{ WELCOME }

Change Message in welcome_header.html

Музика, кино, литература...

Unread postby xhippie » Fri Feb 24, 2012 10:35 pm

Image

Няма по-голяма наслада за ума от книгата. Във визуалните изкуства поемаме не само посланията на автора, но и неговата визуална изява.
В книгата посланието го развиваме на собствен фон, на базата на личния си опит, вкус и фантазия. Образите придобиват по-приятни краски,
защото са плод и на личните ни предпочитания. Твърди се, че интернет е причина хората да не четат книги, но аз не съм съгласна, смятам,
че интернет дава много по-големи възможности за избор и четене. Ето една виртуална библиотека.

Image


Най-голямата библиотека в света е The Library of Congress във Вашингтон./Библиотеката на Конгреса е построена за Конгреса през 1800 г./ Тя притежава 28млн. книги и рафтове дълги почти 857км . Т.е., ако карате кола със средно 120км/ч ще са ви нужни 8 часа, за да обиколите всички рафтове при това без да спирате за почивка.

Ако и вие обичате да четете, имате нужда да споделите прочетено, да препоръчате книга или да размените с някого търсена от вас, то - заповядайте в темата.

ImageImage
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Wed Mar 07, 2012 10:26 pm

:reading3: Хипи, благодаря за темата! Надявам се да намеря съмишленици в нея и да се докосна до още непрочетени страници и интересни книги. Както вече споменах в друга тема през последните години интересът ми е насочен повече към философия и религии, а оттам и книгите, които чета са свързани с това.
Книгата, която искам да споделя с Вас не е нова (издадена е през 2004г.), но към нея се върнах пак миналата година по повод коментарите във форумите, обсъждащи турски филми за статутът на жената в Турция.

Image
Представената на вниманието на читателя книга „Мюсюлманката между традицията и модерността” е уникален по рода си за България опит свързаната с исляма тематика да бъде разгледана на равнището на отношенията между половете, семейно-битовата среда и модерната напоследък тематика gender studies. Подхождайки към проблематиката с богословска компетентност и висока обща ерудиция, Клара Стаматова си поставя за цел да види „какъв ще бъде образът на мюсюлманката през следващите десетилетия". В книгата са разгледани основни богословско-антропологични принципи като отношението Аллах-човек, свободата на волята и предопределението на човека и образът на жената в Корана. Изследван е и същественият въпрос за статуса на мюсюлманката според шариата, както и отношенията между ислямския свещен закон и човешките права и свободи. Авторката осъществява съпоставителен анализ на националните култури по модела на проф. Х. Хофстеде и съотнася категорията „пол" към него. Положението на мюсюлманката е разгледано и в контекста на интеррелигиозния диалог. Направен е паралел между трите авраамитски религии, който е основан на изследването, дали ислямът е близък на юдейското или на християнското разбиране, според което жената е равноценна на мъжа. Анализиран е както историческият контекст на взаимодействието между християнството и исляма, така и същественият въпрос „диалог на култури или сблъсък на цивилизации".
Съдържанието на настоящата книга, оформено на кръстопътя на различни дисциплини като богословие, история на религиите, антропология и социология, определя и нейната насоченост към широк кръг читатели.
проф. д-р Н. Маджуров

Книгата на Клара Стаматова „Мюсюлманката между традицията и модерността” е първи опит на православен богослов да представи обективно състоянието на мюсюлманката днес и да заяви своята лична положителна позиция към нея и към правата и уважението, които следва да придобие. В това изследване авторката разкрива две съществени страни от живота на жената-мюсюлманка.
Първата страна отразява, според шариата, традиционното състояние на жената. Въз основа на този закон (шариата) и на ислямските религиозни традиции, Клара Стаматова говори за установените през вековете особености в положението на жената. Кои са те: жената е елемент от семейната пирамидална структура, на чийто връх е мъжът; тя е защитена от груби злоупотреби, но се третира като собственост на мъжа; съществува възможност да бъде използвана само като сексуален партньор във временен брак; официалният брак се разтрогва предимно по волята на мъжа; жената е изолирана от обществото и др. В това строго подчинение състоянието на жената зависи от нейното уважение към мъжа и послушанието към него.
Другата страна от живота на мюсюлманката Клара Стаматова описва според съвременните богословски концепции. В книгата са посочени конкретни белези за настъпващата промяна в много мюсюлмански държави, както и лични впечатления на авторката за либерализиране на живота на жените в тях. Един от тези белези засяга традиционен принцип в исляма, според който жената трябва да се подчинява на мъжа. Днес той е смекчен в: жената трябва да почита мъжа си. Авторката е неудовлетворена, когато описва положението и според шариата, но обнадеждена, когато говори за положителните промени в семейния и обществения живот на същата жена.
Ако темата Ви интересува непременно прочетете тази книга.
И пак в тази връзка чета един сборник разкази и пътепис (роман) „Извезани души” от сайта Хулите. Предлагам го на Вашето внимание. В него ще откриете истината за Турция, нейните обичаи и нрави през погледа на една българка, женена и живееща в Турция (според мен жена с нежна, дълбока и ранима душа). Много са интересни и коментарите след всеки разказ, препоръчвам Ви да четете и тях. Често те допълват и онагледяват написаното в съответния разказ.
Извезани души
Приятно четене!Image
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby karma » Wed Mar 14, 2012 9:46 am

karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby karma » Tue Mar 20, 2012 2:41 am

И вече е утро, и вече е днес. Аз пък ще приключа вчерашния ден с нещо за душата…
Image
Извинете ме, мисис Съдба.
Много рядко към Вас се обръщам.
Днес, обаче, пристигам с молба,
стъпвам тихо и леко – на пръсти.
И от страх да не Ви огорча
... с неуместна шега или дума,
аз неловко в момента мълча...
И си мисля – дали е разумно
да Ви моля точно сега
за неща, за които не бива...
Дъх поемам да се престраша,
а препуска във вените диво
мойта кръв. Може би ще сгреша,
може би ще звучи некрасиво,
но Ви моля днес, мисис Съдба,
разрешете да бъда щастлива,
искам глътчица жива вода –
за да ръся по утрото сиво,
за да светне отново денят
и развявайки огнена грива
слънчев кон да поеме на път...
Всъщност искам,
Съдба,
да съм жива...

автор Румяна Симова

До колкото може да се нарече „случайна” срещата ми със стиховете на следващата авторка, не зная, тъй като със сигурност зная, че случайни неща в живота няма…

А тя е Мира Дойчинова – irini

Image

Събота

Само в Събота няма да бързам.
Тоз живот и без мен си тече...
И проблеми на възел завързани
... нека друг вместо мен разплете...
Днес е ден за любов. И за птици.
И за още милиарди неща,
дето носим в душите – искрици,
но пропускаме някак в света...
Днес е ден, в който правя магии,
от онези – които мълчат.
Ще засаждам цветя във саксии,
и ще чакам до тях – да растат.
Днес е ден за летящи небета.
Всичко в Събота май е възможно.
И запяла песента на сърцето си,
цяла обич ще съм. Неотложно.
Всичко друго – търпи на отлагане.
Да не чувам забързани стъпки!
Тоз живот не е вечно надбягване.
Той е миг. Тишина. И прегръдка.

Irini

Image

Неделя

В неделя ми харесва тишината ти.
Светът е сънен – още му се спи...
От утре ще се втурне в необята,
... но има време. И му се мълчи...
И гледай как леглото става лодка,
завивките са пухкави вълни,
възглавницата – белоснежен облак,
в неделя имат време за мечти...
Небето ми разлиства птица – книга,
и звездни букви в стаята валят...
Неделя е! И имам два – три мига
за теб и мен, да си измисля свят...
В такива дни дори ми се лети.
И няма кой да каже, че съм луда.
Една неделя – време да мълчим.
Във всяка тишина се ражда чудо...

Irini

Image

Понеделник

Само днес се надбягвам със времето.
(Таз игра няма нивга да спре...)
И отново ще хукнат през мене
дни, минути, часове, векове...
Има толкова много за правене!
... Сто вселени за усмивка ме чакат.
С пет галактики май изоставам
да разпръсна светулки във мрака...
Да съм слънце за всички приятели –
в Понеделник това го умея.
Само днес е съгласна душата ми
сред задачи и шум да живее...
И се справям безспорно със всичко
в този ден устремена напред.
Имам време да кажа „Обичам те!”.
Значи всичко е адски наред...
Но сега, извинявай, ще бягам
да превръщам сегашно във минало.
Всъщност, времето с мен се надбягва.
А дали ще ме хване? Ще видим.

irini

Image

Оптимистично

Невъзможни препятствия с вероятност за бедствие?
Неизбежно опознавам душата си!...
И светът ме връхлита с безкомпромисно следствие,
... че съм само прашинка на вятъра...
И небето ме гледа със строга сериозност –
много смелост е крайно излишна.
А пък аз съм отчетена във графа „Безподобна” –
във тефтера на времето. Нищо.
Ще прескоча и тез необмислени сложности,
подозирам – дори с усложнения...
И отново избирам да откривам възможности,
на табелата с надпис: „Проблеми”.
Непонятна съм, знам. С вероятност за бедствие.
Да съм някаква друга – не смея.
И нарамила своите неизменни последствия,
просто уча се... как да живея.

irini

Image
Астрономическата пролет идва днес на 20 март сутринта в 7 часа и 14 минути
Image

*****


Не виждаш ли? Обличам се във пролет.
Било е рано? Нека. Не отричам.
Съблякох и тъгата, и умората,
... и с нови сили този свят обичам...
Наметнах най-зелените си листи,
обух събудени във утрото тревички,
мечтите ми – от вятъра по-чисти
сега излизам – да раздам на всички...
Обличам се, обличам се във пролет!
(Да бъдем честни – даже се превръщам.)
И тъй внезапно, с тихия си полет
надеждите ми вече се завръщат...
Готова съм. Сега хвани ръката ми,
да тръгваме. Светът ти преобърнах.
Не виждаш ли? Облякох се в душата си.
Закрий очи... и можеш да ме зърнеш.

Irini

Ако това ви хареса, повече четете тук
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby karma » Wed Mar 21, 2012 8:42 pm

21 март - Световен ден на поезията

Днес е Световният ден на поезията. Датата се отбелязва от 1999 г. по инициатива на ЮНЕСКО. Целта на този ден е да популяризира четенето, писането и публикуването на поезия по света и, както пише в декларацията на ЮНЕСКО: "да даде признание и сила на националните, регионалните и интернационалните организации за поезия".
Image
http://www.az-jenata.bg/article/6164/21 ... oeziyata-/

На теб кое ти е любимото стихотворение?

Ето някои от моите…

Към себе си

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
... си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!
Дамян Дамянов


Надеждата

Когато изглежда,
че няма надежда,
че всичко е свършено вече –
недей се смущава,
недей се прощава,
недей се предава, човече.
Кажи – не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта,
това е антракта,
това е антракта – не края.
От огън опърлен,
от всички захвърлен,
затворен в най-тъмната стая –
недей се спотайва,
недей се отчайва –
кажи си: това не е края!
Кажи: не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта
това е антракта,
това е антракта – не края!
Недялко Йорданов
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Wed Mar 21, 2012 9:50 pm

Едва ли бих нарекла някое любимо, но от тези дето ме докосват един е Пърси Шели, ето нещичко от него:

Философия на Любовта

Потоците се вливат във реките,
Image
Portrait of Percy Bysshe Shelley
1819

реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
на сладостно вълнение се сбират.

И всички те се търсят и обичат,
от обич няма кой да ги лиши.
Душите на нещата се привличат
защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата.
Вълна вълната гони и прегръща.
Прокълнато е цветето, когато
на любовта на брат си не отвръща.

И милва слънцето земята росна.
До океана месецът трепти.
Но всички тия ласки за какво са
ако не ме целуваш ти.

Нeтрайността

Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната?
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата
изчезва и нощта обвива го във мрак!

Не сме ли арфа ний, забравена в полета,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки дъх, едва достигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?

Заспим ли, сън един почивката ни трови;
отворим ли очи - и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за плач и смях готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!

Но все едно - тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!...

Животът на Пърси Шели е толкова драматичен и скандален във всяко отношение, че за мен е чудо как е сътворил толкова нежна поезия.
Кратка биография: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1% ... 0%BB%D0%B8

А от неговите най-любимо ми е
"Лека нощ"
Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!
Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!
:reading2: [iconmelek.gif]
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Tue Mar 27, 2012 8:17 am

Представям ви едно много интересно четиво, който обича история, част от поредицата на Ибрахим Карахасан-Чънар:
„Османските потайности: еничарите“
Image
Резюме: Това е уникално историческо изследване на еничарството: създаването, разцвета и ликвидацията на една каста, която е била ухажвана политическа сила в Османската империя. Родено чрез един суров закон, останало и до днес живо в паметта на балканските народи, еничарството постепенно се превръща в неконтролируема сила и „тумор в сърцето на империята”. Войната и насилието са представени в цялата им антихуманност на фона на разюздани страсти и нечовешка жестокост.

и извдака от нея:
Началото: Рекрутът „девширме“ (кръвният данък)

През 1299 г. в западната част на Азия се основава държавата на османските турци. Само половин век по-късно тя ще се вклини и в европейския континент, а малко след това ще стане една от най-великите империи в света. Разположена на границата между света на Мохамед и този на Христос, тя се смята за призвана да продължи линията на Арабския халифат да наложи „правата вяра“ и поема върху себе си вековния сблъсък между двете световни религии. Достигнала своето могъщество чрез непрестанни завоевания, мюсюлманската империя възприема войната като основно средство за решаване на множество външни и вътрешни проблеми. Залог за успехите и големите териториални завоевания е еничарският корпус – нов вид войска въз основа на набирането „девширме“, известно и като кръвен данък.

Четири века и половина (XIV-XIX в.) еничарите рекрути са неразделен компонент от мозайката на огромната империя. За свой духовен патрон новите бойци избират харизматична личност – небезизвестния анадолски суфи Хаджъ Бекташ Вели; неслучайно в историческите извори еничарската пехота е назовавана и като „Зюмреи Бекташиян“ или „Дудемани Бекташиян“, заимствайки името на популярния дервишки водач. Широко известен факт, свидетелстващ за своеобразната симбиоза между централната османска власт, която по принцип била защитник на сунитското течение в исляма, и неортодоксалните религиозни движения, е ролята на бакташийския орден като патрон и духовен водач на еничарския корпус. Бекташизмът упражнил върху хетеродоксните движения известно сдържащо въздействие, заради което бил насърчаван и закрилян от ранните османски султани.

В първите години на структуриране на еничарските оджаци (оджак – ед. ч.), което ще рече стан, огнище, пехотата се сформира основно от християнски пленници (Аджеми огланъ), но по-късно тази практика е заменена с набирането девширме (същинския „кръвен данък“). За кратко време еничарският корпус се превръща в синоним на дисциплина и боен авангард, предизвикващ удивление и страх в цяла Европа. Въпреки че еничарите са „Кулоглу“ (синове на роби и роби на султана), благодарение на личните си качества те могат да се издигнат до високия пост на велик везир (Садр-ъ азам). Постепенно кастата на еничарите се превръща в сила, а от тяхната воля и настроение все по-често зависи възкачването или детронирането на върховния господар султана (падишаха).

Редовите еничари (нефер) са ударното ядро на пехотата. В продължение на няколко века те предприемат редица походи: на запад до Видин, Белград и Виена; на изток до Тебриз, Багдад и Карабах; на север до руските степи и полските равнини и на юг до Халеб, Дамаск, Кайро и арабските и африканските пустини. За отбелязване е, че еничарите пътуват преди всичко пеша; походите, които те предприемат, са обикновено много тежки и траят от 5-8 месеца, до година и половина и три години. В тези походи участва и прочутият по-късно Мимар Синан, който се издига от войник до командир на орта, а след петдесетата си година става главен архитект на султан Сюлейман Великолепни. В следващия половин век (Синан живее 99 години) той проектира много от строителните шедьоври на империята.

Някои еничари си изграждат ореола на безстрашни бойци: Хъзър при Варна, Мурад в района на Истанбул, Тозкопаран Искендер – като пехливанин и корсар, ферди и др. Особено разпространен мит е храбростта на осем души, които дават отпор на 45-хилядна християнска войска в подстъпите на Белград.

Започнали в началото като помощна войска, в по-късните периоди на империята рекрутите-еничари се превръщат в трудно контролируема и неподчиняваща се на централната власт прослойка. Много падишахи и везири сърбат впоследствие тяхната „попара“ и стават прицел на многобройни бунтове и заговори. Турският изследовател Решад Екрем Кочу изказва печалната констатация, че еничарството е една от най-кървавите страници в историята на османската монархия. Когато в средата на XVIII в. се пристъпва към премахване на закона „девширме“ (набиране), мнозина от еничарите се отдават на грабежи и разбойничество, което, образно казано, се превръща в прът в колелата на и без това западащата империя. Еничарите стават истинска напаст в края на XVII и началото на XVIII в., когато отпочват и първите реформи (Низам-ъ Джедид) в османската държава. Но, както са казвали римляните, „Nulla tempestas magna perdurat“[1] и омразните на всички еничари са ликвидирани по особено жесток начин през 1826 г. от султан Махмуд II Адли (1808-1839).

В първите години на съществуване на османската държава стратегията за попълване на военните отреди е била коренно различна. Султанската войска тогава се е състояла предимно от номади от Мала Азия, които изоставили своя традиционен поминък и се включили в редиците на помощната войска (т. нар. акънджии). Включването на акънджиите в набезите довело до частично обезлюдяване на Анадола, което се отразило твърде неблагоприятно върху семействата им и техните лични стопанства. Последният факт често принуждавал акънджиите да изоставят фронтовата линия и да се връщат по родните си места, което ги превръща в несигурна бойна единица. Завладяването на Тракия и Балканите определено изисква ресурси, което намира своята реализация чрез набирането на нов тип войска и създаването на еничарския оджак.

Идеята за създаване на еничарската войска е резултат не само на военна стратегия, но и на една важна теза – защитата на исляма, облечена във формата на свещения „джихад“ (газуат). Създаването на корпуса е плод на усилията на моллите Чандарлъ Кара Халил и Караманлъ Кара Рюстем – хора, закърмени с повелите на исляма. Третият важен човек в проекта е Сюлейман Паша – син на Орхан Гази и бейлербей на Румелия. Най-голям принос за определянето на кодекса и структурата на корпуса има Караманлъ Молла Кара Рюстем, споменаван в някои документи и хроники с прозвището „Данишменд“. Участвал в редица походи в името на исляма, Кара Рюстем има немалък дял за завладяването на Одрин и Боруй (Стара Загора). В началото молла и акънджийски водач в Караман, той се издига при управлението на Мурад I и става мирови съдия (Кадъаскер или Башвекил) в Бурса. Именно тогава моллата дава идеята един от всеки петима християнски пленници (Аджеми огланъ) да бъде въвеждан в лоното на исляма. Мурад дава зелена улица за сформирането на подобна военна единица, като благоразумно заявява, че щом този дан е в името на Танръ (Господ), то това не подлежи на съмнение.

В последните години на живота си инициаторът на първия оджак Кара Рюстем Паша се премества да живее в Гелиболу (Галиполи), но е погребан след смъртта си по негово желание в Бурса. Именно в Гелиболу го осенява идеята за рекрутиране на християнски деца, материализирала се в системата „девширме“ и станала малко по-късно гръбнак на султанската армия. Личността на пашата често присъства в някои от първите османски хроники. В една от легендите за него Дервиш Ахмед Ашъки разказва, че след смъртта си Молла Кара Рюстем оставил на единствения си 14-годишен син рента от 100 златни флорина дневно, която (ако той живеел до 100 години) му гарантирала огромната за времето си сума от 3 650 000 златни флорина. Но младият молла-заде живее само седем години след смъртта на баща си, които обаче са достатъчни да пропилее наследеното имане и да доживее последните си години (умира на 22 г.) като кебапчия и бозаджия около стария хамам в Бурса Хисар. Разсипният син е погребан от един верен роб на име Фируз, който му купил кефен (саван) с последните си пари и положил тялото му до камъка на именития му баща.

Изследователите класифицират набора в три основни групи: Аджеми огланъ, Пенчик огланъ и Девширме огланъ. Първата група включва главно християнски пленници, които по силата на обстоятелствата приемат исляма и се задължават да служат на султана. За издръжката им хазната отпуска по 125 акчета (сребърни аспри) на калпак годишно. Честа практика сред поданиците е била да внасят „човешки налог“ в помощ на войската. Така например мизата на акънджиите е била от петима пленници. Онези от тях, които нямали възможност да осигурят пленници, се задължавали да внесат в хазната по две сребърни акчета. Този харч (налог) придобива известност като „едно от пет“, откъдето идва „Пенчик Ресми“ (лапа, петопръстие), и включва 6 възрастови групи: Ширхор, Бедже (Бече), Гулямче, Гулям, Сакаллъ и Пир. Ширхор (Сют чоджугу) са децата до 3 години, Бедже (Явру) от 3 до 8 години, Гулямче (Огланджък) от 8 до 14-15 години, Гулям (Оглан) – юношите до 18 години, а Сакаллъ (Тюйлемиш) са възмъжалите и годни да носят военна служба. Под категорията Пир се обозначават по-възрастните. Всеки пленик, който е „Пенчик огланъ“, се включва в системата на подготовка и преминава през съответните й етапи. Яденето, пиенето, облеклото, спането, т. е. всичко необходимо в ежедневието, не представляват никакъв проблем за обучавания. Неговият живот преминава по къшлите[2] на оджака, където той се учи на дисциплина, военни похвати и не на последно място на вярност.

Аджеми и пенчик огланите се превръщат за известно време в най-надеждния контингент на султана, но те не издържат проверката на времето. Малко по-късно ще бъдат заменени от нова бойна единица, събирана по един особен принцип, която ще се нарече „Йени Чери“ (нов аскер), откъдето идва и еничари. Тази идея идва може би навреме, защото спокойствието на реда в Анадола е нарушено от нахлуването на ордите на Тимур (Тамерлан), както и от бунтовете на Шейх Бедреддин, Торлак Кемал и Бьорклюдже Мустафа. Новите еничарските орти (чети) устройват незабравима кървава баня на бунтарите и се разправят с тях сурово и без никакъв сантиментализъм.

Първият бивак за подготовка на еничари е дислоциран в Гелиболу – силно укрепена крепост на прага на Дарданелите. Не след дълго броят на ортите се разраства и оджака се преустройва във военен корпус („Аджемиогланлар Аскер Оджагъ“), а бойците започват да се наричат „Аджеми огланъ“ (аджемиоглани)[3]. „Пенчик огланъ“ отпада като понятие. След резонното обучение аджемиогланите се разпределят за адаптация сред уседналото население на Анадола, където работят около 3-4 години като помощници в земеделските стопанства. Една от най-важните цели в това отношение е ислямизирането и езиковата тюркизация на аджемиогланите.

След въвеждането на еничарската институция аджемиогланите продължават да бъдат част от механизма на системата. За разлика от еничарите, които са формирование с военни и представителни функции, аджемиогланите са предназначени да изпълняват по-низшите служби в сараите. Те са военнопленници (на възраст 10-13 години), купени от татарите, най-често синове на християни, и се отделят за тежка и черна работа. Преди да попаднат в обслужващото звено, те участват в няколко военни кампании, но след злополучната битка с монголите при Анкара (1402 г.) султанът снема доверието си от тях. Дубровчанинът Руджер Бошкович – един от уважаваните учени за времето си, посещава земите на Османската империя в 1762 г. и оставя ценни сведения за колонията на прислужниците-аджемиоглани. „Те рядко са синове на турци, а всяка година се събират от поколението на бедни християни в Морея и Албания, поради което тези страни са твърде обезлюдени – пише в своя интересен дневник Бошкович. – Както ми дадоха да разбера, годишният брой на така събраните деца бил обикновено около 2000. След като ги заведели в Константинопол, първо ги представяли на великия везир, който ги настанявал на различни места в сараите на Галата, Атмейдан или Адрианопол[4]. Някои изпращали да учат различни занаяти в града, някои да учат корабоплаване и да станат моряци. Други служат в големия сарай, където работят по оборите, в кухните, копаят в градините, цепят дърва, гребат в кораба на султана и вършат всичко друго, което им се заповяда от началниците, наречени одабашии… Те са подчинени на бостанджи пашата, който е глава и абсолютен началник на всички, които носят името бостанджии или градинари, каквито може да има 10 000 във и около сараите и градините на великия господар… Някои от тези бостанджии се издигат до по-висока степен и се наричат хасеки, което означава „кралски“. Те изпълняват само поръчки, изпратени от самия велик господар, и имат особена власт… Мощта на бостанджи пашата е много голяма… той има власт да наказва за всички постъпки на разврат и прахосничество и чрез благоволението на великия господар може да стане паша на Велико Кайро, Вавилон, Буда и др. и дори първостепенен паша, т. е. везир азам.“

Някои от по-талантливите аджемиоглани се подбирали и обучавали на четене и писане, но повечето от тях (особено тези с яки тела и с благоприятна външност) се занимавали с упражнения на тялото – тичане, скачане, борба, хвърляне на железен прът и други сръчности за заякчаване на тялото. Имената на аджемиогланите са вписани в една книга с означение на местата, където са разпределяни, а заплатата им е от две, три или пет аспри[5] на ден. Тази книга се подписва от великия господар (султана) и поверява на дефтердаря, т. е. ковчежника, който дава заплатите им на всеки три месеца; междувременно той е дължен да разпита кой е умрял или кой се е преместил, за да даде верен доклад на управляващите. Аджемиогланите и бостанджиите присъстват много често в събитията по-нататък и в този смисъл описаните по-горе факти ще бъдат от полза на читателя.

XV век е вече време, през което османците преминават от военен лагер в държава, а скоро и в империя. За това допринасят не само бойните успехи, но и предприетите законодателни мерки, изграждането на административна система и обявяването на завладените земи за собственост на фиска, както и регламентирането на тимарското (военнопленно) и вакъфското (на фондации с религиозно и културно предназначение) земевладение. Сложната и подробно нормирана структура на управление има за модел абсолютния централизъм. Мехмед II (1451-1481) е първият падишах, установил закона при наследяване на престола да бъдат избивани всичките синове, освен най-възрастния – една допълнителна мярка, която трябвало да предотврати евентуални борби за върховната власт. Династията прави всичко възможно да удържи управлението и това в повечето случаи става не без участието на еничарите и техните аги, които често се намесват в котерийните борби. От друга страна, масовият „кръвен данък“ (девширме), който рекрутира християнски момчета от семействата им за попълване на еничарския корпус, позволява на Османската империя да осъществи огромните си завоевания, което нямало как да бъде резултат от естествения прираст на завоевателите, понеже през Средновековието населението е растяло бавно поради простия факт, че е било подложено на бедствия, епидемии и чести войни.

А сега е време да навлезем в технологията на кръвния данък. Както се подразбира, той се прилага въз основа на специален закон (Девширме Кануну), в който са залегнали следните по-важни особености и условия:

1. Бъдещите еничари – момчета от християнски семейства, трябва да са на възраст между 8 и 18-20 години. Задължително условие е момчетата да са здрави и добре сложени.

2. Наборът се осъществявя съгласно личното разпореждане на командира (агата) на еничарския корпус, който е длъжен да осъществява и контрола върху изпълнението.

3. Законът се прилага във всички села и градове на империята, като от 40 къщи се взима средно по едно момче.

4. Под ударите на девширме попадат преди всичко семейства, които имат най-малко две момчета (взима се само едното).

5. Ако в дадено семейство има само едно момче, то се освобождава от данъка и не подлежи на набор.

6. Ако момчето е под 18 години, но се е задомило, също не подлежи на набор и отпада от списъците.

7. При второ сито (допълнителен подбор) се заделят момчета за лична прислуга и двора на султана (ичоглани=Ендерун огланъ); онези от тях, които се оказват по-късно неподходящи за това, се зачисляват към редовия състав.

Освен тези особености при приложението на закона са посочени и някои други задължителни изисквания:

1. Агата на еничарите (Йеничери ага) не може да прилага произволно закона. Когато реши да направи това, той трябва да изложи своите аргументи пред султана; ако владетелят е съгласен, то агата се „подковава“ със специален ферман.

2. Във фермана се посочва районът, където ще бъде приложен данъкът, какъв брой момчета трябва да се наберат, датата и часът и т. н.

3. Отговорност за изпълнението на разпоредбите по девширме носят пряко натоварените офицери от оджака (т. нар. „Катар агаларъ“) и най-вече един офицер, носещ титула „Турнаджъбашъ ага“. В званието на последния началник е заложен определен символ; длъжността му буквално означава „водач на ято“ (от тур. турна – жерав).

4. При събирането на кръвния данък се определят (според списъчния брой на набора) от 3 до 5, 10 или 20 конвоиращи войници – най-главният от тях се нарича „Сюрюджю ага“. Същите трябва да доставят момчетата в град Одрин, който е определен за главен сборен пункт на Румелия.

5. ферманът на султана става достояние на провинциалните управници (валии, санджакбейове, кадии) чрез турнаджъбашията и те са длъжни да съдействат на приносителя му и да доставят в определената дата набора на посоченото място (конак). За по-голяма яснота по въпроса се проверяват тефтерите на християнските попове, които обикновено ръководят общината на поклонниците на Кръста, както и евраците (документите), отнасящи се до тимара на съответния спахия. От местните бейове се иска задължително списък, в който освен деня и часа се посочва бройката и родното място на набелязаните момчета.

6. Една от задължителните рутинни процедури е личният оглед, който включва събличането на момчетата чисто голи, както майка ги е родила. Думата на агата от оджака (ако присъства на този преглед) е много важна и след неговото одобрително кимване момчето се зачислява за „девширме оглан“.

След всички тези изисквания и процедури Сюрюджюбашъ ага повежда в колона избраниците (на брой между 150-200 души) в посока към Одрин. Той има карт-бланш при изпълнението на задачата си и не среща никакви проблеми по пътя си в хановете и кервансараите, където обикновено отсядат да се хранят и нощуват бъдещите еничари. Сюрюджюбашията трябва да достави живата стока без никакви дефекти и трябва да внимава много за тяхното здраве и сигурност. Ако някое от конвоираните момчета умре от болест или при нещастен случай, башията трябва да подготви подробен отчет (забитнаме) за това. За неизпълнение на задачата се налагат наказания; нерядко служители, офицери и редови войници са лишавани от свобода и са попадали в мрачните зандани на империята.

Според инструкцията за девширме наборът не подхожда да се прави в градовете, макар че в Атина в началото са събирани рекрути най-малко два пъти. Смятало се, че занаятчиите в градовете не са така издръжливи като селяните, които са свикнали на тежък физически труд, и това им качество се предавало на децата им. В първите години се е обхождал Анадолът, но по-късно Румелия е истинският инкубатор за оджака – най-вече от средите на славяните, босненците, гърците и албанците. От Влахия и Молдова кръвен данък не се е събирал, тъй като те приели васалитета. Евреи и цигани също рядко попадали в корпуса – евреите се славели като добри хекими (лекари), а циганите за втора категория поданици. Що се отнася до арменците, общо взето, те били привилегировани като евреите.

Годишният ритъм за събиране по девширме е бил седем години. Изключение прави XVI в. (при Селим I), когато се водели много войни и войската имала нужда от повече свежи ресурси. През 1573 г. от Балканите и Анадола са събрани 8000 души. От 1637 г. цикъла на събиране станал през 12 години. За Ендеруна – наборът за сараите, последното регистрирано девширме е било през 1663 г. Десет години по-късно Кьопрюлю Мехмед Паша събрал в гръцките земи с голям зор 3000 деца. Смята се, че последното официално приложение на кръвния данък е станало през 1705 г. при Ахмед III.

След като се доставяли в основния разпределителен пункт, християнските момчета се подлагат без изключение на обрязване (сюннет). Една от следващите процедури е кръщаването им с мюсюлмански имена, но без презиме и фамилия. Обикновено новопокръстените се записвали в тефтерите с прилагателното Абд (син, раб) – примерно Абдуллах (син на Аллах), Абдулджебар (от Дженабъ Хак – другото название на Аллах), Абдулменан и пр., все „божи слуги“.

Един от ценните османски източници от това време носи трудното за изговаряне заглавие „Джевахирюлменакъб“. Записките в него по всяка вероятност са плод на усилията на личния писар на везира с босненски произход Соколлу Паша (1565-1579), служил при един от най-великите владетели Сюлейман Кануни (1520-1566). В тях се разказва за един конвоиращ офицер (яйабашъ) на име Йешилдже Мехмед Бей, който имал за задача да събере кръвния данък в Босна. По времето на обиколките си по босненските земи Йешилдже Бей забелязал едно хубаво и здраво момче в градчето Сокол (Соколовик), но бащата не искал да даде чедото си и го укрил на тайно място. Един от алчните чичовци на момчето обаче се изкушил и срещу подобаващ рушвет издал малкия Байо на властите. Така босненчето се оказало в пункта в Одрин, а не след дълго и в еничарския оджак. Същият балканец ще измине след това пътя от обикновен еничар до високия пост на велик везир и под името Соколлу Мехмед Паша ще стане един от най-прочутите държавници в империята.

Определено може да се каже, че постът на първия министър (велик везир, садръазам) е бил прерогатив за християни по силата на девширмето, особено през ранния и средния период на османската държава. В нейната история с доказан произход по рекрута девширме (от 1453 до 1611 г.) са 45 велики везири. От тях 10 души са убити в резултат на династични междуособици. По-известните имена на везири с еничарски произход са Хадъм Али Паша (1501-1503 г. и 1506-1511 г.), Ахмед Паша Херсек-заде (1503-1506 г.; 1511 г. и 1512-1514 г.) – по родов корен херцеговинец, гореспоменатият Соколлу Мехмед (1565-1579), Синан Паша Коджа (1580-1582 г.; 1589-1591 г.; 1593-1595 г. и 1595-1596 г.) – албанец, Сиявуш Паша Каница (1582-1584 г.; 1586-1589 г. и 1512— 1593 г.) – хърватин или унгарец, известната фамилия Кьопрюлю (Мехмед, фазъл и Нуман Паша), също с албански произход и др.

В османските архиви има редица документи, в които се посочват във връзка с девширмето корумпирани и осъдени държавни чиновници. В някои от тях се визират и еничарски началници – например за рушвети, взети от Хасеки ага и дори от Турнаджъбашъ ага. Сценарият е бил следният: след като не взимали техните деца и получавали съответния подкуп от християните, агите отчитали в своите доклади, че в този район няма или не са намерили подходящи кадри. В такива комерсиални комбинации са участвали по веригата и много спахии, санджакбейове, кадии, валии. В много случаи самите християнски попове също хитрували и укривали децата на своите миряни. Това ставало, като те подправяли данните в своите тефтери: примерно ако някое момче е било на 18 години, те посочвали, че е на 27, или пък тези на 11-12 години, че са женени и т. н.

За да спасят децата си, някои християни се принуждавали да ги обрязват. „Бей ефенди – казвали те на османските чиновници, – ние сме християни, обаче нашето чедо прие исляма… „Презумпцията е много прозрачна и тя е, че мюсюлманите не подлежат на девширме, и те се възползват от тази вратичка. Горното, разбира се, не пречи на босненците да продължават да ходят с децата си на църква. Вероятно кадиите също са взимали подобаващ рушвет и са заобикаляли закона. Трябва да се подчертае, че Босненският еялет е място, където девширме се прилага особено често. Населението на тази провинция е предпочитано за набор от османските управници заради битуващото мнение, че босненците (бошнаците) са качествени като човешки материал. След като обрязвали децата си, те веднага им навличали мюсюлмански потури; заради този факт често ги наричали „сюнетли оглан“ (обрязано дете) или пък „потур огланъ“ (дете в потури). Оттук идва по-късно и наложилото се понятие за маркер на босненските мюсюлмани – потурнаци.

Известният писател Иво Андрич разказва в своето не по-малко известно произведение „Мостът на Дрина“ за събирането на кръвния данък в Босна, откъдето съм извадил следния цитат: „Един еничарски ага с въоръжена свита се връщаше в Цариград, след като беше събрал по селата в Източна Босна определения брой християни… Шест години бяха минали вече от последното събиране на тоя кръвен данък, затова тоя път изборът бе лесен и обилен: без мъка бе намерено необходимото число здрави, умни и хубави момчета между десет и петнадесет години. На всеки кон висяха по два плетени коша, като за плодове, по един от всяка страна, и във всеки кош имаше по едно момче…“

В практиката има много случаи, когато са укривани деца, подлежащи на набор. Дори се подготвя и организира бягството им, ако вече са попаднали в мрежата на девширме. Долуописаният случай е ярко потвърждение на това. През 1565 г. един от многобройните османски служители (Яйабашъ), Мехмед ага, е бил натоварен да събере кръвния данък в Охрид. Същият получава подкуп от двама християни, Кочо и Димитър, като в замяна на това той не декларира техните деца. Но главният кадия в района открива този факт и известява централната власт. Веднага от Истанбул идва друг яйабашия – Али ага, който да разследва случая. След доклада на агата християните и подкупният служител са изпратени в затвора. Една от версиите разказва, че наказанието на същите е било да гребат в галерите до края на живота си. Подобен случай е регистриран през 1610 г. и в селището Ипек (Вълчетрън), където Хасеки Курд ага не отчел никакви деца. Предполага се, че в калимерата освен него са били замесени санджакбея и кадията. Тримата са отзовани в метрополията и по-всяка вероятност са наказани и изпаднали в немилост.

Има много други случаи, в които заради користни подбуди османски чиновници са си послужили с измама. Така например през 1556 г. един от писарите на Големия Диван (Съвета на министрите) Гияс, както и пазителя на печата Насух, издават фалшив ферман с подправена тугра (монограм) на султана. Същите се споразумяват с някой си разбойник на име Бехрам бей, който да събере деца за девширмето в Трабзон, а след това да ги пласира като роби по пазарите. Печалбата от начинанието естествено е трябвало да бъде поделена между тримата. Тази операция обаче приключва злощастно за тях: след като са разкрити от властите, джелатите им отсичат десните ръце – левите ръце на фалшификаторите са оставени за „спомен“ и за поука от това, как се подправя султански герб. В архивите са документирани и нападения над конвоите от разбойнически шайки, с цел отвличания на децата по силата на данъка, които след това са продавани по робските мейдани.

Допълнителна представа за подкупите и лъжесвидетелствата в империята на султана ни дават и чужди източници, като това на френския пътешественик Дьолакроа, преводач на турски и арабски във френския кралски двор, обходил Балканите в периода 1673-1675 г.: „Една много неприятна за султана злоупотреба, която се стоварва при това върху християнските му поданици, е изнудването, което се устройва на Негово величество при събирането на девширмето – пише Дьолакроа. – Този данък, който в миналото се събирал само на 30 години веднъж, е бил по-значителен от сега, когато го събират на 10 години веднъж… Това не е, защото липсват деца, а защото изпратеният заинтересуван ага препродава доста скъпо децата на бащите им, които пък му доставят такива, купени от бедни турци, без да са обрязани…“

Законът за рекрутирането „девширме“ се прилага до смъртта на султан Селим I Явуз (1512-1520) главно в Румелия. След това под юрисдикцията на „кръвния данък“ попадат и християните в Анадола. В началото, както казахме, като най-важен сборен пункт на бъдещите еничари се очертава тракийският град Одрин, който е също и столица на държавата, но след падането на Константинопол (1453 г.), който е преименуван на Истанбул, центърът за набиране и ръководене на институцията се локализира тук.

Преди да разясним организацията и другите социални, бойни, битови и прочие характеристики на еничарите, нека кажем нещо повече за техния етичен кодекс и духовен патрон. Както бе споменато в началото, за патрон на корпуса е избран мистичният дервишки водач Хаджъ Бекташ Вели. Четиринадесети и петнадесети век е времето, когато сред анадолските маси с голямо влияние се ползват тариките (от тур. тарика – орден) Бабаи, Джелалие (Мевлеви) и Ахии. Техните вождове, наричани Баба, Шейх и т. н., намират лесен прием със своята опростена проповед в душите на обикновените хора. Идеите на тези езотерични течения се възприемат и от някои издигнати личности, които имат принос за първоначалните успехи на османската държава: Шейх Едебали, Ахи Хасан, Чандарлъ Кара Халил, Шейх Махмуд. Една от разпространените версии да се заимства името на бекташийския орден гласи, че светецът Хаджъ Вели е призван да закриля еничарите от името на Аллах. Едно от най-важните послания на духовния пастир е, че с търпение и аскетизъм се постига победата над всяко зло, а спазването на тези предписания помага на праведните хора да „открехнат“ дверите на блаженството. Според религиозната доктрина на Бекташиите мястото, където ще попадне човек, възприел вярата в мюсюлманската троица – Аллах, Мохамед и Али (т. нар. теслис), и обвързал се с даден водач (пир), е лелеяният от всички рай… До него обаче може да се достигне само чрез духовното усъвършенстване, чрез самопознанието. Тук е явно присъствието на идеята за съвършения човек – основополагаща в етичната доктрина на суфизма. По същество идеологията на бекташийството е съчетание между умерения и крайния шиизъм. За еничарите образецът на съвършения и смел човек е вменен в личността на Хаджъ Бекташ Вели, който е модел за подражание и кулминацията, към която трябва да се стреми всеки член на кастата. Очевиден факт е, че повечето аджемиоглани и еничари са знаели за своя християнски произход, което ги подтиква да приемат исляма не в ортодоксията му (сунизма), а в по демократичните му форми, проповядвани от дервишите-бекташии. В този смисъл еничарите си приписват един вид религиозна изключителност, която оказва влияние върху тяхната психология и поведение.

Духовната връзка между ордена и оджака съществува до слизането на еничарите от историческата сцена. Много еничарски формирования носят през вековете на своето съществуване названия, които доказват тази връзка: „Оджаг-ъ Бекташиян“, „Таифе-и Бекташие“, „Гюрух-ъ Бекташие“, „Зюмре-и Бекташиян“, „Силсиле-и тарик-и Бекташиян“, „Санадид-и Бекташиян“, „Риджал-и дудманъ Бекташие“ и др. За ролята на бекташийския орден говори и фактът, че на традиционния религиозен празник на най-отбраната – 94-та орта, се избира векил (пълномощник) „по препоръка“ на патрона им Хаджъ Бекташ. Същият векил посещава всяка година гроба на светеца, като това става на датата, в която се предполага, че той се е възнесъл към покоите на Аллах. Следва най-тържествената и пищна част от ритуала, когато векилът се облича в носия (фередже), а титлата му на нов „баба“ (вожд) се узаконява с корона, която се поставя на главата му от еничарския ага. Церемонията приключва обезателно пред двореца на падишаха (в ранния и средния период това е „Топкапъ“), като великият везир (садръазамът) също взима дейно участие в тържеството.

Братството на Бекташиите се премахва със специален ферман на султан Махмуд II през лятото на 1826 г., малко след ликвидирането на еничарския оджак.



[1] „Никоя буря не трае дълго“ (лат.).

[2] Отделно помещение (къща) в оджака. Обикновено всяка орта си има къшла.

[3] В смисъл на неопитни, подлежащи на обучение младежи.

[4] Старото име на Одрин (на тур. Едирне).

[5] Дребна сребърна монета, която била равна на една трета от парата (акчето).
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Wed Mar 28, 2012 10:10 pm

Хипи, благодаря за интересното четиво. Чела съм други неща от тетралогията, във връзка с интересите ми към източната религия, но затова ще пиша в друга тема. Тъй като нямам книгите, а съм ги ползвала от библиотека имаш ли идея дали могат да се намерят на книжния пазар?!
И нещо за лека нощ в сряда
Сряда

Днес съм точно така – по средата –
цяла ставам на смях и сълзи.
Ако искаш... играй ми играта.
Ако не – в други дни ме търси...
И не казвай, че май че съм луда.
Няма как етикет да ми сложиш.
В този ден аз съм мъничко чудо.
Да ме скриеш във джобче – не можеш.
Изпълзявам и каши забърквам.
Само в Сряда го правя това!
Ти недей да ме гледаш объркано –
имам право да бъда съдба
и да пиша любов по небето...
Ако искаш – съм само за теб!
Щом във Сряда ме има в сърцето ти,
всеки ден ще ти бъда късмет...

irini
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Thu Mar 29, 2012 8:54 pm

На книжния пазар не знам дали ги има, но можеш да си ги поръчаш от ел.книжарници, те са от издателство ЛИК и ето техния адрес за поръчка http://www.lik-bg.com/order.php
за съжаление том 2 го няма никъде, аз също го търся.

Но ако темата ти е интересна, ти препоръчвам да си вземеш и "Мостът на Дрина"на Иво Андрич - нобелов лауреат, книгата е на издателство Унискорп,
четивото е специфично, и в зависимост от това как я чете човек, може да добие фундаментални познания за Османската империя, или просто да се наслади на историите в него, разказани превъзходно, авторът е съчетал 500 години история в един не голям роман и по стил ми прилича на дядо Вазов.
Image

Анотация към книгата:
През втората половина на ХVI век турският везир Мехмед паша Соколович построява мост над река Дрина във Вишеград. Мостът, наричан още Вишеградски мост, е шедьовър на средновековното строителство и архитектура. От 2007 г. мостът е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

За него разказва и сръбския писател Иво Андрич в едноименното си произведение. „Мостът на Дрина”е жанрова смесица между роман и кратки разкази. Романът проследява историята на моста през времето и съдбата на няколко поколения. На фона на историческите събития, природни бедствия, чумни епидемии и изпитания мостът на Дрина остава непоклатим и ням свидетел на случващото се. Заедно с историческите събития Андрич вплита личните истории и драми на хора, живели през различните епохи от двете страни на моста и разказва увлекателно като приказка легенди и митове, посветени на моста, хората и околностите. Романът създава усещането за контраст - между трайния и издържлив камък на моста и краткотрайните животи на хората. Мостът на Дрина обединява и разединява, той е връзка между два етноса, но и разделящ фактор между босненци и сърби; символ на всичко което свързва света и го прави едно цяло, т.е. на цивилизациите, културите, ценностите, мирогледа и ежедневието на хората от двете страни на реката.

Андрич е майстор разказвач, който умее да внесе образност и емоционалност в произведенията си. Критиците казват за романа му, че е модерна литературна версия на " Приказки от хиляда и една нощ ".
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Fri Mar 30, 2012 1:06 pm

karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Fri Mar 30, 2012 1:25 pm

Мерси Карма, обожавам Татяна Лолова като актриса, непременно ще я прочета, за да се запозная с нея и като писател.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby Vanja » Mon Apr 02, 2012 11:32 am

Международен ден на детската книга

Image Image

Като се сетя ние как ги търсехме по библиотеките, а сега ги има в изобилие. [think.gif] Само да има деца, които да ги четат. :reading2:
Image Image

Графа, Любо и Орлин - Заедно
Да направим нещо малко, но за някой друг.
Vanja
User avatar
маман Еми - тъщата на къщата
 
Posts: 1320
Joined: Tue Feb 21, 2012 9:01 am
Location: в кабинета на Директора

Unread postby karma » Tue Apr 10, 2012 10:30 am

ImageИзлезе от печат новата книга на д-р Клара Стаматова (Тонева), посветена на представата за Иисус Христос в исляма. Книгата разглежда един особено важен за християните въпрос – защо ислямът остава на първичния стадий на религиозния опит и не приема общението между Бога и човека в Иисус Христос.
Едва ли някой би оспорил необходимостта от текстове, които създават по-задълбочено разбиране за исляма, още повече, че неговото присъствие не само в България, но и в Европа, винаги е било сериозно предизвикателство от идеен, идеологически и религиозно-нравствен характер.
Несъмнено съществуващите дълбоки различия в учението, историята и култовата практика на християнството и исляма трябва да бъдат предмет на богословско обсъждане и анализ. Това обаче представлява особена трудност и е свързано със сериозно предизвикателство пред теолозите – как да постигнат такова взаимодействие, което да дава необходимите знания един за друг, без да се налага да „предадат“ своята вяра.
След края на историческото време няма да има нито будизъм, нито индуизъм, нито ислям..., а само Неизразимият, Когото християните ще познаят „лице в лице“. Тогава Този, на Когото са подчинени всички сили, ще се подчини на Онзи, Който Му е всичко подчинил, за да бъде Бог „всичко за всички“ (І Кор 15:28).
Ето защо посланието за Божието самопонизяване, кръстните страдания и доброволно претърпяната смърт на Богочовека Иисус Христос трябва да бъде засвидетелствана пред другите религии и особено пред исляма.
информация: Андриан Александров

Разговор с Клара Тонева, новоизбран доцент в Богословския факултет на СУ, за актуални въпроси на богословското знание.

Православната общност да търси възможности за активна духовна мисия
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Tue Apr 10, 2012 4:42 pm

Карма, благодаря ти, този труд със сигурност трябва да прочета. Чела съм теории по въпроса, но все от гледна точка на ислямисти.
Интервюто на доц.Тонева ми допадна много, като възглед, и ще е интересно да се види нейното изследване по темата.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby xhippie » Wed Apr 11, 2012 6:46 am

ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата


Unread postby karma » Sat May 05, 2012 11:05 pm

Image
Доставка от звездите
Такива като мене няма много.
(Не се поръчват май по каталог.)
В неведомите небеса на Бога
... те пишат най-безкрайния урок –
че пътищата лесно се пресичат
и точно толкоз лесно се делят.
Но само с неизменното обичане
върти се до побъркване светът...
Редуват се и дни с потайни нощи –
така се сменят мрак и светлина.
А с всеки дъх се питаш колко още
ще сбираш в шепа свойта самота...
Тогава ти се пръквам – без заявка.
Не си мисли, че съм от този свят.
Отбивам се в сърцето ти – за кратко.
А след това – вълшебствата валят...
Сълзите ти с душата си ще бърша,
и с чиста радост ще ги заменя.
Такава обич – просто няма свършек.
Тя става път, посока и съдба...
До теб ще крача чак до изнемога –
със сетни сили сбъднала мечтите ти.
Такива като мене няма много.
Но всички са доставка от звездите.
irini
P.S. Днес 09.05.2012г. Хипи получи автограф за своя екземпляр на книгата "Ислямската представа за Иисус Христос" от Клара Стаматова и ако ми прати адрес, скоро ще си получи и книгата, ако ли не - да чака доставка от звездите :reading2: [star-plucker-smiley.gif]
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Thu May 10, 2012 2:23 pm

Тенкюююююююююююю [kiss.gif]

Чета разни неща и срещнах автор, който, признавам, не съм чела, но предизвика интереса ми.
За съжаление книгата, която ме интересува не е печатана у нас. Но ако някой е чел автора, моля да сподели.
Става дума на Салман Руши
Ето какво пише за него из нета
Ахмед Салман Рушди (на урду: أحمد سلمان رشدی на хинди: अह्मड सलमान रश्डी) е британски писател от индийски произход.

Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, понякога е определян като магически реализъм. През 1988 г. романът му „Сатанински строфи“ предизвиква силни противоречия в ислямския свят. Книгата е забранена в много страни, иранският аятолах Рухола Хомейни го обявява за вероотстъпник и за убийството му е определена награда от 3 милиона долара (от 23 юни 2007 г. наградата за главата му е 11,4 милиона долара[1]).
а това са книгите издавани у нас
http://www.helikon.bg/author/8994/

След 1989 г., когато излиза книгата му "Сатанински строфи", Салман Рушди се превръща в обект на религиозно преследване, обявено от аятолах Хомейни, тъй като е дръзнал да представи Мохамед и последователите му като разгулни мъже... От този ден, животът на автора на "Полунощни деца" (1983 г.) коренно се променя. Заплашван със смърт, принуждаван непрестанно да бяга, Рушди се превръща в символ на борбата срещу религиозния фанатизъм. И много скоро този образ измества образа му на мечтател, влюбен в живота и в езика, който не спира да пише, въпреки изгнанието си. А популярността му неизменно расте...Вълнуваща съдба на един мъж, роден в Бомбай, живял дълги години във Великобритания (където пристига през 1961г.) и решил, след принудителни странствания, да се установи в Ню Йорк.

Днес писателят е на 64 години, чудя се как е да живееш като върху теб тежи фатва, как я приема, как продължава напред.
Интересен ми е и автора и книгите му като тематика, но стилът фентъзи-реализъм малко ме спира, затова се чудя дали да ги подхвана.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Unread postby karma » Tue May 15, 2012 11:54 pm

Image

САМОТА

Обходих друмища прашни
търсеща близка и сродна душа
плачеща, стенеща, страдаща,
чисто и просто родена жена.

Чужда сред свой и своя сред чужди
с толкова много надежда в душа,
изпитвам болка и човешки нужди
всред всички изпитвам самота.

След толкова обиди и интриги
след толкоз много суета
сърцето ми бездомно скита и се чуди
търсещо своето място в света.
Петя Лалева

Виновна...

Виновна съм, че позволих,
да бъда наранявана жестоко.
Все чаках някой да ме укори
за туй, че следвах правилна посока.

В живота си не бях сама,
а всъщност бях самотна.
Насред голямата тълпа
оглеждах се, но не намерих хора.

Сред свои бях аз чужда от дете.
Все някой някъде му пречех.
Дали изкупвах чужди грехове
или просто съм обречена?!
Ваня Панова

ИСТИНСКА ЖЕНА

Аз трябва да изстрадам
трябва всяка трудност
да надвия и всяка грешка
в дело хубаво да претворя.
Аз трябва честно да се боря
проблемите сама да разреша,
на подлостта да отговоря
но повече да не греша.
Мълчаливо трябва
да посрещна всяка подлост,
да се боря срещу всяка пошлост,
да съм истинска жена.
Петя Лалева
karma
романтик Асилог
 
Posts: 1251
Joined: Tue Feb 21, 2012 10:09 pm

Unread postby xhippie » Sun May 20, 2012 8:07 pm

"Женски истории" през погледа на великия османски пътешественик Евлебия Челеби

АНАМНЕЗА, Год. І, 2006, кн. 3, ISSN 1312-9295
ЕВЛИЯ ЧЕЛЕБИ ЗА ЖЕНИТЕ В „МЪЖКИЯ СВЯТ” НА АЯНИТЕ
(ЦЕНТРАЛНИТЕ БАЛКАНСКИ ПРОВИНЦИИ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ)

Мария Шушарова
Евлия Челеби е може би най-популярният автор на XVII в, творил в империята на падишаха, а неговият „Пътепис”, представлява уникален артефакт за османската действителност. Уникален е, защото чрез колорита, с който рисува своите маршрути – до най-дребни и екзотични детайли от живота на своите съвременници, представя една различна гледна точка – различна от масовия исторически извор, който е преди всичко продукт на османската административна практика. Конкретно за темата интерес представляват данните на османския пътешественик за аянлъка в централните балкански земи.
Аяните са местните първенци – мюсюлмани, ангажирани по един неформален начин в посреднически функции между властта и местното население. Именно като тип лидерство, което е функция на общността и се развива по една вътрешна неформална логика, аянлъкът се мисли като „структура на бавната еволюция”, чиято роля в социалните връзки се налага отдолу – нагоре. И именно като неформално социално явления, аянлъкът не е пряк субект на османската администрация, поради което през XVII в. има „спонтанно” и доста стандартизирано присъствие в държавната документация. Това е още една от причините „разкритията”, които прави Евлия Челеби за интимния свят на аяните от този век, да са уникални.
Времевите рамки предполагат, че конкретните gender връзки и ситуации в аянски контекст, които ще бъдат представени, се случват в предмодерността / или периода на ранната модерност. Авторите, занимаващи се с подобни проблеми в този период, отбелязват, че домашното / личното са публични категории, добродетели като – чест, благочестие, милосърдие и репутация са „граждански”, а публичното унижение е толкова тежко наказание, колкото тежката глоба, бой или затвор1 . В системата на контролиране на членовете на общността, обвързани чрез механизма на колективната
1 Pierce, L. Morality Tales. Law and Gender in the Ottoman Court of Aintab. University of California Press, 2003, p. 112. В своята „Травнишка хроника” Иво Андрич дава едно от най-изразителните описания на параметрите в предмодерната ситуация: „...В такива среди всичко е свързано, здраво включено едно в друго, всичко се подкрепя и взаимно контролира. Отделният човек контролира всички, като цяло, а всички от своя страна контролират отделния човек. Къща наблюдава къща, улица наблюдава улица, защото всеки отговаря за всекиго и всички заедно за всичко, всеки е свързан със съдбата на сродниците и домашните си, но и на съседите, на всички свои събратя по вяра и на всички свои съграждани. В това е силата на робството на тези хора... животът на отделния човек е възможен само в тези рамки, а животът на всички като цяло – само при такива условия...”.
1
АНАМНЕЗА, Год. І, 2006, кн. 3, ISSN 1312-9295

отговорност, често самите те поемат инициативата за коригиране на „девиантни” прояви на отделни индивиди2. Моралът, в един мюсюлмански контекст, се асоциирал тясно със социалните йерархии – вярвало се, че елитът притежава в по-голяма степен усещане за разделението правилно – грешно3. В тази категория на местно ниво се проявяват и аяните – във функцията им на „морален авторитет” в общността при решаването на конкретни муниципални проблеми. Евлия Челеби също ги регистрира в ролята им на „обществена съвест”, при коригирането на морални прояви на отделни членове на местната общност. Но понеже османският пътешественик има склонност да прави „малки открития” и да се впечатлява от отклоненията от общоприетата норма, „женските истории” ни предлагат парадокси и внасят доста нюанси в реалния образ на местния първенец.
Ситуация 1: София – 1652 г. Местните първенци изказват признателност на софийския валия (провинциален управител) за прочистването и успокояването на града от проститутките (fahise). Случката има интересна предистория, свързана с един инцидент, който провокира драстичните репресивни мерки на валията срещу жриците на любовта:
На кубето на Челебиджами имало гнездо на щъркели. Един разбойник, на име Деббакоглу (табак - кожар), решил да си направи шега, качил се на покрива на джамията и заменил яйцата на щъркели с яйца на гарги. Когато след няколко дни се излюпили малките гарджета, щъркелът вдигнал такава врява, че събрал всички щъркели от околностите на София и птиците нападнали и убили женският щъркел и новоизлюпените. Случката потресла цялото население, включително и пашата. Но той решил да остави раздаването на правосъдие в ръцете на Аллах. И след няколко дни виновникът за цялото произшествие бил заловен в прелюбодеяние от съпруга на съгрешилата с него жена. Разяреният съпруг вързал виновниците и ги извел до мястото Банябашъ, сборен пункт на „знаещи и приятели”, като през целия път викал: „Гледай, мюсюлманска общност (Görün ey Muhammed ümmeti)!”. На това място еничарите се скарали с Деббакоглу за въпросната прелюбодейка и се стигнало до убийство на съгрешилите – кожаря и неговата фахише (проститутка). Населението възприело случката като възмездие за инцидента с щъркелите. Това бил конкретният повод за наказателната акция на валията срещу проститутките в града, осъществена с една нетипична жестокост – една част били изгонени, но друга част – обесени и оставени „да висят като полилеи” по кьошетата на софийските улици. За това. че софийските жители, възприемат тежките санкции срещу проститутките като „необичайна ексцесия”, говорят слуховете, че сполетялата
2 Иванова, С Институтът на колективната отговорност в българските градове през XV –XVIII в – ИПр, 1, 1990, с. 33-44.
3 Pierce, L. Op. cit., p. 6
2
АНАМНЕЗА, Год. І, 2006, кн. 3, ISSN 1312-9295

впоследствие града чума и недоимък са наказания за проявената прекомерна жестокост4.
Вероятно и не всички вилаетски аяни били толкова дълбоко морални и признателни на пашата. Иначе е трудно да се обясни парадокса, които се открива в следващия разказ на интересен обичай - пак за софийските аяни, от същата година: „... във всяка аянска къща има най-малко по 5-10 български и войнушки момичета, които слугуват. В този град орфане наричат такива слугини. Но на други места орфане казват на проститутките (фахише). Слугините тук са един вид обожавани робини, ходят с открити лица в чаршията, пазарите и къщите и слугуват между хората... открай време, обичаят е такъв, обаче ходенето на тези момичета нощно време в банята се счита за много срамно...”5 . И ако тези факти се координират с информацията на османския пътешественик, че „през зимните нощи градските аяни се събират на групи по 70-80 млади и стари приятели и през цялата нощ гуляят в банята, като горят до стотина камфорни свещи...”6, разбираме защо Евлия прави асоциация между орфане/ слугиня и проститутка/ и фахише.
С риск да се разруши напълно образът на аяните като „моралната съвест” на общността ще цитирам още една подобна ситуация, която османският пътешественик предлага за Карасу / Черна вода (Текфургъол), отново за 1652 г: „тук жените ченги се наричат „гивендии”. Такива има твърде много и обикалят от къща на къща и свирят. Това не се счита за срамота. Аяните го обърнаха на любов, а пък кадията и военният командир не са в състояние да премахнат това зло, тъй като народът (халкъ) не се съгласява. Тези „гивендии” опропастиха хиляди знатни домакинства, докараха ги до просешка тояга и ги обърнаха на свои слуги...”7.
Жените от посочените категории – фахише и ченги могат буквално да се възприемат като „жените в мъжкия свят”, защото пренебрегвайки всички ограничени на обществения морал, са напуснали рамките и преминали границите на типичния за времето им женски свят, конструиран върху различни рестрикции, като: начина на поява на публични места, пространствените ограничения за движение и т. н. Мюсюлманската ценностна система смята, че жените, които пряко упражняват някакъв вид трудова дейност, още повече в извъндомашното пространство са по-уязвими и потенциални жертви по отношение на категориите репутация и чест. Този
4 Evliya Celebi seyahatnamesi, Cild III-IV, Istanbul, 1986, 315-319
5 Ibidem, 310; Гаджанов, Д. Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII век – ПСпБКД, св. 9-10, 1909, с. 701
6 Гаджанов, Д. Цит. съч., с. 700
7 Пак там, с.680; Също: Evliya Celebi Seyahatnamesi, Cild III – IV…, s. 288
3
АНАМНЕЗА, Год. І, 2006, кн. 3, ISSN 1312-9295

принцип важи за всички видове трудова заетост, а в най-голяма степен за професиите на проститутките и артистките, които са смятани за най-маргинални8. Според О. Тодорова, въпреки, че коранът забранява проституирането, в Османската империя тези жени заемали една съвсем не малка ниша от общественото пространство. Към тази професия се насочвали предимно жените от най-окаяните слоеве, чийто статус показвал отклонения от обществената норма – чергарски начин на живот, робско положение, вдовство, сиротство 9. Последното може да се асоциира със софийските момичета „орфане”. Другата част от идентичността им е че са „български и войнушки момичета”. Някои изследователи посочват, че османците обичат да подчертават факта, че жените от тези маргинални категории са предимно немюсюлманки, т. е. по някакъв начин стоят извън мюсюлманския социален ред на разделение мъжко-женско10 .
Друг момент от „случката с щъркелите”, който заслужава коментар е, че проститутката, заради която се стига до бой, всъщност е омъжена жена. Този факт изглежда още по-фрапиращ като се вземе предвид, че в исляма бракът е матрицата, в която се конструира идентичността на жената11. Според кануна, в случай на прелюбодеяние, освен че съгрешилата жена плаща глоба (в най-лекия вариант на наказание), на „рогоносеца” също се налага глоба за нейното
8 Тодорова, О. Жените от Централните Балкани през османската епоха - XV-XVII век, С., 2004, с. 394; Pierce, L., Morality Tales…, p.158; Dengler, I. Turkish Women in the Ottoman Empire. The Classical Age – In: Women in the Muslim World, Ed. by M. Zilfi, Brill. Leiden – New York – Köln, 1997, p.232
9 Тодорова, О. Цит. съч., с.396
10 Факт е, че и на друго място Евлия Челеби подчертава тази „чужда” идентичност – Кара Гювенджилик /вер. е идентично със с. Дервенд/дн. с. Авас – Дедеагачко, „село на български неверници” – „...прочее има много достойни за обичане девойки, които стоят край пътя, по пазари и като видят някой пътник викат : „ага, погледни мене и яденето. Моят хляб е бял и чист, къщата ми и отгоре, и отдолу е чиста. От нейното бяло по-бяло не се е виждало. От тебе не се стеснявам и тебе ще те наглеждам.” Говорейки такива любезности, които точно те улучват в сърцето, те настаняват, щеш – не щеш в мястото, където искат, възвеличават те, след което те оставят, но не ти прощават нито една счупена пара. Ако се случи някой да не им плати, всички жени отново се стичат и му хвърлят един хубав бой... След вечеря, като си получат платата, всички жени и момичета избягват и чак на сутринта, ако са доволни от тебе, донасят ти при кафето храна. След като те нахранят и напоят, изпращат те на път...” – (български момичета, които търсят клиенти ) – Евлия Челеби. Пътепис. Превод от османотурски, съст. и ред. на Страшимир Димитров, С., 1972, с. 102, Evliya Celebi Seyahatnamesi, Cild VIII, s.36
11 Pierce, L. p.233; Eadem, Senjority, Sexuality, and Social Order: The Vocabulary of Gender in Early Modern Ottoman Society – In: Women in the Ottoman Empite. Middle Eastern Women in the Early Modern Era, Ed. by M. Zilfi, 1997, p. 187; Иванова, С., Какво повелява законът съпружески – Съдебното третиране на брачните проблеми на християнките през XVI – XVIII в. – В: Граници на гражданството: европейските жени между традицията и модерността, С., 2001, с. 30
4
АНАМНЕЗА, Год. І, 2006, кн. 3, ISSN 1312-9295

престъпление. В такива случаи тази санкция се определяла от социалните йерархии в Османската империя – глобата е 6 пъти по-голяма за богатия мюсюлманин от обикновения и съответно - 12 пъти по-голяма от глобата, налагана на бедни, немюсюлмани и роби. Този индивидуален подход на санкциониране се обяснява в историографията с факта, че прелюбодеянието е престъпление срещу религията, съответно глобата се измерва според „моралната” тежест на индивида през исляма – богатият мюсюлманин има повече чест за губене12 . Кораничното наказание за жените-прелюбодейки (след като шериатската юриспруденция отменя жестокото наказание на смърт чрез побой с камъни) е бой с пръчка. Освен това за този грях се предвиждали и други наказания с различна специфика на унижение и назидание, като яздене на магаре, почерняне на лицето и др., като в този вид се шества из града. В нашия случай, измаменият съпруг също се е постарал да привлече вниманието на мюсюлманската общественост.
Въпреки тези паралелна система от коранични и султански наказания, строги рестрикции и някои редки случаи на ексцеции като нашия, изследователите посочват, че политиката на османската власт към проституцията е по-близо до толерантността, отколкото до репресията13. Също така, макар османската държава да толерирала съществуването им, тя отрича на тези жени статуса на работещи (Така в закона на Сюлейман I (1520-1566) - проститутките са формално репрезентирани в гилди и парадите на гилдии от техни лъже-съпрузи, а не лично14)
Жените, в професионалната роля на танцьорки/ артистки - ченги, макар да са по-тясно специализирани, не се схващат по много по-различен начин от проститутките – фахише. Р. Люис, занимавайки се с ежедневието на поданиците на Османската империя, дава следното описание за ченги: „тези момичета (или млади момчета) били наемани като професионални артисти,
12 Pierce, L. Morality Tales..., p.164
13 Тодорова, О. Цит.съч., с. 401; Dengler, I, Turkish Women in the Ottoman Empire. The Classical…, p. 233
14 Тодорова, О. Цит. съч, с.401; Dengler, I., Turkish Woman In th Ottoman Empire…, p.233
5
АНАМНЕЗА, Год. І, 2006, кн. 3, ISSN 1312-9295

Image
които давали танцови представления в кафенета или частни къщи.
Image

Практика било млади момчета, които даже били предпочитани пред жените, също да се обличат в женски дрехи и да танцуват с дървени лъжици или пръчки. Сред ченги също имало известно вътрешно „специализиране” и преминаване през различни видове обучение ( някои са поставяни в кошове, окачени за тавана, които обучителите завъртали силно, за да усвоят питомците им по-добре въртенето в кръг; друга част „специализирала” в пантомимата, като обикновено са играели ролите на данъчен чиновник или амбулантен търговец15). Това било популярна форма на спектакъл, който продължавал до 3 часа. Така очертаната изтънченост на истанбулските ченги едва ли е била присъща в голяма степен на провинциалните танцьорки от Черна вода. Затова и те се асоциират повече с гивендии, проститутки.
Парадоксалното в нашия случай е, че тези публични жени ( термин -много на място) заема съществен процент в gender отношенията на аяните представени от Евлия Челеби. Парадокс е, преди всичко защото местните първенци са смятани за очите на султана в провинцията, отговарящи за локалния ред и сигурност. Това противоречие се обяснява от една страна с това, че Евлия Челеби може да види именно тях - те са пред очите на всички, в публичното пространство - разхождат се в зони – табу за женско присъствие като пазари, чаршията. Между другото, и панаирът в Долян не минава без тях – Евлия Челеби е удивен: „нещо повече, дори жените продават тук тайната си стока” 16. И ако се абстрахиране от „моралния”, регулаторски образ на аяните, в един чисто прагматичен аспект е ясно, че местните първенци са най-платежоспособните и надеждни клиенти на „тайната стока”.
От друга страна „етикета на контролираната видимост”17, поддържането на харемни порядки18 е и основната причина
15 Lewis, R. Everydaylife in the Ottoman Turkey..., p.129; Micklewright, N. “Musicians and Dancing Girls”: Images of Women in Ottoman Miniature Painting – In: Women in The Ottoman Empire…, p. 161 – Авторката предлага изкуствоведски поглед към ченги, но с не много по-различна информация.
16 Евлич Челеби. Пътепис…, с. 278; Evliya Celebi Seyahatnamesi, Cild.VIII, s. 475
17 Pierce, L. Morality Tales…, p. 156 – не е само женски феномен. Това е характерно и за мъжете от елита, които също действат чрез агенти, обграждат се с подчинени, когато се явяват на публични места – по един „султански” модел
18 Тодорова, О. Цит. съч., 147-148 – Както посочва авторката , харем има по-широко значение – светилище, пространство, табуирано за външни лица – абсолютно бил забранен достъпът на чужди мъже „намахрем”. В тази категория влизат всички мъже, необвързани с обитателките на харема с такава кръвнородствена връзка, която пречела на евентуален брак помежду им. В Румелия през този период поддържането на класически харемски порядки не било повсеместно явление. То отговаряло на вкусовете и било по 6
АНАМНЕЗА, Год. І, 2006, кн. 3, ISSN 1312-9295

съпругите на аяните да останат „забулени” за Евлия Челеби. В този тип gender отношения в аянски контекст данните на османския пътешественик са ограничени до един случай на смесени, в конфесионално отношение бракове – от 1668 г. за град Воден: „Гръко православните девойки и булки, наричани кераци стават красиви като гурии. И една от удивителностите му е, че дори някои от големците и първенците (ayan ve buyukleri), се влюбват в тях и си вземат чрез законен брак (никях) жени-невернички”19.
Ислямът допуска „правоверен” да встъпи в законен брак (никях) с „неверница” – монотеистка (т.е. християнка или юдейка)20 . Мюсюлманинът можел да си позволи да обича различни жени, независимо от конфесията, за разлика от своята сестра по вяра, която имала по-стеснен периметър и можела да сключва брак само с изповядващите исляма21. Изследователите уточняват, че бракът е „смесен” само що се отнася до конфесионалните различия и възможността съпругата – „неверница” да запази правото си да изповядва своята религия. Във всяко останало отношение това по същество е ислямски брак22 . Освен това според шериата бракът (никях) не е религиозно тайнство, а граждански договор, който легализира половите връзки между мъжа и жената и създаването на потомство23. Най-съществена е имуществената част от този договор или „мехр”, брачният дар, който съпругът прави на жената и без него бракът е невалиден24. За съпругата християнка също се предвиждал мехр. Освен това, в случай на смърт на съпруга – мюсюлманин, тя можела отново да потърси
възможностите преди всичко на представителите на провинциалната османска върхушка/ харемска част или отделна „харемска къща”
19 Евлия Челеби. Пътепис..., с. 212, Evliya Celebi Seyahatnamesi, Cild VIII, s. 98 – има и друг подобен случай, в който обаче, не е употребен терминът аян – за Кючюк Юскюб, Лозенградско – „девойките тук са извънредно красиви. Дори болшинството от хората от сарая в Кърккилисе (т.е. от хората на тамошния санджакбей) , предпочитат да се женят и задомяват за тукашни християнски момичета - Евлия, Челеби. Пътепис..., с. 37
20 Иванова, С., Какво повелява..., 55-56; Същата, Мюсюлманки и християнки пред кадийския съд в Румелия през XVIII в. Брачни проблеми, ИП, 10, 1993, с. 85; Тодорова, О. Цит. съч., с. 196-199
21 Тодорова, О. Цит. съч., с.118
22 Тодорова, О. Цит. съч., с.196
23 Иванова, С., Какво повелява.., с.33
24 Тодорова, О. Цит. съч., с.119 – мехрът е специална институция, която няма аналог в християнското брачно право... той представлява един вид брачен дар, платим в брой, вещи или недвижима собственост, който съпругът обещавал на жена си и, който от момента на сключване на брака се считал за нейна пълна собственост... можел да се изплати наведнъж, но можел и да бъде изплатен на две части – първата (мехр-и муаджал) се давала на булката веднага, а втората – „мехр-и мюеждел” – т. е. „отложен” мехр след евентуален развод или смъртта ма съпруга...; Иванова, С. Какво повелява..., с. 33

7
АНАМНЕЗА, Год. І, 2006, кн. 3, ISSN 1312-9295

брачното щастие със свой единоверец. Трябва обаче да се спомене, че икономическата обезпеченост не била пълна – немюсюлманката не можела да е наследник на съпруга си мюсюлманин, а най-тежкият компромис, който трябвало да направи с вътрешния си мир, бил да приеме факта, че децата й ще изповядва бащината религия.
Интересен е изразът на пътешественика – съвременник – „аяните се влюбват в тях и си вземат чрез законен брак...”. В тази кратка фраза са концентрирани основните проблеми в историографията относно „смесените” бракове – причините. Дали става дума за пряко насилие – „вземат”, или трябва да се търси някакъв икономически подтекст и възможност за прекатегоризация – красивите намюсюлманки да се превърнат съпруги на мъже от елита25, или просто любовта се е оказвала по-силна от религиозните предрасъдъци.
Всички тези „женски истории” са отразени през субективния поглед на османския пътешественик, който – както вече бе споменато, се впечатлява повече от парадоксите. Затова те трябва да се възприемат по-скоро като щрихи към изграждането на един по-пълнокръвен образ на местния първенец, а не като опит да се руши имиджа му на морален регулатор за локалната общност.
ImageСВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И ЩАСТИЕ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ!
Ако разтвориш доверчиво ръце, ще разбереш кой иска да те прегърне и кой – да те прикове към кръста.
xhippie
User avatar
Скромна и невинна
 
Posts: 5038
Joined: Fri Feb 17, 2012 8:22 pm
Location: в Матрицата

Next

 

Return to КЛУБОВЕ




Users browsing this forum: No registered users and 1 guest