежал“ на героите от последния му роман, Музеят на невинността. Ако почукате на вратата, той щял да ви отвори и да ви покаже старите обувки на героинята си. Не бях чела Музеят на невинността, пък и обичайното ми отношение към музеите, базиращи се на романи, е онова на недоверието. Отдавам голяма важност на самостоятелността на печатната страница. Кафка отказвал да постави картинка на насекомо върху обложката на Преображението. Ето какво значи да вярваш в литературата.

И все пак, година и половина по-късно, аз се разхождах из кривите улици на Джиангир и Чукурджума, в търсене на Музея на невинността. Беше обявено откриването му за пресата, като програмата се простираше от 9.30 сутринта до 11 вечерта – 13 и половина часа невинност. Имам слабост към литературни събития, изискващи издръжливост. В деня преди откриването се отбих в книжарницата на кампуса и купих екземпляр от книгата, с намерение да прехвърля първите стотина страници. Стоях будна до след два. На следващия ден взех метрото до Таксим и поех надолу по булевард Сирасалвилер до Джиангир. Преди петнадесет години, когато Памук за пръв път купил тук къща, Джиангир още бил работнически квартал, изпъстрен с малки работилнички, специализирани в производството на пластмасови легени и детски футболни топки. Днес пролетарските чайни и бръснарници са вече надминати по брой от вегетарианските кафенета и изложбените помещения на все по-иронично настроени антиквари. На улица Чукурджума подминах една вана на крака и пейка, на която беше написано DIRE STRAITS. Близо до тях една котка се беше наместила в нещо като древна каменна урна – навън стърчеше само доволната й глава.

Сутрешната пресконференция, в един ресторант близо до музея, беше толкова претъпкана, че не успях да вляза вътре. Изправена на пръсти пред залата за банкети, преброих десет телевизионни екипа. Един от операторите, як, подобен на рецидивист тип с бръсната глава, ми помаха. Промъкнах се в сенчестия коридор, където можех да гледам към някаква стара стена и да слушам Памук, който, между общите въпроси на репортерите („Влюбеният мъж – той е малко болен, нали?“), разказваше историята на своя музей.

Вдъхновението за Музея на невинността дошло при Памук през 1982, докато вечерял с последния принц от Османската династия. Прогонен след създаването на Турската република, принцът попаднал в Александрия и в продължение на десетилетия работел в музея към двореца Антониадис, отначало като билетен контрольор, а след това като директор. Сега, отново в Истанбул след петдесетгодишно изгнаничество, той се нуждаел от работа. Гостите обсъдили деликатната тема за търсенето на работа за притиснатия от обстоятелствата седемдесетгодишен принц на една несъществуваща империя. Някой казал, че Дворецът Иламур може би се нуждае от екскурзовод: а кой би бил по-добър за това от принца, който е живял там като дете?

Памук бил незабавно запленен от представата за човека, който е отживял времето си и се е превърнал в туристически гид на собствения си дом-музей. Той си представял как принцът ще поздравява посетителите – „Дами и господа! Преди седемдесет години, в тази стая, аз седях с личния си асистент и учех математика!“ – преди да прекрачи кадифеното въже, за да седне отново на детската си писалищна маса, демонстрирайки как е държал молива и линийката.

Десет години по-късно Памук си намислил безумен план: да напише роман под формата на музеен каталог, като същевременно построи музея, за който става дума. Сюжетът на романа щял да бъде доста директен: в течение на много години един нещастен влюбен съумява да открадне множество предмети, принадлежащи на недостижимата му любима, след чиято преждевременна смърт той изкупува семейната й къща и я превръща в музей.

Може би ще си помислите, че първата крачка на Памук, като писател, би била да започне да пише. В действителност първата му крачка била да се свърже с посредник на недвижимо имущество. Трябвало да купи къща за бъдещата си героиня, Фюзун. През 1990-те Памук огледал стотици имоти, опитвайки се да си представи как Фюзун и родителите й живеят в тях. Не разполагал със средствата, необходими да закупи цяла сграда в Нишанташи, богатия квартал, в който живеел Кемал, героят на романа. Можел да си позволи един етаж в каменна сграда в стария османски търговски център Галата, но пък в такъв случай прекрояването на историята щяло да се окаже трудно. Красивите овехтели дървени къщи близо до стените на стария град били на точната цена, но пък те се намирали в религиозни квартали, а това щяло да бъде роман за секуларната средна класа. Най-накрая, през 1998, Памук купил триетажна дървена къща в Чукурджума. Фюзун, капризната красавица, се оказала по такъв начин нито дама от висшето общество в Нишанташи, нито дъщеря на банкери от Галата, а амбициозна актриса, която живеела заедно с майка си – шивачка и баща си – учител. По такъв начин социално-икономическата позиция и голяма част от характера на героинята били определени от недвижимото имущество.

В течение на следващите десет години писането и пазаруването продължили в диалектическа взаимосвързаност. Памук купувал предмети, които привличали погледа му, а после изчаквал романът да ги „погълне“ – изисквайки, с времето, купуването на допълнителни предмети. От време на време някой от предметите отказвал да бъде погълнат, както се случило например с някакви файтонджийски фенери и един стар газомер. Памук публикувал Музеят на невинността през 2008. Той приличал по-малко на музеен каталог, отколкото на аудио-гайд от 600 страници. Един билет, отпечатан на последната страница, давал право на безплатен вход в музея. По това време той вече бил изкупил почти всички лични вещи на Фюзун, така че на теория музеят можел да бъде отворен още на следващия ден. Но Памук се тревожел от примера на Едуард Дюжарден, френския писател, комуто понякога се приписва изобретяването на потока на съзнанието, в един до голяма степен забравен текст на име Les Lauriers sont coupés. Памук не искал да бъде Дюжарден. Той искал да бъде Джойс. Не било достатъчно просто да се построи първия в света комбиниран роман-музей. Музеят трябвало да бъде произведение на изкуството. Наел екип от артисти и куратори, и работил целодневно в музея в продължение на няколко месеца, почивайки в леглото на Кемал на тавана.

Напуснах пресконференцията в някак унесено състояние на духа и се упътих към едно от вегетарианските кафенета, за да изпия едно кафе и довърша Музея на невинността. Както често е отбелязвано, приятно е да се четат реалистични романи по оригиналните им места. Един от героите разказва за публичен дом в седеметажна сграда на Сирасалвилер, улицата, която бях взела от метрото до Джиангир. В романа полицията нахлува в дома и запечатва само един от етажите, принуждавайки момичетата там да вземат почитателите си на друг, който е обзаведен с точно същите мебели и огледала. Помислих си, че е много добра идея един бордей да има седем еднакви етажа.

Когато излязох от кафенето, един млад човек, който приличаше на вегетарианец, тъкмо се качваше на своята Vespa, съпровождан от малка сива маймунка. Маймунката имаше невероятно изразително, разтревожено малко лице. „Качвай се, Хасане!“, каза младият мъж, докато палеше мотора, и маймунката подскочи на кормилото. Двамата потеглиха. Върнах се обратно пеш до Чукурджума. Ваната все още беше там, но котката я нямаше. Завих зад един от ъглите и музеят се появи, тясната му дървена фасада боядисана в тъмночервено, като някой пред-революционен фес. Осемдесет и три изложбени композиции, повечето от тях зад стъклени витрини, съответстват на 83-те глави на романа. Много от експонатите изглеждат точно по начина, по който се казва в романа: ръката-протеза, принадлежаща на служителя на бащата на Кемал; белият чорап и обувката за тенис, носени от Фюзун по време на срещата й с Кемал в деня на годежа му с друга жена; стъргалото за дюли, което Кемал открадва от майката на Фюзун малко след преврата от 1980-та. По време на пресконференцията един журналист с френски акцент попита Памук защо романът не отделя повече страници за преврата от 1980-та. Памук отговори: „Изразих онова, което имах за казване относно преврата от 1980-та чрез стъргалото за дюли на майката на Фюзун, което се намира във витрина 66.“

Други витрини съдържаха материални интерпретации на неща, които в книгата не притежават материалност. В глава 29 Кемал всяка вечер си ляга с надеждата да забрави Фюзун, но винаги се събужда „със същата болка, сякаш някаква черна лампа гори вечно вътре в мен“. Витрина 29 съдържа Машината на черната светлина, комбинираща части от параходче-играчка, машина за макарони от 19 век и няколко часовници, чрез която се представя вечно горящата черна лампа на незабравимата любов.

Някои предмети, споменати в романа като части от колекцията на Кемал – мини-хладилник „Аляска“, термос за чай, чиния с лозови сарми – ви оставят да се чувствате несигурен дали си имате работа с недостоверен разказ, магически реализъм или може би някаква високо технологична система за охлаждане. Всички тези предмети се намират в музея, както и наполовина изядената фунийка със сладолед, която Фюзун захвърля на земята в Истине, възпроизведена от пластмаса, от експерти по производството на модели на храна, работещи за турските сериали. Докато разглеждах една чаша ракия с лед, направена от полимери, се питах дали за един музей може да се каже, че е магически реалист, или че разказва по недостоверен начин. Реших да попитам Памук: той отговори само, че е искал музеят да бъде „място, където времето е замръзнало“.

Най-подробно разработеното визуално представяне на замръзналото време е витрина 68, 4213 цигарени фасове. Тя съдържа всички цигарени фасове, хвърлени от Фюзун и събрани от Кемал между 1976 и 1984, подредени в редици и колони в едно пано, заемащо стената от пода до тавана. От разстояние то изглежда като гигантско клинообразно писмо. Когато се приближите, можете да видите, че много от филтрите са изцапани с червило или вишнев сладолед, любимия на Фюзун. За да направят паното, асистентите на Памук са изпразнили няколкостотин пакета „Самсун“ (марката на Фюзун), заменили тютюна с химически обработена хартия,запалили цигарите и ги поставили във вакуумна машина. „Вакуумът изпуши тези цигари, не ние“, казва Памук, подчертавайки, че никакви закони против пушенето не са били нарушени при конструкцията на паното, което всъщност е свидетелство за нездравословността на пушенето, както и принос към антропологията на изгубените жестове.

4213 цигарени фасове е създадено от Кюмет Дащан, истанбулска скулпторка и дизайнерка на бижута, която е създателка и на Машината за черна светлина. Кюмет се оказа приятелка на моя приятелка. А моята приятелка – концептуална артистка, чиито произведения-инсталации включват паметник на времето, направен от собствената й коса – ни уреди среща, която в края на краищата се състоя на борда на един от босфорските фериботи. Попитах дали петната по фасовете са истински. „Да“, отговори Кюмет, с нисък глас, почти заглушаван от вятъра. „Изядох много сладолед.“ Освен това е трябвало да преправи шест- или седемстотин от фасовете, защото Памук казал, че тя употребява прекалено много червило, много повече, отколкото Фюзун. Памук прекарал последното лято в писане на надписи към всеки от фасовете, на ръка, с датата, на която той е бил прибран от Кемал. Под някои от тях той написал части от запазени разговори („Към часовника ли гледаш?“)

Макар и да не е технически толкова впечатляваща колкото витрина 68, аз бях поразена от витрина 1, Най-щастливият момент в живота ми. Тя съдържа една-единствена златна обица във формата на пеперуда, окачена пред тюлена завеса, която трепти чрез някакви механически или магично-реалистични средства. Композицията представя онзи момент от кратката физическа връзка на двойката, когато една от обиците на Фюзун се откача и, „доколкото успяхме да разберем, увисна за миг във въздуха, преди да падне по собствена воля“. Трептящата обица изглежда позволява миг на надникване не само във времето на Ероса, но и в Ероса на времето – начина, по който то може да закръжи пред очите ви, златно и трептящо. Кемал прекарва следващите осем години в непрестанни опити да докара отново Фюзун до леглото. Музеят върши същото нещо: той работи усилено, за да възпроизведе, чрез хиляди и хиляди часове, прекарани в мачкане на цигари и разглобяване на часовници, един щастлив миг. Копия на обицата могат да бъдат купени в магазина на музея.

Логото на музея е пеперуда и, в сцената с пеперудената обица, Фюзун е на 19, а разказвачът – на 30. Обикновено не се вълнувам много от позовавания на Набоков и не съм луда по пеперуди, но намирам, че Музеят на невинността е една от най-добрите книги, които съм чела, които успешно напомнят за Лолита. Лолита трябва да бъде невъзможно млада, защото краткостта на младостта е метоним за краткостта на живота, а чудовищността на страстта на Хумберт е чудовищност на пластичните операции, или на гробницата на Ленин, или на сватбената торта от Големите надежди. „Експонат номер две“, казва Хумберт в началото на Лолита, „е джобен дневник в обложка от изкуствена черна кожа, с гравирана в злато година, 1947, en escalier, в горния ляв ъгъл.“ И макар че Лолита се разказва от затвор, а не от музей, изобилието от кафези в Музея на невинността ви подсказва една фигуративна еквивалентност. Хумберт, Кемал и последният османски принц споделят една семейна прилика с маймуната, на която Набоков приписва вдъхновението за написването на Лолита: онази „от Jardin des Plantes, която, след месеци на придумване от страна на един учен, нарисувала първата в света рисунка, създадена от животно“, представяща решетките на клетката й.

Разбира се има разлика между едно затворено животно и един детрониран паша. Хумберт е бомбастично разгневен от своя затвор, той презира обстановката, прави планове как да убие майката на Лолита, дрогира Лолита – по същество той тресе решетките на клетката си и хвърля мръсотии по посетителите. Кемал, напротив, мирно вечеря пред телевизора заедно с Фюзун и родителите й в продължение на осем години. Когато Фюзун я няма, той седи сам с родителите й, прави комплименти към пълнените тиквички на майката, разказва на бащата как звънят телефоните в Америка, нито веднъж не се опитва да подсипе някому приспивателно. „Изпитах удоволствия, каквито никога преди това не бях познавал“, пише той за 1593-те вечери, прекарани по този начин. За мен във всичко това има нещо дълбоко турско и развлекателно. Когато Кемал получава шанс да вземе Фюзун със себе си в Париж, до летището ги кара шофьорът на баща му (в Шевролета, модел 1956), а майката на Фюзун ги придружава.

За разлика от повечето романи, занимаващи се с темата за влюбените, разделяни от обществото, Музеят на невинността се разказва без гняв. Кемал изглежда харесва всички участници в историята – от тъпия съпруг на Фюзун до традиционно настроената й майка. Вулгарното е така преплетено с възвишеното, че Кемал, за разлика от Хумберт, дори не помисля да раздели Фюзун от „предметите, които са я направили това, което е“. Вехториите, които изглеждат като един вид естетически разрив във всекидневната на майката на Лолита – „звънци за врати, белоокото дървено, кажи-го-де, от мексикански търговски произход, както и баналната любимка на артистично настроената средна класа, Арлезианката на Ван Гог“ – изглежда смислено и подходящо в бюфета на майката на Фюзун: „никога неупотребяваните кафени чаши, стария часовник… малката стъклена ваза със спираловиден флорален мотив, чиито подобия човек може да види във всеки бюфет на всяко семейство от средната класа в града“. Музеят на Памук възстановява специалността на предметите от масова продукция, превръщайки количеството в качество. Един фалшификат на средната класа е по-ценен от безценната картина, именно защото той е навсякъде по едно и също време.

По-късно в романа, независимо от това къде го довежда байронската му скръб, Кемал не може да престане да се среща със солницата на майката на Фюзун. Кайро, Барселона, Ню Делхи, Рим: „Да се наблюдава как тази солница беше се разпространила по най-далечните точки на земното кълбо, подсказваше наличието на някаква велика мистерия, толкова велика, колкото и начина, по който прелетните птици комуникират помежду си, повтаряйки едни и същи маршрути всяка година.“ Можете да си представите марксистката критика, възмущаваща се от замяната на птиците със солници, осъждаща глобализацията, която ви позволява да пропътувате половината свят, само за да откриете насред масата същата поставка за салфетки. Но можете да си представите и една друга марксистка критика, откриваща тук някаква версия на истината, за която Фредрик Джеймсън казва, че е по същество невъзможна за представяне в романа: „Още никога светът не е бил толкова хуманизиран, колкото в индустриалните времена; още никога такава голяма част от индивидуалната среда не е била резултат не от дейността на слепи природни сили, а на самата човешка история.“

На всеки няколко години, пише Памук, ни достига „друга вълна от солници“, заменяща старото поколение. Хората „забравят предметите, с които са живели толкова интимно, без някога да признаят емоционалната си връзка с тях“. За разлика от Мона Лиза, която е винаги и единствено в Лувъра, солниците са навсякъде за няколко години, а след това изчезват, измествайки измерението на редкостта откъм пространството към времето. Като рядкости, някои от тях биват спасени от колекционери. Памук вярва, че появата на колекционерите е една от неизбежните исторически степени на модернизацията. Но колекционерите са ексцентрични, капризни типове, склонни да съсредоточават цялото си внимание върху пощенски картички и капачки за бутилки, докато игнорират всякакви видове други неща – четки за зъби например. Памук е бил поразен от трудността да се намерят четки за зъби от 1970-те години: как е възможно всички те да са изчезнали от лицето на земята? След като споменал проблема в едно интервю, някакъв читател му изпратил голяма колекция от стари четки за зъби, която иначе би била изгубена за поколенията.

Вечерта след откриването Памук даде прием-коктейл за 385 души на терасата на един близък ресторант. Келнерите минаваха сред гостите, сервирайки запотени чаши с ракия, които изглеждаха точно като пластмасовите експонати в музея. Срещнах се с редакторката на Памук, която накара главата ми да експлодира като ми каза, че понеже не успял да напише романа във формата на музеен каталог, Памук решил наскоро да напише каталога като отделна книга. (Английският превод, Невинността на предметите, ще бъде публикуван по-късно тази година). Борхес би могъл да напише разказ от четири страници за лудия, който строи музей, докато пише роман за построяването на музея, но Памук написа романа, построи музея, а след това написа за него каталог с дължината на роман.

Самият Памук пристигна без да показва каквито и да е следи от умора от голямоформатните напрежения на творческия му процес. Редакторката му напомни да се обърне към гостите: „Кажи им за храната“, предложи тя. Памук взе микрофона. „Дами и господа!“, каза той. „Знам, че всички се тревожите за храната. Е, не се тревожете. Има достатъчно храна.“ Ястията, които се сервирали, каза той, били все неща от вида, които семейството на Фюзун би яло през 1970-те. „Мислите ли, че това означава фондю?[1]“, чух да пита един американски дипломат. Партито продължи дълго време. Срещнах се с един словослагател, за когото се твърди, че е най-добрия четец на почерка на Памук. Ара Гюлер, майсторът-фотограф от Истанбул, седеше под едно дърво, заобиколен от почитатели; музеят съдържа някои градски мотиви от неговия личен архив.

Келнерът донесе поднос с любимите на Фюзун лозови сарми. Попитах се дали Фюзун е носила по-малко червило от мен. Лицето не Фюзун е нещо, което никога не можете да видите в музея. Памук смята за „тактическа грешка“ авторите да показват лицата на героите си по кориците на книгите или другаде. Питам се защо е ОК да се показват всички лични вещи на Фюзун, когато не е ОК да се показва личността й. Хрумна ми, че романът, макар и измислен, не е напълно фикционален. Завършеците са фалшиви, защото нищо в реалния живот не свършва; героите са композиции, защото реалните хора са или прекалено близо, или прекалено далеч от вас. Но мебелите и облеклото: тези неща винаги трябва да бъдат почти изцяло реални. Няма как Балзак да е измислил всички ония мебели. Всичките раздути амбиции и човешки съдби са просто претекст да се разкаже истината за диваните и часовниците.

Както самият Набоков веднъж е установил с ентомологически диаграми, Кафка не е имал ясна представа за това как е изглеждало неговото насекомо. От друга страна, той вероятно е имал ясна представа за рамкираната картина от списание на стената на Грегор („портрет на дама с кожена шапка и кожена боа около шията; тя седеше изправена и протягаше към зрителя тежък кожен маншон, в който бе пъхнала цялата си ръка до лакътя“), както и „хладното кожено канапе“, цигарите и текстилните мостри. Както и да представяте насекомото, то би било лъжа. Но физическите неща, масово произведените братя и сестри, съдържат известна истина. Подобно на православни икони, те са „изображения, създадени не от ръце“: символи, които по някакъв начин са идентични с нещата, които представляват. Когато гледате филмовата адаптация на някой роман, винаги трябва да спрете и да се запитате какви са шансовете Евгений Онегин да изглежда точно като Ралф Файънс, и все пак един чайник от съответния исторически период е реална част от света, който е създал героя и сюжета. Ако бихте имали достатъчно много от текстилните мостри, картинките от списания и канапетата, може би бихте успели да възпроизведете и насекомото.

Когато Кемал посещава музея на Пруст в Илиер-Комбрей и вижда „портретите на ония, които са послужили като модели“ за работата на Пруст, той си тръгва „не по-знаещ за романите му, макар и притежаващ по-ясна идея за света, в който авторът е живял“. Портретите са способ за отвличане на вниманието. Реалните „модели“ са не хората от портретите, а светът около хората: не само мебелите, но също и психо-сексуалната мебелировка. Всички онези солници и цигари, направени от хора, но нечовешки, идващи и отиващи си на вълни, представляват правилата, по които ние живеем: в случая с Музея на невинността, сексуалната етика. Това е масово-произведеният предмет, от който всички ние сме кондиционирани. Всички ние имаме същия на собствената си маса за хранене.

Тръгнах си от партито към полунощ и поех отново по пътя си през булевард Сирасалвилер, чудейки се коя ли е била сградата, в която се е помещавал бордеят със седемте идентични етажа. Замислих се колко много предпочитам Музеят на невинността пред мемоара на Памук, Истанбул: Спомените и градът. По време на пресконференцията един германски журналист беше попитал дали Фюзун нарочно напомня на хюзюн – дума, използвана от Памук за обозначаване на истанбулската уникална и срамна пост-имперска меланхолия. „Западняците, идващи в града, често не успяват да забележат хюзюна на Истанбул, който „се намира на голямо метафизическо разстояние“ от по-индивидуалистическата меланхолия на Бъртън: тази меланхолична отстраненост отразява „разстоянието, на което истанбуллиите се чувстват от центровете на Запада“.

Когато за пръв път четох Истанбул, преди десет години в Калифорния, не можех да разбера защо занемарените фонтани би трябвало да изпълват всеки човек, не отговорен за поддръжката им, със „срам и меланхолия“, или защо всеки би трябвало да преживява живеенето в Истанбул като „меланхолията и отчаянието от споделянето на срамната съдба [на града]“. Познавах много турци от поколението на родителите ми, които бяха възпитани така, че да разглеждат падането на Османската империя като голямо лично унижение, над което Западът непрестанно се надсмива. Но това не ме караше да съчувствам повече на нещото, в което виждах само романтизиране на хюзюн. Честно казано, все още не му съчувствам. Мисля, че гордостта и срамът трябва да се основават на онова, което вършите, а не на това кой сте. Това, че Истанбул бил притежавал своя собствена срамна меланхолия, недоловима за всички останали освен за истанбуллиите и може би Клод Леви-Строс, ми звучи като покана към група самовлюбени и потиснати франтове да седят наоколо без да вършат нищо и да се чувстват така, сякаш изпълняват предначертаната си хегелианска роля (ако Хегел би могъл да се отнася до Изтока).

В отговор на въпроса за хюзюн и Фюзун, Памук каза, че е написал Истанбул точно по средата на писането на Музея на невинността. Резонансите биха били неизбежни. Това беше моментът, в който осъзнах, че ожесточението ми от Истабул е директно пропорционално към възхищението ми от Музея на невинността, и че, доколкото разбирам, то е по-малко въпрос на „резонанси“, колкото на балансиране на книгите. Сякаш беше станало така, че в годината, в която се беше откъснал от романа, за да напише мемоара, Памук беше излял всичката омраза от сърцето си. („До 45-годишна възраст“, пише той в Истанбул, „имах навика, всеки път когато се носех в онзи сладък облак между съня и будността, да се ободрявам като си представям, че убивам хора.“) Когато Кемал изпитва срам, той не е географски или метафизически. Това е разумният и разбираем срам на човека, който е избрал да прекара осем години в събиране на фасовете на неговата омъжена бивша любовница. Замяната на хюзюн (меланхолията) с фюзун (магията), отразява главната истина на романа: „Ако предметите, които предизвикват у нас срам, биха били изложени в музей“, осъзнава Кемал, „те незабавно биха се превърнали в притежания, които биха ни изпълвали с гордост.“ Музеят на невинността е машина, която преработва срама в гордост. Чрез последното изречение на романа, превръщането е пълно: „Кажете на всички, че живях много щастлив живот.“

Image
"Никога няма да забравя Лувъра, Прадо, Британския музей. Но аз съм против това тези големи държавни музеи да бъдат своеобразен модел за бъдещето. Парите, които се изразходват за големи, монументални държавни музеи, трябва да се дават по-скоро на малки музеи, които "говорят" на хората. Трябва да се насърчават и подпомагат хората да превръщат своите малки къщи в музеи", смята Памук.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Fri Jun 22, 2012 7:34 am

Препоръчвам ги, ако не сте ги чели, и то в този ред.
Първата е шокираща, втората - наслада за душата и ума, третата... изненада [824952.gif]
Елиф Шафак
ImageImageImage

За Турция - алатурка и алафранга
Писателката Елиф Шафак пред „Капитал“
Интервюто взе Илин СТАНЕВ
22 окт 2005

Image
Наскоро британското списание „Икономист“ определи Елиф Шафак като най-сериозният конкурент на вече популярния турски писател Орхан Памук. Шафак е родена в Страсбург, но отгледана в Испания, майка и е един от първите турски дипломати жени. Книгите и описват с доста хумор Турция, както и съдбата на различни малцинства - евреи, изгонени от Испания и намерили прием в отоманската империя, арменци, живеещи в Турция, и т.н. Шафак освен това преподава в университета в Аризона, САЩ.

Много турци празнуваха на улицата поканата за започване на преговори с ЕС през декември миналата година; предполагам, такова е било и настроението миналата седмица. Такова отношение обаче нямаше никъде в Източна Европа. Как ще обясните тези различия?

- Мнозинството от турското население е открито в полза на членството в ЕС и това не е нещо ново - винаги е било така. Модернизацията и възприемането на западния начин на живот в Турция започва през XVIII век, ускорява се през XIX век и кристализира през XX век. Преобладаващата част от турците се виждат като част от Европа, повечето от тях се чувстват значително по-свързани с Европа, отколкото с Близкия изток. Това е и причината за чувството на разочарование, когато в някои части на Европа не се гледа на Турция като на част от нея. Усещането е като да си отхвърлен от някого, в когото си влюбен. Когато турците казват „обичам те“ на Европа и това не означава нищо за възлюбената, много турци се чувстват обидени.

Смятате ли, че думите на Жак Ширак за нуждата от културна революция в Турция предизвикаха шок в Турция? Имам приятели - български турци при това, които са крайно скептични по въпроса за присъединяването на Турция в ЕС, тъй като те смятат, че Турция е един друг свят, който просто не може да се промени.

- Въпросът за присъединяването на Турция в ЕС е свързан по един интересен начин с колективната памет и амнезия. Турция се модернизира, като се отдалечи възможно най-бързо и радикално от миналото си. Ние сме нация, обсебена от амнезия. Мнозинството от турците не знаят много за историята си и не изпитват нужда да знаят. Много от тях вярват, че отоманската империя е била справедлива, мирна система, която е позволявала на всяко малцинство да практикува свободно религията си. Винаги четем историята през призмата на официалната гледна точка.
Например ние, турците, сме учени в училище, че „османците били обичани и зачитани от нациите, които управлявали. Системата на милета е била една справедлива система, която позволявала на всяко религиозно малцинство да запази и практикува религията си, стига да се плащат данъци“. Запасени с подобна увереност, за много от нас е шокиращо да узнаем, че децата на тези нации може да имат друг спомен от нашето общо минало, различно и обидно. Например за нас системата девширме позволявала на децата от бедните немюсюлмански семейства да се изкачат по социалната стълбица и дори да стигнат до поста велик везир. За нациите, над които отоманците са властвали, обаче това е система, която е отнемала децата им с цел единствено да ги асимилира и ислямизира.
Така че турците са като цяло хора, които гледат към бъдещето, докато някои европейци са точно обратното. Те имат дълбока и закостеняла памет. Дори завоюването на Виена от османците е част от тяхната памет - Турция винаги е била съдена по миналото си.
Да се твърди, че Турция не може да се промени, е пристрастно твърдение, което отказва да се вгледа по-близо в страната. Това е много динамично общество, което се промени радикално през последните 50 години и има потенциал за още по-големи реформи. Много често не се отчита, че турското гражданско общество е изключително хетерогенно, изпълнено с различни гласове, конфликтни и в същото време съжителстващи заедно. Както показа последната Арменска конференция (първоначално турският съд на два пъти забрани провеждането на конференция, но накрая тя се състоя в университета „Билги“ под постоянни протести, които твърдяха, че арменският геноцид е международна фалшификация - бел. ред.), турското гражданско общество в никакъв случай не е черно-бяло.

Някои европейски анализатори подозират, че е възможно Турция да се откаже от членство в ЕС в хода на преговорите, които вероятно ще продължат 10 - 15 години. Вие мислите ли, че обикновените хора ща бъдат разочаровани да чакат така дълго?

- Всичко зависи от властовата динамика между две течения. Няма сблъсък на цивилизацията между Турция и ЕС или между Изтока и Запада. Има сблъсък на мнения както между отделните страни, така и във всяка една страна. От едната страна са тези, които смятат, че нямат нужда, ако не и че са по-добри от други хора. Те искат да живеят само с такива хора, които са досущ като тях - хора, които изповядват същата религия, имат същия произход и същите перспективи. Те имат малка вяра в „чуждите“. От другата страна са тези, които смятат, че сме зависими един от друг финансово, културно и социално; че няма място за национализъм, че има само непрекъснат процес на вземане и даване. Измежду първите са религиозните консерватори и националисти, сред вторите са космополитите и либералите. Сблъсъкът не е между нации, а между разбирания.
Подобен сблъсък протича в Турция между тези, които са ориентирани към държавата, и тези, които са ориентирани към гражданското общество. Привързаността към държавно организираното общество прорязва дълбоко Турция. Тя може да спомогне за формирането на извратени съюзи между военнослужещи, консервативни бюрократи и дипломати, ултранационалните „Сиви вълци“. Ултралеви, кемалисти и някои ислямисти. В миналото трите последователни военни преврата, както и отделните нелегални действия на националистически паравоенни групировки са легитимирани в името на „защитата на държавните интереси“. Ориентираните към гражданското общество са тези, които се отнася положително към въпроси като намаляване на ролята на военните, на държавната машина и увеличаване на космополитното, мултикултурната, мултиетническата структура на турската история и бъдеще. Именно това второто течение предизвиква по-нататъшни социални и политически трансформации в Турция и именно в него инвестираме ние, турските интелектуалци.

Има ли голям разрив между елита и обикновените хора? Изумен съм колко проевропейски е турският бизнес елит, но не съм съвсем сигурен за обикновения собственик на магазин например. В България например някои хора се страхуват, че ще бъдат третирани като граждани, втора ръка.

- Модернизацията на Турция винаги е била провеждана „отгоре“. Това е и причината политическият и културният елит винаги да е бил движещата сила в обществото. Но колкото до членството в ЕС, съществува също така широка подкрепа и сред средната и ниската класа. Партията на власт редовно провежда проучвания, които винаги показват, че нейните поддръжници в преобладаващата си част подкрепят турското членство в ЕС. Значението на тези проучвания идва от това, че електоратът на Партията на справедливостта и развитието е често по-консервативно и традиционалистки настроен.

Много турци често казва - нека да го направим по европейски. Какво означава този израз - че не се чувстват европейци или че имат комплекс за малоценност? Между другото същият израз съществува и в България.

- Ние имаме две концепции - алатурка и алафранга. Първата е за традиционния подход, втората е за европейския. Обикновено турците предпочитат втория. Винаги сме се чувствали по-близо до европейците и винаги сме искали да им докажем, че сме част от тях. Турците знаят малко за персийската или арабската култура. Ние сме толкова близки, ние сме част един от друг, но ние напълно сме обърнали гръб на мюсюлманския Близък изток и гледаме на тях като на низши. Турският културен елит винаги е бил западно ориентиран и е предпочитал да е по френски вместо по турски.

Беше ми много интересно да видя как една турска жена влиза в кожата на една арменка. Защо според вас е толкова трудно за Турция да признае за кланетата през 1915? И защо вие не се страхувате да говорите за това? Не се ли страхувате от съдбата на Орхан Памук? (Писателят бе обвинен в обида към турския национален характер заради изказване, че Турция е избила един милион арменци и 30 хил. кюрди. Той може да получи наказание затвор до три години.)

- Да, новият ми роман е много критичен към сексистките, ксенофобските, националистическите настроения в турското общество.
Разбира се, че се страхувам, съвсем не съм много храбра личност. Обаче, като започна да пиша, изпитвам силата на писането, която не ми позволява да се страхувам. Не мисля как ще бъда приета, какво ще се случи и т.н. Единственото, което си мисля, е за разказа. Така че, когато пиша, съм смела, но когато свърша книгата, мога да започна да се страхувам.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby 4i4ek » Sat Jun 30, 2012 3:15 pm

ето нещо и от мен!

Отново моя лик си ползвал
в своите картини.
Излял си пак отново моята душа в цветовете.
Пак хаоса на моите чувства
си разпръснал по клоните на своите дръвчета.
Реката криволичеща по край твойта къща на мечтите,
пак с моите сълзи си нарисувал.


Отново те излъгах,
не ми е лесно и много ме боли!
Отново те излъгах и няма да се върна.
Нямам сили да погледна синъото на твоите очи.
Те са бисер чисти,
а влея ли се в тях
болка и тревога синъото на твоите очи размазват.
Съдбата е жестока
и пак ще те излъжа,
макар любов в душата да извира.


Единствено пианото познава,
в душата чувствата ми топли,
Ще те измисля тази вечер
и музика за теб ще съчиня.
Пианото покой не ще намери
докато не успея да те претворя.
И по клавишите му с нежни пръсти твойто име ще изрека
Image
4i4ek
User avatar
Регистриран
 
Posts: 202
Joined: Thu Feb 23, 2012 10:15 pm

Unread postby karma » Tue Jul 17, 2012 1:52 am

[466.gif]Чичек, благодаря за споделеното стихотворение [065.gif]
а това особено много ми хареса
... Единствено пианото познава,
в душата чувствата ми топли,
Ще те измисля тази вечер
и музика за теб ще съчиня.
Пианото покой не ще намери
докато не успея да те претворя...

Аз не умея да пиша [write a letter.gif] , но много обичам да чета стихове
и тъй, докато си четях :reading2: посред нощ слушах предаване с поетесата
Маргарита Петкова и реших да споделя с вас няколко от любимите ми нейни стихотворения

ВСЕКИ ДЕН

Всеки ден си пренареждам живота.
Нещо изхвърлям, нещо прибавям.
Нещо поправям, макар неохотно.
Някъде слагам черта,
другаде скоба отварям.
И си казвам: от днес - на чисто.
Преброявам приятелите си.
Все по-малко остават. Ония - истинските.
И все повече стават предалите ме.
Нищо, казвам си. От днес - наясно
с думите, с хората, с всичко.
На рискове и случайности - баста!
И гордостта си обличам.
Спокойно, мойто момиче, казвам си.
Стига си яде нервите.
И не преливай от пусто в празно.
До следващото пренареждане.

Нерви за любов

Нямам нерви за дълги любови,
а кратките - не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това „Обичам те”?
Да не мислиш, че ще се срути
светът - след моето тръгване?
Бъди сигурен - много пъти
са ме лъгали. И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,
че всичко е само временно.
А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре - да живее рискът!
Хайде сега - отведи ме оттука!
Ако ти стиска…

ОПИТ ЗА АВТОПОРТРЕТ

Аз съм сбъркан човек, запомни го.
Съвсем наопаки и напук живея.
Купувам вместо мебели - книги.
Вятър на бяла кобила ме вее.
Не обличам вечерни рокли.
През зимата ходя без шал и шапка.
Не нося чадър и направо през локвите
с най-новите си обувки шляпам.
Не се подпирам на чуждо име.
Нямам доверие в самолетите.
Стиховете ми са с неточни рими.
И студено си пия кафето.
Не съм в крак нито с модата, нито с другите.
Със себе си, че съм в крак, е главното.
И нищо чудно, както е тръгнало -
вместо дяволите
да ме вземат ангелите.
[angel19.gif] [weather2.gif]
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Sun Oct 07, 2012 10:16 am

Интервю на Орхан Памук за немското списание Време
http://www.zeit.de/2012/34/Literaturkan ... ettansicht
Орхан Памук "Това вечно хленчене"
Каква е общата европейска идея? Какво се е променило в европейската литература? Тъй като Турция е свидетел на края на Студената война през деветдесетте години на миналия век?
Image
Орхан Памук отваря "Музей на невинността" в Истанбул,
който е кръстен на един от неговите романи
(архивна снимка, април 2012 г.).


Ди Цайт: Седим тук в една вила на остров Буюкада, пред нас е Истанбул. Този остров има много истории; дълго време е бил обитаван от гърци, Леон Троцки е намерил тук убежище. Какво означава за самия вас да прекарвате лятото тук?

Орхан Памук: Островът на принца, Буюкада, е за Истанбул онова, което е Капри за Неапол. Същото късо разстояние, същият туризъм. Тук дори си имаме хотел „Капри“. Истанбулската буржоазия е открила Принцовия остров като място за почивка още преди повече от сто години. Той се е превърнал в космополитно място, защото малцинствата – гърци, арменци, евреи – са заживели тук. Те са били властващият буржоазен елит в късната Османска империя. Даже по времето на моето детство, в началото на шестдесетте години, ресторантите в Буюкада се държаха от гърци. Още като дете прекарвах летата си тук. Едно лято без Принцовия остров не е лято.

Кое според вас е нещото, което определя европейската литература?

Откриването на малкия човек за литературата е голямо европейско откритие. Противоречието днес се състои в това, че Европа се страхува от малкия човек, когато той идва не от нея. А в какво се състои обединяващата европейска мисъл: в религията? Или все пак по-скоро в идеите за равенство, братство, свобода? Какво да се прави с имигрантите, с бежанците, които желаят да се заселят в Европа? Най-големият проблем в европейското мислене и литература е какво да се прави с имиграцията, с гладните хора от Азия и Африка? Трябва ли те да бъдат спрени? Но как да се обоснове това етически? Как може човек да бъде интелектуалец, който възхвалява равенството и братството – но игнорира проблемите на имигрантите? Европа е объркана. В момента се изгражда висока стена между Гърция и Турция.

Привлекателна ли е все още тази Европа за Турция?

Що се отнася до присъединяването на Турция към ЕС, тук при нас, а и в ЕС, имаше мнозина, които бяха против него. Никола Саркози и Ангела Меркел имаха успех с критичния си курс срещу Турция. Това разочарова не само мечтаещи за Европа писатели като мен, но и цялото общество. Не бяхме очаквали такова отхвърляне.

Някои хора подчертават също и противоречията в литературата, и твърдят, че индивидуалното търсене на „аза“ на Запад се противопоставя на духа на общността от Изтока. Вярно ли е това все още, било ли е изобщо вярно някога?

Това така наречено „Изток-Запад“ противоречие не е нищо друго освен противоречието между модерност и пред-модерност. Преди Ренесанса и индустриалната революция европейците също са разсъждавали повече в духа на общността. Но европейската литература изведе на преден план и нещо друго: секуларния респект към текстовете. Текстът вече не е нещо свещено, а само човешко, и може да бъде преобръщан и променян, така че светът да се разбира по нови начини. Затова пък междувременно авторите на Запад се почитат като светци.

Кои бяха за вас върховете на европейската литература от деветдесетте години?

Откриването на световната литература отвъд Европа, на глобалната литература. Ние пътувахме повече, самолетните билети станаха по-евтини, светът – по-малък, опознахме се взаимно. Деветдесетте години бяха определяни и от продължаващия бум на латиноамериканската литература с Габриел Гарсия Маркес и Варгас Льоса. Европа беше център на световната литература далеч в 20 век. Но през 90-те години тази доминация приключи. Когато някой европейски писател вземеше в ръка писалката по това време, той вече не знаеше със сигурност дали светът ще забележи нещо от усилията му. Европа изгуби несломимото си самочувствие.

Кой европейски писател ви впечатли най-силно през 90-те години?

Умберто Еко, който съживи понятието за постмодерност и вероятно беше най-изобретателният писател на тази епоха. Той беше може би единственият глобален автор, когото Европа създаде през това време.

Краят на Студената война събра отново разделените половини на Европа. Чувстваше ли се Турция изключена по онова време?

Краят на Съветския съюз обърка турските автори, и най-вече ония, които преследваха политически мотиви. Турската разновидност на социализма беше идеализирането на авторитарната държава. Именно нея възпяваха тези левичари. Техният славен социализъм изчезна. Но това не изключи [от Европа] Турция като цяло. То беше проблем на тези автори и интелектуалци. Изолацията на Турция дойде по-късно, при дебатите около присъединяването, когато Европа разби сърцата на много хора в Турция.

Може ли да се каже, че Европа обръща прекалено малко внимание на турската литература?

Вечното оплакване, че не получаваме признание, е проблемът на Турция. Но аз не съм от турското министерство на културата. Аз пиша книгите си и гледам какво излиза от тях. Посланието се разпространява чрез преводи по целия свят.

Опитвахте ли се да отразите в книгите си някакъв определен дух на деветдесетте години?

В Името ми е червен се опитах да съживя по литературен начин мистичната турска традиция. Взех определени събития и разкази от историята на исляма и ги преработих по постмодерен начин. Ляво-интелектуалният секуларен истеблишмънт в Турция не искаше да знае нищо за тази мистична традиция. Те твърдяха, че Европа винаги е била секуларно място. Това е осакатеният позитивизъм на тукашния секуларен елит.

В книгите си вие описвате блясъка и нищетата на секуларната турска висша класа, която гледа с такова удоволствие към Европа. Какъв е проблемът на тази буржоазия?

Техният живот е и мой живот, ние сме от една и съща класа, идваме от същите улици, имаме същите навици, пазаруваме в едни и същи магазини. Писах за тях с любов, но ги направих да изглеждат и комични. Тази буржоазия ме вбесява. Презирам тяхната надменност, тесногръдия им егоизъм и начина, по който те ненавиждат съотечествениците си. Секуларната турска аристокрация не се смущава от военни преврати или от малтретирането на кюрдите. Тя гледа отвисоко на голяма част от турските жени, защото те носят забрадки. Това ми напомня отношението на белите към чернокожите в Южна Африка от преди време.

Но не се ли промени всичко това по време на управлението на консервативния премиер Реджеп Ердоган?

През изминалото десетилетие тази аристокрация утрои доходите си и изгуби част от политическото си влияние. По-умните сред тях осъзнават реалността. Те придобиват някакво усещане за респект.

Кое е европейското в тази класа?

Много неща се ограничават до стила на живот и купуването на европейски маркови стоки. През шестдесетте и седемдесетте години те пътуваха до Европа, за да пазаруват. Днес си купуват европейски стоки по елегантните улици на истанбулския квартал Нишанташ.

Междувременно обаче имат конкуренция. Консервативната, религиозна средна класа също забогатя…

Да… те вече също пазаруват в Нишанташ. Това са новобогатите от Анадола, които през последните десет години придобиха голямо самочувствие. И това те дължат също на натиска откъм Европа, на реформите, които Турция извърши в резултат на това.

*Секуларност = светски
Секуларизъм е убеждението, че религиозните въпроси нямат място в държавната политика, не трябва да са база или основание за нея, както и че религията няма място в публичния живот.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Thu Oct 11, 2012 10:00 am

[uhu] Не съм се разписвала скоро тук, но това не означава, че съм спряла да чета [f205c7259ed599b7b20bc2a63d8780c2.gif] Днес обаче съм "впечатлена и предизвикана", от това, което прочетох и реших да го споделя с вас
С това интервю благодаря на Хипи, за чудесното местенце, което спретна, за да изказваме и изливаме своите мисли и чувства. Зная, че поддържането на такъв форум изисква отделяне на прекалено много от личното време, а Хипи раздава себе си и знанието, което притежава с удоволствие за всички нас. С пожелания за много и различни пътешествия по света, но винаги, връщайки се към първата любов - необятният Истанбул... :heart2:
Image
http://www.elifshafak.com/images/interv ... if-eva.pdf

За сегашния Истанбул - Хипи ни дължи от Великден очерк и клипче, още не си е дала отчета, а впечатленията и емоциите вече трябва да са отлежали в главата и! [824952.gif]
Хубав, слънчев, топъл и усмихнат есенен ден, дами! [1401312j.gif]
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Sat Oct 20, 2012 7:05 pm

в темата за Суска обещах да представя книга във връзка със сексолога д-р Хайдар Дюмен
ето я
Image

"Изневяра" – книга за (без)нравствеността на висшата класа
Така определят романа „Изневяра” на Ахмет Алтан веднага след появата му на книжния пазар.

Ахмет Алтан е роден през 1957 г. в Анкара. Учил е в Средо-източния технически университет в Анкара, а по-късно завършва и Икономическия факултет на Истанбулския университет. Кариерата си на журналист започва като нощен репортер, за да се издигне до главен редактор на в. „Тараф”, какъвто е и в момента. Работил е в различни телевизионни канали.

Ахмет Алтан е добре познат на българските читатели с книгата си „Като рана от меч”, в която описва борбата на българите от Македония и Одринска Тракия и ролята им за събарянето на османската империя.

Първата му книга „Четири сезона есен” излиза през 1982 г. и веднага е забелязана както от критиката, така и от читателите. От тогава до сега всяко следващо произведение на автора се посреща като сензация и за кратко време се превръща в бестселър. На Ахмет Алтан все още принадлежи и европейският рекорд за най-продавана книга – 1 000 000 за 45 дни!

Романът му „Следа във водата” излиза през 1985 г., и за една година претърпява три издания. Същата година книгата конфискувана и забранена за разпространение, а срещу автора е заведено дело.

Последният му роман – „Най-дългата нощ” (2005 г.) излиза в тираж 500 000.

През 1995 г. по политически причини е осъден на 18 месеца затвор.

Известен с активната си гражданска позиция и многото дела за обида и критика на сегашния министът-председател на Р.Турция.

Скандалната „Изневяра”, (превод Панайотка Панайотова) излиза през 2002 г. и от тогава до сега не престава на бъде предмет на разгорещени спорове, коментари и социологически проучвания във всички слоеве на турското общество, особено в ислямистки настроените.

„Това ли образът на турската жена?” „Жените имат ли право на изневяра?” „Книга за безнравствеността на висшата класа в Турция”. Стига се до абсурдни твърдения като това на известния психиатър и сексолог д-р Хайдар Дюмен пред списание „Актюел”: „Жените не носят ген за изневяра! Те са програмирани да раждат. Мъжете са тези, на които изневярата е генетично заложена”.

Отричана и възхвалявана, за по-малко от два месеца книгата се превръща в бестселър – започва да се продава в кварталните супермаркети и магазинчета, а името на автора не слиза от страниците на вестниците, телевизионните канали се надпреварват да го канят за гост – и така – цели десет години!

Ахмет Алтан – авторът на „Като рана от меч” на 09.06.2011 бе изправен пред Втори Наказателен състав на съда в Кадъкьой по обвинение за публична обида на министът-председателя Реджеп Тайип Ердоган. На 15.01.2011 г. от страниците на ръководения от него вестник „Тараф”, Ахмет Алтан обвини министър-председателя в „празно перчене и демонстриране на сила” по повод нареждането му да бъде съборен изграждащият се в Карс „Паметник на човечността” – замислен като символ на турско-арменското приятелство.

Ахмет Алтан е роден през 1950 г. в Анкара, в семейството на писателя, журналиста и общественика Четин Алтан, брат на проф. Мехмет Алтан. На двадесет и четири години започва да работи като репортер във вестник, за да достигне до поста главен редактор на в. „Тараф”. През 1985 г. книгата му „Следа във водата” е конфискувана и забранена за разпространение. Подари политическите си възгледи през 1995 г. Алтан е осъден на година и половина затвор. На него все още пренадлежи европейския рекорд за най-продавана книга – 1 000 000 тираж за 45 дни!

На 08.01.2011 г. министър-председателят Режеп Тайип Ердоган посещава Карс за поредна среща със симпатизантите на партията си. Градът е разположен в североизточна Турция, в непосредствена близост до границите с Грузия и Армения. В многовековната си история е бил част от Арменското Карско царство (Х-ХIв.), по-късно превзет от Византия, през XII в. става част от Грузия, през XVI в. е завладян от османците, за да се стигне до Санстефанския мирен договор – 1878, когато е присъединен към Русия. През 1918 се превъръща в част от Първата Арменска република – до 1921 г. – по силата на Карския договор е даден на Турция. Населението е смесено – мюсюсмани шиити и сунити, кюрди, азери, тюкмени, арменци, грузинци (повечето асимилирани) и много малка част руснаци и немци.

През 2006 г. в знак на помирение и затопляне на отношениеята между Турция и Армения, областният управетел на Карс Невзат Бозкурт предлага да се издигне паметник „който да се вижда и от Армения”, символизиращ приятелството между двете страни. Така се ражда идеята за „Паметника на човечността”. Проектът и изработването са възложени на Мехмет Аксой – един от най-изявените скулптори на съвременна Турция. При посещението си на 08.01.2011, г-н Ергоган решава да провери как вървят нещата около строящия се паметник и отсича: „Този урод – не!” Да се събори!”

На 15.01.2011 от страниците на в. „Тараф”, в статията си, озаглавена „Ердоган и напразното перчене”, Алтан се обръща към министър-председателя: „Това ли е твоят морал и душевност, това ли е твоята човечност, това ли е твоето мъжество и благородство?” За пореден път Ахмет Алтан показа смелост и активна гражданска позиция: „Един министър-председател, който до толкова е изгубил чувството си за мярка, трябва да ни накара сериозно да се замислим. Дали г-н министър-председателят ще има смелост да нарече „уродливи” многобройните, не до там естетични, паметници на Ататюрк в цялата страна, или многобройните грозни джамии, които се построиха? Или избира лесни и беззащитни цели, за да демонстрира перчене и сила? Ако г-н министър-председателят не харесва „Мадам Бовари” или „Ана Каренина”, задето изневеряват на мъжете си, следва ли от това, че трябва да ги изгорим на площада? На това, че не чете романи, на това ли трябва да сме благодарни, че все още не горим книги по улиците?” И продължава: „Като фанатизиран мюсюлманин министър-председател, не би трябвало да тълкува като намек, думите на пророка Мухаммет, които аз просто цитирах. Какъв би искал да остане в историята – като исторически лидер, или като тъмен герой.
Г-н прокурор, присъдата, която ще произнесете няма нищо общо с мене. Във ваши ръце е да решите, дали да защитавате страната на слабите, или да произнесете присъда, продиктувана от нечие настроение и вургарност. Ако ме осъдите, г-н министър-председателят ще разруши още много паметници. Но, ако решите, че съм невинен, може би ще му помогнете да осъзнае грешката си. А осъзнае ли я, това ще бъде добре както за страната, така и за него самия. Аз само ви моля да посочите отново правият път на един самозабравил се от собствения си триумф лидер.”

Оставям без коментар дали в 21 век журналист, трябва да бъде съден, за това че е споделил мнение по случващи се в страната му събития на страниците на вестник (не задавам и въпроса „ако не прави това, тогава какво би трябвало да прави?”; не коментирам художествената стойност на паметника, нито естетическия критерий на министър-председателя, още по-малко се спирам на факта, че демонтирането на паметника започна броени дни преди парламентарните избори, само се питам пророк ли е Ахмет Алтан, защото финалните думи от романа му „Като рана от меч”, звучат точно така:
„... Тиранията по тези места никога няма да си отиде напълно, че просто едната ще бъде заменена с друга, че по тези земи може да съществува единствено и само деспотизмът.” Много ми се иска този път да греши.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Sun Oct 21, 2012 8:39 am

Интервю с Ибрахим Карахасан Чънар
Image

Ибрахим Карахасан – Чънар е роден през 1955 г. в дунавския град Никопол. През 1969 г. семейството му се изселва в столицата. Завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със специалност география и история. Работи като преподавател в София, а също и като журналист на свободна практика. Учредител е на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“ и четирилогията „Светът на исляма“.

Изследователят Ибрахим Карахасан-Чънар: Турското малцинство може и трябва да има градивно място в България
Съседна Турция винаги е била повод за доста ожесточени дебати в България заради 500-те години османско владичество по българските земи и интерпретацията на историческите факти, поради българските мюсюлмани, възродителния процес, етническата турска партия Движение за права и свободи, българските турци изселници в Турция, „турския" вот и евентуалното членство на нашата съседка в ЕС.
Тази есен страстите се разгоряха допълнително с излъчването по ТВ7 на прочутия турски сериал „Великолепният век" за управлението на султан Сюлейман известен като Великолепни и Законодателя и неговата любов към украинската наложница Роксолана, която покорява сърцето му и душата му и става и негова съпруга, нещо безпрецедентно в Османската история.
Водени от желанието да чуем становището на представител на турското малцинство по тези въпроси, Novinite.com и Novinite.bg потърсихме за интервю автора Ибрахим Карахасан Чънар, един от най-задълбочените съвременни изследователи в България на историята на Балканите, Турция и Османската империя.

Името псевдоним ли е?

Да, Чънар означава явор на турски. Но той дойде по естествен начин, когато започнах писателската и журналистическата си дейност. В детските ми години в родния ми град Никопол (кьдето живях до 13-годишна възраст), приятелите ме наричаха така. Този родов маркер е останал още от времето на дядо ми, на който съм кръстен; мама също беше наричана така.

Откъде дойде интересът към исляма?

Определено това стана след 11 септември 2001 г., когато след терористичния акт в Ню Йорк заваляха нови тълкования и исляма беше подложен на изпитание. Някои „капацитети“ затръбиха за започване на нова фаза на съперничество и дори битка между Свещените книги на юдеи, християни и мюсюлмани. Искам да подчертая, че за мен исляма е не просто религия, тя е също така история, философия, наука, култура, като и начин на мирно съществуване. И ислямът, и християнството учат на смирение, милосърдие и добро („ислям“ на арабски означава „мир“, „смирение“). Разцветът на исляма, който не само моделира една общност, но овладява и широко духовно пространство, е фактор за бъдещ синтез на човешкия свят. Безспорен факт е, че ислямът е във възход не само в световен мащаб, но и на Балканите и у нас. Вярата на хората е свещена. Само стремежът да разберем различния от нас ще ни даде достатъчно знания за вярата на хората и това ще е предпоставка за общото ни щастие.

Разкажете на читателите накратко за вашата четирилогия „Светът на исляма“.

Работата ми по този труд отне около 5 години от живота ми и дано читателите са останали доволни от това. Четирилогията съдържа следните четири тома:

Том I. Раждането на исляма и арабската експанзия.

Том II. Турският свят, Персия (Иран), Индия, Черна Африка, Новото време и Балканите.

Том III. Османските потайности: еничарите.

Том IV. Османските потайности: харемът.

В началото замисъла ми беше книгата да е в две части, но впоследствие се споразумяхме с моя издател Елена Козарева от издателска къща „ЛИК“ да разширим тематиката и да включим еничарите и харемът – две мистични институции в османския свят. На практика двете последни части са и хронология на османската империя. В първите два тома след всеки разглеждан период има отделна глава в която се прави обстоен преглед на материалната и духовна култура на мюсюлманския свят, което смятам че е особен принос в моето писане.

Как виждате съвременна Турция?

В едноименната си книга, издадена през 2000 г., давам израз на моите виждания. За мен Турция е фактор в световен мащаб. Сега значението на Турция за Европа и Америка е по-голямо откогато и да било. Днес тя е епицентър на нова регионална система, изникнала от развалините на Съветската империя – Евразия, която се простира от Балканите през Кавказ до новите държави на Средна Азия, и защо не след новите тенденции и в арабския свят. По същия въпрос изразява своето становище и американския политолог Томас Фрийдмън, който казва: „Една слаба Турция не само ще бъде погълната от проблемите на района, който я обгражда, но и ще ги експортира в Европа. Една силна Турция, свързана със Запада, може да разпространява своите морални ценности (и да парира иранските) сред милиони мюсюлмани от Азербайджан до Казахстан – ценности, които в основата си са демократични и са характерни за умерения ислям. Освен това те са насочени към политиката на интеграция в световната икономика.“

Говори се, че в Турция сега има отстъпление от вижданията на Ататюрк, от почитта към него, че има едно завръщане към традиционния ислям и даже засилена османска пропаганда. Вашето мнение?

Тук не би следвало да има две мнения – Ататюрк е безспорна величина в новата история на държавата, човек избрал правилната посока на родината си. Тук искам само да вметна, което е всеизвестно, че той е един голям приятел на България. Що се отнася до настъплението на исляма в политическият живот на страната, това е състояние което символизира географското и положение между Изтока и Европа. Относно загрижеността на някои среди във връзка с успехите на проислямистите, ще си позволя да цитирам известния турски политик Сюлейман Демирел: „Ние сме светска държава... Вярно в Турция има 55 хиляди джамии, има хора, които се молят по пет пъти дневно и никой не бива да им пречи. Нито пък тези, които не ходят в джамията, трябва да бъдат заставяни да ходят. Свободата на вероизповеданието е важна особеност. Религията е въпрос на личен избор, държавата е гарант на правото на личен избор: да вярваш или не, и ако вярваш – в какво. Това е едно от най-важните човешки права. В политиката трябва да се приемат даденостите. Турция е една стабилна светска държава...“

Има ли надежда за скорошно присъединяване на Турция към ЕС?

Въпреки някои условности по клаузите аз лично смятам, че Турция има готовност да влезе в „християнския клуб“. Тя отдавна присъства в съюза: наблюдател е от близо половин век, има митническо споразумение от 1995 г., от 1999 г. е кандидат-член. Да не забравяме, че тя влиза в НАТО още през 1952 г. Трябва да подчертаем, че днес дипломацията на Турция излиза от предишните традиционни рамки и полага много усилия да се отвори към света. Наскоро четох, че тя няма търговски обмен само с държавицата Кирибати в Тихия океан. Освен това тя си има не само политически и икономически посланици, но и културни стойности като майсторите на перото Орхан Памук и Елиф Шафак, пианистката Идил Бирет, поппевеца Таркан, неврохирурга Исмаил Хаккъ, учени, спортисти и т.н.

Турция наистина ли има желание да се присъедини към ЕС?

Политическите и икономическите предпоставки изискват това. В Турция сега се инвестират огромни капитали, има пазари, които зависят от турския износ (в т.ч. и България). Тук ще отбележа, че Турция е един много сериозен партньор; за това говори факта, че в Турция се намират най-големите заводи на автомобилите „Рено“, извършва се монтаж на автомобили „Фиат“, „Опел“, „Тойота“, „Мазда“, „Ивеко“, развива се военна промишленост (самолети, хеликоптери, бойни фрегати, подводници). Европа е на крачка от Турция, както се казва „Имамите в минаретата гледат на Изток към Мека, докато бизнесмените в своите канцеларии гледат на Запад към Брюксел.“

Имат ли българите вярна представа за Османската империя и османското владичество в България?

Не мисля. Има много клишета наслоени от миналото. Липсва и добра воля като че ли, някои се страхуват, че може да се промени статуквото, ако се поровят малко повече в миналото. А сега е златното време за това, османските архиви могат да бъдат достояние на много научни работници. При все това има учени и писатели, които имат нов и реалистичен поглед върху империята: Антонина Желязкова, Христо Матанов, Владимир Чуков, Стоян Динков. Интересно ще бъде примерно да се види приноса на някои потомствени българи за възхода на империята – везири, султанши, военачалници, учени и др. В последните години особено дискусионен е въпроса за терминологията: „владичество“, „робство“, „присъствие“ и т.н. За мен най-правилното обозначение е колонизация – политическа и икономическа зависимост на българите в империята на султана. Тук само ще добавя, че търговията с роби в империята е забранена през 1848 г. при управлението на султан Абдюлмеджид и големия реформатор Мустафа Решид Паша (В САЩ това прави Абрахам Линкълн през 1865 г.).

А за харема като обществена институция?

Темата за харема е все още бяло петно. За него се знае много малко в България, битуват и доста погрешни представи като тази, че той е мрачно място, в което много жени са живеели в изолация, като в затвор. Всъщност харемът е обществен институт, малък парламент, който често е определял политиката на Османската империя. Не малко жени на султани са оставили ярка диря в историята. Поне пет от тях са били регентки, като Турхан султан например, която е изпълнявала тази роля цели 30 години. Роксолана, украинка по произход, е играла съществена роля при управлението на съпруга си Сюлейман Великолепни, който за всичко се допитвал до нея. Турхан султан е останала в историята като ненадминат военен стратег. Тя е участвала във вземането на важни решения като превъоръжаване на армията, преоборудване на корабите от флота и т.н. Друга известна султанска съпруга е Кьосем, която е започнала изграждането на напоителни съоръжения в селското стопанство и е държала юздите на управлението при трима султана. Сафие султан – албанка по произход, също оставя запомняща се следа в империята. Всички тези неща, в пространствен аспект, съм ги описал подробно в последната част на четирилогията си.

Бяхте ли пряк свидетел и засегнат от „възродителния“ процес?

Да, естествено. Това беше едно от най-големите престъпления на комунистическата върхушка в България. Този политически и антихуманен акт промени много съдби и нанесе душевни и физически рани на мнозина от моите сънародници. Жалкото е, че виновниците не са наказани и много хора участвали тогава в тази кампания заемат и сега властови позиции.

Какво е мястото на етническите турци в българското общество и политика?

Бих казал, градивно. Но тяхното участие през годините след Освобождението през 1878 г. е ограничавано по най-различни начини. Малко известен факт е, че сред депутатите участвали в Търновското учредително събрание от 1879 г. е имало 30 представители на турското етническо малцинство, които подписват и Първата конституция. Турците всъщност участват непрекъснато в управлението на държавата – до 9 септември 1944 г. е имало редица такива в листите на БЗНС. Естествено по времето на тоталитарния комунистически режим, ако е имало турци, то тяхното участие е било само формално във властта. След 10 ноември 1989 г. по-осезаемо е политическото им присъствие в редиците на Движението за права и свободи. Извън политиката, в българското общество изпъкват със своя талант много представители на културната интелигенция – Месру Мехмедов – диригент, Ибрахим Татарлъ – учен, Салих Бакладжъ – фолклорист, Реджеб Кюпчю – поет, Йълдъз Ибрахимова – джазпевица, Вежди Рашидов – скулптор и др.

Има ли алтернатива на Доган и ДПС?

Трябва да отчетем положителната роля на ДПС в годините на демокрация, то има определен принос за запазването на етническия мир. Жалко, че движението стана параван за амбицииите на лидери като Ахмед Доган, който осребри властовите си позиции и смея да кажа, изкористи благородните пориви на много от моите сънародници. Смятам, че той носи лична отговорност за много от негативите на прехода с постоянните си пируети в политическото пространство и участието му в корупционни схеми. Дълг на традиционните български партии е да включват повече и качествени етнически турци в своите редици, това е добрата алтернатива.

Книгите ви издадени ли са на турски език?

Към момента имам издадена на турски само една книга и тя е читанка на турски език – „Ресимли Чоджук Китабъ“ (Картинна книжка за деца), изд. „Темпо“. Радостно за мен е, че тя беше първата книжка на турски в българските училища след 1989 г., чрез която децата се докоснаха до майчиния си език. Иначе в прозата имам опции за издаването на книгата „Етническите малцинства в България“ от истанбулската издателска къща „Юнал Яйънларъ“, но нещата са все още в начален стадий.
http://novinite.bg/articles/21638/Izsle ... -Balgariya
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Tue Oct 23, 2012 11:15 am

Вчера започнах "Изневяра", мислех да споделя впечатления когато я свърша, но една картина ме преследва и сега и затова я споделям

…тя слезе от асансьора, затърси номера на апартамента…натисна звънеца, почака… вратата се отвори и на прага й застана полугол мъж. Около кръста му беше завита хавлия, косите му бяха мокри и той ги подсушаваше с кърпа в ръката си
- Моля, кого търсите? – изрече го толкова спокойно, без неудобство от създалата се ситуация.
- Извинете за безпокойството.
през мъгла пред очите й се мяркаше тялото му на плувец – широки рамене, тънък кръст… подразни се, че тялото й готово да се люби с друг, изпитва интерес към голотата насреща…
душевното й състояние не остана скрито за мъжа…
Той се опря с рамо на рамката на вратата, леко изнесе единия си крак напред, присви го в коляното и хавлията се разтвори леко и откри вътрешната част на бедрото, нагоре към слабините.
Това не убягна от погледа на жената.
- Не, не сте ме притеснили. Приличам ли на човек, който се притеснява? Моля, заповядайте вътре, тъкмо и аз ще се облека…


дали извиква позната картина и у вас, аз вече си представям книгата филмирана и героя [smeese.gif]
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Fri Nov 02, 2012 5:22 pm

Понеже се подвоумих къде да сложа новинката си я слагам тук, защото според мен тя има място и в темата за исляма и в темата за християнството. Ето за какво става въпрос Д-р Сефер Хасанов: Диалогът за мюсюлманите има практически измерения – милост и добротворство
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby karma » Tue Nov 06, 2012 12:55 pm

Една книга, която може да бъде полезна на тези, които се интересуват от тази тематика
Каква е връзката между религията и политиката в Близкия изток?

Image
и още една, но свързана с Християнството
Как ранното християнство е третирало жените?

Image
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Sun Nov 11, 2012 9:36 am

съкратена версия на книгата „Израелското лоби и американската външна политика“
От преводача Николай Флоров:

Така се нарича статията, която разбуни американския политически живот от 2007 година до днес и, както виждате, тя разглежда една особена групировка в САЩ, за която авторите предупреждават в доста тревожен тон американците, посочвайки тяхната изключителна зависимост от интересите на Израел и еврейската общност в Америка.
Публикувана е за пръв път в „Лондон Бук Ривю“ в 2007 и от тогава насам изобщо не е загубила значението си в американския политически живот. Джон Миърсхаймър е награден за специални заслуги професор по политология в Чикагския университет, а Стивън Уолт е професор по международни проблеми към университета в Харвард.

За последните няколко десетки години и специално след Шестдневната война в 1967, главната тема в политиката на САЩ към Средния Изток е била връзките им с Израел. Комбинацията от непоклатима поддръжка на Израел и съответните усилия за внос на „демокрация“ в района възпламени арабите и исляма и заплаши не само сигурността на САЩ, но и тази на целия останал свят. Тази ситуация няма равна в политическата история на Америка. Защо САЩ са изоставили своята собствена сигурност и тази на много от своите съюзници, за да избутат на преден план интересите на друга държава?

Би било лесно да се предположи, че връзките между двете страни се дължат на общи стратегически интереси или важни морални императиви, но нито едно от двете не обяснява огромната материална и дипломатическа подкрепа от страна на САЩ.

Всъщност, насоката на американската политика в района идва почти изцяло от вътрешни фактори, и специално от действията на израелското лоби. Други групи са успявали да изменят американската външна политика, но никое друго лоби не е успяло да я отклони толкова далече от националните интереси на страната и да убеди американците, че интересите на тяхната страна и тези на друга страна, в случая Израел, са еднакви.

След войната от 1973 помощта на Вашингтон към Израел е несравнима с никоя друга страна. От 1976 Израел е получавал най-голямата помощ от всеки друг след Втората световна война, достигаща 140 милиарда долара. Годишно Израел получава три милиарда долара, или една пета от годишния бюджет за помощи на други държави.

Докато другите страни получават помощта си на всяко тримесечие, Израел получава цялата сума в началото на годината и така може да събира значителни лихви. Освен това от повечето други получатели на военна помощ се иска да направят своите покупки в САЩ, докато Израел може да субсидира с 25 процента от тия пари своята собствена оръжейна индустрия и е единствената страна, на която не се държи сметка как харчи цялата помощ. Това от своя страна прави буквално невъзможно да се контролира потока на пари, които не са съобразени с американската външна политика, като например строителството на селища на Западния бряг. Нещо повече, САЩ осигурява на Израел почти три милиарда долара да развива нови оръжейни системи, както и достъп до най-модерни оръжия като Блакхок хеликоптери и Ф-16 изтребители. Отгоре на това Израел получава от САЩ тайна информация, която не получават дори неговите партньори от НАТО, а и двете страни мълчат по отношение на ядрените оръжия на Израел.

Дипломатическата помощ на Вашингтон за Израел е неизменна. От 1982 САЩ са гласували с вето 32 пъти в Съвета за Сигурност по критични за Израел резолюции. САЩ също блокира усилията на арабските държави да поставят на дневен ред ядрения арсенал на Израел.

Тази разточителна щедрост би била разбираема, ако Израел имаше стратегическа стойност или важна морална причина. Някой би казал, че Израел е бил важен по време на Студената война. Като близък на Америка през 1967 Израел помогна във възпирането на съветската експанзия в района и нанесе унизителни победи над съветски марионетки като Египет и Сирия. В някои случаи помогна за защитата на някои съюзници на САЩ,( като краля на Йордания например).

Да се подпомага Израел не беше евтино обаче, а също така усложни американско-арабските отношения. Например решението да се дадат 2.2 милиарда долара спешна военна помощ на Израел по време на Октомврийската война предизвика петролното ембарго на ОПЕК, което нанесе значителни загуби на западните икономики. Заедно с това израелската армия не беше способна да защити американските интереси в района. Като друг пример, САЩ не можеше да се надява на Израел когато иранската революция в 1979 засили опасността от прекъсване на петролните доставки и трябваше да създаде свой военен контингент за бърза реакция.

Първата война в Персийския залив показа до каква степен Израел се превръщаше в стратегическа тежест. САЩ не можеха да използват израелски бази без да навредят на антииракската коалиция и трябваше да отклонят някои военни средства (например ракетите „Патриот“), за да спрат Израел да направи нещо, което би навредило на съюзниците срещу Садам. Историята се повтори и в 2003: макар че Израел много искаше САЩ да ударят Ирак, Буш не можеше да потърси Израел за помощ, без да предизвика недоволството на арабите.

От 1990 нататък, а още повече след 11 септември 2001, подкрепата на САЩ към Израел се оправдаваше с твърдението, че и двете държави са заплашени от терористични групи, създадени в арабския и ислямски свят, както и от агресивни страни, стремящи се към оръжия за масово унищожение. Това се приемаше не само като свобода за Израел да се справя с палестинците без никакви отстъпки, докато те не бъдат вкарани в затвора или в гроба, но че САЩ трябва да се изправят и срещу страни като Иран и Сирия. Така на Израел се гледаше като на най-важен съюзник срещу тероризма. Всъщност, Израел е пречка в борбата срещу тероризма и начините за отношения с агресивни държави.

Тероризмът като такъв не е един определен враг, а тактика използвана от широк спектър политически групи. Терористични организации, които заплашват Израел, не заплашват САЩ, освен когато се намесват срещу тях (както в Ливан през 1982). Нещо повече, палестинският тероризъм не е хаотично насилие, насочено срещу Израел или Западния свят; той е в основата си отговор на дългите усилия на Израел да колонизира Западния бряг и Газа.

И нещо много по-важно, да се твърди че Израел и САЩ са единни под заплахата от тероризъм обръща причината на нещата напълно обратно: САЩ имат проблеми с тероризма до голяма степен точно защото са близки съюзници с Израел, а не обратно. Поддържането на Израел не е единственият източник на антиамерикански тероризъм, но е важен и прави войната срещу тероризма по-трудна. Няма съмнение, че много лидери на Ал Кайда, включително Бин Ладен, действат поради присъствието на Израел в Ерусалим и поради положението на палестинците. Безусловната подкрепа за Израел улеснява широката подкрепа за екстремистите и набирането на нови бойци.

Колкото до така наречените „агресивни“ държави, те не са толкова заплаха за жизнените интереси на САЩ, колкото за Израел. Дори и ако тия държави се сдобият с ядрени оръжия, което естествено е неприемливо, нито Америка, нито Израел щяха да са заплашени, тъй като те не биха могли за изпълнят заплахата си без да бъдат безмилостно наказани. Опасността от ядрена заплаха чрез терористи е еднакво нереална, тъй като никоя агресивна държава не може да бъде сигурна, че снабдяването на терористи с такъв вид оръжие не би било разкрито.

Една последна причина да се оспори стратегическата стойност на Израел е фактът, че не се държи като честен съюзник. Израелските политици често игнорират американските изисквания и не изпълняват обещанията си, включително спирането на строежа на нови селища и убиването на палестински лидери. Освен това Израел е снабдявал възможно-враждебен Китай с модерна военна технология – това, което главният инспектор на Държавния департамент нарича „системно разрастващ се начин за незаконна размяна“. Според Главната счетоводителна служба Израел провежда „най-агресивните шпионски операции срещу САЩ в сравнение с всички други съюзници“. Като добавка към случая на Джонатан Полард, който предаде на Израел огромна секретна информация в началото на 1980-те (която от своя страна е била предадена на Съветския съюз в замяна на визи за повече съветски евреи), нов скандал избухна когато се разбра, че важен служител на Пентагона на име Лари Франклин е предал тайна информация на израелски дипломат. Израел едва ли е единствената страна, която действа шпионски в Америка, но желанието му да го прави срещу главния си защитник хвърля ново съмнение върху стратегическата му цена.

Поддръжниците на стратегическата цена на Израел твърдят, че заслужава безспорна подкрепа понеже е заобиколен от врагове и е слаб; понеже е демокрация; понеже евреите са страдали в миналото и затова заслужават специално внимание; понеже Израел се държи на по-високо морално ниво от враговете си. Погледнати отблизо, нито едно от тия изявления не е убедително. Има солидна база за поддържане на съществуването на Израел, но опасността не е в това: погледнато обективно, неговото минало и настояще не предлага никакво морално обяснение за по-големи привилегии от палестинците.

Израел е представян често като Давид срещу Голиат, но точно обратното е по-близо до истината. Противно на общоприетото мнение, ционистите са имали по-добре екипирана и по-добре командвана армия по време на Войната за независимост в 1947-49, а в 1956 израелските въоръжени сили извоюваха бърза и лесна победа срещу Египет и отново срещу Сирия, Йордания и Египет в 1967 – всичко това преди да пристигне огромна помощ от Америка. Днес Израел е военно най-силната страна в Средния Изток. Неговите конвенционални въоръжени сили далеч превъзхождат тези на съседите му, освен че е единствената ядрена сила в района. Египет и Йордания са подписали мирни договори с него, а Саудитска Арабия също е предложила да подпише. Сирия не е същия руски партньор, Ирак беше разнебитен след три войни, а Иран е стотици мили далеч. Палестинците едва смогват да имат полиция, камо ли армия, която би била заплаха за Израел. Съгласно оценката на Центъра за стратегически изследвания Джафи в Тел Авив от 2005, „стратегическият баланс решително е на страната на Израел, който продължава да увеличава качествено военните си възможности в сравнение със съседите си“. Ако поддържането на слабия е американска политика, САЩ би трябвало да поддържат противниците на Израел.

Това че Израел е демокрация, обградена от враждебни диктатури, не обяснява сегашното ниво на помощ: има много демокрации в света, но никоя не получава същата огромна подкрепа. САЩ са сваляли демократични правителства в миналото и са поддържали диктатури, когато се е считало, че това помага на националните интереси. Те имат добри отношения с доста диктатури и днес.

Някои аспекти на израелската демокрация са в пълен разрез със съществени американски ценности. Съвсем не както в САЩ, където хората се радват на еднакви права независимо от раса, религия и етническа принадлежност, Израел е основан изключително като държава на евреите, а гражданството е основано върху кръвната връзка. По тоя начин не е изненада, че неговите 1.3 милиона араби са третирани като втора категория граждани, или че израелска правителствена комисия напоследък намери, че Израел се отнася „дискриминационно и небрежно“ към тях. Неговия статут на демократична държава е компрометиран и от неговия отказ да даде на палестинците държавност и пълни човешки права.

Друго оправдание е историята на еврейските страдания в християнския Запад, особено през холокоста. Понеже евреите са били преследвани с векове и могат да се чувстват сигурни само в еврейска родина, много хора днес считат, че Израел заслужава специално отношение в сравнение със САЩ. Създаването на тази страна без съмнение е подходящ отговор на престъпленията срещу евреите, но това донесе нови престъпления срещу напълно невинния друг народ – палестинците.

Това беше ясно още от първите лидери на Израел. Давид Бен Гурион казва на Наум Голдман, президента Световния еврейски конгрес: „ Ако аз бях арабски лидер аз никога не бих приел Израел. Това е естествено: ние им взехме страната... Ние идваме от Израел, но от преди 2000 години. Е, и какво значение има това за тях? Имало е антисемитизъм, нацитата, Хитлер, Аушвиц, но това тяхна вина ли е? Те виждат само едно нещо: ние дойдохме и им откраднахме родината. Защо трябва те да приемат това?“

От тогава израелските лидери се опитват отново и отново да лишат палестинците от национални амбиции. Като премиер Голда Меир направи едно невероятно заявление: „такова нещо като палестинец не съществува“. Под страх от екстремизъм и поради прираста на палестинското население израелските лидери бяха принудени да се оттеглят от Газа и да приемат други териториални компромиси, но дори и Ицхак Рабин не искаше да приеме палестинска държава.

Израелските поддръжници представят Израел като страна, която се стреми към мир през цялото време и показва голямо търпение дори когато е провокиран. Контрастно на това арабите се представят като злонамерени. В живота обаче Израел с нищо не е по-различен от опонентите си. Самото създаване на Израел в 1947-48 включваше етническо прочистване, включително екзекуции, масови избивания и изнасилване от евреи, а и по-нататъшното отношение на Израел често беше брутално, елиминирайки каквито и да са претенции за морално превъзходство. Между 1949 и 1956 например израелските тайни служби са убили между 2,700 и 5,000 араби, повечето от тях невъоръжени. Във войните в 1956 и 1967 израелските въоръжени сили са избили стотици египетски военнопленници, изселили са между 100,000 и 260,000 палестинци от току-що завоювания Западен бряг и са прогонили 80,000 сирийци от Голанските възвишения.

По време на първата интифада израелската армия раздаде полицейски палки на войниците си и ги окуражи да трошат кокалите на палестинските демонстранти. Шведският отдел на организацията „Спасение за децата“ е изчислил, че между 23,600 и 29,000 деца са имали нужда от медицинска помощ след побоищата през първите две години на интифадата. Почти една трета от тях са били на възраст до десет години. Реакцията към втората интифада е била още по-жестока, което накара вестник „Хаарец“ да заяви, че израелските въоръжени сили... са се превърнали в машина за убиване, чиято ефикасност е шокираща“. От тогава на всеки убит израелец се падат по 3 до 4 палестинци, повечето от които невинни наблюдатели; съотношението между убити палестински деца и убити израелски деца е още по-голямо – 5.7: 1. Да не се забравя, че ционистите използваха бомби, за да изгонят британците от Палестина и че Ицхак Шамир, някогашен терорист и по-късно премиер, заяви че „нито еврейската етика, нито еврейската традиция могат да обезценят тероризма като начин за борба“.

Палестинският тероризъм е неуместен, но не и изненадващ. Палестинците вярват, че те нямат друг начин да получат нещо от Израел. Или както веднъж призна Ехуд Барак, ако той беше палестинец, той „би се присъединил към терористична организация“.

От тук следва: ако нито стратегически, нито морални аргументи могат да обяснят американската подкрепа за Израел, как тогава да си я обясним?

Обяснението е в несравнимата мощ на израелското лоби. Ние използваме думата „лоби“ като обединителна за коалицията от индивиди и организации, които активно работят, за да насочат американската външна политика към Израел. Това не означава, че лобито е обединително движение с централно ръководство, или че отделни индивиди в движението не се противопоставят. Не всички американски евреи са част от лобито, понеже Израел не е непременно най-важна тема за тях. В изследване от 2004 например около 36 процента от американските евреи заявяват, че „не са много“ или „изобщо не са“ привързани към Израел.

Американските евреи се различават също и по определени израелски политически въпроси. Много от организациите в лобито, като например Американско-Израелския комитет за Обществени Дела (AIPAC) и Конференцията на Президентите на най-големите Еврейски Организации, се ръководят от твърдолинейни привърженици на партията Ликуд и експанзионистката й политика, включително враждебността й към мирния процес в Осло. Повечето от американските евреи обаче са склонни да направят отстъпки към палестинците, а отделни групи, като например Еврейски Глас за Мир, са твърдо за такава линия. Въпреки тия различия обаче, и едните, и другите неизменно поддържат Израел.

Не е изненадващо тогава, че водачите на американските евреи често консултират израелски политици, за да са сигурни, че това, което правят, ще помогне на Израел. Или както казва един от техните активисти: „За нас е обикновена рутина, когато казваме: „Това е нашата политика по определен въпрос, но ние трябва да проверим какво мислят израелците. Нашата общност прави това през цялото време“.

Критиката към Израел е зависима от силен предразсъдък, а да се окаже натиск върху Израел е немислимо. Едгар Бронфман Старши, президентът на Световния Еврейски Конгрес, беше обвинен в подлост когато в 2003 написа писмо до президента Буш, убеждавайки го да ограничи строежа на спорната защитна стена в Израел. Критиците му казваха, че „би било отвратително когато и да било, ако президент на Световния Еврейски Конгрес лобира пред президента на САЩ да се противопостави на политиката на израелското правителство“.

По същия начин когато президентът на Израелския Политически Форум Сиймор Райх посъветва Кондолица Райс през ноември 2005 да поиска от Израел да отвори отново важен граничен пункт в Газа, намеренията му бяха окачествени като „безотговорни“. „Изобщо няма начин – казаха неговите критици – за евреите да агитират срещу въпроси, свързани със сигурността на... Израел“. В отговор на тия атаки Райх обясни, че думата „натиск“ е непозната за неговия речник когато става дума за Израел.

Американските евреи са събрали впечатляващ брой организации за влияние върху американската външна политика, между които AIPAC е най-мощната и най-известната (American Israel Public Affairs Committee). В 1997 списание „Форчън“ поиска от конгреса да класира най-известните лобита във Вашингтон. AIPAC беше на второ място след Американската асоциация на пенсионерите. Лобито включва също известни евангелисти като Гари Бауер, Джери Фалуел, Ралф Рийд и Пат Робертсън, както и Дик Арми и Том Дилей, бивши известни политици. Те всички вярват, че прераждането на Израел отговаря на библейските предсказания и поддържат неговите експанзионистки цели; да приемат каквото и да е друго, според тях, би било да вървят срещу божията воля. Нео-консерватори не-евреи като Джон Болтън, Роберт Бартли (бившия редактор на „Уолстрийт Джърнъл“), Уилям Бенет (бившия секретар по образованието, Джийн Къркпатрик (бивш посланик в ООН) и влиятелния журналист Джордж Уил са също твърди поддръжници.

Американската правителствена система предлага на активистите много начини за влияние върху нейния политически процес. Заинтересовани групи могат да лобират пред представители и членове на изпълнителния отдел, да правят изборни дарения или да оформят общественото мнение. Те се радват на непропорционално голямо влияние по даден въпрос, по който голямата част от населението е безразлична. Политиците обикновено помагат на ония, които се интересуват от въпроса, дори и ако те са малобройни, с мисълта че останалата част от населението няма да ги накаже.

В основните си активности израелското лоби не е по-различно от това на фермерите, работниците от металната и текстилната промишленост или от други етнически лобита. Няма нищо нередно в това американските евреи и техните християнски съюзници да се опитват да влияят на американската политика; дейността на лобито не е конспиративна както например в трактатите „Протокол на старейшините на Цион“. В основни линии индивидите и групите, участващи в него, правят това, което правят и другите лобита със специални интереси, но го правят много по-добре. Контрастно на това лоби, проарабските групи, доколкото те съществуват, са слаби, което улеснява израелското лоби.

Лобито използва две основни стратегии. Първо, използва голямото си влияние във Вашингтон чрез натиск върху конгреса и изпълнителната власт. Каквито и да са личните възгледи на един законодател или политик, лобито опитва да го убеди, че подкрепата му за Израел е най-умния път. Второ, полага усилия в обществения живот Израел да бъде представен в положителна светлина като се повтарят митовете за неговото основаване и чрез популяризиране на неговата политика в обществени дебати. Целта е да се предотврати достигането на критични коментари до политическата арена. Контрол над дебатите е изключително важен за гарантирането на поддръжка от САЩ, тъй като откровени дискусии за отношенията между САЩ и Израел могат да накарат американците да предпочетат различна политическа линия.

Основен камък в ефективността на лобито е влиянието му в конгреса, където Израел е фактически недосегаем за критика. Това само по себе си е невероятно, тъй като конгресът рядко избягва проблеми. Когато става дума за Израел обаче, критиците замлъкват. Една причина е, че някои важни конгресмени са християнски ционисти, като Дик Арни например, който през септември 2002 заяви: „Моята най-важна задача в международната политика е да защитавам Израел“. В действителност, най-важната задача на конгресмена би трябвало да е защитата на Америка. Има и еврейски сенатори и конгресмени, които работят за да гарантират поддръжката на американската външна политика към интересите на Израел.

Друг източник на влияние за лобито е използването на про-израелски служители от личния състав на конгреса. Както Морис Амитей, бивш лидер на AIPAC призна веднъж: „Тук има много служители, които са евреи и които гледат на някои проблеми от гледна точка на тяхното еврейство... Тия хора са в състояние да вземат решения по тия проблеми за сенаторите... Много неща могат да бъдат направени още на нивото на личния състав“.

AIPAC обаче е в основата на влиянието на лобито в конгреса. Успехът му се дължи на способността му да възнаграждава законодатели и кандидати за конгреса, които подкрепят неговите цели, както и да наказва ония, които се проитвопоставят. Парите са изключително важни в американските избори (както ни показа скандала с лобиста Джак Абрамов и неговите тъмни сделки), а AIPAC прави възможно неговите приятели да получават финансова подкрепа от многото про-израелски комитети за политическа дейност. Всеки, на който се гледа като на враждебен към каузата на Израел може да бъде сигурен, че AIPAC ще насочи изборните си дарения към неговите политически опоненти. Освен това AIPAC организира и кампании с писма и насърчава вестниците да утвърждават про-израелските кандидати.

Няма съмнение относно ефикасността на тия тактики. Ето един пример: в изборите от 1984 AIPAC допринесе сенатора Чарлс Пърси от Илиной да загуби, който според една важна личност от лобито „е показал нечувствителност и дори враждебност за нашите проблеми“. Томас Дайн, тогавашния лидер на AIPAC, обясни какво е станало: „Всички американски евреи от единия край на Америка до другия се обединиха да махнат Пърси. Така американските политици, тези които заемат обществени позиции сега и тези, които се стремят към тях, разбраха за какво става дума“. Влиянието на AIPAC в Капитолия е още по-голямо. Според Дъглас Блумфилд, бивш служител на AIPAC, нормално членове на конгреса и личния състав се обръщат първо към AIPAC когато имат нужда от информация, преди да се обърнат към конгресната библиотека, конгресния център за изследвания, към личния състав или към административни специалисти. И нещо по-важно, той отбелязва, че „към AIPAC се обръщат често за писане на речи, законодателна работа, тактически съвети, оценки за дейността, набиране на спонсори и гласуване във военната сфера“.

Казано с две думи AIPAC , фактически агент на чуждо правителство, държи конгреса за гушата, резултата от което е, че американската външна политика там не се дискутира, макар че тая политика има важни последствия за целия свят. С други думи, една от трите основни власти е твърдо отдадена в поддръжка на Израел. Както отбеляза Ърнест Холингс, бивш сенатор-демократ, „тук не можеш да имаш друга израелска политика, освен тая на AIPAC“. Или както Ариел Шарон каза веднъж пред американска публика, „когато някой ме пита как може да помогне на Израел, аз им казвам: помогнете на AIPAC.

Отчасти благодарение на еврейските гласове по време на президентските избори, лобито упражнява също голямо влияние върху изпълнителната власт. Макар че те съставляват по-малко от три процента от населението, евреите помагат с голяма финансова помощ към изборните кампании и на двамата кандидати. Според вестник „Вашингтон пост“, кандидатът на Демократичната партия зависи почти 60 процента от парите на еврейските гласоподаватели.

Важни организации в лобито са поели в свои ръце критиците на Израел да не получават важни назначения във връзка с външната политика. Джими Картър искаше да назначи Джордж Бол за държавен секретар, но знаеше, че Бол се отнасяше критично към Израел и че лобито ще се противопостави на назначението. По този начин всеки начинаещ политик е подтикван да стане открит поддръжник на Израел, поради което открита критика на израелската политика почти не съществува във външнополитическия елит.

Когато Хауард Дийн отправи призив към САЩ да имат „по-балансирана роля“ в арабско-израелския конфликт, сенаторът Джозеф Либерман го обвини, че продава Израел и заяви, че изявлението му е „безотговорно“. Буквално всички висши демократи подписаха писмо, критикувайки Дийн, а вестник „Чикаго Джуйш Стар“ обяви, че „анонимни е-мейлс са задръстили компютрите на еврейските лидери, предупреждавайки – без много факти – че Дийн би бил лош за Израел“

Тая загриженост всъщност беше абсурдна: Дийн е сериозен про-израелец. Неговият отговорник за изборната кампания е бивш президент на AIPAC и Дийн заяви, че неговото мнение отговаря повече на тази организация, отколкото на организацията „Американци за Незабавен Мир“. Той просто беше заявил, че „за да сближи двете страни“ Вашингтон трябва да действа като честен посредник. Това едва ли е радикална идея, но лобито не толерира равнопоставеност.

По времето на президента Клинтън политиката за Средния Изток беше до голяма степен оформяна от служители с тесни връзки с Израел или от известни про-израелски организации, между тях Мартин Индик, бивш заместник-директор по изследванията в AIPAC и основател на про-израелския Институт за Близко-Източна политика, както и Денис Рос, който напусна правителството и се прехвърли в института, и Аарон Милър, който е живял в Израел и често посещава тази страна. Тези хора бяха едни от най-близките съветници на Клинтън около конференцията в Камп Дейвид през юли 2000. Макар че и тримата поддържаха мирния процес в Осло и създаването на палестинска държава, те го правеха само в границите на това, което би било приемливо за Израел. Американската делегация получи своите указания от Ехуд Барак, координира предварително позицията си с Израел и не излезе с независими предложения. Затова не беше изненада, че палестинците на преговорите се оплакваха, че преговарят с две израелски делегации – едната развяваща знамето на Израел, а другата американското знаме.

Това положение беше още по-явно в администрацията на Буш, в чийто състав влизаха такива горещи привърженици на израелската кауза като Елиот Абрамс, Джон Болтън, Дъглас ФейтЛуис Либи, Ричард Пърл, Пол Волфовиц и Дейвид Урмсър. Както ще видим, тия хора неизменно са предпочитали политика, фаворизираща Израел и са поддържали организациите на лобито.

Разбира се, лобито не иска открит дебат, понеже това може да накара американците да преразгледат помощта, която предоставят. Съответно, про-израелските организации работят усилено, за да влияят на институциите, които оформят общественото мнение.

Възгледите на лобито са отразени в по-голямата си част от пресата. „Дебатът между анализаторите на Средния Изток – казва журналистът Ерик Алтерман – е доминиран от хора, които не могат да си представят Израел да бъде критикуван“. Той изброява 61 журналисти, поддържащи Израел безапелационно и абсолютно. В замяна на това той изброява само петима, които постоянно критикуват действията на Израел и одобряват арабските позиции. От време на време вестниците публикуват и мненията на поканени журналисти с предизвикателства към израелската политика, но общия баланс клони определено към другата страна. Трудно е да си представим който и да е важен информационен източник в САЩ, който да публикува нещо такова.

„Шамир, Шарон, Биби – нямам нищо против, каквото и да поискат тия хора“ – казва Роберт Бартли. Следователно няма нищо изненадващо, че неговият вестник „Уолстрийт Джърнал“, както и други известни вестници като „Чикаго Сън Таймс“ и „Уошингтън Таймс“ редовно публикуват уводни статии, поддържащи Израел. Списания като „Коментари“, „Ню Рипаблик“ и „Уикли Стандард“ защитават Израел на път и под път.

Редакторски тематичен фаворитизъм се вижда лесно в „Ню Йорк Таймс“, който понякога критикува израелската политика и от време на време признава, че палестинците имат законни оплаквания, но това не са равностойни мнения.. Бившият изпълнителен редактор на вестника Макс Франкел признава в мемоарите си какво е влиянието от неговите редакторски решения: „Аз бях много по-посветен на Израел, отколкото бих се осмелил да кажа... Убеден от моите познания и приятелства в Израел, аз самият пишех повечето коментари за Средния Изток. Или както повечето арабски читатели са забелязали, аз ги пишех от израелска гледна точка“.

За да обезкуражи критични репортажи лобито организира кампании с писане на писма, демонстрации и бойкоти на информационни издания, чието съдържание счита за анти-израелско. Един от шефовете на СNN например казва, че понякога той получава по 6,000 е-мейла за един ден, оплакващи се от дадена статия. През май 2003 про-израелският Комитет за Точни репортажи от Средния Изток в Америка (CAMERA) организира демонстрации в 33 града пред радиостанциите на Националното Обществено Радио. Освен това се опита да убеди дарителите да не подпомагат радиото докато репортажите му не станат по-приятелски към Израел. Бостънската радиостанция на същото радио например загуби повече от един милион долара като резултат от тия усилия. Националното Обществено Радио беше подложено и на натиск от приятелите на Израел в конгреса, които поискаха да се направи ревизия на новините от Средния Изток, както и повече контрол.

За последните 25 години про-израелски организации са установили ръководно присъствие в Американския Предприемачески Институт, института Брукингс, Центъра за Политическа сигурност, Института за изследвания на външната политика, Фондацията за Наследството, Института Хъдзън, Института за Анализ на Външната Политика и Еврейския Институт за Национална Сигурност.В тия центрове на мисълта има много малко хора, ако изобщо има, които критикуват поддръжката на САЩ за Израел.

Да вземем за пример института Брукингс. За много години негов висш специалист по Средния Изток беше Уилиам Куонд, известен с компромисния си подход. Днес работата в Брукингс се води от Центъра Сабан за Изследване на Средния Изток, който се финансира от Хаим Сабан, израелско-американски бизнесмен и отявлен ционист. Това, което някога беше независим институт, е днес част от про-израелския хор.

Най-големи трудности за лобито се оказа подтискането на дебати в университетите. В 1990-те когато започна мирния процес в Осло към Израел имаше само лека критика, но тя се разрастна с провала на Осло и възкачването на власт на Шарон, за да стане наистина силна когато израелската армия окупира отново Западния бряг през пролетта на 2002 и използва огромни сили да потуши втората интифада.

Лобито моментално се задвижи „да си върне университетите“. Появиха се нови групи, като например Кервана на Демокрацията, които докараха израелски говорители в американските университети. Установени групи, като Еврейския Съвет за Обществени дела, също се присъединиха, а нова група на име Израелската Университетска Коалиция беше образувана за да координира всички останали, които се стремяха да пробутват Израел. AIPAC утрои финансирането си на програми, които да наблюдават развитията в университетите и да обучават млади активисти, „които да увеличат броя на студентите, заинтересовани... в про-израелските усилия“.

Лобито наблюдава също и какво професорите пишат и преподават. През септември 2002 Мартин Крамер и Даниел Пайпс, двама горещи привърженици на Израел, установиха нов сайт с името „Университетски наблюдател“ (Campus watch), които публикуваха досиета на подозрителни преподаватели и окуражаваха студентите да донасят за държане или забележки, считани за враждебни на Израел. Този явен опит за черен списък и сплашване на академици предизвика остра реакция и Пайпс и Крамер махнаха досиетата, но сайта продължава да кани студенти да донасят за „анти-израелска“ дейност.

Някои групи в лобито оказват натиск върху определени академици и университети. Университетът Колумбия например е бил често прицелна точка, без съмнение защото в него преподава Едуард Саид. „Можете да бъдете сигурни, че всяко публично заявление в подкрепа на палестинския народ от известния литературен критик Едуард Саид ще предизвика потоп от е-мейли, писма и журналистически оценки, които искат от нас да заклеймим Саид и да го накажем или да го уволним“ – казва неговия предишен ректор Джонатан Коул. Същото стана и с Рашид Халиди когато университета го привлече от Чикаго. Университета Принстън мина през същите проблеми когато искаше да привлечсе Халиди от Колумбия.

Класическа илюстрация на усилията за контрол над академиците стана към края на 2004, когато Дейвид Проджект изфабрикува филм, в който се твърдеше, че преподавателите от факултета за изучаване на Средния Изток са антисемити и че унижават еврейски студенти, които защитават Израел. Университетът Колумбия беще оплют, но комитетът, който беше назначен да разследва случая, обяви, че самите академици са били мишена за открита кампания на унижение.

Може би най-тревожният аспект във всички тия случаи е усилието на еврейските групи да оказват натиск върху конгреса за създаването на механизми за контрол върху това какво професорите говорят. Ако те успеят, обвинените в анти-израелски уклон университети няма да получават федерални субсидии. Усилията им досега не са успели, но те са показател за важността, която тия групи поставят върху контрол на дебатите.

Известен брой еврейски филантропи създадоха напоследък програми за изследване на Израел (отгоре на вече съществуващите 130 програми със същата цел, само и само да увеличат броя привържениците на Израел в университетите.

През май 2003 Университетът в Ню Йорк обяви създаването на Центъра Тауб за израелски изследвания; подобни програми бяха създадени и в Бъркли, Брандис и Емъри. Академичната администрация подчертава тяхната педагогична стойност, но истината е, че те са създадени да рекламират Израел. Фред Лафър, ръководителят на фондацията „Тауб“, заявява недвусмислено, че неговата фондация подкрепя финансово центъра в Ню Йоркския университет, за да се проитвопостави на „арабската гледна точка“, която той счита че доминира в университета.

Никоя дискусия върху дейността на лобито не би била пълна, ако не разгледа едно от най-силните й оръжия – обвинението в антисемитизъм. Всеки който критикува Израел или твърди, че про-израелски групи имат голямо влияние върху политиката на САЩ в Средния Изток (влияние, което радва AIPAC) със сигурност може да бъде наречен антисемит. И наистина, всеки, който дори само твърди, че има израелско лоби, рискува да бъде определен като такъв, макар че самата израелска преса пише за „израелското лоби“ в Америка. С други думи, първо лобито се хвали с влиянието си, а след това напада всеки, който му обръща внимание. Това е много ефективна тактика: никой не би искал да бъде обвинен в антисемитизъм.

Европейците са по-склонни от американците да критикуват израелската политика, която някои обвиняват за възраждането на антисемитизма в Европа. „Ние сме стигнали до там, че е толкова зле, колкото и в 30-те години на миналия век“ – каза американския посланик в Европа през 2004. Да се измери антисемитизма е доста трудно, но фактите показват точно обратното. През пролетта на 2004 когато обвиненията в Америка за европейски антисемитизъм бяха многобройни, отделни изследвания на европейското обществено мнение намериха, че всъщност той намалява. За сравнение, в 30-те години на миналия век е бил не само много широко разпространен в Европа, но и приет за доста нормален.

Лобито и приятелите му гледат на Франция като на най-антисемитската страна в Европа, но в 2003 водачът на френско-еврейската общност заяви, че „Франция не е по-антисемитска от Америка“. Според неотдавнашна статия във вестник „Хаарец“, френската полиция съобщава, че антисемитските инциденти са намалели с почти 50 процента през 2005. И това при положение, че във Франция живее най-голямата мюсюлманска общност в Европа. Освен това когато миналия месец един евреин беше убит от банда мюсюлмани, десетки хиляди хора излязоха на улицата да заклеймят антисемитизма. За да покажат своята солидарност на погребението присъстваха Жак Ширак и Доминик де Вилпен.

Никой не отрича, че между европейските мюсюлмани има антисемитизъм, част от който се дължи на отношението на Израел към палестинците, както и на чист расизъм. Това обаче е нещо съвсем отделно от сравнението между днешна Европа и Европа през 30-те години. Освен това никой не отрича, че в Европа има необуздани антисемити, както и в САЩ, но техния брой е малък и възгледите им са отхвърлени от болшинството европейци.

Когато са притиснати да кажат нещо повече от обвинения, израелските пропагандатори заявяват, че днес има „нов антисемитизъм“, който те уеднаквяват с критиката към Израел. С други думи – критикувай Израелската политика, и ти си определено антисемит. Когато Синодът на Англиканската църква реши да изтегли инвестициите си от компанията „Кейтърпилър инк.“ понеже произвежда булдозерите, с които израелците разрушават палестинските поселения, главния равин заяви, че „това ще се отрази много негативно на еврейско-християнските отношения в Британия“, а равина Томи Бейфилд каза: „Тук има явен проблем с антиционизма, който е почти антисемитизъм сред християните и дори и сред служителите на църквата“. Църквата обаче протестираше само срещу политиката на израелското правителство!

Критиците биват също обвинявани за нечестно отношение към Израел или за съмнения в неговото право на съществуване. Това са фалшиви обвинения, тъй като западните критици на Израел се съмняват в отношението му към палестинците, а не в съществуването му. Нито Израел е третиран нечестно – израелското отношение към палестинците привлича критика защото е противно на всички понятия за човешки права, на международните закони и на принципа на самоопределение. Освен това Израел далеч не е единствената държава, изправена пред остра критика на основание на тия идеи.

През есента на 2001 и специално през пролетта на 2002 администрацията на Буш се опита да намали антиамериканските настроения в арабския свят и да подкопае поддръжката на Ал-Каида като спре експанзионистката политика на Израел в окупираните територии и се обяви за създаването на палестинска държава. Буш разполагаше със значителни средства за убеждение. Той можеше да заплаши Израел чрез намаляване на икономическата и дипломатическа поддръжка и беше почти сигурно, че американците щяха да го поддържат. Според анкета от май 2003 повече от 60 процента от населението на САЩ бяха съгласни да се спре помощта за Израел, ако той се възпротиви на американския натиск да разреши проблема, като тоя процент достигна 70 за политически активното население. Нещо повече – 73 процента от анкетираните отговориха, че САЩ не трябва да фаворизират нито една от двете страни.

Въпреки това администрацията не промени израелската политика и Вашингтон продължи да я поддържа. С време администрацията дори възприе израелските оправдания за действията си, така че американската реторика започна да подражава на израелската. Към февруари 2003 вестник „Вашингтон Пост“ сумира с едно заглавие положението: „Буш и Шарон с почти еднакви позиции за Средния Изток“. Главната причина за тоя завой беше лобито.

Историята започва през септември 2001 когато Буш започва да убеждава Шарон да се въздържа в окупираните територии. Той също така му оказа натиск да позволи на външния министър на Израел Шимон Перес да се срещне с Ясер Арафат, макар че Буш се отнасяше критично към Арафат като лидер. Буш дори заяви публично, че той поддържа създаването на палестинска държава. Разтревожен, Шарон го обвини че се опитва да се сближи с арабите „за наша сметка“, предупреждавайки, че Израел „не е Чехословакия“.

Буш очевидно е бил вбесен че го сравняват с Чембърлейн и Белия дом нарече думите на Шарон „неприемливи“. Шарон предложи някакво извинение, но веднага се обърна към лобито да убеди администрацията и американците, че САЩ и Израел са изправени пред общ враг – тероризма. Израелски официални представители твърдяха, че няма разлика между Арафат и Осама бин Ладен. „САЩ и Израел – казаха те – трябва да изолират палестинския лидер и да нямат нищо общо с него“.

Лобито се задейства и в Конгреса. На 16 ноември 89 сенатори изпратиха на Буш писмо, хвалейки го че е отказал да се срещне с Арафат, но също така изисквайки САЩ да не възпира Израел да накаже палестинците. „Администрацията – пишеха те – трябва да заяви публично, че подкрепя Израел“. Според „Ню Йорк Таймс“ писмото е било изфабрикувано две седмици преди това на среща между „лидерите на еврейската общност и важни сенатори“, добавяйки че „AIPAC е била особено активна със съвети за писмото“.

Към ноември отношенията между Тел Авив и Вашингтон са били вече подобрени. Това се дължеше на усилията на лобито, но също така и на началните успехи на Америка в Афганистан. Шарон посети Белия дом в началото на декември и проведе приятелска среща с Буш.

През април 2002 проблемът се поднови – израелската армия проведе операция „Щит“ и установи контрол практичсески над всички палестински райони в Западния бряг.Буш знаеше, че израелските операции ще навредят на американската репутация в арабския свят и ще попречат на войната срещу тероризма и той поиска от Шарон „да спре операцията и да започне оттегляне“. Той дори заяви, че иска това да стане „без отлагане“. На 7 април съветникът по сигурността Кондолица Райс заяви пред журналистите: „Без отлагане означава без отлагане, тоест веднага“. В същият ден Колин Пауъл замина за Средния Изток, за да убеди и двете страни да спрат боевете и да започнат преговори.

Тогава се задейства лобито. Про-израелски служители в състава на вицепрезидента и в Пентагона, както и нео-консерватори като Роберт Каган и Уилиам Кристол, оказаха натиск върху Пауъл. Те дори го обвиниха, че фактически е „заличил разликата между терористите и тези, които се борят срещу тях“. Самият Буш се оказа под натиск от еврейски лидери и християнски евангелисти. Особено красноречиви бяха Том Дилей и Дик Арни що се отнася до нуждата от помощ за Израел, а Дилей и лидерът на малцинството в Сената Трент Лот се срещнаха с президента и го предупредиха да се откаже.

Първият признак, че Буш се поддаваше, дойде на 11 април, само седмица след като той каза на Шарон да си оттегли войските, когато секретарят по пресата към Белия дом каза, че президента счита, че „Шарон е за мир“. Буш повтори думите си публично след завръщането на Пауел от неговата неуспешна мисия, като добави, че Шарон е отговорил задоволително на неговото искане за незабавно оттегляне. Шарон изобщо не беше направил такова нещо, но Буш не искаше повече да се занимава с това.

Междувременно, Конгресът също се задвижи да подкрепи Шарон – на 2 май той отхвърли несъгласията на администрацията и гласува за две резолюции потвърждаващи подкрепата за Израел. И двете резолюции заявяваха, че „САЩ са солидарни с Израел“ и че „те са включени в общата борба срещу тероризма“. В тях се осъждаше също Ясер Арафат като централна фигура в проблема с тероризма, който „постоянно поддържа и координира терора“. И двете резолюции бяха създадени с помощта на лобито. На 9 май специален комитет се събра, за да разреши на Израел да получи нова помощ от 200 милиона лолара за борба с тероризма. Пауел се противопостави на проекта, но лобито го подкрепи и Пауъл загуби.

Казано накратко, Шарон и лобито се заеха с президента и победиха. Хеми Шалев, журналист от израелския вестник „Маарив“, информира, че Шарон и помощниците му „не могат да скрият удоволствието си от неуспеха на Пауъл“. Но всъщност не Шарон и Израел, а неговите хора в САЩ бяха тези, които унижиха президента.

От тогава положението почти не се е променило. Буш избягваше да има каквито и да са сделки с Арафат. След смъртта му той одобри новия палестински лидер Махмуд Абас, но не направи нищо да му помогне. Шарон продължи да развива своя план за едностранно разрешение на палестинския проблем, базирано на оттегляне от Газа, но разширяване на Западния бряг. Нежеланието му да преговаря с Арафат и правейки всичко възможно срещу помощта за палестинците докара на Шарон изборната победа на Хамас. С Хамас на власт обаче, Шарон получи ново извинение да не преговаря. Буш подкрепи всички тия действия на Шарон, а след него и на Ехуд Олмерт. Буш дори одобри едностранното анексиране на окупираните територии от Израел, обръщайки обратно политиката на всички други президенти след Линдън Джонсън.

Американски официози предложиха само леки критики към някои израелски действия, но не направиха почти нищо да създадат жизнена палестниска държава. По думите на бившия съветник по сигурността Брент Скоукрофт, „Шарон въртеше президента на малкото си пръстче“. Ако Буш се опита да отдалечи САЩ от Израел, или дори да критикува действията на Израел в окупираните територии, той без съмнение би се изправил пред гнева на лобито и поддръжниците му в Конгреса.

Демократите кандидати за президент разбират, че това са факти с които да се съобразяват, поради което Джон Кери направи големи метани да доказва безрезервната си помощ към Израел в 2004, както и Хилъри Клинтън прави същото днес.

Да се поддържа американската помощ за Израел срещу палестинците е жизнено важно, доколкото се отнася до лобито, но амбициите му не спират до там. То иска Америка да продължи да бъде доминиращата сила в региона. Израелското правителство и про-израелските групи в САЩ работят заедно, за да оформят политиката на президентските администрации към Ирак, Сирия и Иран, както и за големите си планове за нов ред в Средния Изток.

Натискът от Израел и лобито не бяха единствения, но беше основния фактор за решението да се нападне Ирак през март 2003. Някои американци си мислят, че това беше война за петрол, но за това няма никакви факти. Затова пък по-голямата част от смисъла на войната беше да стане Израел по-сигурен. Според Филип Зеликов, бивш член на президентската комисия за консултации по външното разузнаване, изпълнителен директор на комисията по случая 9-11 и сегашен съветник на Кондолица Райс – „истинската заплаха от Ирак не беше заплаха за Съединените щати“; „необявената заплаха беше заплахата срещу Израел“. „Американското правителство – добави той пред слушателите си в университета на Вирджиния – не иска да се произнася особено гласно за това, понеже не е много продаваема идея“.

На 16 август 2002, тоест 11 дни преди Дик Чейни да открие кампанията за война с твърда реч пред ветераните от минали войни, „Вашингтон Пост“ информира, че „Израел подтиква САЩ да не отлага удара срещу Садам Хусеин“. До този момент, съгласно Шарон, стратегическата координация между Израел и САЩ е достигнала „безпрецедентни размери“, а израелското разузнаване е дало на Вашингтон редица тревожни признаци за иракските оръжия за масово унищожение. Или както се изрази един пенсиониран израелски генерал: „Израел беше равноправен партньор за положението, описано от американското и британско разузнаване по отношение на иракските неконвенционални възможности“.

Израел обаче беше сериозно загрижен когато Буш реши да търси разрешение за война от Съвета за Сигурност и дори се разтревожи когато Садам се съгласи да разреши отново на инспекторите от ООН да дойдат в Ирак. „Кампанията срещу Садам е неизбежна – каза Шимон Перес пред журналисти през септември 2002. „Инспекциите и инспекторите са полезни за работа с добри хора, но нечестни хора могат лесно да се справят с тях“.

В същото време Ехуд Барак публикува предупреждение в „Ню Йорк Таймс“, в което той казва, че „най-големия риск сега е в бездействието“. Предишният президент Вениамин Нетаниаху от своя страна публикува в „Уол Стриит Джърнъл“ подобно парче под заглавие: „Случая със свалянето на Садам“. „Днес – пише той – нищо друго не важи, освен свалянето на неговия режим. Аз вярвам че говоря от името на повечето израелци, подкрепяйки превантивно нападение срещу режима на Садам“. Или както „Хаарец“ от февруари 2003 се изрази по случая: „военната и политическа върхушка мечтае за война в Ирак“.

Както Нетаниаху казва обаче, желанието за война не беше типично само за израелските лидери. Освен Кувейт, който Садам завзе в 1990, Израел беше единствената страна в света, където и политиците, и населението предпочитаха война. Както журналиста Гидеон Леви забеляза тогава, че „Израел е единствената страна, чиито лидери поддържат войната безрезервно и където няма друго мнение“. Всъщност, израелците бяха толкова настървени за война, че техните съюзници в Америка им казаха да си охладят реториката, иначе ще изглежда, че войната ще се води за тях.

В САЩ главното динамо генериращо война беше малка група нео-консерватори, много от които с връзки с Ликуд, но лидерите на лобито също добавиха гласовете си в кампанията. В изявление след изявление еврейските лидери подчертаваха нуждата за света да се отърве от Садам Хюсеин и неговите оръжия за масово унищожение.

И макар че нео-консерваторите и лидерите на лобито горещо желаеха да нападнат Ирак, еврейската общност в Америка не желаеше. Веднага след началото на войната Самюел Фридман съобщава, че „няколко национални анкети на центъра за изследвания „Пю“ показват, че евреите по-малко поддържат войната, отколкото останалото население“. Явно беше , че би било грешно да се хвърля вината за войната върху еврейското влияние. По-скоро това се дължеше до голяма степен на влиянието на лобито и специално на неговите нео-консерватори.

Нео-консерваторите бяха решени да свалят Садам още преди Буш да стане президент. Те предизвикаха скандал в 1998 като публикуваха две отворени писма до Клинтън, подканяйки към премахването на Садам от власт. Подписаните, много от които имаха връзки с про-израелски групи и които включваха Елиът Абрамс, Джон Болтън, Дъглас Фейт, Уилиам Кристол, Бернард Луис, Доналд Ръмсфелд, Ричард Пърл и Пол Волфовиц, нямаха проблеми да убедят администрацията на Клинтън да приеме като цел премахването на Садам. Те обаче не успяха да пробутат войната като начин за постигане на тая цел. Те имаха нужда от помощ. Тази помощ пристигна с 9-11. Събитията в онзи ден убедиха Буш и Чейни да изменят курса и да станат твърди привърженици на превантивна война.

На важна среща с Буш в Камп Дейвид на 15 септември Волфовиц пледираше да се атакува Ирак преди Афганистан. Буш отхвърли идеята и избра Афганистан, но войната с Ирак се разглеждаше вече като сериозна възможност и на 21 ноември президентът натовари военните стратези с развиването на конкретни планове за нападение.

Заедно с това други нео-консерватори веднага се задействаха в коридорите на властта. Все още не знаем пълното развитие на нещата, но за академици като Бернард Луис в университета Принстън и Фуад Аджами от Джон Хопкинс се знае, че са играли важна роля в убеждаването на Чейни за война като най-добрата възможност, макар че и нео-консерватори от неговия личен състав също играеха важни роли. Между тях бяха Ерик Еделман, Джон Хана, Скутър Либи – всички известни като силно влиятелни индивиди. Към началото на 2002 Чейни вече беше убедил Буш, така че войната стана неизбежна.

Извън администрацията нео-консерваторите веднага се заеха с побутване на идеята, че Ирак е централен фактор борбата за победа срещу тероризма. Техните усилия се съсредоточиха до известна степен в продължаване на натиска върху Буш, както и да заглушат опозицията срещу войната в правителството и извън него. На 20 септември група известни нео-консерватори и съюзниците им публикуваха още едно писмо. В него пишеше следното: „Дори и ако фактите не свързват директно Ирак с инвазията, която и да е стратегия, целяща унищожаването на тероризма и спонсорите му, трябва да включи премахването на Садам Хусеин от власт в Ирак“. Писмото също припомняше на Буш, че „Израел е бил и ще бъде най-здравия съюзник на САЩ срещу международния тероризъм“. В октомврийското издание на „Уикли Стандард“, Роберт Каган и Уилиам Кристол призоваваха към смяна на режима в Ирак веднага щом талибаните бъдат победени. В същия ден Чарлс Краутхамър заяви във „Вашингтон Пост“, че след като САЩ се справят с Афганистан, Сирия трябва да бъде следващата, последвана от Иран и Ирак: „Войната срещу тероризма ще завърши в Багдад когато ние се справим с най-опасния терористичен режим в света“.

Това беше началото на непрекъсната кампания към обществото, за да спечели неговата поддръжка за нападение срещу Ирак, чиято най-важна част беше манипулация на интелигенцията по такъв начин, че заплахата от Садам да изглежда съвсем надвиснала. Например Либи оказа натиск над ЦРУ да намери факти поддържащи казуса за война. В Пентагона Групата за Оценка на Контратероризма беше натоварена да намери връзка между Ал Каида и Ирак, която разузнаването „може да е пропуснало“. В нея главни членове бяха Дейвид Урмсър, закоравял нео-консерватор, и Майкъл Малуф, ливански американец с близки връзки с Ричард Пърл. Друга група в Пентагона, известна като Служба за Специални Планове, беше натоварена със задачата да събере факти, оправдаващи войната. Нейн лидер беше Абрам Шулски, нео-консерватор с отдавнашни връзки с Вулфовиц, а членовете бяха набрани от про-израелски специалисти. И двете организации бяха създадени след 9-11 и отговаряха директно на Дъглас Фейт.

Както буквално всички нео-консерватори, Фейт е дълбоко посветен на Израел; той също така е свързан отдавна с партията Ликуд. В 1990-те той пишеше статии в поддръжка на еврейските поселения и доказваше защо Израел трябва да задържи окупираните територии. Нещо повече, заедно с Пърл и Урмсър в 1996 той написа известния доклад „На нов път – нова стратегия за реалността“, предназначен за Нетаниаху, току-що избран за премиер. Между другото той препоръчваше Садам Хусеин да бъде свален от власт в Ирак като „важна стратегическа насока на Израел“. Освен това приканваше Израел да направи стъпки за пренареждане на целия Среден Изток. Феит , Пърл и Урмсър скоро след това подканяха и администрацията на Буш към същите цели. Или както предупреди вестник „Хаарец“ чрез коментатора си Акива Елдар: „Фейт и Пърл вървят по ръба между задълженията им към американските правителства... и израелските интереси“.

Вулфовиц е също така отдаден на Израел, описван в пресата като „най-явния про-израелец в администрацията и един от петдесетте най-изявени еврейски активисти за 2002“.

Към тия имена трябва да се прибави и това на Ахмед Чалаби, на когото нео-консерваторите оказаха голяма подкрепа преди войната. Те го подкрепиха, защото той беше установил близки връзки с еврейски групи в Америка и беше обещал да развива добри отношения с Израел когато оглави Ирак. Това беше точно което про-израелските активисти за промяна в режима искаха да чуят. Матю Бъргър описа накратко сделката в „Джуиш Джърнал“: Иракският Национален Конгрес очаква по-добри отношения като начин за използване на еврейското влияние във Вашингтон и Ерусалим. От своя страна еврейските групи видяха възможност за подобряване на отношенията между Израел и Ирак, ако и когато Иракския Национален Конгрес се ангажира да свали режима на Садам Хусеин“.

Като се има предвид колко неоконсерваторите са отдадени на Израел, тяхната фикс-идея за Ирак и тяхното влияние в администрацията на Буш, не е изненада че много американци подозираха, че войната беше замислена пробутва израелските интереси. Миналия март Бари Джейкъбс от Американския Еврейски Комитет призна, че сред кръговете на разузнаването съществува убеждението за конспирация на нео-консерваторите да вкарат САЩ във война в Ирак. Въпреки това малко хора биха заявили това открито, а тия които го заявиха публично, включително сенатора Ърнест Холингс и представителя Джеймс Моран, бяха заклеймени затова, че са са се занимавали с проблема. Майкъл Кинсли писа към края на 2002, че „липсата на открита дискусия за ролята на Израел е вече шаблон“. „Причината да не се говори за това – казва Кинсли – е страхът да не ти лепнат етикета „антисемит“. Няма съмнение, че Израел и Лобито са основните фактори в решението да се отиде на война. Това е решение, за което е много по-вероятно, че САЩ не биха взели сами. А самата война беше замислена да бъде само първата стъпка. Заглавието на първа страница на „Уол Стрийт Джърнъл“ веднага след началото на войната беше достатъчно красноречиво: „Мечтата на президента: да се промени не само режима, но и района: про-американски и демократичен Среден Изток е цел с израелски и нео-консервативни корени“.

Про-израелските кръгове винаги са били заинтересовани от привличане на американската армия директно в Средния Изток. Те имаха само ограничен успех по време на Студената война, понеже Америка тогава се стремеше към презокеанско равновесие в района. Повечето въоръжени сили, предназначени за Средния Изток, като например контингента за бърза реакция, бяха държани в Америка и далеч от опасности.Идеята беше да се разиграват конфликти между местните владетели, което беше точно това, което направи Ригън поддържайки Садам срещу революционен Иран – да се поддържа баланс в полза на САЩ.

Тази политика се промени след войната в Персийския залив, когато Клинтъп възприе стратегия на „двойно въздържане“. Значителни американски въоръжени сили трябваше да бъдат разположени в районаза да възпират и Ирак, и Иран, вместо те да се контролират взаимно. Създателят на този план беше не кой да е, а Мартин Индик, който оформи за пръв път тази стратегия през май1993, а след това я приложи като директор на отдела Близкия Изток и Азия към Националния Съвет за Сигурност.

Към средата на десетилетието вече имаше засилено недоволство от двойното въздържане, понеже превърна САЩ в смъртен враг в две страни, които се мразеха и принудиха Вашингтон да поеме тежестта да възпира и двете. Това обаче беше стратегия, която лобито предпочиташе и работеше активно в Конгреса за запазването й. Притиснат от AIPAC и други про-израелски сили, Клинтън загруби политиката през пролетта на 1995 като наложи икономическо ембарго на Иран. AIPAC и другите обаче искаха повече от това. Резултатът беше актът за санкциите срещу Либия и Иран от 1996, който наложи санкции на всяка чужда компания с инвестиции повече от 40 милиона долара в петролните индустрии на Либия и Иран. Както Зеев Шиф, военния кореспондент на „Хаарец“ отбеляза тогава: „Израел е малък играч в голямата игра, но това не значи, че няма влияние“.

Към края на 1990-те обаче нео-консерваторите вече настояваха, че двойно въздържане не беше достатъчно и че промяна в режима е най-важното. Техните обяснения бяха, че чрез свалянето на Садам и установяване на демокрация в Ирак, САЩ ще започнат много по-важен процес в Средния Изток.

След като Багдад падна през април 2003, Шарон и неговите приятелчета започна да убеждава Вашингтон да се обърне срещу Дамаск. Интервюиран от „Едиот Ахронот на 16 април, Шарон призова САЩ да приложат силен натиск върху Сирия, докато Шаул Мофаз, неговия министър на отбраната, заяви: „Ние имаме дълъг списък от неща, които ще поискаме от сирийците и е само нормално това да стане чрез американците“. Ефраим Халеви от своя страна заяви, че САЩ трябва да заиграят грубо със Сирия, а „Вашингтон Пост“ подклаждаше кампанията срещу Сирия чрез доклади от разузнаването за действията на сирийския президент Башар Асад.

Известни хора от лобито пробутваха същите коментари. Волфовиц заяви, че „в Сирия трябва да има смяна на режима“, а Ричард Пърл каза на журналист, че „много късо съобщение – съобщение от три думи, трябва да бъде предадено на други враждебни режими в Средния Изток: „Ти си следващия!“ На 15 април Йоси Клайн Халеви публикува в „Лос Анджелис Таймс“ следното: „Следващото е да се стегнат гайките на Сирия!“, а на следващия ден Зеф Чафетс написа статия със следното заглавие в „Ню Йорк Дейли Нюз“: „Благосклонната към тероризма Сирия също се нуждае от промяна“. И за да не остане по-назад, Лорънс Каплан заяви на 21 април в „Ню Рипаблик“, че Асад е сериозна заплаха за Америка!

Във Вашингтон междувременно конгресменът Елиот Енгел въведе отново акта за отговорността на Сирия и за възстановяването на ливанския суверенитет. Той заплаши със санкцции Сирия ако не изтегли войските си от Ливан, да се откаже от оръжията си за масово унищожение и да спре да подкрепя тероризма, както и призив към двете държави да направят конкретни стъпки за подобряване на отношенията си с Израел. Този документ получи голямо одобрение от лобито и специално от AIPAC. Администрацията на Буш не беше много ентусиазирана за тоя документ, но антисирийския акт беше гласуван с огромно множество и с подписа на Буш той стана закон на 12 декември 2003.

Администрацията не беше единодушна по отношение на превръщането на Сирия в цел. Макар че нео-консерваторите горещо желаеха да се сбият с Дамаск, ЦРУ и Държавния департамент не приемаха идеята. И макар че Буш въведе закона, той подчерта че ще се действа бавно при приложението му. Колебанието му беше разбираемо. Първо, сирийското правителство не само предаваше важна информация след 9-11, но то беше предупредило Вашингтон за предстояща терористичсна атака в Персийския залив и беше дало достъп за ЦРУ до Мохамед Замар, човекът който е набирал участниците в 9-11. Да се превърне режима на Асад във враждебна цел щеше да заплаши тия ценни връзки, а от тук и голямата борба срещу тероризма.

Второ, Сирия не беше в лоши отношения с Вашингтон преди войната в Ирак и не беше заплаха за САЩ. Да се третира грубо би превърнало САЩ в грубиянин с ненаситна жажда да бие арабските държави. Трето, да се постави Сирия в черния списък би било силен повод тя да създаде проблеми в Ирак. Така че Ирак беше основна и първа цел. Въпреки това Конгресът настоя да се притисне Дамаск, преди всичко заради натиска от Израел и групи като AIPAC. Ако не беше лобито нямаше да има и антисирийски акт, а следователно политиката на САЩ към Дамаск щеше да бъде повече в интерес на САЩ.

Израелците обикновено описват в най-мрачни краски всяка заплаха, но на Иран те гледат като на най-опасния враг, понеже може да се сдобие с ядрено оръжие. „Ирак е проблем, но вие трябва да разберете, че Иран е по-опасен от Ирак“ – заяви израелския министър на отбраната Бениамин Бен Елиезер един месец преди войната в Ирак.

Шарон започна да оказва натиск върху САЩ да се изправи пред Иран и да го накара да се съобразява през ноември 2002. Описвайки Иран като „център на световния тероризъм“ и с намерение да се сдобие с ядрени оръжия, той заяви, че САЩ трябва да се заемат истински с Иран веднага след като се справят с Ирак. През април 2003 „Хаарец“ информира, че израелския посланик във Вашингтон призовава към смяна на режима в Иран. „Свалянето на Садам – отбеляза той – не е достатъчно“. По думите му „Америка трябва да си свърши работата – ние все още сме в огромна опасност от Сирия и от Иран“.

Нео-консерваторите също не губеха нито минута да раздухват идеята за смяна на режима в Иран. На 6 май Американският Предприемачески Институт спонсорира еднодневна конференция за Иран заедно с Фондацията за защита на Демокрациите и института Хъдзън, и двете про-израелски. Говорителите бяха изключително про-израелски и много от тях призоваха САЩ да установят демокрация в Иран. Както обикновено, редица статии от известни нео-консерватори се нахвърлиха върху Иран.

Администрацията отвърна на натиска на лобито с извънредна активност да спре ядрената програма на Иран, но без особен успех. Така лобито засили натиска си. Нови статии започнаха да заплашват с приближаващата опасност от Иран, да предупреждават срещу всяко сближаване с „терористичен режим“ и да подсказват мрачно за превантивна атака ако дипломацията не успее. Лобито също така оказа натиск върху Конгреса да прокара закона за свободата в Иран, който да разшири съществуващите санкции. Израел също предупреди, че може да удари превантивно Иран ако продължава по пътя към ядрени оръжия.

Иран обаче не представлява директна заплаха за САЩ. Ако Вашингтон можеше да живее с ядрен Съветски съюз, ядрен Китай и дори ядрена Северна Корея, може да живее и с ядрен Иран. Точно затова лобито оказва постоянен натиск за конфронтация с Техеран. Иран и САЩ едва ли биха станали съюзници ако не съществуваше лобито, но политиката на САЩ щеше да е по-мека, а война нямаше да е сериозна възможност.

Няма нищо изненадващо, че Израел и поддръжниците му в САЩ искат САЩ да се заемат с всеки, който заплашва сигурността на Израел. Ако те успеят, враговете на Израел ще бъдат отслабени или свалени от власт, Израел няма да има пречка да се справи с палестинците, а американците ще трябва да се бият, да умират, да развиват и да плащат. Но дори и ако САЩ не успеят да трансформират Средния Изток и се окажат в конфликт с радикализиран арабски и ислямски свят, Израел все пак ще бъде защитен от най-силната държава в света. Това, според лобито, не е най-добрия резултат, но е по за предпочитане от Вашингтон чрез дистанцииране от Израел и принуждаването му да постигне мир с палестинците.

Може ли да се ограничи мощта на лобито? Някой може да си помисли че да, като се има предвид случилото се с Ирак, явната нужда да се подобри репутацията на САЩ в Средния Изток и последните разкрития за AIPAC, които са предали правителствени тайни на Израел. Накратко, има голяма нужда от разграничаване от лобито и възприемане на много по стабилна и широка политика към Средния Изток в интерес на САЩ. В частност, да се използва американското влияние за постигане на мир между палестинците и Израел би помогнало за каузата на демокрацията в района.

Това обаче няма да стане, или поне няма да стане скоро. AIPAC и съюзниците му, включително християните-ционисти, нямат сериозна опозиция в лобирането. Те знаят, че днес е по-трудно да се пробутва Израел и отговора им е да назначават повече свои хора и да разширяват дейността си. Освен това, американските политици продължават да са много зависими от паричните дарения в изборите и от други форми на политически натиск, както и на големите информационни медии, симпатизиращи на Израел, безразлично какво той прави.

Влиянието на лобито създава проблеми по няколко линии. То увеличава опасността от тероризъм за всички държави, включително Америка и европейските й съюзници. То направи палестинско-израелския конфликт невъзможен за разрешение, нещо което дава причини за терористите да набират хора и увеличава симпатизантите на ислямския радикализъм в Европа и Азия.

Еднакво тревожна е кампанията на лобито за промяна в режимите на Иран и Сирия чрез нападение срещу тези страни от САЩ с непредвидими последствия. Ние нямаме нужда от още един Ирак. Най-малкото враждебността на лобито към Сирия и Иран прави невъзможно САЩ да ангажират тези страни в борбата с Ал Каида.

Тук има също така и морално измерение – благодарение на лобито САЩ са се превърнали де-факто в покровители на израелската експанзия в окупираните територии и с това са станали съучастници в престъпленията срещу палестинците. Това от своя страна подрязва усилията на Вашингтон да работи за демократизация в света и прави усилията за уважаване на човешките права да изглеждат лицемерни. Усилията на САЩ да ограничат разпространението на ядрени оръжия също изглеждат лицемерни, като се знае че те приемат атомните оръжия на Израел, окуражавайки Иран и други страни да се стремят към същото.

Освен това кампанията на лобито да заглушава дебатите около Израел е нездравословно за демокрацията. Да се принуждават скептиците да мълчат чрез черни списъци или бойкоти, или да се наричат критиците антисемити нарушава принципа за открити дискусии, от който зависи демокрацията. Неспособността на Конгреса да проведе открит дебат по тия важни проблеми парализира целия процес на демократичен обмен. Поддръжниците на Израел би трябвало да са свободни да представят случая си и да се противопоставят на тези, които не са съгласни с тях, но усилията да заглушат дебатите чрез заплахи трябва да бъдат изцяло премахнати.

И най-накрая, влиянието на лобито е лошо за Израел. Възможността му да накара Вашингтон да поддържа експанзионистки цели се оказа противопоказна за шансовете на Израел да сключи мир със Сирия и да приложи съглашенията от Осло – това би спасило много израелци и би намалило броя на палестинските екстремисти. Да се отказват правата на палестинците на съществуване без съмнение не е направило Израел по защитен, а дългата кампания да избива или да отстранява палестински лидери от техните политически права всъщност заздрави екстремистки групи като Хамас и намали броя на палестинските лидери, които биха желали да приемат честно уреждане на проблема и да работят за тая цел. Израел може би бил по-добре ако лобито беше по-слабо, а американската политика по-равностойна.

Има и малка надежда обаче. Макар че лобито продължава да бъде силно, обратния ефект от неговото влияние е все по-трудно да се скрие. Могъщи държави може да поддържат грешна политика за доста дълго време, но действителността не може да се игнорира вечно. Това, което е нужно, е откровена дискусия за влиянието на лобито и открит дебат за интересите на САЩ в този жизнено важен район. Добруването на Израел е един от тия интереси, но неговата окупация на Западния бряг и неговите по-нататъшни планове не са част от тях. Открито обсъждане би показало стратегическите и морални граници на едностранната помощ на САЩ и би ги придвижило към позиция с по-национално ориентирани интереси, заедно с интересите на останалите страни в района, както и с интересите на Израел.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Wed Nov 14, 2012 10:18 pm

Поетът Махмуд Даруиш превърна с таланта си свободата, изгнанието и носталгията в нещо повече от съдба на палестинците и в нещо по-близко до всеки от нас. Поезията му говори за важните неща, които всички рано или късно разбираме, че са неделима част и от нашата биография.
Големият творец има благородната мисия да те спечели за каузата на вечността, без да те принуждава да вземеш страна в споровете на живите… И ако не съчувстваш – поне да се замислиш. Ако не помислиш – поне да усетиш, че и ти си част от цялото…

Пълен текст на книгата “В присъствие на отсъствието” от Махмуд Даруиш
в превод на Мая Ценова. Книгата беше представена на 13 март 2012 в НДК.
http://www.scribd.com/doc/86945332/%D0% ... 1%82%D0%BE
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Wed Nov 14, 2012 10:39 pm

това е тест за владеене на български език за придобиване на бг.гражданство
на бас, че доста българи няма да го издържат
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby galiateneva82 » Wed Nov 21, 2012 9:39 am

Едно стихче за днешния празник на Християнското семейство

Днес е празник много мил,
с него Бог ни е благословил,
затова ще Му благодарим,
че с семейство ни е надарил.
Събрали сме се тук сега
по християнски у дома.

Мама вкусна гозба прави,
кака сръчно й помага
и лъжицата подава.
После правят вкусна питка
като слънце в маргаритка,
мажат я със яйчице
и пекат я с масълце.

После идват баба, дядо
и посрещаме ги с радост.
Мама новата покривка вади,
кака тръгва да я глади.
Татко носи плодове
и се чуват смехове.

Всички сядаме задружни,
хващаме се за ръце
и се молим от сърце:
да сме здрави, да сме живи,
да сме винаги щастливи.
Все така да сме задружни,
да помагаме си в нужда
Да сме истински християни,
Бог със нас да се похвали.
Image
Ако един мъж не може да накара една жена да се усмихва, да се чувства щастлива и желана, значи или не я обича истински или не е никакъв Мъж !!!
galiateneva82
User avatar
виден Муцофил
 
Posts: 1668
Joined: Tue Feb 21, 2012 8:55 am
Location: при Мурат

Unread postby karma » Thu Nov 22, 2012 1:41 am

Image

http://egmontbulgaria.com/marki-i-geroi ... -1738.html



Можете да си сипете чашка "Черно мляко" от 3 декември, когато романът ще е в книжарниците.
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby 4i4ek » Thu Dec 06, 2012 4:57 pm

Открих много интересен репортаж с любимката ни Елиф Шафак
от тук моля към репортажаhttp://www.ted.com/talks/lang/bg/elif_shafak_the_politics_of_fiction.html
Image
4i4ek
User avatar
Регистриран
 
Posts: 202
Joined: Thu Feb 23, 2012 10:15 pm

Unread postby xhippie » Thu Dec 06, 2012 7:50 pm

Чичек, благодаря за този клип, много ми беше приятно да слушам разказа на Елиф, тази жена омагьосва с думи, с нетърпание чакам да получа новата й книга, за която беше писала Карма, "Черно мляко", вече е на книжния пазар и я поръчах он-лайн, докато се ровех из книжарницата попаднах на книги от поредицата "Магията на Босфора" и се оказа, че една от тях е"Забранения плод" по нея е направен филма, за който спомена Ваня в другата тема. На корицата са героите от филма.

Image
Романът "Забраненият плод" на Халид Зия Ушаклъгил се счита за шедьовър на психологичната проза. С майсторско проникновение авторът преплита човешките съдби, за да разкрие пред читателя най-съкровените и тайни мисли и чувства на героите си. Халид Зия отваря портите на едно богато имение край Босфора и ни въвежда в ежедневието на неговите обитатели. Младата и красива Бихтер се омъжва за заможния доста по-възрастен вдовец Аднан бей, за да започне нов живот – охолен и богат. Но усилията й да бъде добра съпруга и мащеха са напразни. В плен на импулса, напълно отдадена на порив и желание, Бихтер се хвърля в прегръдките на чаровния Бехлюл, племенник на Аднан, който живее в дома им. Двамата започват любовна връзка... Невярна съпруга и всеизвестен женкар! Забранената сладост на любовния грях е примамлива, опасна и рискована. Пред очите на другите Бихтер и Бехлюл създават собствен свят – прикрит и съкровен, който със своите потайности поражда у тях още по-силна привързаност, още по-интимна близост... И у двамата вечно искри жаравата на неудовлетворените желания, в кратките и редки любовни срещи всеки жадува другия с неутолима страст. Опиянени от аромата на любовната градина, те влизат в нея, за да откъснат забранения плод. Веднъж вкусили от него, те вече не могат да се овладеят... Тяхната любов е мълниеносна, пагубна. Отнема разсъдъка им, впива се в тях като болест и ги самоунищожава. Неконтролируемите им страсти преобръщат живота на едно голямо семейство. Но... всяка тайна все някога бива разкрита.

Халид Зия Ушаклъгил (1866 – 1945) е сред водещите имена на турската литература. Преподавател, преводач от френски, издател и автор на значими по своята художествена стойност романи, разкази, публицистика, сред които „Забраненият плод”, „Дневникът на един мъртвец”, „Немиде” и др.
Халид Зия Ушаклъгил е роден през 1866 година в Истанбул. Учи в начално училище, а след това в средно училище на име Fatih Rustiyesi. Семейството му се мести в Измир през 1879 година. Той завършва средното си образувание в Измир Ataturk Lisesi. По-късно учи в христянско училище, където изучава френски език и прави първия си превод на книга. Той умира на 27 март 1945 година в Истанбул.


колкото и добър разказвач да е Халид Зияq във всичките му книги има много безнадежност, а това в момента не ми е нужно,
но който искаq може да се наслади на романите му, ето още две заглавия:
Image
Синьо и черно
Романът “Синьо и черно” на Халид Зия Ушаклъгил е петата книга от поредицата "Магията на Босфора". Той е едно от най-значимите произведения на Халид Зия. Основната тема в романа е човешката съдба, белязана от песимизма, любовта, раздялата и разочарованието.

Ахмед Джемил успява да завърши своето образование, въпреки смъртта на баща му и трудностите, които трябва да преодолее. За да издържа майка си и сестра си, той е принуден да търси каквато и да е работа. Започва да пише статии за различни вестници и списания, дава частни уроци, превежда детективски романи. Докато съдбата не му дава шанс – започва работа в един от големите централни всекидневници. А сватбата между сестра му и сина на собственика му носи надежда, че и тя ще намери своето щастие. Но всичко рухва, когато разбира, че Вехби ефенди е груб и безчувствен човек, зависим от алкохола. След поредната пиянска вечер Вехби удря бременната си съпруга и тя губи детето си. Огромните усилия на Ахмед да спаси сестра си от смъртта остават напразни.
В желанието да сподели с някой голямата си мъка Ахмед посещава своя близък приятел от детинство Хюсеин Назми. Там той научава, че Ламия – любовта на живота му, с която не се обвързал, за да не я подложи на мизерно съществуване, се готви за сватба.
Ахмед изпада в дълбоко и тежко отчаяние след всички тези загуби. Той изгаря писаната от него цял живот поезия, защото му изглежда вече безсмислена и несъстоятелна. Решава да замине. Двамата с майка му се качват на първия кораб, който да ги отведе. Съзерцава Истанбул за последно. Светлините му постепенно гаснат и се отдалечават, синьото необратимо се превръща в черно. Ахмед Джемил остава самотник в тъмнината...

Image
Разбит живот
„Разбит живот” е последният роман на турския класик Халид Зия Ушаклъгил – авторът на първата книга от поредицата „Магията на Босфора” – “Забраненият плод”. Писателят извежда на преден план битието на едно единствено семейство, в чиято особеност прониква до дъно и я изкарва на показ. „Ето тук, като на сергия, разбитият живот бе изложен в истинската си мъка и истинското си страдание. Сред тези стени, под този покрив... се люшкаше така, че да настръхнеш...” Йомер Бехич е уважаван и преуспял лекар. Почтен и искрен, той държи на семейните ценности и вярва твърдо в устоите на брака. Съпругата му Ведиде е отдадена изцяло на дома и двете им дъщери, но живее в страх, че нещо ще помрачи щастието им. И то се случва. Неочаквано. Неподозирано. Опиянен от необузданата си страст към 18-годишната Нейир, Йомер потъпква морала и достойнството си. Един съпруг, един баща е на кръстопът. Лъкатуши неуверено между плътските си желания и чувството за дълг. Любовта към Нейир го преобразява - носи му наслада, но и го кара да се презира и срамува. Докато вкъщи малката му дъщеричка агонизира от болка, Йомер стене от удоволствие в прегръдките на любовницата си. Светът му се срутва, но той е безпомощен да сложи край. А когато намира сили, вече е твърде късно. Семейното щастие се разпада на хиляди парченца болка... А прошката е безсилна да ги слепи отново.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Sun Dec 09, 2012 3:44 am

Много се радвам, че и Чичек е от "нашата кръвна група" на харесващите книгите на Елиф Шафак. Мило Цвете, благодаря за споделения клип - беше ми много интересен и го изгледах няколко пъти. Всъщност много истини казва в него Елиф. Аз вечра се сдобих с последната и книга,сега чакам почивните коледни дни, за да я прочета.
С вас ще споделя клип с анотацията на редакторката на книгата Виктория Бешлийска, нейния разказ и поглед за книгата и авторката са толкова увлекателни, че няма начин да не си закупиш книгата.
phpBB [video]

Предлагам, ако искате да споделим любимите си моменти от книгите на Елиф (вероятно поне "Любов" всички са прочели), да разкажем какво ни е впечатлило най-много, променили ли сме възприятията си за света и хората в него, изобщо какво е въздействието на книгите върху нас след прочита им. Защо бихме си купили и чели и следващите и романи. Просто, кой какво е усетил. Ще ми бъде интересно да чуя и други мнения и да сравня въздействието на книгите върху други читатели. Ако искате, разбира се. За съжаление около мен хората четат все по-малко и по-малко, а на дневен ред обикновено е развлекателната литература от рода на книги чиклит или другата крайност фантастика и криминале, но явно светът като цяло изпитва нужда от глад за любов и доброта... и търси бягство... преди всичко... от самия себе си... точно както човекът...
Преди месеци ми беше попаднала една статия, която наскоро открих, ровейки си харесванията от нета. Предлагам я и на вас 110 книги, които всеки джентълмен трябва да прочете
Според мен има доста добри и точни попадения на книги, които всеки би трябвало да прочете, ако не го е направил досега.
Лека нощ [weather2.gif] [star-plucker-smiley.gif]
Image

Огорчено стихотворение

Светът се поболя от минало
и в никого не съществува свят.
Потъват гласовете в зимата
и в тишината избуява глад
за длан, за дума, за лице
необитавано от спомени,
но набразден от ветрове
не стига въздухът за волности.
Приятелите си отидоха,
от други истини подмамени.
Сърцето се разби на стихове
и всеотдайно ме предаде.
Световен ден на добротата!?
Добрият дух се е изнизал.
И вече да си над нещата
е друга форма на цинизъм.
Обезсърченото човечество
се дави в свойто безразличие.
Как искам да докосна всекиго,
дори да си остана ничия.
Отдавна чашата преля,
препълнена със катаклизми.
Обичам въпреки това...
Потъва ли гласът ми в зимата?
Бистра Малинова

*****

Искам сняг... Искам сняг! Да вали!
Да затрупа под преспи проблемите!
И снежинките – бели мечти,
да са всичките, само за мене...
И какво, че стопяват се? Нека!
Няма сметки сега да им правя.
Щом една белоснежна пътека
мойте стъпки в света ще оставят...
Да вали! Да покрие тъгите
с пелена от искряща надежда!
Да белеят щастливи елхите...
Всяка Коледа нека е снежна!
И да звъннат камбанки в простора –
детски смях – от снежинки по-чист.
Не, годината не свършва с умора.
Тя обръща най-белия лист...
И започва да пише наново
наште толкова светли надежди!
Искам сняг! Да повярвам отново,
че се сбъдват мечти. Неизбежно.
irini

Такава съм зодия…

Такава съм зодия! Не ме ли разбираш?…
(Навярно ще кажеш, че се оправдавам)…
Летя и пропадам, обичам, умирам –
до кокал все себе си някак оставам –
невинна, виновна, и лоша, различна,
сама до небето и с всички – до край,
раздавам, прощавам, мълча, не отричам –
такава съм зодия! И харесвам се май…

Не вярвам на думи, а слушам сърцето –
не ме е предавало за минута дори!
И нежност и болка съм скрила в ръцете си –
дарявам, оставам – ако искаш – вземи…
Не съм като другите зодии, зная –
от гордост и глупост много често греша,
и свойте причини оправдавам до края –
живея, мечтая, ридая, летя…
А ти ме обичай, ако искаш такава –
не ме ли разбираш? Или вече разбра –
живея живота не за чест и за слава,
а просто за моята малка душа…
Мира Дойчинова
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

PreviousNext

 

Return to КЛУБОВЕ




Users browsing this forum: No registered users and 1 guest